№ 722
гр. Варна, 27.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
единадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Мирела Огн. Кацарска
Членове:Весела Гълъбова
мл.с. Виляна Н. Михалева
при участието на секретаря Цветелина Н. Цветанова
като разгледа докладваното от Мирела Огн. Кацарска Въззивно гражданско
дело № 20243100500916 по описа за 2024 година
Производството е по реда на глава ХХ от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на В. Б. Б. срещу Решение № 771/07.03.2024 г.,
постановено по гр.д.№ 15995/2022 г. по описа на Районен съд – Варна, XXXІX състав, с
което са отхвърлени исковете му против М. Д. А. с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и
чл. 86 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати, както следва: сумата от 20 000 лева,
представляваща неплатена главница по договор за заем от 04.12.2007 г. и сумата от 6094
лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 05.12.2019 г. до датата на
предявяването на иска в съда – 05.12.2022 г.
Във въззивната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност на атакуваното
решение като резултат от неправилно формиране на вътрешното убеждение на съда въз
основа на събраните по делото доказателства. Излага се, че оспорването на процесния
договор за заем е преклудирано, защото документът е представен и неуспешно оспорен от
ответника в друго производство между страните, приключило с влязло в законна сила
решение. Твърди се, че допуснатото от първоинстанционния съд оспорване по реда на чл.
193 от ГПК на договора за заем е опорочено. Иска се отмяна на решението и постановяване
на ново, с което да се уважат изцяло предявените искове. Претендират се разноски.
Въззиваемият М. Д. А. в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК депозира отговор по така
подадената жалба, с който отправя искане решението на ВРС да бъде потвърдено като
1
правилно и законосъобразно. Претендират се разноски.
В съдебно заседание страните, чрез процесуалните си представители, поддържат
изразената позиция по спора, като претендират присъждане на сторените в производството
разноски.
По отношение на въззивната жалба:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 2 от ГПК, от надлежно
легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В обхвата на така посочените въззивни
предели ВОС намира, че решението е постановено в границите на правораздавателната
компетентност на съда и от законен състав, поради което се явява валидно. В рамките на
тази проверка настоящият състав намира предявените искове с правно основание чл. 240 от
ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за процесуално допустими, поради което и дължи произнасяне по
същество на спора. Правният интерес от предявяване на същите се обосновава с наличие на
непогасено парично вземане от насрещната страна.
По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпоредбата на чл. 269, ал. 1, изр. 2 от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по искове на В. Б. Б. против М. Д. А., в
качеството му на наследник на В. Д. А. с правно основание чл. 240 от ЗЗД, вр. с чл. 60, ал. 1
от ЗН и чл. 86 от ЗЗД за осъждане на последния да заплати, както следва: сумата от 20 000
лева, представляваща неплатена главница по договор за заем от 04.12.2007 г., сключен
между В. Б. Б., в качеството му на заемодател и В. Д. А., в качеството му на заемател и
сумата от 6094 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 05.12.2019 г. до
датата на предявяването на иска в съда – 05.12.2022 г.
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответника М. Д. А., с който
оспорва вземането, но признава качеството си на наследник на починалия си брат.
От събраните по делото доказателства съдът, намира за установено следното от
фактическа страна:
Фактическата обстановка по спора е била правилно установена от първостепенния
съд, поради което въззивния съд препраща към тази част от мотивите на осн. чл. 272 от
ГПК.
Съдът, след съвкупния анализ на събраните по делото пред първа инстанция
доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, в предметните предели на
въззивното производство, очертани с жалбата, достигна до следните правни изводи:
2
ПО ОТНОШЕНИЕ НА ИСКА С ПРАВНО ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 240, АЛ. 1 ОТ ЗЗД:
Съгласно легалната дефиниция на заема за потребление, дадена в чл. 240, ал. 1 от
ЗЗД, заемът е договор, с който заемодателят предава в собственост на заемателя пари или
други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия
вид, количество и качество. Договорът за заем за потребление е реален, т.е. сключва се с
предаването на парите /вещите/. При реалните договори обикновено не се предвижда
последователност за осъществяването на двата основни елемента от фактическия състав -
постигането на съгласие и предаването. В тежест на ищеца е да установи единствено
предаването и получаването на парите, а ответникът, ако твърди, че те са дадени на някакво
друго правно основание следва да го уточни и съответно да го докаже по правилата на
пълно главно доказване.
В случая по делото е представен договор за заем от 04.12.2007 г., сключен от В. Б. Б.,
в качеството му на заемодател и В. Д. А., в качеството му на заемател за сумата от 20 000
лева с падеж на задължението – 07.12.2017 г. Последният почива на 12.10.2019 г., като
оставя един наследник по закон - неговия брат М. Д. А.. Ответникът в отговора на исковата
молба не оспорва приемането на наследството оставено от неговия брат по реда на чл. 49,
ал. 2 от ЗН /изрично признава качеството на наследник/, поради което е налице основание за
ангажиране отговорността му по предявените срещу него искове с правно основание чл.
240, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 60, ал. 1 от ЗН и чл. 86 от ЗЗД.
Своевременно в отговора на исковата молба А. оспорва автентичността на процесния
договор за заем по реда на чл. 193 от ГПК досежно положения подпис на заемополучателя и
извършена подмяна на първа и втора страница от документа. Възражението не е
преклудирано, тъй като гр.д. № 16516/2021 г. по описа на ВРС, XLII състав, водено между
същите страни, е с предмет въщане за заемна сума по договор за заем от 04.12.2017 г.,
какъвто съдът е приел, че не съществува. Представянето на процесния договор от 04.12.2007
г. в предходното производство и оспорванията направени там във връзка с него са
неотносими, тъй като съдът е разглеждал и формирал правните си изводи въз основа на друг
правопораждащ факт, релевантен за спорния предмет. Разрешението на т.1 на ТР № 5 от
14.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2012 г., ОСГТК е неотносимо към настоящия казус.
Възраженията на ответника, че договорът за заем от 04.12.2007 г. не е сключван и
подписван от В. А. и представлява подправен и неистински документ, с доводите, че същият
се състои от три страници, от които първата и втората страница са подменени са
неоснователни. Действително от заключението на вещото лица по допусната и приета от
първоинстанционния съд СПЕ, което съдът цени като обективно и компетентно дадено, се
установява, че подписът и ръкописния текст „Заемополучател“ са изпълнени от
наследодателя на ответника. Установява се още, чe първа и втора страница са еднакво
форматирани и номерирани и е налице съществена разлика с форматирането и
номерирането на трета страница. Разлика е налице и в плътността и грамажа на хартията, на
която са отпечатани отделните страници на документа. Документът е изпълнен на три листа
формат А-4 с компютърен текст с шрифт от вид „Times New Roman", размер 12 от пакета
3
шрифтове на „Microsoft Word".
Горните обстоятелства обаче сами по себе си не са достатъчни, за да се обоснове
извода, до който неправилно е достигнал първоинстанционният съд, че оспорването
истинността на документа е успешно проведено. Това е така, тъй като подобни условия за
автентичност или валидност на един двустранен договор като еднаквото форматиране на
всички страници на документа, еднаквото им номериране или подписване на всяка една
страница от документа не е въведено като условие нито от сключилите го лица, нито в
нормативен акт. Вещото лице не установява причините за различното форматиране на
първите две страници от договора и за различната хартия, на която са отпечатани, като това
може да се дължи на различни житейски хипотези – не добра компютърна грамотност на
съставителя на документа, ползване частично като образец на вече друг изготвен договор,
смяна на принтерната хартия или събрана такава от различни места и др. В конкретния
случай подписите на съконтрагентите са поставени след излагане на съдържанието на
договора, поради което е нелогично да се приеме, че те се отнасят само до удостоверяване
съдържанието на последната страница, която обективира единствено допълнителните
условия на сделката. Автентичността на изявленията на страните, обективирани на първа и
втора страница от документа, не може да бъде опровергана с различното им форматиране и
номериране, нито с оглед липсата на подписи върху тях. Документът е вещ, върху която с
писмени знаци е материализирано изявление, като подписът върху документа се поставя под
изявлението, той трябва да следва текста. В случая процесното споразумение, състоящо се
от три страници, е подписано след края на изявленията на страните.
Още повече, че от разпита на свидетеля М.Н.В., изготвил лично процесния договор за
заем, категорично се установява, че представеният оригинал на листи 33 – 35 от делото е
именно документът изготвен от него и предоставен за подпис на заемателя, който в негово
присъствие полага подписа си под съдържанието му. Горните показания съдът цени като са
житейски логични, безпротиворечиви и кореспондиращи на останалите събрани по делото
доказателства.
С оглед изложеното, настоящата инстанция счита, че оспорването истинността -
автентичността на договор за заем от 04.12.2007 г. не е проведено успешно.
Възражението на ответника за симулативност на процесната сделка като прикриваща
заплащане на продажна цена също се се установи в настоящото производство в условията на
главно и пълно доказване. По делото не са налице писмени /начало на писмени
доказателства или обратно писмо/ или гласни доказателства, които да установят твърдяната
нищожност на договора за заем. Напротив, от приложените по делото договор за продажба,
обективиран в нот. акт № 11, том II, рег. № 1867, дело № 211/04.12.2007 г. и разписка от
същата дата /листи 46 – 48/ може да се направи обоснован извод, че наследодателят на
ответника заплаща продажната цена от 10 000 лева със заемната сума по процесния
договор, предвид финансовото му състояние, установяващо се от представените
многобройни разписки за взети заеми от Б. /листи 49 – 74/. Автентичността на горните
документи не е оспорена в настоящото производство. Извършеното дарение от В. А. в полза
4
на ищеца за 1/36 ид.ч. от вече закупения имот, обективирано в нот. акт № 14, том II, рег. №
1872, дело № 214/06.12.2007 г. не съставлява действие лишено от житейска логика предвид
помощта, която той системно е получавал от надарения, изразяваща се в закупуване на
дърва за огрев, осигуряване на медицинско обслужване, ангажиране на трето лице за
полагане на грижи за домакинството на дарителя. Горното се установява от показания на
свидетеля М.В.. Т.е. от събрания по делото доказателствен материал не се установява
симулативност на процесната сделка.
Договорът за заем от 04.12.2007 г. доказва по несъмнен начин факта на сключена
валидна сделка, в която е налице и удостоверяване на факта на предаване на заемната сума.
Същият има характера на частен свидетелстващ документ само в частта, с която страните
удостоверяват предаването на заемната сума. В конкретния случай е изрично уговорено в
чл. 10, т. 1 от договора, че в тази му част той служи като разписка за предаването на сумата.
В нея се удостоверява предаването на сумата от 20 000 лева, като волята на страните е ясно
и недвусмислено изразена, поради което следва да приеме за доказан факта на предаването
й. Уговорените между страните клаузи в чл. 1, чл. 2 и на чл. 8 от договора за заем
съставляват общи уговорки относно правата и задълженията на страните по договора за
заем, като в тази част договорът има характера на диспозитивен частен документ, докато
уговореното в чл. 10, т. 1 има характера на свидетелстващ документ относно предаване на
заемната сума, удостоверено с подписите на страните под документа.
Настоящият съдебен състав намира, че не съществува противоречие в посочените
клаузи на процесния договор за заем досежно цялостния смисъл на съдържанието му и
досежно обстоятелството, че заемната сума е предадена към момента на сключване на
договора за заем. Същинското съдържание на договора за заем следва да се търси във
волеизявлението на страните досежно предаването, съотв. получаването на заемната сума, а
не във волеизявленията на страните, с които се уговарят по-общо правата и задълженията им
по договора.
Ирелевантно е обстоятелството дали съконтрагентите са подписали едновременно
процесния договор, тъй като такова изискване не е разписано в закона. С полагане на
подписа си под съдържанието на документа всеки един от тях удостоверява съгласието си за
сключване на сделката. При наличие на подписан и от двете страни формален договор за
заем, какъвто е конкретният случай, се счита, че същият е валидно сключен.
В тежест на ответника е да установи, че заемната сума е върната – от наследодателя
му или от него. От ответната страна не са наведени твърдения, нито са ангажирани
доказателства в тази насока.
Следователно към момента на приключване на устните състезания пред ВОС
задължението на заемателя, а след неговата смърт на неговия наследник по закон за
заплащане на сумата от 20 000 лева, представляваща незаплатена главница по договор за
заем от 04.12.2007 г. не е погасено, поради което и предявения против нея иск с правно
основание чл. 240 от ЗЗД, вр. с чл. 60, ал. 1 от ЗН се явява основателен и като такъв следва
5
изцяло да бъде уважен.
ПО ОТНОШЕНИЕ НА ИСКА С ПРАВНО ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 86 ОТ ЗЗД:
Предвид изхода на главния иск, основателен и доказан е и акцесорния такъв за
обезщетение за забава върху главницата от 20 000 лева, дължимо за претендирания период
от 05.12.2019 г. до датата на депозиране на исковата молба в съда - 05.12.2022 г. Вземането
по договора за заем е изискуемо, считано от датата следваща уговорения в чл. 4 падеж, а
именно от 08.12.2017 г. Периодът, за който се претендира обезщетение за забава е съобразен
с изтеклият тригодишен давностен срок за вземането, предвиден в чл. 111, б. „в“ от ЗЗД.
Размерът на законната лихва е нормативно определен с ПМС. Доколкото правно
релевантен за размера на лихвата е основният лихвен процент на БНБ, определян с решения
на УС на БНБ, обнародвани периодично в ДВ, съдът намира, че за установяване на размера
на лихвата за периода от 05.10.2019 г. до 05.12.2022 г. не са необходими специални знания,
налагащи назначаване на вещо лице. След извършване на изчисление, при използване на
софтуерния продукт „АПИС-ФИНАНСИ”, съобразно обявения лихвен процент на БНБ,
действащ към процесния период, съдът определи размера на дължимото обезщетение за
забава върху главницата от 20 000 лева за процесния период на 6094.45 лева, но тъй като
претенцията е заявена за сумата от 6094 лева и не е направено изменение на иска по реда на
чл. 214, ал. 1 от ГПК, то същата следва да бъде уважена в поискания размер.
Като е достигнал до различни крайни правни изводи, първоинстанционният съд е
постановил неправилно решение, поради което същото следва да бъде отменено изцяло,
като вместо това въззивният съд постанови ново, с което да уважи предявените искове с
правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 60, ал. 1 от ЗН и чл. 86 от ЗЗД.
С оглед на изхода на правния спор, в частта за разноските Решение № 771/07.03.2024
г., постановено по гр.д.№ 15995/2022 г. по описа на Районен съд – Варна, XXXІX състав
също следва да бъде ревизирано.
В първоинстанционното производство ищецът Б. е отправил искане с правно
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК за присъждане на направените по делото разноски, като
такива следва да му се присъдят, поради което ответникът А. следва да бъде осъден да
заплати сумата от 4 044 лева, представляваща заплатена държавна такса – 1044 лева и
заплатено адвокатско възнаграждение – 3000 лева, съгласно представен договор за правна
защита и съдействие /лист 58/.
За въззивна инстанция на въззивникът Б., на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК,
съобразно обжалваемия интерес, следва да му се присъдят разноски като въззиваемият А.а
следва да бъде осъден да заплати сумата от 3022 лева, представляваща заплатени от него
държавна такса – 522 лева и заплатено адвокатско възнаграждение – 2500 лева, съобразно
представен договор за правна защита и съдействие /лист 31/.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
6
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 771/07.03.2024 г., постановено по гр.д.№ 15995/2022 г.
по описа на Районен съд – Варна, XXXІX състав, с което са отхвърлени исковете на В. Б. Б.,
ЕГН **********, с адрес: *** против М. Д. А., ЕГН **********, с адрес: *** с правно
основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 60, ал. 1 от ЗН и чл. 86 от ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати, както следва: сумата от 20 000 /двадесет хиляди/ лева, представляваща
невърната главница по договор за заем от 04.12.2007 г. и сумата от 6094 /шест хиляди
деветдесет и четири/ лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за
периода от 05.12.2019 г. до датата на предявяването на иска в съда – 05.12.2022 г., като
вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА М. Д. А., ЕГН **********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ на В. Б. Б., ЕГН
**********, с адрес: ***, както следва: сумата от 20 000 /двадесет хиляди/ лева,
представляваща невърната главница по договор за заем от 04.12.2007 г. и сумата от 6094
/шест хиляди деветдесет и четири/ лева, представляваща обезщетение за забава върху
главницата за периода от 05.12.2019 г. до датата на предявяването на иска в съда –
05.12.2022 г., на основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 60, ал. 1 от ЗН и чл. 86 от ЗЗД.
ОСЪЖДА М. Д. А., ЕГН **********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ на В. Б. Б., ЕГН
**********, с адрес: ***, както следва: сумата от 4044 /четири хиляди четиридесет и
четири/ лева – разноски за първоинстанционното производство, на основание чл. 78, ал. 1 от
ГПК и сумата от 3022 /три хиляди двадесет и два/ лева - разноски за въззивното
производство, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7