№ 3000
гр. София, 16.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Ваня Н. Иванова
Диана Василева
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Диана Василева Въззивно гражданско дело №
20241100505472 по описа за 2024 година
Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „ВДХ“ АД, чрез представляващия дружеството
Д.А.Д., срещу решение № 3438/27.02.2024 г., постановено по гр. д. № 56940/2023 г. по описа
на СРС, 56 състав, с което е признато за незаконно и отменено на основание чл. 344, ал. 1, т.
1 КТ уволнението на Б. И. А., извършено със заповед № ВДХ-3-10-1/06.02.2023 г. за
прекратяване на трудовото правоотношение с „ВДХ“ АД, възникнало въз основа на трудов
договор № 1261/16.12.2015 г., изменен с допълнително споразумение от 16.11.2021 г., по
силата на който ищецът заемал длъжността „Директор строителство“ в отдел
„Административен персонал – София“, на основание чл. 195, ал. 1, вр. чл. 187, ал. 1 т. 3, т. 8
и т. 10 КТ, на която е даден вид да е връчена на 06.02.2023 г. на ищеца, и е допуснато на
основание чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ поправка на основанието за уволнение по трудовото
правоотношение с „ВДХ“ АД, възникнало въз основа на трудов договор № 1261/16.12.2015 г.
, вписано в трудовата книжка на Б. И. А., като вместо по чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, вр. чл. 195,
ал. 1, вр. чл. 187, ал. 1 т. 3, т. 8 и т. 10 КТ, да се счита по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ.
В жалбата са изложени с доводи за недопустимост и неправилност на решението
поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на процесуалния закон и
необоснованост. Сочи се, че искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 е недопустим поради липсата на
правен интерес от предявяването му. Въззивникът излага, че не е налице правен спор между
страните относно основанието за прекратяване на трудовото правоотношение на Б. А., а
1
именно по взаимно съгласие. При това положение издадената втора заповед за прекратяване
на трудовото правоотношение на основание чл. 195, ал. 1, вр. чл. 187, ал. 1, т. 3, т. 8 и т. 10
не е породила действие. Аргументира, че при така очертаните становища на двете страни,
които съвпадат по своето съдържание, не се съдава каквато и да е неяснота или несигурност
относно действителното фактическо и правно положение. Излага, че при несъществуващо
трудово правоотношение, не може да бъде отменена втората по ред заповед за прекратяване
на трудовото правоотношение заради дисциплинарно уволнение. Конкретно за уважаването
на иска по чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ се сочи, че решението е недопустимо и неправилно, тъй
като трудовата книжка на ищеца Б. А. не била представена по делото, съответно открит
остава въпросът кое е действителното основание за прекратяване на трудовото
правоотношение, вписано в нея. Поради неустановяване на основанието, вписано в
трудовата книжка, се иска обезсилване на решението, евентуално отмяната му и
постановяване на друго решение, с което исковете да бъдат отхвърлени.
В писмения си отговор въззиваемата страна сочи, че е налице правен интерес от
предявяване на исковете, тъй като в информационната система на НАП като основание за
прекратяване на трудовото правоотношение е посочоено дисциплинарно уволнение на
основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, следователнно до подаването на отговор на исковата молба,
в която ответникът за пръв път е направил изявление, че трудовото правоотношение е
прекратено по взаимно съгласие, с действията си пред трети лица, работодателят е
поддържал, че ТПО е прекратено поради дисциплинарно уволнение. Моли за потвърждаване
на първоинстанционното решение. Претендира разноски.
В съдебно заседание пред въззивния съд на 16.09.2024 г. е даден ход на устните
състезания и делото е обявено за решаване.
В хода на съвещанието при произнасяне на решението съдът установява, че
неправилно е дал ход на делото по същество, тъй като в първоинстанционното производство
са допуснати процесуални нарушения, в резултат на които делото е останало неизяснено от
фактическа страна.
С определение от 04.01.2024г. по чл. 140 ГПК, СРС е разпределил доказателсвената
тежест между страните по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ, като е указал на
ищеца, че е в негова тежест да докаже вписването в трудовата книжка на основание за
прекратяване на трудовото правоотношение, несъответно на правната квалификация на
действителното основание. На основание чл. 146, ал. 2 ГПК е указал на ищеца, че не
представя доказателства относно сочения от него факт – вписване в трудовата книжка на
невярно основание за прекратяване на трудовото правоотношение, а именно на
дисациплинарно уволнение. С молба от 08.02.2024г. Б. А. изрично е посочил, че не разполага
с трудовата си книжка, тъй като я е предоставил на работодателя „ВДХ“ АД, за което са
съставени двустранно подписани протоколи от 06.02.2024г. Изтъкнал е, че протоколите се
намират на л. 100 и 101 от том 1 на ДП 49/2023г. по описа на СДВР, което е приобщено по
настоящото гражданско дело. В откритото съдебно заседание на 13.02.2024г. ищецът отново
е обърнал внимание, че не може да представи трудовата си книжка и е поискал СРС да
2
задължи ответното дружество да представи трудовата книжка, тъй като тя се намирала в
негово държане. Съдът е оставил без уважение направеното доказателствено искане на
ищеца по чл. 190 ГПК, като е приел, че съществува неяснота дали към момента трудовата
книжка се намира в държане на ответника, като не е взел становище от присъстващия в
залата представител на „ВДХ“ АД по този въпрос.
При това положение и с оглед направеното във въззивната жалба изрично оплакване
за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в
неустановяване по делото на действителното фактическо положение и уважаване на иска по
чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ, въззивният съд е положил усилия да изясни какво е действително
правно основание за прекратяване на трудовото правоотношение, вписано в трудовата
книжка. С определение от 10.10.2024г. е указал на въззивника „ВДХ“ АД в двуседмичен
срок от получаване на определението да заяви дали трудовата книжка на Б. И. А. се намира
у него. С определението изрично е разяснено на въззивника „ВДХ“ АД, че ако в указания
срок не вземе становище или въз основа на събраните по делото доказателства се установи,
че трудовата книжка му е била предадена от Б. А., с оглед двустранно подписани протоколи
на л. 100 и 101 от том 1 на ДП 49/2023г. по описа на СДВР между Б. А. и П.В., съдът ще
приеме, че създава пречки на съдебното дирене съгласно чл. 161 ГПК, съответно ще приеме,
че трудовата книжка се намира във фактическата власт на ответното дружество. С писмо от
08.11.2024г. въззивникът е заявил, че трудовата книжка на Б. А. не се намира в негова
фактическа власт, а същата е предадена на последния с приемо-предавателен протокол от
06.02.2023г., който е приложил към молбата.
С молба от 02.12.2024г. Б. А. е посочил, че е бил принуден да подпише горепосочения
приемо-предавателен протокол. В нея сочи, че спрямо него е била упраженана принуда във
връзка с подписване на различни документи, за което е образувано наказателно
производство срещу В.Ж., неприключило към момента на приключване на съдебното дирене
пред въззивната инстанция.
В открито съдебно заседание на 20.01.2025г. въззивният съд запозна процесуалния
представител на дружество „ВДХ“ АД с молбата на Б. А.. Въззивникът счита, че с оглед
представения от него приемо-предавателен протокол от 06.02.2023 г. между Б. А. и П.Д.В.
(служител на дружеството) трудовата книжка на служителя му е била върната. Поддържа, че
ищецът не е доказал основанието, записано в трудовата му книжка, поради което искът по
чл. 344 ал.1 т.4 КТ следва да бъде отхвърлен.
Процесуалния представител на въззиваемия – адвокат К. изразява становище, че
протоколът от 06.02.2023г. е подписан под принуда от Б. А. и трудовата книжка не се намира
у него, поради което не е представена по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Б. А. е предявил срещу „ВДХ“ АД искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. и т. 4 КТ.
Ищецът твърди, че между него и ответника съществувало трудово правоотношение по
3
силата на трудов договор № 1261/16.12.2015 г., изменен с допълнително споразумение от
16.11.2021 г., по силата на който ищецът заемал длъжността „Директор строителство“ в
отдел „Административен персонал – София“. Твърди, че трудовото правоотношение било
реално прекратено на 06.02.2023 г. със Заповед от 06.02.2023 г. на основание чл. 325, ал. 1, т.
1 КТ – по взаимно съгласие. Сочи още, че на същата дата по взаимно съгласие било
прекратено и второто съществуващо между страните трудово правоотношение – това по
трудов договор № 1262/04.01.2016 г. Излага твърдения, че на 24.02.2023 г. в офиса на
ответника ищецът бил принуден от В.Д.Ж. – действителен собственик на „ВДХ“ АД чрез
„Хидрострой“ АД, да подпише писмени обяснения, въз основа на които му е предоставена за
подпис заповед за прекратяване на трудовото му правоотношение на основание
дисциплинарно уволнение, като тази заповед и подписаните обяснения не били
предоставени на ищеца. Сочи, че е образувано досъдебно производство № 49/2023г. по
описа на СДВР, пр.пр. № 8330/2023 г. по описа на СГП срещу В.Ж., в рамките на което
писмените обяснения и заповедта били иззети. Твърди, че заповедта за прекратяване на
трудовото правоотношение на основание дисциплинарно уволнение е антидатирана, тъй
като в нея е написана дата 06.02.2023 г., като същата била издадена не по-рано от 24.02.2023
г. Поради това иска уволнението, извършено със Заповед № ВДХ-3-10-1/06.02.2023 г. за
прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 195, ал. 1, вр. чл. 187, ал. 1 т. 3,
т. 8 и т. 10 КТ да бъде признато за незаконно и отменено, както и в трудовата му книжка да
бъде вписано действителното основание за прекратяване на правоотношението по трудов
договор № 1261/16.12.2015 г., по силата на който заемал длъжността „Директор
строителство“ в отдел „Административен персонал – София“ при „ВДХ“ АД.
Ответникът в депозирания писмен отговор на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1
ГПК оспорва исковете. Излага становище за нередовност на исковата молба поради
противоречие между обстоятелствената част и петитума. Поддържа, че искът по чл. 344, ал.
1, т. 1 КТ е недопустим поради липса на правен интерес, тъй като трудовото правоотношение
било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ по взаимно съгласие – в каквато насока
са и доводите на ищеца относно реалното основание за прекратяване на правоотношението.
Поддържа, че искът по чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ бил неоснователен, като счита същият да е
предявен като евентуален спрямо иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, както и че не може да бъде
извършена поправка на основанието за уволнение в трудовата книжка, без да се уважи искът
по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ предвид акцесорния характер на иска по чл. 344, ал. 1 т. 4 КТ.
Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства, приема за установено от
фактическа страна следното:
Не е спорно, че страните по делото са били в трудово правоотношение, въз основа на
трудов договор № 1261/16.12.2015 г., изменен с допълнително споразумение от 16.11.2021 г.,
по силата на който ищецът заемал длъжността „Директор строителство“ в отдел
„Административен персонал – София“; че трудовото правоотношение е прекратено на
06.02.2023 г. със Заповед от 06.02.2023 г. на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ. По делото няма
спор, че има издадена и втора заповед за прекратяване на същото трудово правоотношение,
4
а именно Заповед № ВДХ-3-10-1/06.02.2023 г. за прекратяване на трудовото правоотношение
на основание чл. 195, ал. 1, вр. чл. 187, ал. 1 т. 3, т. 8 и т. 10 КТ.
По делото е приложено ДП 49/2023 по описа на СДВР, образувано за престъпление
по чл. 129, ал. 2 НК и водено за престъпление по чл. 214, ал. 2, вр. ал. 1 НК. По него в
качеството на свидетел пострадал е разпитан Б. А., който сочи, че вследствие на принуда е
подписал записи на заповед, обяснения, заповед за уволнение и други документи.
На л. 101 от том 1 на ДП 49/2023г. по описа на СДВР е приложен приемо-
предавателен протокол от 06.02.2023г., според който Б. А. предава на П.Д.В. трудовата си
книжка. В този протокол, няма отразяване Б. А. да е получил обратно трудовата си книжка.
Във въззивното производство, като писмено доказателство, представено от „ВДХ“
АД, е приет приемо-предавателен протокол от 06.02.2023г., според който Б. А. предава на
П.Д.В. трудовата си книжка. Под подписите на страните в него фигурира саморъчно
изписан текст със следното съдържание: „Получих обратно трудовата ми книжка“.
Като писмено доказателство е прието и Определение №3752 от 18.11.2024г. на СГС,
НО, с което е отменено постановление за прекратяване на наказателното производство на
СГП от 25.07.2024г. по ДП№49/2023г. по описа на СДВР. Видно от обстоятелствената му
част, наказателното производство е започнало на 24.02.2023 за това, че на същата дата около
11.00 часа в град София, бул. „Цар Освободител“ 6, чрез нанасяне на удари с ръце в областта
на лицето и тялото, е била нанесена средна телесна повреда на Б. И. А. – престъпление по
чл. 129 ал. 2 НК. С постановление от 7.03.2023 на СГП, В.Д.Ж. е бил привлечен като
обвиняем за това, че на 24.02.2023 около 11.00 часа, в гр. София, бул. „Цар Освободител“ №
6, с цел да да набави за себе си и другиго имотна облага, направил опит да принуди Б. И. А.
чрез сила – нанесъл му удари в областта на лицето и тялото, да претърпи нещо противно на
волята му, а именно да поеме имуществено задължение чрез подписване на запис на заповед
и разходни ордери на обща сума от 68 000 лева, и с това му причинил имотна вреда в размер
на 68 000 лева, като деянието е придружено с причиняване на лека телесна повреда и е
извършено от повече от две лица – престъпление по чл. 214 ал.2 т.1 вр. ал.1, вр. чл. 213а ал.2
т.2 и т.4, вр. чл. 18 ал.1 НК. С постановление от 25.07.2024 г. на СГП, повторно е прекратено
наказателното производство, тъй като прокурорът при СГП е приел, че не са събрани
достатъчно доказателства, които да установяват по категоричен начин елемент от състава на
изнудването – наличието на упражнена принуда спрямо Б. А., която да е целяла
мотивирането му да претърпи нещо противно на волята му, както и не било установено и
това в какво ще се изрази имотната вреда. Със своето определение СГС е отменил
постановление от 25.07.2024 г. на СГП, с което на основание чл. 243 ал.1 т.1 вр. чл.24 ал.1 т.1
НПК е прекратено наказателното производство по ДП 49/2023 по описа на СДВР и делото е
върнато на СГП за продължаване на разследването.
От писмо от НАП се установява, че на 06.02.2023 г. за Б. И. А. са подадени
уведомления по чл. 62, ал. 5, от Кодекса на труда КТ/ от „ВДХ“ АД с ЕИК ********* за
прекратяване на трудови договори, както следва: трудов договор с дата на сключване
16.12.2015 г. е прекратен на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от Кодекса на труда с уведомление
5
вх. № 29388233018954/06.02.2023 г.; трудов договор с дата на сключване 04.01.2016 г. е
прекратен на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от Кодекса на труда с уведомление вх. №
29388233018954/06.02.2023 г. На 27.02.2023 г. е подадено уведомление по чл. 62, ал. 5 от КТ,
с което е коригирано основанието за прекратяване на трудовия договор с дата на сключване
16.12.2015 г., като е посочено същият да е прекратен на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, с
вх. № 29388233028148/27.02.2023 г.
От така установените по делото факти, правните изводи на съда са следните:
При извършена служебна проверка въззивният съд установи, че обжалваното съдебно
решение е валидно и допустимо. Въззивният съд не споделя изложените доводи за
недопустимост на решението, поради липса на правен спор относно основанието за
прекратяване на трудовото правоотношение, а именно по взаимно съгласие на страните. На
първо място в правния мир съществува заповед №ВДХ-3-10-1/06.02.2023 г. за прекратяване
на трудовото правоотношение на основание чл. 195, ал. 1, вр. чл. 187, ал. 1 т. 3, т. 8 и т. 10
КТ, която не е отменена. Правилно СРС е дал указания на ответника да конкретизира
възражението си за липса на правен интерес от водене на делото, включително като посочи
дали е издал нарочен акт, с който отменя втората заповед от 06.02.2023 г., с която е
прекратено трудовото правоотношение на ищеца по трудов договор № 1261/16.12.2015 г. на
основание дисциплинарно уволнение, преди или след предявяване на иска, като в случай, че
е издал такъв след предявяване на иска – дали е искал писмено съгласието на ищеца. В
изпълнение на указанията процесуалният представител на ответника в първото по делото
открито съдебно заседание, проведено на 13.02.2024 г., е заявил, че такъв нарочен акт не е
бил издаван. На следващо място, както и СРС правилно е посочил, на 27.02.2023 г. „ВДХ“
АД е подало до НАП уведомление по чл. 62, ал. 5 от КТ, с което е коригирано основанието
за прекратяване на трудовия договор с дата на сключване 16.12.2015 г., в което уведомление
е посочено, че трудовият договор от 16.12.2015 г. е прекратен на основание чл. 330, ал. 2, т. 6
от КТ, с вх. № 29388233028148/27.02.2023 г. Именно това действие на ответника, доведено
до знание на трети лица – НАП, обосновава правния интерес на ищеца да се признае за
незаконно и да се отмени уволнението, извършено със Заповед № ВДХ-3-10-1/06.02.2023 г.
Въззивният съд следва да допълни още, че намира за неоснователни доводите за
недопустимост на решението, тъй като петитумът на исковата молба съответства на
обстоятелствена част на същата. Налице е правен интерес от установяване на действително
правно основание, на което е прекратено трудовото правоотношение. В случая,
работодателят е издал две заповеди за прекратяване на трудовото правоотношение от една и
съща дата, на две различни основания, което обосновава интерес от търсената защита.
Наличието на две заповеди за уволнение от една и съща дата, дори при декларация от страна
на работодателя, че не оспорва основанието за прекратяване на трудовото правоотношение,
по правило не лишава работника или служителя от правен интерес да предяви иск за отмяна
на уволнението. Правният интерес се състои в нуждата от съдебна проверка на
законосъобразността на акта/актовете, с които е прекратено трудовото правоотношение, и
постигането на стабилитет и правна сигурност чрез постановяване на съдебно решение,
6
което да отмени незаконното уволнение и да уреди произтичащите от това последици.
Изявлението на работодателя за липса на спор относно основанието за прекратяване на
трудовото правоотношение може да повлияе на развитието на делото по същество, но не и
на допустимостта на иска поради липса на правен интерес. Доводите на въззивника за
недопустимост на иска по чл. 344, ал. 1, т. 4 ГПК поради непредставяне на трудовата книжка
на работника в хода на процеса, също са неоснователни. Така изложените аргументи биха
могли да имат отношение към основателността на иска, но не и към неговата допустимост. В
настоящия случай решението на СРС е допустимо, като постановено по допустими искове,
надлежно предявени от легитимирана страна при наличието на необходимите положителни
процесуални предпоставки и при липсата на отрицателни процесуални предпоставки.
Решението е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и
на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка с доводите в жалбата
за неправилност на решението, въззивният съд е необходимо да добави следното:
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ.
В производството по чл. 344, ал. 1 от КТ в тежест на ответника - работодател е да
докаже предпоставките за законосъобразно упражняване на правото му да прекрати договора
с оглед наведените от ищеца конкретни оплаквания и възражения срещу
законосъобразността на уволнението. Работодателят следва съобразно наведените от
работника оспорвания да установи надлежното осъществяване на фактическия състав,
предвиден в приложеното от него основание за прекратяване на трудовоото
правоотношение.
Основанието по чл. 325, т. 1 КТ е взаимно съгласие на страните. Взаимното съгласие
означава, че и двете страни желаят сключеният между тях трудов договор да престане да
съществува. Взаимното съгласие се отнася и до датата, от която трудовият договор се
прекратява. Несъвпадането на волята на страните относно датата на прекратяването на
трудовия договор означава липса на взаимно съгласие. Страната, към която е направено
предложението за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, трябва да вземе
отношение по него и да уведоми другата страна в седемдневен срок от получаването му. Ако
това не бъде направено се смята, че предложението не е прието. Съгласието на работодателя
може да се изразява и без отделно уведомяване на работника или служителя, ако в
седемдневен срок е издал заповед за прекратяване на трудовия договор. Спазването на
седемдневния срок за отговор на предложението за прекратяване на договора по взаимно
съгласие може да се установява с всички допустими доказателства, включително и със
свидетелски показания, защото това обстоятелство няма отношение към съществуването на
писмено съгласие за прекратяване. Ако има постигнато съгласие, заповедта за прекратяване
на трудовия договор може да бъде издадена и по - късно. Тя има само констативен характер.
В случая, видно от изложеното в исковата молба, оспорването на законността на
уволнението е основано на възражение, че Заповед № ВДХ-3-10 1/06.02.2023 г. за
прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 195, ал. 1, вр. чл. 187, ал. 1 т. 3,
т. 8 и т. 10 КТ е нищожна, тъй като трудовото правоотношение между страните е прекратено
7
по взаимно съгласие. Ответникът твърди, че Заповед № ВДХ-3-10-1/06.02.2023 г. за
прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 195, ал. 1, вр. чл. 187, ал. 1 т. 3,
т. 8 и т. 10 КТ не е породила правно действие, тъй като правоотношението между страните е
прекратено по взаимно съгласие на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ.
СРС е приел, че е налице, както искане на едната страна за прекратяване на
правоотношението, достигнало до насрещната страна, а именно молба на ищеца, заведена
при ответника с вх. № ВДХ – 68/30.01.2023 г., но и обективирано в писмен вид съгласие на
работодателя, достигнало до служителя – чрез издаване на заповед от 06.02.2023 г. /без
номер/ за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ,
връчена на работника на 06.02.2023 г. При това положение, по делото е установено
прекратяването на трудовото правоотношение, считано от 06.02.2023 г. по взаимно съгласие.
Тази констатация обуславя извод, че Заповед № ВДХ-3-10 1/06.02.2023 г. за прекратяване на
трудовото правоотношение на основание чл. 195, ал. 1, вр. чл. 187, ал. 1 т. 3, т. 8 и т. 10 КТ е
незаконосъобразна и не поражда правно действие.
Въззивният съд напълно споделя изводите на СРС, тъй като не може вече прекратеното
трудово правоотношение да бъде повторно прекратено. След като първоначалното
изявление на ищеца за прекратяването на трудовия договор е достигнало до насрещната
страна и е прието от нея, което в случая е намерило израз в издаването на заповед от
06.02.2023 г. /без номер/ за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.
325, ал. 1, т. 1 КТ, връчена на работника на 06.02.2023 г., трудовото правоотношение е
прекратено именно на това основание. При това положение издаването на втора заповед от
същата дата за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 195, ал. 1, вр.
чл. 187, ал. 1 т. 3, т. 8 и т. 10 КТ е извършено при липсващо субективно право за това, поради
което не поражда правно действие, а издадената на това основание от работодателя заповед
за уволнение подлежи на отмяна.
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ.
С иска по чл.344 ал.1 т.4 КТ работникът разполага когато не оспорва прекратяването на
трудовото правоотношение, а само вписаното основание за прекратяване /член, алинея,
точка и буква от КТ/, с твърдения, че не то е действително осъщественото. При спор на кое
основание е прекратено трудовото правоотношение, единственото адекватно средство за
защита на неговите права е предявяването на двата иска-по чл.344 ал.1 т.1 КТ и по чл.344
ал.т.4 КТ .
Въпросът, за това кое от двете насрещни волеизявления е прекратило трудовото
правоотношение е разрешим като преюдициален и по двата иска - с правна квалификация
чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ. Изборът за защита чрез
самостоятелно предявяване на един от двата иска, разкрива риск за работника или
служителя.
В разглеждания случай страните не спорят, че процесното трудово правоотношение е
било прекратено, но спорят какво основание за прекратяване на трудовото правоотношение
8
е било вписано в трудовата книжка на Б. А.. Законът дава възможност на страна по
трудовото правоотношение да иска поправка на вписаното основание за уволнение, като в
прилагането на института няма спор или колебание, че за успешно провеждане на този иск е
необходимо установяването на действителното основание за прекратяване на трудовите
правоотношение.
СРС е приел, че действителното основание за прекратяване на трудовото
правоотношение е това по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ – по взаимно съгласие, следователно искът с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ е основателен. Посочил е, че е ирелевантно
обстоятелството, че в рамките на производството трудовата книжка не е представена по
делото. Ищецът твърди, че не разполага с нея, като същата неправомерно се задържала от
ответника.
Доколкото исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ са обективно
кумулативно съединени в съотношение на обуславящ към обусловен, а съдът дължи
произнасяне и по двата иска, като изходът на иска за отмяна на уволнението като незаконно
обуславя изхода по иска по чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ, то предявеният в настоящия казус иск с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ – за поправка на вписаното основание за
прекратяване на трудовото правоотношение, също се явява основателен /в този
смисъл Решение № 110 от 23.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3144/2019 г., IV г. о., ГК/.
Действително трудовата книжка на Б. А. не е представена по делото, като последният
твърди, че същата неправомерно се е задържала от ответника. Относно приемо-
предавателния протокол от 06.02.2023г., в който е изписан саморъчно текст „Получих
обратно трудовота ми книжка“ твърди, че вследствие на упражнена спрямо него принуда е
написал въпросния текст, както и е подписал множество документи – сред които записи на
заповед, обяснения и др.
Въззивният съд намира, че действително по делото са налице писмени доказателства –
приложеното ДП №49/2023г. по описа на СДВР, видно от които спрямо Б. А. е била
упраженена физическа принуда и му е била нанесена телесна повреда. Макар материалите
по неприключилото досъдебно производство да не се ползват с обвързваща съда
доказателствена сила, същите не могат да бъдат игнорирани, а следва да се преценяват в
съвкупност с останалите по делото доказателства. Те са индиция в подкрепа на твърдените
от ищеца факти, а именно – невъзможността да предостави трудовата си книжка, тъй като
същата не се намира в негово държане, поради това, че не му е била върната от
работодателя.
На следващо място, въззивният съд следва да отбележи, че изявлението „Получих
обратно трудовота ми книжка“ в приемо-предавателния протокол не е подписано от Б. А..
Съдът преценява доказателствената сила на неподписания документ, като взема предвид
всички обстоятелства по делото, обясненията на страните и останалите събрани
доказателства. Както в първата, така и във въззивната инстанция ищецът последователно
поддържа, че трудовата книжка не се намира у него, тъй като не му е била върната от
работодателя, а изявлението, че я е получил обратно, не отговаря на действителното
9
фактическо положение, тъй като е било направено вследствие на принуда. Въззивният съд
следва да отбележи още, че процесният приемо-предавателен протокол от 06.02.2023г.
фигурира и в кориците на приложеното досъдебно производство, като прави впечатление, че
в този документ, иззет по реда на НПК, липсва такова изявление за получаване на трудовата
книжка, което на допълнително основание компрометира доказателсвената стойност на
представения от „ВДХ“ АД приемо-предавателен протокол от 06.02.2023г. във въззивното
производство.
Въззивният съд намира, че след като с приемо-предавателен протокол от 06.02.2023г. Б.
А. е предал трудовата си книжка за оформяне, за работодателя е съществувало задължение
да му я върне след това. Така и според ТР №1 от 02.12.2019г. на ВКС задължението по чл.
350, ал. 1 КТ (действаща норма към датата на прекратяване на трудовото правоотношение)
на работодателя да предаде незабавно на работника или служителя надлежно оформената
трудова книжка при прекратяване на трудовото правоотношение възниква в момента на
прекратяване на трудовото правоотношение. Когато трудовата книжка се намира при
работодателя, неговото задължение става изискуемо и той изпада в забава от деня на
прекратяване на трудовото правоотношение. Когато трудовата книжка се съхранява от
работника или служителя, задължението на работодателя по чл. 350, ал. 1 КТ става
изискуемо от момента на предоставяне на трудовата книжка за оформянето й. Когато в деня
на прекратяване на трудовото правоотношение трудовата книжка не се намира при
работодателя, той изпада в забава за изпълнение на задължението по чл. 350, ал. 1 КТ от
деня на предоставяне на трудовата книжка за оформянето й и за да се освободи от
последиците на забавата си, той следва да изпълни процедурата по чл. 6, ал. 3 от Наредбата
за трудовата книжка и трудовия стаж, като съобщи на работника или служителя с писмо с
обратна разписка да се яви, за да получи лично трудовата си книжка. В случая след
предаване на трудовата книжка от страна на Б. А. на 06.02.2023г. на работодателя,
обстоятелство, което не се оспорва и от ответника, за последния е възникнало задължение за
нейното оформяне и връщане, което по делото не се установява, тъй като съдът не дава вяра
на саморъчно изписания текст за получаване на трудовата книжка. Последното изрично се
оспорва от ищеца, с оглед на което, непредставянето й по делото не може да се вмени във
вина на работника и за него да се приложат отрицателните последици от разпределението на
доказателствената тежест.
Предвид всичко гореизложено, въззивният съд стига до извода, че трудовата книжка е
останала при ответното дружество „ВДХ“ АД, като спрямо същото са приложими
последиците по чл. 161 ГПК, а именно с оглед на обстоятелствата по делото съдът може да
приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на
допуснати доказателства. Страната е била задължена да представи трудовата книжка и е
предупредена за последиците от непредставянето й, а именно, че съдът ще приеме, че тя се
намира във фактическата власт на ответника-въззивник. Като се има предвид, че ответникът-
работодател не представя трудовата книжка, за която съдът приема за доказано, че се намира
у него, въпреки дадената му възможност да обори твърденията на ищеца относно нейното
10
съдържание, и като се вземе предвид представената по делото заповед № ВДХ-3-10
1/06.02.2023 г. за прекратяване на трудовото правоотношение, в която е посочено , че
трудовото правоотношение се прекратява на основание чл. 195, ал. 1, вр. чл. 187, ал. 1 т. 3, т.
8 и т. 10 КТ, съдът намира за установено/приема за доказано по реда на чл. 12 ГПК/, въз
основа на съвкупната преценка на доказателствата и поведението на страните, че в
трудовата книжка на ищеца е вписано именно това основание за прекратяване на трудовото
правоотношение, поради което и искът по чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ се явява основателен.
Поради съвпадение на правните изводи на двете съдебни инстанции,
първоинстанционното решение, следва да бъде потвърдено като правилно, а въззивната
жалба – оставена без уважение.
При този изход на спора право на разноски има въззиваемият Б. А.. Такива са
претендирани за адвокатско възнаграждение в размер 3600 лева, като са представени
доказателства, както за уговарянето му – договор за правна защита и съдействие от
16.04.2024 г. с посочен начин на плащане – по банков път, така и за реалното му заплащане –
преводно нареждане от 17.04.2024 г., видно от което уговореното възнаграждение е платено
от въззиваемия в посочения размер по банкова сметка на процесуалния му представител.
Възражението за прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение, въззивният съд
намира за основателно, доколкото защитата по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 4
ГПК е тясно свързана с тази по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 ГПК. Делото се отличава със
средна фактическа и правна сложност, процесуалният представител на въззиваемия се е
явил в две открити съдебни заседания, представил е отговор на въззивната жалба, поради
което възнаграждение в размер на 2600 лева за процесуално представителство и съдействие
във въззивната инстанция в най-пълна степен отговаря на извършената от адвоката работа,
съобразно спецификите на настоящия казус.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3438/27.02.2024 г. по гр. д. № 56940/2023 г. на СРС, 56-
ти състав.
ОСЪЖДА „ВДХ“ АД, ЕИК ********* да плати на Б. И. А., ЕГН ********** сума в
размер 2600 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния касационен
11
съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12