Решение по дело №945/2020 на Окръжен съд - Русе

Номер на акта: 260000
Дата: 4 януари 2021 г. (в сила от 4 януари 2021 г.)
Съдия: Юлиян Стаменов Стаменов
Дело: 20204500600945
Тип на делото: Въззивно административно наказателно дело
Дата на образуване: 18 ноември 2020 г.

Съдържание на акта

                                                  Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

                     

                                                  гр. Русе, 4.01.2021 г.

                            

    В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Русенският окръжен съд, наказателна колегия, в публично  съдебно заседание, на трети декември, през две хиляди и двадесетата  година,  в                                                                                      състав:  

Председател: Юлиян Стаменов

                                    Членове : Александър И.

                                                       Боян Войков - мл.с.

                                                                                         

с участието на  секретар Мариета Ц., в присъствието на прокурора Г. Георгиев, след като разгледа докладваното от съдията Стаменов в.а.н.дело № 945/2020 г., за да се произнесе, съобрази следното:

 

          Производството е по гл. двадесет и първа вр. чл. 378 ал. 5 от НПК.

          С решение № 619/30.07.20 г. по а.н.д. № 639/2020 г. на РРС -  втори нак. състав  

обвиняемият М.С.М. е признат за виновен в това, че през м. декември 2014 г., в гр. Русе, сам съставил частен документ - договор-споразумение от 2.04.1992 г. за предоставяне за временно ползуване на северозападната част на дворно място около 135 кв.м. от цялото с размер 445 кв-м. с планоснимачен номер Х-234, парц. XIII-1744 в кв. 579 по плана на гр. Русе, намиращо се в гр. Русе, ж.к. „Д.-1“, ул. „Л.Е.“ № 7в частта „Ползувател на дворно място, като му придал вид, че е подписан за първи собственик отГ.Т.К. и го употребил като доказателство по гр.д. № 7094/2014 г. на РРС, за да докаже, че не съществува право на собственост на наследниците на  Г.Ц.С. от гр. Русе върху описания имот – престъпление по чл. 309 ал. 1 от НК и

по реда на чл. 78а от НК  е освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по 1000 лв.

Решението е обжалвано от защитника на обвиняемия с оплаквания за съществени нарушения на процесуалния закон и незаконосъобразност, по подробно изложени съображения и с искане за отмяна и постановяване на оправдателно такова поради недоказаност и несъставомерност на деянието или евентуално поради малозначителност по см. на чл. 9 ал. 2 от НК. Развита и е тезата за евентуална квалификация на деянието по чл. 316 от НК.

В съдебно заседание жалбата се поддържа от поддържа от подалата я страна. Обвиняемият не се е явил във въззивното заседание и не е взел становище по жалбата.

Прокурорът счита, че жалбата са неоснователна.

След като прецени и обсъди материалите по делото и доводите на страните и независимо от последните служебно провери изцяло правилността на първоинстанционния съдебен акт, въззивната инстанция прие следното:

Жалбата е процесуално допустима, като подадена от легитимен и оправомощен за това правен субект - страна в процеса, при спазване на законоустановените срок, форма и ред.

По съществото си

ЖАЛБАТА Е НЕОСНОВАТЕЛНА.

От фактическа страна първоинстонционният съд е приел следното:

Обвиняемият и съпругата му И. Г. М.притежавали 1/3 ид.ч. от недвижим имот - дворното място с планоснимачен номер Х-234 и третия етаж на построената къща в гр. Русе, ж.к. “Д. 1“ по силата на придобивни сделки, последната от които по н.а. № 200/30.06.2014 г.

Имотът бил бивше лозе с площ 2,1 дк. в землището на гр. Русе, придобито от К.и Ц.Ц. през 1956 г. След урегулирането имота през 1970 г. по договор между Ц., Г.К. и Г.Д. имота станал собственост на всеки от тях по 1/3 ид.ч. за дворното място и по един етаж от построената в него триетажна къща. 1/3 ид.ч. от дворното място заедно с втория етаж от къщата в него била поставена с влязло в сила съдебно решение през 1980 г. в дял на К.Ц., впоследствие прехвърлена от нея на сина й Г.Ц.С. с алеаторен договор, а след развалянето на последния –

прехвърлен на другия й син - Т.Ц.С. след това - на неговия син.

Със съгласието на съсобствениците през 1988-89 г. К.Ц.продължила да обработва част от северозападната страна на дворното място, а след нея и сина й Г.Ц.С. с допълнителна част, която почистил от строителни отпадъци.

Така С.обособил част от 140 кв.м., която ползувал за ремонт на автомобили едновременно с притежавания собствен имот в съседство.

През 1991 до есента на 1993 г. С.работел като автомонтьор във Франция и след завръщането си  държал в това място ремонтираните автомобили.

С нотариален акт № 32, н.д. № 11338/97 г. на нотариус Ц.М. Г.Ц.С. бил признат въз основа на негова молба-декларация по реда на обстоятелствената проверка за собственост на това незастроено място с площ 140 кв.м. в процесния имот. При извършената обстоятелствена проверка

били разпитани трима свидетели, вкл. обвиняемия М. М., който, както и останалите двама Р. К.и И. Р., заявил под страх от наказателна отговорност като свидетел, че е съсед на имота, който е част от лозето на бащата на С., впоследствие трансформирано в местото, и че имота се владее повече от 20 години непрекъснато и неоспорвано от Г. С.като негов собствен.

Актът бил впоследствие отменен по гр.д. № 7094/2014 г.

През м. февруари 2013 г. обвиняемият, съпругата му и останалите съсобственици били уведомени от СГКК-Русе за депозираната от Г. С.молба за регистрация на така получения от него нотариален акт по обстоятелствена проверка за посочените 140 кв.м. имот. По възражение на съсобствениците административната процедура била прекратена.

За да докаже, че  Г.Ц.С. не е собственик на имота по посочения нот. Акт № 32/97 г., през м. декември 2014 г.,

обвиняемият М. съставил процесния частен документ: договор-споразумение, датиран към 2.04.1992 г. удостоверяващ, че собствениците на имота предоставят на С.единствено правото на временно ползуване. При това

собственоръчно написал текста за предоставяне за временно ползуване на северозападната част на дворно място около 135 кв.м. от цялото с размер 445 кв-м. с планоснимачен номер Х-234, парц. XIII-1744 в кв. 579 по плана на гр. Русе, намиращо се в гр. Русе, ж.к. „Д.-1“, ул. „Л.Е.“ № 7, за срод до 1.01.2000 г., с опция за удължаване на този срок при необходимост

подписал се лично за втори собственик и

придал вид, че за първи собственик се подписал покойния към този момент Г.Т. С., а за ползувател на дворното място – от покойния Г.Ц.С..

Този документ обвиняемия и съпругата му приложили като писмено доказателство за твърденията си, заявени с исковата им чмолба по чл. 198 от ЗС против наследниците на Г.Ц.С., а именно че са собственици на 1/3 ид.ч. от конкретизирания процесен поземлен имот и искане съдът да осъди ответниците да им предадат владението на държаните от тях 140 кв.м. от процесния имот, както и да отмени констативния нот. Акт № 32/97 г. Доказателствата към исковата молба, вкл. процесния „договор-споразумение“ били приети с определение от гражданския съд и били обект на процесуално-следствени действия, вкл. по извършеното оспорване – графологическа експертиза. В първоинстанционното производство по гр.д. № 7094/14 г. искът бил частично отхвърлен, при съобразяване и на експертизата относно процесния частен документ, а във въззивното пред РОС по в.гр.д. № 852/16 г. на РОС първоинстанционното решение, влязло в сила при недопускане на касационното му обжалване пред ВКС било отменено и по същество искът изцяло уважен, но по съображения относно историята и влизането в сила на регулационните планове на града, необхващащи процесния частен документ. Последният, прочее, бил съобразяван и обсъждан само от първоинстанционния съд, на не и на въззивно и касационно ниво.

От заключението основното и допълнително заключения на надлежно приетата по делото и неоспорена тройна графологическа експертиза при ЦЕКИ към НИК-МВР се установява, че

ръкописния текст в процесния договор-споразумение, както и посочената в него дата 2.04.1992 г. са изпълнени от обвиняемия М., както и че

подписа от името на обвиняемия М. М. е изпълнен от него, а подписите за останалите двама горепосочени собственици – Г. Т. К.и Г. Ц. С.не са изпълнени от тях и авторството им не може да бъде установено, вкл. и по отношение на обвиняемия.

Тези констатации са изведени въз основа на обстоен, задълбочен и прецизен анализ на доказателствата по делото, което са достатъчни, при, противно на доводите по жалбата, стриктно спазване на процесуалните правила относно събирането и анализа на доказателствата и формирането на решаващите изводи и изцяло им съответствуват, поради което въззивната инстанция изцяло ги възприема и намира, че

решението е обосновано и постановено при липса на каквито и да било процесуални нарушения, а оплакванията по жалбата в обратния смисъл са неоснователни.

При тази фактическа установеност

решението е правилно и от материално правна страна, като законосъобразно първоинстанционният съд е възприел и подвел деятелността на обвиняемия под инвокираната от държавното обвинение правна квалификация го е признал за виновен в извършването на престъпление по чл. 309 ал. 1 от НК както се посочи.

Доводите по жалбата не намират каквато и да било опора в материалите по делото и закона, поради което не  могат да бъдат споделени. Това, че исковата молба е внесено физически в съда от адвокат - пълномощник на обвиняемия и съпругата му в Русенския районен съд при образуването на горепосоченото гражданско дело е без каквото и да било значение за установеността и съставомерността на процесното престъпление по чл. 309 от НК, чията редакция безспорно се изчерпва както в обвинителния акт, така и в първоинстанционната присъда със съставяне лично от обвиняемия на процесния неистински документ. Липсват твърдения и констатации за участие при това на адвокат-пълномощник. Същото се отнася и до прилагането на документа към исковата молба - чисто физическите действия на адвоката - пълномощник в тази насока, с каквито се изчерпват твърденията на обвинението и констатациите на РРС, правилно са съобразени от първоинстанционния съд като упражняване на функцията на адвоката-пълномощник като „ръката“ на упълномощилия го обвиняем /и съпругата му/. Правният субект, обаче, в чийто патримониум се цели възникването на правните последици от предявяването на тази искова молба и приложените към нея доказателства в подкрепа на заявеното с нея, вкл. процесния документ, са именно за обвиняемия, както негова е инициативата въобще /според обвинението/ за прилагането на тази  „методика“ и той именно е обективирал и предоставил на „адвоката-пълномощник“ това веществено доказателство. Очевидно логични и изцяло обосновани са и изводите, че именно обвиняемият е придал на процесния частен документ   , че е подписан от посочените други двама собственици /вече мъртви както се посочи към лично от обвиняемия изписаната дата на договора-споразумение/, след като несъмнено лично той го е съставил като съдържание и дата и е положил подписа за себе си. Неоснователни са и доводите относно авторството, развити и досежно съставомерността на деянието на обвиняемия. Те всъщност се свеждат до постановката за липса на преки доказателства относно изпълняването на подписите на другите двама собственици в документа конкретно от М.. Рутинно е, обаче, в правната теория и практиката на съдилищата, доказването на относимите, визиращи съществените съставомерни признаци факти и обстоятелства да се извършва не само с преки, а и с косвени доказателства, образуващи комплекс обосноваващ извън всякакво съмнение обвинителната теза и изключващ други хипотези. Процесният случай е именно такъв. Резонни и безукорни са в това отношение съображенията, изложени в мотивите на РРС, относно липсата на интерес за когото и да било друго, освен за обвиняемия, за приемане за установено на удостовереното в процесния неистински частен документ, успоредно на безспорната смърт на посочените други две лица-собственици към посочената безспорно от обвиняемия дата на договора-споразумение, както и също безспорно вече заявяваното от него в обратния смисъл като свидетел в производство по обстоятелствена проверка пред нотариус и всичко това при също безспорните констатации, че обвиняемият и изписал както се посочи съдържанието на документа. Неуместен е сарказъмът в жалбата относно съвършено логичното и обосновано съобразяване от РРС и на обстоятелството, че единствения несъмнено автентичен подпис под документа и този на обвиняемия. Това обстоятелства, както и съдържанието на документа, подкрепя изцяло, при липса на каквито и да било опровергаващи доказателства, а само еднозначен комплекс от подкрепящи доказателства, че

появята на процесния неистински частен документ в обективната действителност и след това в правния мир, вече като посочено и представено от името и в полза единствено на обвиняемия доказателство, е плод на действията единствено на обвиняемия. В тази връзка очевидно спекулативни и шиканиращи са позивите по жалбата относно преквалифициране на деянието по чл. 316 от НК, така че не само да се напусне територията на правилните и обосновани фактически констанации относно авторството, а да се премине и към другите, също несъстоятелни съгласно горното, относно лицето, употребило неистинския документ за установовяване на процесните изложени ползуващи обвиняемия твърдения.  Несъстоятелна е и евентуално застъпената теза за малозначителност на деянието по см. на чл. 9 от НК - едва ли може да се очертае друга толкова немаловажна хипотеза на процесното престъпление като ползуването на неистинския документ в съдебно производство, касаещо фундаменталното в цивилизованите общества право на собственост. Това по некакъв начин не се влияе от въпроса доколко и в кои инстанции е съобразяван процесния частен документ, независимо от също очевидно спекулативния и половинчат довод по жалбата и в тази насока – в първата инстанция документът безспорно е приет, съобразяван, обект на графологическа експертиза и залегнал, заедно с изводите на графолозите, в решаващите изводи на съдебното решение, а във въззивния съд не е обсъждан не защото изводите биха били други, а защото предхождащи го юрически факти, произтичащи от регулационните планове на гр. Русе, са елиминирали конкретното му твърдяно от ищеца /обвиняем/ значение. Най-сетне несъстоятелни са и доводите относно фигурата на т.н. „опосредствувано извършителство“ от страна на защитника на обвиняемия в горепосоченото гражданско дело, преди всичко защото не само обвинението, но и жалбоподателят не твърдят, че въпросният пълномощник има отношение и към съставяненето на докуминта, а също и поради гореизложеното относно естеството и функция на адвоката по гражданските дела като изпълнител, „инструмент“ в правен и материален аспект на упълномощилия го клиент.

Инстанцията изцяло възприема и останалите фактически и правни доводи и съображения на първоинстанционния съд, които не е необходимо да се преписват тук.

 Ето защо и на основание чл. 334 т. 6 вр. чл. 378 ал. 5 от НПК окръжният съд

 

 

 

    Р  Е  Ш  И :

          ПОТВЪРЖДАВА решение № 619/30.07.20 г. по а.н.д. № 639/2020 г. на РРС -  втори нак. състав

          РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационен контрол.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                         

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: 1.                             

 

 

         2.