Р
Е Ш Е Н И Е
№ ІІ – 260220 27.06.2022г. гр. Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаският окръжен съд гражданска колегия, втори
въззивен състав
На дванадесети април 2022 година
В публичното заседание в следния състав:
Председател: Росица Темелкова
Членове: Албена Зъбова-Кочовска
Таня Русева-Маркова
Секретар: Стойка Вълкова
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдия
Русева-Маркова
гражданско дело номер 1086 по описа за 2020 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
С Решение № 3 от 23.01.2020г., постановено по гр. дело № 100/2019г. по описа на Районен съд – Малко Търново е осъдена Главна Дирекция „Гранична полиция“ МВР, представлявана от Директора Светлан Кичиков, седалище в гр. София, бул. „Княгиня Мария Луиза“ № 46, да заплати на Д.С.Ю. сума в размер от 1 406, 09 лева, представляваща дължимо допълнително възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 23.07.2016г. до 23.07.2019г. – разликата между положения нощен труд и преизчисления в дневен такъв с коефициент 1, 143, мораторна лихва върху главницата в размер на 184, 61 лева за периода от 31.10.2016г. до 26.07.2019г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска – 26.07.2019г. до окончателното изплащане.
Против постановеното решение е депозирана въззивна жалба от Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР, чрез юрисконсулт Янка Табакова, със съдебен адрес: гр. Елхово, ул. „Морава“ № 1. С жалбата се претендира да бъде отменено постановеното първоинстанционно решение и вместо него да бъде постановено ново решение по същество на спора, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. В жалбата се сочи, че решението на съда е постановено при съществено нарушение на материалния закон, не е съобразено с приложимите към изплащане на претендираното възнаграждение норми и не е мотивирано. Посочва се, че защитата на служителите на МВР, полагащи нощен труд се изразява в предвиденото в ЗМВР по-високо заплащане и по-висока степен на социална закрила, намиращи изражение в компенсирането на извънредния труд, почивките, отпуските и други придобивки, по-благоприятни в сравнение с тези на държавните служители по ЗДСл и на лицата, работещи по трудово правоотношение, за които е приложим КТ. Посочва се, че за да е приложима въпросната наредба, следва да са налице 4 предпоставки: подневно отчитане на работното време, работа на смени, продължителност на нощното работно време по-малка от тази пред деня и трудово възнаграждение, заработено по трудови норми, като жалбоподателят сочи, че по отношение на служителите в МВР, последните две предпоставки не са налице. В жалбата се сочи, че дори и да се приеме, че НСОРЗ е приложима, предявените искове са неоснователни и поради това, че преизчисляването с коефициент 1, 143 е с цел увеличено заплащане на нощния труд, а не с цел натрупване на часове, чието надвишаване да акумулира извънреден труд и след преизчисляване на нощния труд с коефициента, предвиден в наредбата, на служителите би се дължало възнаграждение в увеличен размер, а не възнаграждение за извънреден труд, каквото претендират, тъй като смените им не са превишавали законоустановените 12 часа.
Не се отправят искания за събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция. Претендира се заплащане на направените по делото разноски.
В съдебно заседание въззивната страна не изпраща представител, депозира писмено становище, в което изразява становище по основателността на претенцията.
Ответната страна по въззивната жалба – Д.С.Ю. не депозира по делото писмен отговор на въззивната жалба и не изразява конкретно становище по основателността на жалбата.
Не се отправят искания за събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция.
В съдебно заседание ответната страна по въззивната жалба чрез своя процесуален представител оспорва жалбата и счита, че същата следва да бъде оставена без уважение и да бъде потвърдено атакуваното първоинстанционно решение.
Бургаският окръжен съд като взе предвид разпоредите на закона, исканията и твърденията на страните и събраните по делото доказателства намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са два обективно кумулативно съединени иска от Д.С.Ю. против Главна дирекция “Гранична полиция“ при МВР, с които се претендира да бъде осъдена ответната страна да заплати сума в размер на 738 лева, представляваща дължимо допълнително възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 123 часа за целия процесен период от 23.07.2016г. до 23.07.2019г., получен в резултат на преизчисляване на положен нощен труд с коефициент 1, 143 и сумата от 90 лева, представляваща лихва за забава върху дължимите от работодателя – ответник суми, явяващи се допълнително възнаграждение за положен извънреден труд за горепосочения период, получен в резултат на преизчисляване на положения нощен труд с коефициент 1, 143 от момента, в който сумите са станали изискуеми, както и законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на задължението.
В хода на производството е направено изменение на претенцията, като се увеличава претендираната сума на 1 406, 09 лева за 211 часа извънреден труд и на сума в размер от 184, 61 лева, представляваща мораторна лихва и на основание чл. 214 от ГПК съдът е приел направеното изменение.
Предявеният иск е с правно основание чл. 178, ал. 1, т.
3 във връзка с чл. 187,
ал. 5, т.
2
от ЗМВР. Изложени
са твърдения, че през исковия период, ищецът е
полагал труд на
длъжността „Младши инспектор, старши полицай“ в ГКПП Малко Търново, при
Регионална дирекция „Гранична полиция“ – гр. Елхово, която е на структурно
подчинение на ГД „Гранична полиция“ - София при МВР. Твърди се, че за периода
от 23.07.2016г. до 23.07.2019г. ищецът Д.С.Ю. е положил нощен труд от общо 123
часа, който е получен след приравняване на положения нощен труд към дневен с
коефициент 1, 143, съобразно чл. 9, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата на стойност от 738 лева,
които не са заплатени от страна работодателя и именно тази сума се претендира с
предявения иск, а след направеното увеличение на претенцията – сума в размер на
1 406, 09 лева. Върху неплатените допълнителни възнаграждения за
извънреден труд се претендира и обезщетение за забавено плащане в размер на 184,
61 лева, ведно с обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва от
датата на предявяване на исковата молба – 26.07.2019г. до окончателното
плащане.
В
депозирания в срока по чл. 131 ГПК писмен отговор ответникът ГД „Гранична
полиция“ МВР, чрез процесуалния си представител юрисконсулт, е оспорил
предявените искове като неоснователни и по размер. Сочи се, че за процесния период
ищецът е полагал труд на 12 и 24-часови работни смени /дневни и нощни/,
съгласно месечни графици, като отработеното време се изчислявало сумирано и в
резултат на това изчисляване, чрез прихващане на положителните и отрицателните
разлики на отработеното време се формирал резултат, който при надвишаване на
нормата на работните часове бил заплащан на основание чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР като извънреден труд. Изложени са съображения, че в процесния период
спорните правоотношения са регламентирани с разпоредбите на Наредба №
8121з-407/11.08.2014 г., Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г., и Наредба №
8121з-908/02.08.2018 г. В тази връзка се оспорва приложимостта на Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата, издадена на основание КТ,
която се прилагала само за лицата работещи по трудово правоотношение, какъвто
ищецът не е бил през процесния период.
Първоинстанционният
съд е приел, че в действалите в процесния период Наредби № 8121з-592/25.05.2015
г. и Наредба № 8121з-776/ 29.07.2016г. на Министъра на МВР не е предвидено
преобразуване на часовете положен нощен труд към дневен, като липсата на такива
изрични норми представлява празнота в специалната правна уредба, касаеща
служителите в МВР, която следва да бъде запълнена чрез прилагане на съответните
норми на общата НСОРЗ. Съдът приема, че неприлагане субсидиарно на правилата на
КТ и Наредбата за структурата на работната заплата би поставила служителите на
МВР в по-неблагоприятно положение от другите държавни служители и от лицата,
работещи по трудово правоотношение, по отношение на заплащането на допълнителни
възнаграждения.
На
основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното
решение се проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна
проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и
допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни материалноправни норми.
Въззивният
съд намира, че фактическата обстановка по делото се установява такава, каквато
е изложена в обжалваното решение и по нея не е налице спор между страните.
Районният съд е съобразил и анализирал всички относими и допустими
доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни изводи относно това
какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях. Във
въвзивното производство не са ангажирани доказателства, които да променят приетата
и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което, настоящият
съд я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл. 272 ГПК, като не е
необходимо същата да се преповтаря и в настоящото решение.
Въззивната
инстанция напълно споделя и решаващите мотиви и изводи на БРС за основателност
на предявените осъдителни искове по чл. 179, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 187,
ал. 5, т. 2 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, като препраща към мотивите на решение
на основание чл. 272 от ГПК.
По изложените
във въззивната жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на районния
съд, следва да се отбележи следното:
Наведените
във въззивната жалба възражения обобщено се свеждат до това, че по отношение на
служителите на МВР следва да се прилагат наредбите, издадени от министъра на
вътрешните работи, на основание законовата делегация на чл. 187, ал. 9 от ЗМВР,
които уреждат реда за организация и разпределяне на работното време, за
неговото отчитане и компенсирането на работата на държавните служители извън
редовното работно време, режимът на дежурствата, времето за отдих и почивки,
поради което се счита от въззивника, че БРС неправилно е приел наличие на
непълнота в специалната уредба, при която следва субсидиарно да се приложи
Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, в т.ч. и нормата
на чл. 9, ал. 2 от НОСРЗ.
Настоящата
инстанция намира така релевираните възражения за неоснователни.
На
основание разпоредбата на чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР, към основното месечно възнаграждение
на държавните служители се изплащат допълнителни възнаграждения за извънреден
труд. Дефиниция на понятието „извънреден труд“ е посочена в нормата на чл. 143,
ал. 1 от КТ - „извънреден е трудът, който се полага по разпореждане или със
знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител
от работника или служителя извън установеното за него работно време. В случая,
съгласно чл. 187, ал. 1 от ЗМВР нормалната продължителност на работното време
на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна
работна седмица, като работното време на държавните служители се изчислява в
работни дни – подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени –
сумарно на тримесечие, а при работа на смени е възможно полагането на труд и
през нощта между 22.00 и 6.00 ч., като работните часове не следва да надвишават
средно 8 часа за всеки 24-часов период (чл. 187, ал. 3 от ЗМВР). Разпоредбата
на чл. 187, ал. 5, т. 2 и ал. 6 от ЗМВР постановява, че работата извън редовното
работно време от 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден
труд за отработени до 70 часа на тримесечие – за служителите, работещи на
смени, чрез заплащане с 50% увеличение върху основното месечно възнаграждение.
Действително,
по отношение реда за организацията и разпределянето на работното време, за
неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън
редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за
държавните служители, са създадени специални правила, определени с наредба на
министъра на МВР на основание законовата делегация на чл. 187, ал. 9 от ЗМВР.
Така, за процесния период от 08.08.2016г. до 08.08.2019г. са действали
правилата на Наредба №
8121з-592/25.05.2015г. и на Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. на министъра на
МВР, уреждащи реда за организацията и разпределянето на работното време, за
неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време,
режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в
Министерството на вътрешните работи. Цитираните наредби съдържат
аналогични текстове относно възможността на държавните служители в МВР да
полагат труд и през нощта между 22.00 и 06.00 часа, като работните часове не
следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период (чл.3, ал.3 от
двете наредби). И в двете наредби – в чл. 31 от тях е предвидено, че
отработеното време между 22.00 и 06.00 часа се отчита с протокол, който се
изготвя до десето число на месеца, следващ месеца на полагане на труда, като
при отчитане на броя часове време на труд между 22.00 и 06.00 часа, в
протоколите за отчитането им броят часове се посочва само в цяло число.
Видно
е и е безспорен факт, че в Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. и в Наредба №
8121з-776/29.07.2016 г. липсва изрично регламентирано правило за начина и
методологията, по която следва да се отчитат отработените часове за положения
труд през нощта, както е повелявала уредбата в предходната Наредба №
8121з-407/11.08.2014г. (отм.) – чл. 31, ал. 2 от същата, приложима в настоящия
случай за част от процесния период, съгласно която норма – при сумирано
отчитане на отработеното време общият брой часове положен труд между 22.00 и
06.00 часа за отчетния период се умножава по 0, 143, като полученото число се
сумира с общия брой отработени часове за отчетния период, т.е. преизчислението
е с коефициент 1, 143. При това положение, въззивният съд намира, че в
действащите в процесния период подзаконови нормативни актове е налице празнота
в специалната уредба, касаеща служителите в МВР, както правилно е приел и
районния съд, като възраженията на въззивника в този смисъл са неоснователни.
Разпоредбата
на чл. 46, ал. 2 от ЗНА предвижда, че когато нормативният акт е непълен, за
неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до
подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Именно такъв е и настоящият
случай. С оглед безспорния факт, че служителите в МВР са държавни служители, то
за неуредените в специалния закон отношения следва да се приложи общия закон, а
именно Закона за държавния служител (ЗДСл). В този смисъл са и задължителните
указания на ВКС, дадени в ТР № 6/06.11.2013г., постановено по тълкувателно дело
№ 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които ЗДСл се прилага субсидиарно за
правоотношенията на служителите на МВР и при липса на изрична разпоредба в
ЗМВР, следва да се прилага разпореденото в него, тъй като обратното разбиране
би поставило в неравностойно положение държавните служители в МВР спрямо
другите държавни служители, както и спрямо работниците и служителите, работещи
по трудови правоотношения. Ето защо, макар и в действащия ЗМВР да няма законова
делегация, препращаща към общия Закон за държавния служител, както това е било
уредено в отменения ЗМВР, то доколкото няма изрично уредено нещо друго, за
неуредените отношения приложение намира ЗДСл, който от своя страна пък препраща
към трудовото законодателство по КТ. Така, разпоредбата на чл. 67, ал. 3 от ЗДСл
постановява, че минималните и максималните размери на основните заплати по нива
и степени за държавните служители, размерите на допълнителните възнаграждения и
редът за получаването им се определят с
наредба на Министерския съвет и не могат да бъдат по-ниски от определените в
трудовото законодателство.
Мотивиран
от изложеното и предвид обстоятелството, че размерите на допълнителните
възнаграждения на държавните служители не могат да бъдат по-ниски от
определените в трудовото законодателство, то при безспорната липса на изрична
уредба в специалните наредби, издадени от министъра на МВР, в случая
субсидиарно приложение намират правилата на Наредбата за структурата и
организацията на работната заплата. Ето защо, изводите на БРС са правилни, а
всички изложени възражения от въззивника са неоснователни.
На
основание разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ при сумарно изчисляване на
работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на
съотношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно
време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното
работно място, т.е. приложимият коефициент е 1, 143. Предвид изложените по-горе
съображения, въззивният съд намира, че при липсата в случая на специално правило,
което да определя методология за превръщането на отработените нощни часове в
дневни при сумирано изчисляване на работното време на държавните служители в
МВР, то наличната нормативна празнота следва да се преодолее чрез субсидиарното
приложение на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ. Както бе посочено, възприемането на
обратното становище би поставило държавния служител в системата на МВР в
неравностойно положение спрямо работниците по трудово правоотношение и другите
държавни служители, чийто правоотношения се регламентират от КТ и ЗДСл. Ето
защо, настоящата инстанция намира за неоснователни изложените във въззивната
жалба възражения и доводи относно неприложимост към процесното служебно
правоотношение на установения в нормата на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ коефициент за
преизчисление на нощния труд в дневен.
Настоящата
инстанция намира, че следва да изложи и мотиви във връзка с Решение на СЕС от
24.02.2022г. по дело С-262/20, образувано по преюдициално запитване, отправено
от РС –Луковит. В решението е прието, че чл. 8 и чл. 12, буква „а“ от Директива
2003/88ЕО не налагат да се приема национална правна уредба, която да предвижда,
че нормалната продължителност на нощния труд за работници в публичния сектор е
по-кратка от нормалната продължителност на труда през деня. Съдът е приел, че
във всички случаи в полза на такива работници трябва да има други мерки за
защита под формата на продължителност на работното време, заплащане,
обезщетения или сходни придобивки, които да позволят да се компенсира особената
тежест на нощния труд. В националното законодателство изобщо не съществува до
2020г. (вкл. и през исковия период) норма, определяща нормалната
продължителност на нощния труд на
държавните служители в системата на МВР, така, че отговорът на този въпрос не променя становището
на настоящия състав. В тази връзка са
изложени мотиви в решението. От друга
страна, предвиденото заплащане на нощния труд от 0, 25 лева за
всеки отработен час и ободряващи напитки, според съдът, не може да компенсира
особената тежест на нощния труд, по смисъла, вложен в решението на СЕС. Следва
да се има предвид, че посочената ставка е определена и в чл. 8 от НСОРЗ, и
работниците по трудово правоотношение също получават допълнително
възнаграждение в този размер за всеки отработен част нощен труд, което води до
извод, че в това отношение е налице равно третиране между държавните служители в МВР и работещите по
трудово правоотношение. Остава обаче различното третиране на двете категории
лица по отношение на преобразуването на нощните часове в дневни. Това означава,
че посоченото допълнително заплащане от
0, 25 лева на час не съставлява компенсаторен
механизъм за служители в МВР по начин, различен от прилагания за работещите по трудово
правоотношение. Налага се извод за липсата на такъв механизъм за гарантиране на
защитата на здравето и безопасността на служителите в МВР, с оглед
по–голяма продължителност на нощния
труд. Останалите, посочени от въззивника
придобивки - ранно пенсиониране, безплатна храна, униформено облекло,
обезщетения при прекратяване на служебното правоотношение в по-голям размер и
др. съдът не счита като такива, компенсиращи конкретно тежестта на полагания
нощен труд. По отношение на приетото от
СЕС, че чл. 20 и чл. 31 от ХОПЕС допускат определената в
законодателството на държава – членка нормалната продължителност на нощния труд
от седем част за работниците от частния сектор да не се прилага за работниците
от публичния сектор, вкл. полицаи и пожарникари, ако такава разлика в
третирането се основава на обективен и разумен критерий, т.е. е свързана с
допустима от закона цел на посоченото законодателство и е съразмерна с тази
цел, следва отново да се има предвид, че до 2020г. няма определена нормална
продължителност на нощния труд за полицаите, такава е определена по-късно. Изложените
доводи от въззивника за специфичния характер на работа на служителите в МВР,
свързана със защита правата и свободите на гражданите, противодействие на
престъпността и опазване на обществения ред, с което се обосновава различното
третиране не могат да бъдат възприети като обективен и разумен критерий,
свързан с допустима от закона цел за неприлагане на преобразуването на часовете
положен нощен труд в дневен. Това е така, тъй като посочените по-горе
придобивки са свързани именно със специфичния характер на длъжността.
Показателно е, че до м. август 2016г. наредбите на министъра на МВР са
предвиждали такова преобразуване и отпадането му след този момент не е
обосновано с никаква допустима от закона цел. Но дори да се приеме, че такава е
налице, както бе посочено по –горе в полза на служителите в МВР не са
предвидени мерки за защита за компенсиране на особената тежест на положения нощен труд.
В
жалбата не са изложени други оплаквания във връзка с възприетата фактическа
обстановка от първоинстанционния съд, поради което и съдът намира, че атакуваното решение следва да бъде потвърдено с горните мотиви.
Мотивиран от изложеното и
предвид събраните по делото доказателства, въззивният съд намира, че исковата
претенция за заплащане на допълнително възнаграждение за положен от ищеца
извънреден труд за процесния период, получен след преобразуване на положените
часове нощен труд в дневен, се явява доказана по основание. По отношение на
размера на претенцията, съдът съобрази приетата в първата инстанция и неоспорена
от страните съдебно-икономическа експертиза, от която се установява, че за
периода от 23.07.2016г. до 23.07.2019г. ищецът е полагал нощен труд на 12 –
часови смени – общо за целия период от време е отработил 1 464 часа нощен труд.
Видно от депозираното заключение нощният труд, установен от експертизата от 1 464
часа, преизчислени с коефициент 1, 143 за целия период от време се равнява на 1 675
часа, а разликата между преизчисления и отчетения по протоколи положен нощен
труд приравнени на дневно работно време възлизат на 211 часа за целия период от
време, а стойността на тези 211 часа възлиза на сума в размер от 1 406, 09
лева. При това положение, настоящата инстанция приема, че предявените искове се
явяват основателни и доказани в претендирания размер от 1 406, 09 лева,
представляваща дължимо и неизплатено допълнително трудово възнаграждение за
извънреден труд от 211 часа, получени след преизчисляване с коефициент 1, 143
на положения от него за периода нощен труд, ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба. Видно от представеното по делото заключение на
вещото лице обезщетението за забавено плащане възлиза на сума в размер на 184,
61 лева.
По отношение на отправеното
възражение, че остава недоказано обстоятелството, че претендираните суми за
отчетен тримесечен период представляват за ищеца извънреден труд, настоящата
инстанция намира, че заключението на вещото лице не е оспорено от ответната
страна в първоинстанционното производство, не са отправяни допълнителни искания
за събиране на доказателства във връзка с възраженията за липса на обективни
данни за положен извънреден труд, поради което и направеното възражение остава
недоказано.
Мотивиран от изложеното и
като взе предвид, че направените от страна на настоящата инстанция фактически и
правни изводи съвпадат с тези, които е направил районния съд в атакуваното
първоинстанционно решение, БОС намира, че постановеното решение следва да бъде
потвърдено.
По отношение на разноските,
съдът намира следното:
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на въззиваемия следва да бъдат присъдени направените по делото
разноски във въззивното производство - сума в размер от 341, 35
лева за платено адвокатско възнаграждение. Доказателство за направените
разноски – Договор за правна защита и съдействие е представено във въззивното
производство, от което е видно, че същите са реално направени. От
въззивната страна е направено възражение за прекомерност на уговореното
възнаграждение, което съдът намира за основателно и счита, че заплатеното
възнаграждение за адвокат следва да бъде намалено до размера от 341, 35 лева
съобразно минималния размер, предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба №1/2004г
за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
На
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящото решение е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от горното, Окръжен
съд – Бургас
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 3 от 23.01.2020г., постановено
по гр. дело № 100/2019г. по описа на Районен съд – Бургас.
ОСЪЖДА
Главна
дирекция „Гранична полиция“ на Министерство на вътрешните работи със седалище
гр. София, бул. „Княгиня Мария Луиза“ № 46 да заплати на Д.С.Ю., ЕГН **********
от гр. Б., к-с „М. р.“, бл.*, вх.*, ет.*, със съдебен адрес – гр. Бургас, ул.
„Ген. Гурко“ № 11, ет. 2 – адвокат Ели Димова сума в размер от 341, 35 (триста четиридесет и
един лева и тридесет и пет стотинки) лева, представляваща възнаграждение за
адвокат за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.