№ 5681
гр. София, 08.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Райна Мартинова
Петър Милев
при участието на секретаря Йорданка В. Петрова
като разгледа докладваното от Райна Мартинова Въззивно гражданско дело
№ 20221100513128 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 10182/16.09.2022 г. по гр.д. № 48296/2021 г. по описа на
СРС, 169 състав Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати
на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ЗОДОВ на Я. А. Я. сумата от 3500 лева,
главница, представляваща обезщетение на неимуществени вреди, изразяващи
се в преживени негативни емоции, притеснения от образувано и водено
срещу Я. А. Я. наказателно производство по чл. 195, ал.1, т. 3, т. 5 и т. 7, вр.
чл. 194, ар.1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 28, ал. 1 от НК, прекратено с
постановление от 05.06.2020 г. на СРП по пр.пр. № 2911/2020 г. като искът е
отхвърлен за разликата над присъдената сума до пълния предявен размер,
както и Прокуратурата на Република България е осъдена да запалти на ищеца
и сумата от 2460 лева, главница, представляваща обезщетение на
имуществени вреди, изразяващи се в неполучено трудово възнаграждение за
периода от четири месеца – от 01.02.2020 г. до 05.06.2020 г., както и сумата от
515,44 лева, разноски в производството съразмерно с уважената част от
исковете.
Срещу решението в частта, с която предявеният иск е уважен, е
1
постъпила въззивна жалба вх. №209844/06.10.2022 г., подадена от
Прокуратура на Република България, в която са изложени съображения за
неправилност на постановеното решение. Въззивникът поддържа, че
неправилно съдът въз основа на събраните по делото доказателства се
установявало, че ищецът е претърпял неимуществени вреди (неудобства),
които са в пряка и непосредствена връзка с незаконното „задържане под
стража“ и те подлежат на обезщетяване. Ищецът бил търпял житейски
нормални вреди. Следвало да се вземе предвид, че единият от свидетелите
била съпругата му, а другият – майка му. Не било взето предвид, че
наказателното производство било приключило в разумен срок – само 4
месеца, че на ищеца било повдигнато обвинение за престъпление, което е
тежко и че мярката за неотклонение била взета с определение на Софийски
районен съд. Не били взети предвид и предишните осъждания на ищеца, нито
пък други незавършени наказателни производства, за които са представени
доказателства. Не били представени доказателства, че емоционалното му
състояние се дължи именно на процесното обвинение, както и че
прекратителното постановление било изготвено именно от представител на
ответника. Тези обстоятелства следвало да бъдат взети предвид и това
обосновава, че определеният размер е завишен. Относно присъденото
обезщетение за имуществени вреди, решението било неправилно, тъй като
липсвали мотиви на съда защо този иск е уважен. Представеното
споразумение нямало характер и белези на официален документ, тъй като
липсвал печат на фирмата работодател, удостоверяващ, че подписалият се за
работодател съответно е длъжностно лице, имащо правомощие за това.
Независимо от това, че споразумението съдържало данни за 615 лева основна
месечна заплака, споразумението не доказвало, че към датата на задържането
на ищеца – 01.02.2020 г. реално ищецът е изпълнявал трудовите си
задължения. Моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде
постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени
изцяло. В случай, че въззивният съд приеме, че е налице основание да бъде
определено обезщетение за неимуществени вреди, то моли размерът му да
бъде значително намален.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпила насрещна въззивна жалба
вх. № 227334/25.10.2022 г., подадена от Я. А. Я. срещу решението в частта, с
която е отхвърлен предявения иск за разликата над сумата от 3500 лева до
2
предявения размер от 15000 лева – обезщетение за неимуществени вреди.
Ищецът – въззивник поддържа, че първоинстанционното решение е
неправилно в обжалваната част, тъй като присъдения размер на обезщетение
за неимуществени вреди е изключително занижен и обидно нисък –
несъответстващ на претърпените вреди. Моли обжалваното решение да бъде
отменено в обжалваната част и вместо него да бъде постановено друго, с
което предявеният иск да бъде уважен до претендирания с исковата молба
размер на неимуществени вреди.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД , след като прецени събраните по
делото доказателства и обсъди доводите на страните приема за установено
от фактическа и правна страна следното:
Производството по гр.д. № 48296/2021 г. по описа на СРС, 169 състав е
образувано по искова молба, подадена от Я. А. А., с която е предявен иск с
правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от Закона за отговорността на държавата и
общините за вреди против Прокуратура на Република България.
Ищецът твърди, че през 2020 г. била образувана и водена пр.пр.
2911/2020 г. по описа на СРП (ДП № 25/2020 г. на СДВР) срещу Я. А. Я. за
престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3, т. 5, т. 7, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2,
вр. ал. 1, вр. чл. 28, ал. 1 от НК. Твърди, че с Постановление на водещия
разследването, съгласувано с прокурор при СРП ищецът е привлечен в
качеството му на обвиняем и му била взета мярка за неотклонение „задържане
под стража“ за срок от 72 часа, изпълнена в ареста, находящ се в НСлС.
Твърди, че с Определение от 03.02.2020 г. по нчд № 1552/2020 г. по описа на
СРС, НО, 111 състав на Я. А. Я. е взета мярка за неотклонение „задържане
под стража“, което не е обжалвано. На 13.03.2020 г. било направено искане от
защитника му за изменение на търпяната мярка за неотклонение „задържане
под стража“ в по-лека, като изрично било обърнато внимание, че няма данни
за това той да е участвал в престъплението, в което е привлечен като
обвиняем. С Определение от 02.04.2020 г. на СРС, 23 състав по нчд №
3942/2020 г. искането било оставено без уважение, а с Протоколно
определение от 09.04.2020 г. по внчд № 1191/2020 г. било потвърдено
определението на СРС. Твърди, че с Постановление на прокурор в СРП К.А.
от 05.06.2020 г. било извършено частично прекратяване на наказателното
производство по дос.пр. № 25/2020 г. по описа на СДВР, пр.пр. 2911/2020 г. на
3
СРП по отношение на Я. А. Я. за престъплението, за което му е повдигнато
обвинение, отменена била мярката за отклонение и било постановено
незабавното му освобождаване. Поддържа, че в резултат на повдигнатото
незаконно обвинение търпял отрицателни въздействия от наказателното
производство в личностен и здравословен план, бил лишен от своите
конституционни права, като правото на свободно придвижване и общуване,
от правото на труд, лично достойнство – бил бит без основание от полицаите.
Стресът от задържането му и престоя в следствения арест, средата и
условията, в които преживял неизвестността от това какво се случва с него,
довели до траен душевен тормоз, който преживявал все още – изпаднал в
депресия, безсъние, изпитвал психологически стрес от факта, че без вина
изрежавал 4 месеца в следствения арест. Семейството му останало без
доходите от заплатата му, където той работел на постоянен трудов договор.
Моли ответникът да бъде осъден да заплати сумата от 15000 лева,
представляващи обезщетение за неимуществени вреди, както и сумата от
2460 лева – обезщетение за имуществени вреди, в резултат на неполучено
трудово възнаграждение за четири месеца от по 610 лева.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който
Прокуратурата на Република България оспорва предявения иск. Не оспорва
твърдението, че наказателното производство, по което на ищеца е повдигнато
обвинение е прекратено с постановление на прокурор. Поддържа, че на ищеца
не са причинени твърдените вреди, тъй като образуваното наказателно
производство приключило за срок от 4 месеца в досъдебна фаза. Посочва, че
твърдяните от ищеца вреди не са в причинно – следствена връзка с незаконно
обвинение, тъй като в периода от 2003 до 2020 г. против ищеца били возени
поредица наказателни производства, а повдигнатото обвинение било в
условията на повторност. Това не било първото му задържане. Осъждан бил
многократно осъждан. Поддържа, че не се установявало посочените от него
неимуществени вреди да са в причинна връзка с конкретното обвинение.
Оспорва и предявения иск за имуществени вреди, тъй като представеното
споразумение не било официален документ, тъй като нямало печат, както и
нямало доказателства, че ищецът реално бил полагал труд по трудово
правоотношение. Моли да бъде постановено решение, с което предявеният
иск да бъде отхвърлен или при условията на евентуалност обезщетението да
бъде определено съобразно наведените в исковата молба твърдения.
4
В първоинстанционното производство са събрани писмени и гласни
доказателства и е приложено ДП25/2020 г. на СДВР, пр.пр. № 2911/2020 г. по
описа на СРП.
В мотивите на обжалваното решение първоинстанционният съд е
определил, че дължимото обезщетение за неимуществени вреди е в размер на
3500 лева и е уважил изцяло предявения иск за заплащане на обезщетение за
имуществени вреди в размер на 2460 лева.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма,
както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При
извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо.
По наведените с въззивната жалба доводи въззивният съд намира
следното:
Предмет на първоинстанционното производство е иск с правно
основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от Закона за отговорността на държавата и
общините за вреди.
Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите,
причинени на граждани от органите на дознанието, следствието,
прокуратурата и съда от незаконно обвинение в извършване на престъпление,
ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно
производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено
от лицето или че извършеното деяние не е престъпление. Пасивно
легитимирана да отговаря по иск за обезщетение за незаконно обвинение в
извършване на престъпление е Прокуратурата на Република България, която
съгласно чл. 127 от Конституцията е органът, който привлича към
наказателна отговорност за извършени престъпления и поддържа пред съда
обвинението по наказателните дела от общ характер. Следователно
Прокуратурата на Република България (като централизирана и единна
система) е пасивно материално легитимирана да отговаря по предявените
искове, тъй като действията по повдигане на обвинение и по разследване на
същото са извършени от лица, числящи се към структурата на държавното
5
учреждение, в чийто персонален състав са били включени лицата, повдигнали
незаконосъобразното обвинение, ръководили разследването срещу ищеца (чл.
46, ал. 2, т. 1 от НПК), и същевременно осъществяващи ръководство и надзор
върху разследващите органи в рамките на досъдебното производство (чл. 52,
ал. 2 от НПК).
Основателността на предявения иск се предпоставя от това по делото да
се установи, че спрямо ищеца е било повдигнато обвинение в извършване на
престъпление от общ характер, да е претърпял твърдените неимуществени
вреди, като между незаконното действие на правозащитните органи и вредите
следва да е налице причинно-следствена връзка. Съобразно разпоредбата на
чл. 154, ал. 1 от ГПК доказателствената тежест за установяване на
релевантните факти е възложена на ищеца, като с оглед разпоредбата на чл. 4
от ЗОДОВ той е освободен от задължението да установява вината на
длъжностните лица за настъпване на претендираните вреди.
От събраните по делото доказателства се установява, че спрямо ищеца е
било образувано наказателно производство по повдигнато обвинение за
извършено престъпление чл. 195, ал.1, т. 3, т. 5 и т. 7, вр. чл. 194, ар.1, вр. чл.
20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 28, ал. 1 от НК с Постановление от 01.02.2020 г.,
като на 03.02.2020 г. е направено искане до Софийски районен съд за вземане
на мярка за неотклонение „задържане под стража“. С Определение от
03.02.2020 г. по нчд № 1552/2020 г. по описа на Софийски районен съд, 111
състав по отношение на Я. А. Я. е взета мярка за неотклонение „Задържане
под стража“. С Определение от 02.04.2020 г. по нчд № 3942/2020 г. по описа
на СРС, 23 състав молбата на обвиняемия Я. за изменение на взета спрямо
него мярката за неотклонение „задържане под стража“ в по-лека. С
Постановление от 05.06.2020 г. по пр. пр. 2911/2020 г. по описа на СРП е
частично прекратено наказателното производство по ДП № 25/2020 г. по
описа на СДВР, пр.пр. 2911/2020 г. по описа на СРП по отношение на Я. А. А.
за извършено престъпление по чл. 195, ал.1, т. 3, т. 5 и т. 7, вр. чл. 194, ар.1,
вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 28, ал. 1 от НК поради недоказаност на
обвинението, отменена е взетата по отношение на него мярка за неотклонение
„задържане под стража“ и е разпоредено незабавното му освобождаване.
Фактът, че наказателното производство по отношение на ищеца по
повдигнатото му обвинение е било прекратено, обуславя възникване на
отговорност на държавата при наличие на причинна връзка между
6
незаконното обвинение в извършване на престъпление и причинените вреди
/т. 11 от ТР № 3 от 22.04.2005 г./ Прекратяването на наказателното
производство, обаче, не е самостоятелно основание за присъждане на
обезщетение - по смисъла на чл. 4 ЗОДОВ следва да бъдат установени и
конкретните имуществени и неимуществени вреди, явяващи се пряка и
непосредствена последица от увреждането.
Въз основа на събраните по делото доказателства съдът намира, а и не е
спорно, че искът е установен по основание, като при определяне на размера
на обезщетението за неимуществени вреди при спазване на принципа на
справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, следва да бъдат
взети предвид редица обстоятелства, които в съвкупност обуславят начина, по
който привличането към наказателна отговорност се е отразило на
състоянието на ищеца. Такива обстоятелства са: тежестта на повдигнатото
обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления –
умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан по всички
обвинения срещу него, или по част от тях, а по други е осъден;
продължителността на наказателното производство, включително дали то е в
рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на
взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в
рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това
се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и
в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и
изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно
преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и
професионална реализация, обществен отзвук и пр. Като ориентир за
определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, следва да служи
още и общата икономическа среда и стандартът на живот в страната към
периода на увреждането. При определяне на размера на дължимото
обезщетение първоинстанционният съд е обсъдил тежестта на
престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на
наказателното производство, установените обстоятелства от разпита на
допуснатите свидетели Е.С.Г. и Н.М.И..
Действително при обсъждане на размера на обезщетението за
неимуществени вреди, първоинстанционният съд не е обсъдил всички
7
обстоятелства, които са имали отношение към определянето му. При
определяне на този размер, следва да се вземе предвид, че значение за
търпените неимуществени вреди има и обстоятелството, че по отношение на
ищеца са били образувани и други наказателни производства, както и видно
от представеното свидетелство за съдимост, той е осъждан за престъпления
срещу собствеността, както и срещу транспорта, както и че в периода от
22.08.2013 г. до 23.11.2013 г. по отношение на него е прилагана вече мярка за
неотклонение „задържане под стража“. Обстоятелството, че имало
образувани и други наказателни производства има значение не по отношение
на дължимостта на обвинението, а при определяне на неговия размер по
правилата на чл. 52 от ГПК. Независимо, че посочените обстоятелства не са
обсъдени от първоинстанционния съд, то при съобразяване и на това
обстоятелство, въззивният съд намира, че определеното обезщетение е
справедливо.
С оглед разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ на обезщетяване подлежат и
имуществените вреди, причинени в резултат на незаконното обвинение. С
исковата молба са въведени твърдения, че ищецът към момента на
задържането си е упражнявал труд по трудово правоотношение и в
продължение на 4 месеца е пропуснал да получи трудово възнаграждение от
по 615 лева месечно или общо 2460 лева. Установява се от приетото по
делото Допълнително споразумение № 82/02.01.2020 г. към Трудов договор
№ 43/07.01.2019 г., че Я. А. Я. е бил в трудово правоотношение с ЕТ „П.К.“ и
е заемал длъжността „общ работник“ с основно трудово възнаграждение в
размер на 615 лева. Неоснователен е доводът на въззивника Прокуратура на
Република България, че представеното допълнително споразумение не
представлява документ, който установява сключването на трудов договор, тъй
като не бил официален документ. По правило договорът представлява частен
диспозитивен документ, който отразява направените от страните изявления.
Обстоятелството дали е поставен печат на търговеца – работодател не води до
нищожност на договора, тъй като това не е задължителен реквизит на
трудовия договор. С отговора на исковата молба не е направено оспорване на
автентичността на документа по смисъла на чл. 193 и сл. от ГПК, поради
което и не е налице основание да се приеме, че приетото по делото
споразумение към трудов договор не установява, че към момента на
повдигане на обвинението и задържането на ищеца, той не е бил страна по
8
трудово правоотношение с посоченото в исковата молба съдържание. По
делото не са били въведени твърдения, а и не са ангажирани доказателства, че
съществувалото трудово правоотношение е било прекратено, като в тежест на
ответника е било да установи това обстоятелство, ако го твърди, с оглед
предвидените в чл. 154 от ГПК задължения за установяване на релевантните
за спора факти. Доколкото се установява, че трудовото възнаграждение, което
ищецът е пропуснал да получи е в претендирания размер, то и предявеният
иск за обезщетение за имуществени вреди се явява основателен.
По изложените съображения и поради съвпадане на изводите на
въззивния съд с тези на Софийски районен съд, 169 състав, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено изцяло.
С насрещната въззивна жалба са въведени оплаквания от ищеца –
въззивник Я. А. Я., че първоинстанционният съд е пропуснал да се произнесе
по направеното искане за присъждане на законна лихва върху вземанията.
Съгласно разпоредбата на чл. 250 от ГПК компетентен да се произнесе по
това искане е първоинстанционният съд, който може да направи това след
връщане на делото при влизане в сила на крайния съдебен акт.
Предвид на изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 10182/16.09.2022 г. по гр.д. №
48296/2021 г. по описа на СРС, 169 състав.
Решението може да се обжалва пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
След връщане на делото в Софийски районен съд, 169 състав следва
да се произнесе по направеното с въззивната жалба искане по чл. 250 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9