ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ І- 260665 28.10.2020 година, гр.Бургас
Бургаският окръжен съд, гражданско отделение, на двадесет и осми октомври , през две хиляди и двадесета година, в закрито заседание в състав:
Председател: Мариана Карастанчева
Членове:1. Пламена Върбанова
2 .мл.с. Детелина Димова
като разгледа докладваното от съдия М.Карастанчева частно въззивно гражданско дело № 2534 по описа за 2020 година на Окръжен съд-Бургас , за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е с правно основание чл.413,ал.2 ГПК и е образувано е по частна жалба на „Профи кредит България“ с ЕИК: ********* против разпореждане №260033/07.10.2020г.,постановено по ч. гр.д.№ 538/2020. по описа на PC-Поморие,с което е оставено без уважение заявление по чл.410 ГПК, предявено от заявителя/ настоящ частен жалбоподател/ срещу К. П.К. от гр. *** , в частта му, с която е поискано издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК на парично вземане за сумата от 171,36 лв.-представляваща договорно възнаграждение,дължимо за периода 25.07.2019 г. до 11.08.2020 г. по договор за потребителски кредит от 01.06.2018 г. и Общи условия към него .
В частната жалба се заявява становище за необоснованост на обжалваното разпореждане и съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, като се твърди, че районния съд е излязъл извън рамките на външното формално изследване на претендираното задължение. Моли се отмяна на обжалваното разпореждане и издаване на заповед за изпълнение.
Бургаският окръжен съд като взе предвид, че частната жалба е предявена правно-легитимирано лице в законоустановения срок и срещу обжалваем съдебен акт и като съобрази разпоредбите на закона, исканията и твърденията на частния жалбоподател и приложените по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Производството по делото е образувано въз основа на депозирано заявление от „Пофи кредит България „ЕООД –гр.София ,с което се претендира по реда на чл. 410 от ГПК да бъде разпоредено длъжникът К. П.К. от гр. *** да му заплати следните суми: 500лв. главница ;171,36 лв.-договорна лихва ,дължима за периода от 25.07.2019 г. до 11.08.2020 г. ;лихва за забава в размер на 71,96 лв.-за периода от 26.07.2019 г. до 11.08.2020 г.,законна лихва от 11.08.2020 г. до 20.09.2020 г. , ведно със законната лихва от подаване на заявлението . до окончателното им изплащане ,както и сумата от 150 лв. –неплатено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги и 30 лв. –неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането - изискуеми по силата на сключен между страните договор за потребителски кредит от 09.07.2019 г. при общи условия.
Районният съд е е уважил заявлението в частта досежно претендираните вземания за главница, задължение за лихва за забава за сочения период , законната лихва върху главницата и съразмерно за разноски.
С обжалваното разпореждане съд е оставил без уважение искането в частта му по отношение на претендираните 150 лв., представляващ неплатено възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги и 30 лв. по Тарифата за извънсъдебно събиране на вземането ,както и за 171,36 лв.-договорно възнаграждение и искането за разноските над присъдения размер от 47,16 лв., като се е позовал на разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК- поради противоречие на заявените вземания с добрите нрави. В тази връзка ПРС се е позовал на нормата на чл. 26 ал. 1 предл.3 от ЗЗД ,тъй като определеният в процесния договор ГПР в размер на 48,69 % и годишна възнаградителна лихва в размер на 41% били такива ,уговорени в нарушение а добрите нрави . По отношение на таксата за извъсъдебно събиране на задължението в размер на 30 лв. се сочи ,че в случая разходите са посочени общо и не се твърди реално въз основа на какви действия от страна на заявителя са начислени ,посочените разходи са свързани с действия ,представляващи типични такива по управление на лош кредит и представляват присъщ за основния предмет на договора разход , а не допълнителен такъв .
Настоящият съдебен състав намира обжалваното определение за правилно.
На основание чл. 410, ал. 1 от ГПК заявителят може да поиска издаване на заповед за изпълнение за вземания за парични суми или заместими вещи, ако искът е подсъден на районния съд. Хипотезите, в които съдът не издава заповед за изпълнение са посочени в чл. 411, ал. 2, т. 1- 4 вкл. ГПК. В т. 2 е посочено, че заповед за изпълнение не се издава, ако искането противоречи на закона и добрите нрави. Предвид изложеното, съдът е длъжен да извърши преценка за съответствие на заявлението със закона и добрите нрави.
Видно от депозираното пред съда заявление, вземанията на заявителя са индивидуализирани в достатъчна степен/ с изключение на тоза за таксата за извънсъдебно събиране на вземането /.
Следва да се подчертае
,че нормите
на ЗЗП относно материята на неравноправния характер на клаузи в потребителски
договори, са повелителни, поради което по отношение на тях намират приложение
дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013
г. на ОСГТК на ВКС. В същия смисъл е практиката на ВКС (Решение № 23/07.07.2016
г. по т. д. № 3686/2014 г. на ВКС, I т. о., постановеното по реда на чл. 290 ГПК), както и практиката на СЕС относно тълкуване на чл. 6, § 1 от Директива 93/13
ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори
/Решение по дело С-243/08 на СЕС, Решение по дело С-397/11 на СЕС и др. /.
Налице е многобройна практика на Съда на Европейския съюз във връзка с
преюдициални запитвания по приложението на Директивата, вкл. по чл. 6, § 1 по
въпроса, дали съдилищата са длъжни служебно, без наличие на възражение, да се
произнесат относно неравноправност на уговорка в потребителски договор като е
прието, че националният съд е длъжен да разгледа служебно неравноправния
характер на договорна клауза, когато са налице необходимите за това правни или
фактически обстоятелства /т. 2 от решение по дело С-243/08 на С/. Когато счете
клаузата за неравноправна, той не я прилага, освен ако потребителят се противопостави
на това. Националният съд, който констатира неравноправния характер на
договорна клауза, е длъжен, от една страна, без да чака потребителят да направи
искане в този смисъл, да изведе всички последици, произтичащи според
националното право от това заключение, за да се увери, че потребителят не е
обвързан от тази клауза.Във всеки конкретен случай, с оглед обстоятелствата по
делото, е възможно да се достигне до заключение, че една клауза е сключена при
условия, накърняващи добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които
законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното
нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл.
26, ал. 1 ЗЗД). В случая клаузата, с която се договаря възнаградителната лихва,
е нищожна, тъй като с нея се нарушава принципът на справедливостта в
гражданските правоотношения, поради което с нея се накърняват добрите нрави.
В този смисъл заплащане на възнаградителна лихва в размер на 41%годишно,както
и годишен процент на разходите в размер
на 48,69% противоречи на добрите нрави. Трайно е прието в съдебната практика, че
няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва
над размера на законната лихва. Максималният размер на договорната лихва
(възнаградителна или за забава) е ограничен винаги от чл. 9 ЗЗД, съгласно който
страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави се считат
сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в
оборота, използува се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелствуване на друг и пр. Прието е, че противно на добрите нрави е да
се уговаря лихва за забава, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а
когато възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем
(напр. ипотека, залог ), противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за
забава, надвишаваща двукратния размер на законната лихва. В настоящия
случай годишният лихвен процент, при който е отпуснат потребителския кредит
(необезпечен), надвишава 4 пъти основният лихвен процент за страната, поради
което съдът приема, че тази уговорка е нищожна като противоречаща на добрите
нрави. Поради нищожния характер на клаузата за възнаградителна лихва,
ответникът не дължи заплащане на уговорените и начислени суми за
възнаградителна лихва.
По поставения въпрос относно
неравноправните клаузи при потребителските договори е формирана по реда на чл. 290 ГПК константна
практика на ВКС, обективирана в решение № 77/22.04.2015 г. по гр. дело №
4452/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 424/02.12.2015 г. по гр. дело №
1899/2015 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 51/04.04.2016 г. по т. дело №
504/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 95/13.09.2016 г. по т. дело №
240/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 205/07.11.2016 г. по т. дело №
154/2016 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 165/02.12.2016 г. по т. дело №
1777/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 201/02.03.2017 г. по т. д. № 2780/2015
г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове. Съгласно тази практика една
договорна клауза е неравноправна при наличието на следните предпоставки: 1
клаузата да не е индивидуално уговорена; 2 да е сключена в нарушение на
принципа на добросъвестността; 3 да създава значителна неравнопоставеност между
страните относно правата и задълженията – съществено и необосновано
несъответствие между правата и задълженията на страните; 4 да е сключена във
вреда на потребителя.
Действително целта на заповедното производство е да се ускори съдебния процес като се установи, че вземането не се оспорва и се издаде изпълнително основание за него. В тази връзка, заповедният съд извършва външното формално изследване на претендираното задължение, но доколкото по силата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК съдът в заповедното производство е длъжен да извърши преценка за съобразността на заявеното по реда на чл. 410 ГПК вземане със закона и с добрите нрави, то той следва да oсигури реализация на правото на заявителя, но само в рамките, в които е зачетено от правния и обществен ред в страната, с оглед на конкретното твърдяно от последния правоотношение. Поради изложеното, не могат да бъдат споделени доводите на жалбоподателя, че в заповедното производство съдът, дължи проверка единствено на формалната външна редовност на заявлението по чл. 410 ГПК, а споровете относно процесиите претендирани вземания следва да се решат по исков ред при евентуално
възражение на длъжника. Съдът е длъжен да извърши преценка за съответствие на заявлението със закона и добрите нрави, което налага да изясни въпроса относно валидност на уговорки, създаващи задължения за потребителя, дори и да не бъде направено възражение от длъжника.
По изложените съображения съдът намира обжалваното разпореждане за правилно, което налага то да бъде потвърдено.
Мотивиран от горното Бургаският Окръжен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 260033/07.10.2020г.,постановено по ч. гр.д.№ 538/2020. по описа на PC-Поморие,с което е оставено без уважение заявление по чл.410 ГПК, предявено от заявителя/ настоящ частен жалбоподател/ срещу К. П.К. от гр. *** , в частта му, с която е поискано издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК на парично вземане за сумата от 171,36 лв.-представляваща договорно възнаграждение,дължимо за периода 25.07.2019 г. до 11.08.2020 г. по договор за потребителски кредит от 01.06.2018 г. и Общи условия към него .
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжаалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.