РЕШЕНИЕ
№2454
гр. Пловдив, 14.12.2021
год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в
открито заседание на петнадесети октомври, през две хиляди и двадесет
и първата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана
Методиева,
при секретаря Ваня Петкова и
с участието на прокурор при Окръжна
прокуратура - Пловдив Даниела Стоянова, като разгледа докладваното от
съдията административно дело № 2247 по описа на съда за 2021 година, за да
се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на Глава
Единадесета от АПК, във връзка с чл.285, ал.1 от ЗИНЗС.
Образувано е по искова молба от С.Х.С.
с ЕГН **********, депозирана чрез пълномощника му адв. В.С., срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София. С исковата молба се иска
осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в
размер на 50 000 лева, които вреди се твърди да са причинени по време на
задържането на ищеца последователно и без прекъсване в Ареста Пловдив и в
Затвора Пловдив за времето от 01.01.2019 г. до 16.08.2021 г., като резултат от нарушения по чл.3 от ЗИНЗС и съответно чл.3
от КЗПЧОС. Неимуществените вреди са определени от ищеца като такива,
съставляващи болки и страдания, обида, огорчение, възмущение, внушаване на
чувство за малоценност. В рамките на общия исков период се твърди ищецът да е
търпял неблагоприятни условия на задържане в ареста Пловдив за времето на 01.01.2019
г. до 01.06.2019 г. и веднага след това в Затвора Пловдив от 01.06.2019 г. до
16.08.2021 г. Нарушенията по чл.3 от ЗИНЗС и съответно чл.3 от КЗПЧОС, в
резултат на които се твърди да са настъпили неимуществените вреди, според ищеца
са се изразили в следното: в пренаселеност на помещенията по настаняване на
ищеца - под 3 кв. метра; без постоянно течаща топла и студена вода; заразеност
на килиите с гризачи, дървеници и
хлебарки, непредоставяне на работа на ищеца. Обезщетението, което се претендира,
се иска да бъде присъдено ведно със законната лихва от датата на завеждане на
исковата молба до изплащането му. Претендира се присъждане на направените
разноски за държавна такса.
В съдебно заседание исковата
молба се поддържа, като се моли от пълномощника на ищеца да се уважи иска, като
съдът съобрази най-новата практика на ЕСПЧ. Ищецът лично поддържа становището
на адвоката си.
Ответникът ГДИН – София,
представляван от ст. юрисконсулт Ч., заявява в писмен отговор по исковата молба
неоснователност и недоказаност на исковата претенция, като се претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание се излага
становище за неоснователност и недоказаност на иска и се моли за отхвърлянето
му и присъждане на разноски.
Задължително участващият по реда
на чл.286, ал.1 от ЗИНЗС прокурор изразява становище за основателност на иска,
като моли съдът да присъди размер на обезщетението по-нисък от претендирания,
като се съобрази с правилата на ЗЗД и съдебната практика.
Пловдивският административен съд,
на първо място, намира, че исковата
претенция е допустима. С оглед на съдържанието на исковата молба се касае
до иск за неимуществени вреди с правно основание по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС,
доколкото се претендира обезщетение за вреди, причинени на задържан от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по
чл.3 от ЗИНЗС. Ищецът С. претендира вреди от посочените нарушения за един определен
период на задържане, което твърди да е започнало в Ареста Пловдив и да е
продължило в Затвора Пловдив без прекъсване. Искът е предявен и от надлежна
страна, предвидена сред лицата, които могат да търсят обезщетение, доколкото за
ищеца са налице данни да е бил задържан в посочените места за лишаване от
свобода. Същият е предявен и против надлежен ответник, доколкото съгласно
чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, искът се разглежда по реда на глава 11 от АПК, а според
чл.284, ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от
свобода от специализираните органи по изпълнение на наказанията. Според правилото на чл.205 АПК,
искът се предявява срещу юридическото лице,
представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или
бездействие са причинени вредите. Ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, със седалище в гр. София, съгласно чл.12,
ал.2 от ЗИНЗС
е юридическо лице към Министъра на правосъдието и осъществява прякото
ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и
пробационните служби. В случая се претендира обезщетение
за извършено нарушение на
специализираната администрация по чл.3 от ЗИНЗС в място за лишаване от свобода,
каквито са и ОСИН -Арест Пловдив, както и Затвора – Пловдив, като съгласно
чл.12, ал.3 от ЗИНЗС, затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“
са териториални служби на ГДИН. Затова и за
вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на специализираната администрация в ареста и в затвора
следва да отговаря именно юридическото
лице Главна дирекция „Изпълнение
на наказанията“, което има,
както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по предявения иск.
По същество исковата молба е само
частично основателна.
От събраните по делото
доказателства се установява от
фактическа страна, че ищецът С.С. *** в два различни периода от време, при
това съвсем различни от твърдения такъв в исковата молба, а именно от
24.06.2019 г. до 12.09.2019 г. и от 08.01.2020 г. до 18.02.2020 г., като и при
двата престоя е бил настанен в сградата на новооткрития през 2009 г. арест при
условия на задържане, напълно съответни на въведените за това стандарти.
В Затвора Пловдив ищецът е
постъпил по изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ на 18.02.2020 г., а
не, както твърди в исковата молба – от 01.06.2019 г., като действително е
пребивавал там и до края на исковия период 16.08.2021 г., без прекъсване,
включително пребивава там и към момента на разглеждане на настоящото дело. За
периода на действително установения престой в Затвора Пловдив от 18.02.2020 г.
до 16.08.2021 г. ищецът пребивавал последователно в приемно отделение за три
дни от 18.02.2020 г. до 20.02.2020 г., което било с площ от 26,47 кв.м.,
разполагало със санитарен възел с течаща студена вода с площ от 2,80 кв.м. и в
него ищецът бил настанен в различните дни с още между три и шест лица. От 21.02.2020 г. до 14.04.2020 г. ищецът бил
настанен в стая № 72 с площ от 25,73 кв.м., със самостоятелен санитарен възел
от 4,51 кв.м. с течаща студена вода, като там пребивавал с още между седем и
осем задържани лица. От 14.04.2020 г. до 20.10.2020 г. ищецът С. пребивавал в
помещение № 71, което било с площ от 25,98 кв. метра с отделен санитарен възел,
с течаща студена вода, като заедно с него там били настанени между пет и девет
лишени от свобода. След това, от 20.10.2020 г. до 22.06.2021 г. ищецът бил
настанен отново в стая № 72, в която пребивавал заедно с още четири до седем
лишени от свобода. За времето от 22.06.2020 г. до 20.07.2020 г. ищецът С. се
помещавал в стая № 73 с площ от 27,20 кв. метра и самостоятелен санитарен
възел, с течаща студена вода, като в това помещение ищецът пребивавал заедно с
още седем лица. От 20.07.2020 г. и до
края на исковия период ищецът бил настанен в стая № 82 с площ от 56,09 кв.м.,
разполагаща със свой санитарен възел, с течаща студена вода, като в тази стая
ищецът пребивавал заедно с още между 11 и 13 лишени от свобода.
Всяко помещение било обзаведено с легло и шкаф
за всеки лишен от свобода, като в санитарното помещение имало денонощен достъп
до течаща студена вода. Единствените случаи на липса на такава били при
отстраняване на ВиК повреди. Топла вода лишените от свобода можели да ползват
по график за достъп в банята на затвора, като съответно работещите можели да се
ползват от банята ежедневно след работа.
В периода на престой на ищеца в Затвора
Пловдив от 18.02.2020 г. до края на исковия период 16.08.2021 г. били извършвани
периодично дейности по обработка на помещенията срещу гризачи и инсекти, като в
рамките на посочения период от около година и половина били осъществени шест
такива обработки.
В периода на задържането си в затвора ищецът С.
бил устройван двукратно на работа през м. 02.2021 г. както и през месец юли
2021 г., съгласно издадени заповеди за назначаването му в обособеното
производство при Затвора Пловдив, като първият път работил около четири месеца,
но бил спрян от работа поради системни отсъствия и несправяне с възложените
норми, а вторият път бил спрян от работа по същите причини след един месец
работа.
Посоченото от фактическа страна
се установява от приетите по делото писмени доказателства, както и отчасти от
разпита на свидетеля С., чиито показания съдът кредитира, но само отчасти и то
само доколкото са съответни на приетите и кредитирани писмени доказателства.
На базата на установените факти, от
правна страна, съдът намери следното:
На първо място, установява се категорично от
приетите писмени доказателства, че ищецът не е пребивавал в Ареста Пловдив в
посочения от него в исковата му молба период от 01.01.2019 г. до 01.06.2019 г.,
който той твърди да е бил продължен без прекъсване със задържане в Затвора
Пловдив, считано от 01.06.2019 г. и до края на исковия период, нито в целия
посочен в исковата молба период касателно задържането му в Затвора Пловдив.
Напротив, установява се от приетите справки от Ареста Пловдив, че ищецът е бил
задържан там за два отделни периода от време /24.06.2019 г. до 12.09.2019 г. и
08.01.2020 г. до 18.02.2020 г./, за които периоди обаче, същият не е предявил
претенции по отношение условията в ареста по исковата си молба. Поради това и
доколкото съдът разглежда иска единствено и само в рамките на фактическите основания,
посочени в него, като ищецът е този, който с иска си очертава и рамките на
доказване в исковото производство, съдът счита, че напълно недоказана е
исковата претенция за част от исковия период, а именно от 01.01.2019 г. до
18.02.2020 г., на която дата ищецът
действително е постъпил в Затвора Пловдив, включваща твърдения за конкретен
период престой в ареста, какъвто не се установи изобщо да е имало в описания в
иска период, както и част от периода, твърдян като прекаран в Затвора Пловдив.
Поради това и следва да бъде отхвърлен иска частично за тази именно част от
исковия период, очертан с исковата молба. В тази връзка, само за яснота, съдът
намира за нужно да посочи, че дори и искът да бе предявен с конкретизирани
претенции, които се отнасят до действителните
периоди на задържане на ищеца в ареста, което не е било сторено от него, а
напротив твърди се престой в съвсем друг период, какъвто не се установява, то
същите претенции биха били и напълно неоснователни, тъй като от доказателствата
по делото не се установява нито едно от оплакванията на ищеца по отношение
условията в ареста за периодите, за които не е предявил претенции, но се
установява да е бил задържан там.
Що се касае до условията при
задържането на ищеца в Затвора Пловдив, то съдът намира, че предвид
установеността на това задържане за част от исковия период от 18.02.2020 г. до
16.08.2021 г. следва поотделно да се разгледа всяко от наведените от ищеца С. конкретни
оплаквания,
формулирани в исковата молба и с оглед установеното по отношение наличието или
липсата на всяко от тях, съдът да осъществи и преценката си за кумулативното
въздействие върху ищеца на условията, в които се е
изтърпявало наказанието
лишаване от свобода, като вземе предвид и продължителността на
престоя му в място за лишаване от свобода, както и другите обстоятелства, които имат
значение за правилното решаване на спора, което пък е предвидено в чл.284, ал.2 от
ЗИНЗС.
Според нормата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС всяко място за лишаване от
свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за
осъществяване на поправително въздействие. Посочената разпоредба е в съответствие
и доразвива нормата на чл.3 от ЗИНЗС, съдържаща изискване осъдените и задържаните под
стража да не бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, която
пък норма възпроизвежда дословно така визираното в чл.3 от КПЧОС основно
човешко право.
Според нормата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗСЗ, в редакцията й в сила от 07.02.2017
г., конкретно по отношение на лишените от свобода, за
нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, или задържането под стража, изразяващи се в липса на
достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване,
медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация
без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Посочените неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказание лишаване от свобода, респективно задържането под стража, причинени от
действия, бездействия или обстоятелства, са неизчерпателно изброени. С оглед на
прякото приложение на чл.3 от КПЧОС по силата на чл.5 от КРБ, държавата, чрез
нейната администрация, е задължена да гарантира, че задържането в местата за
лишаване от свобода ще е при условия, които са съвместими с опазване на
човешкото достойнство и че начинът и методът на изпълнение на лишаването от
свобода не подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание,
свързано със задържането. Поради това и независимо от факта, дали в съответното
законодателство са въведени конкретни изисквания и дали са предвидени конкретни
задължения за специализираната администрация при изпълнение на лишаването от
свобода, то при установяване нарушение на тези основни принципи, свързани с
основно човешко право, ще са налице и основания за търсене отговорност от
държавата.
На първо място, по отношение на оплакването за пренаселеност в
условията на задържане в Затвора Пловдив се установява от писмените доказателства, каквито са ангажирани от ответника за целия
разглеждан период, че в рамките на този период от време за част от времето на
престой в затвора, а именно за общо 400 дни, ищецът е пребивавал действително
при условията на пренаселеност. Такава се установява в една или друга степен за
всяко от помещенията по настаняването му, с изключение на пребиваването в стая
82, където С. е бил настанен последно. Пренаселеността отчасти се установява и
от показанията на разпитания по делото свидетел. В тази насока видно е, че
стандартът от 4 кв.м. на един лишен от свобода, въведен със ЗИНЗС и действащ
към разглеждания период, не е бил изцяло и напълно осигурен от затворническата
администрация. Нещо повече, става ясно от приложеното становище от ИСДВР при
Затвора Пловдив, че за част от дните на установена пренаселеност, а именно за
общо 78 дни последната е била и особено съществена, доколкото ищецът е
пребивавал в условия, при които разполагаемата площ на един лишен от свобода е
била и под 3 кв.м. Според нормата на чл.3 от
КПЧОС, никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително
отнасяне или наказание. В насока тълкуването на тази разпоредба, относима към
изтърпяващите наказание лишаване от свобода, е налице разрешение, дадено
в редица решения на ЕСПЧ, като напр. делото Ананиев срещу България, както и Нешков
и др. срещу България, за това, че независимо, че желателният стандарт, а в
България и вече нормативно установен такъв, е четири квадратни метра жилищна
площ на човек, то ако задържаните лица имат на разположение по-малко от три
квадратни метра жилищна площ, тогава пренаселеността трябва да се счита за
толкова тежка, че да доведе сама по себе си, независимо от други фактори, до
нарушение на чл.3 от Конвенцията, а недостигът на пространството може да се
утежни и от липсата на достатъчно отделни места за спане и дори и
пренаселеността да не е толкова сериозна, че да представлява сама по себе си
нарушение на чл.3 от Конвенцията, тя все пак може да доведе до нарушение на
тази разпоредба, ако се комбинира с други аспекти на условията на
задържане – като например липса на уединение при
използване на тоалетната, лоша вентилация, липса на достъп на естествена
светлина и свеж въздух, липса на подходящо отопление, или липса на основна
хигиена, което води до ниво на страдание, надвишаващо това, присъщо на задържането
(дело Torreggiani and Others). От това, според ЕСПЧ, следва, че при
оценката на това дали е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията по отношение на липсата на лично
пространство, трябва да се вземат предвид следните фактори: (а) всяко
задържано лице трябва да има индивидуално място за спане; (б) всяко задържано
лице трябва да има най-малко три квадратни метра жилищна площ; и (в) размера на
килията трябва да дава възможност на задържаните лица да се движат свободно
между мебелите, като липсата на някои от тези елементи сама по себе си поражда
сериозно предположение, че условията на задържане са в нарушение на този член.
В случая, разпоредбата на чл.43, ал.4 от ЗИНЗС, която сочи, че минималната жилищна
площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода не може да е по-малка от 4
кв. м., е влязла в сила значително време преди началото на
посочения период на задържане на С., което означава, че за държавата в лицето
на специализираната администрация в местата за лишаване от свобода, е
съществувало задължение за изпълнение на стандартите, касаещи минималната
жилищна площ, като в тази насока, както се каза, пряко приложима по силата на
Конституцията е и самата КЗПЧОС. Затова и по
отношение на оплакването относно
пренаселеност в условията на задържането в Затвора Пловдив, претенцията на С.,
както се каза, е отчасти доказана, доколкото става ясно от приложените справки
за помещенията по настаняване на ищеца и техния капацитет, както и броя
настанени лица, че е била налице действителна
пренаселеност за част от времето на престоя му в Затвора Пловдив, разглеждан от
съда, а именно за времето от 18.02.2020 г. до 20.07.2021 г. за общо 400 дни, от
които особено съществено е било нарушението в рамките на 78 дни. Установява
се категорично, че след 20.07.2021 г. и до края на исковия период 16.08.2021 г.
ищецът не е бил поставян в условията на пренаселеност, като при престоят му в
стая 82 на Затвора Пловдив не е бил надхвърлян капацитетът на помещението, съобразяващ
разполагаема площ на едно лице от 4 кв. м.
При това положение и според съда
следва да се уважи претенцията на ищеца за присъждане обезщетение в частта
ѝ относно неизпълнение на нормативното задължение на специализираната
администрация на местата за лишаване от свобода за осигуряване на съответна
разполагаема площ при изтърпяване на наказанието на ищеца за общо 400 дни в рамките на периода от 18.02.2020г. до
20.07.2021 г. Този извод съдът приема, независимо от факта, че по отношение на
ищеца не се установява да не е било определено самостоятелно място за спане –
отделно легло, в каквато насока и липсват негови оплаквания. Съгласно чл.21,
ал.1 от ППЗИНЗС изискването спалните помещения да са снабдени със самостоятелни
легла, съдът приема за изпълнено през целия разглеждан период на задържане на
ищеца. Според основните принципи, възведени в практиката на ЕСПЧ по приложение
разпоредбата на чл.3 от ЕКПЧОС /конкр. пилотното Решение Нешков и др. срещу
България/, при оценката на наличното
пространство в местата за лишаване от свобода трябва да се вземе предвид
пространството, заемано от мебели и обзавеждане в килията, като следва да се
има предвид, че жизнената площ за всяко от лицата е площта, която следва да осигурява
възможност те да сменят позата си и да извършват свободно
движения за задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в
затворени помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н. Следва при това положение да се има предвид и че разполагаемото свободно
жилищно пространство в помещенията, в които е бил настаняван ищецът, съдът
преценя, без да има възможност да приспадне заетото от мебели пространство,
предвид липсата на конкретни данни относно точното им разположение в стаите и
точният им брой и като се има предвид служебно известното на съда обстоятелство,
че леглата в помещенията са поставени едно над друго. Независимо от това обаче,
не се установява ищецът да не е могъл да извършва описаните по-горе свободни
движения, свързани с ежедневното му функциониране. Поради това и според съда се
установява обективното наличие на твърдяното бездействие по смисъла на чл.3 от ЗИНЗС от страна на специализираната администрация по отношение на това
конкретно оплакване на ищеца за посочените дни в посочения период, като остава
недоказано твърдението му, че в рамките на целия исков период ищецът бил пребивавал
в помещения, в които предоставената му площ е била и под 3 кв.м., защото това
не се установява от доказателствата.
Иначе, както от писмените доказателства, така и гласните такива, се
установява категорично, че в стаите в Затвора Пловдив през разглеждания период
на задържане на ищеца са били изградени и са съществували санитарни възли с осигурена течаща студена вода, като лишените от
свобода са можели да ползват по определен график и баня с осигурена топла вода
поне два пъти седмично. Установено е според съда поради това и пълно съобразяване с изискването,
възведено в разпоредбата на чл.20, ал.3 от ППЗИНЗС, съобразно с което на
лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща
вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в
затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните
помещения.
Що се касае до
оплакването за лоша хигиена, обусловено конкретно от твърдението за наличие на гризачи, дървеници и хлебарки в помещенията, то
от доказателствата по делото се установява, че са създадени условия за
поддържане на елементарна хигиена в стаите,
като отговорността за това обаче
е на самите лишени от свобода, макар предвид старата материална база поддържането на
хигиената да се е осъществявало трудно. Все пак, по отношение на част от
помещенията по настаняване на ищеца в тази насока става ясно от писмените, а и
гласните доказателства, че са били извършвани козметични ремонтни дейности,
които спомагат за подобряване хигиената. Установява се от приетите писмени
доказателства, че през цялото време на разглеждания престой на ищеца в Затвора
Пловдив от 18.02.2020 г. до 16.08.2021 г. по няколко пъти в годината са се
извършвали дейности по договор по дезинсекция и дератизация на помещенията на Затвора
Пловдив, включително и спалните такива. Очевидно с оглед показанията и на
свидетеля, въпреки положените в тази насока усилия, паразитните насекоми и
гризачи, от които е оплакването, не са били окончателно унищожени и не са
изчезнали. Това обаче не се дължи на незаконосъобразно бездействие на
специализираната администрация в местата за лишаване от свобода, като напротив,
установява се, че за периода на престой на ищеца общо са били осъществени над
пет пъти съответните дейности по ДДД обработка, като в някои случаи те са били
ежемесечни. Затова и въпреки че принципно наличието на инсекти и/или гризачи в
спалните помещения е от естество да води до неприятни усещания, то същото не
може да се приеме за пряка последица от незаконосъобразно поведение на
ответника, доколкото се установява същият да е положил необходимата и дължима
грижа за справяне с този конкретен проблем.
Досежно оплакването на ищеца, относно това, че не му е била предоставяна работа, то
същото отново е напълно неоснователно. Напротив, както от писмените, така и от
гласните доказателства се установява, че по подавани молби за работа двукратно
ищецът е бил устройван на работа в обособено производство, като работа не му е
била отказвана. Същевременно е посочено в представеното становище от ИСДВР при
Затвора Пловдив, че С. няма утвърдени трудови навици, както и че е бил спиран
от работа и двата пъти след определен период, в който е било установявано, че
ищецът системно отсъства от работа и не се справя с възложените норми. Поради
това и съдът не намира, че е установено твърдението, че работа на ищеца в
условията на задържането му не му е била предоставяна, както и че същият е
търпял вреди от подобно отношение на администрацията към него, като се има
предвид и установеното негово лично отношение към възложените му трудови
функции. В тази връзка наведеното твърдение в показанията на свидетеля С., че
ищецът е спрян от работа, понеже бил завел дело в съда, изобщо не може да бъде
отчетено в насока потвърждаване оплакванията на ищеца, доколкото е видно, че
първоначално С. е спрян от работа много преди да заведе делото по изложените в
приложеното становище причини, а вторият път е спрян от работа пак по причини,
свързани с отсъствието му от работа, на датата, на която исковата молба е
депозирана в съда, но поради това и без тази искова молба да е станала известна
на затворническата администрация, доколкото не е била подадена чрез нея.
С оглед изложеното по-горе по
отношение на всяко едно от оплакванията на ищеца С.С., то съдът счита, че
отговорността на ответника ГДИН София следва да бъде ангажирана само и
единствено по отношение на установеното незаконосъобразно бездействие, свързано
с поставяне на ищеца в помещения за изтърпяване на наказание лишаване от
свобода в Затвора Пловдив, които не са отговаряли на възведените стандарти
относно разполагаема площ на един лишен от свобода за установения конкретен
брой дни в рамките на разгледания период от време, а именно от 18.02.2020 г. до
преустановяване на нарушението преди края на исковия период, а именно до
20.07.2021 г. По останалите оплаквания, съдът счете, че не следва да уважава
исковата претенция, предвид недоказаността ѝ.
Отговорността на
държавата в лицето на специализираните органи по изпълнение на наказанията във връзка
с нарушение по чл.3 от ЗИНЗС е обективна. Предвид
редакцията на чл.3 от ЗИНЗС, въведена след 2017 г., която вече не съдържа изискване
действията/бездействията по поставяне в неблагоприятни условия на задържаните
лица да са умишлени и това е в съответствие и с практиката на ЕСПЧ, сочеща, че липсата на умишлено
поведение не пречи неблагоприятните условия на задържане да съставляват
нечовешко или унизително отношение в нарушение на член 3 от КПЧОС, то посочените като
установени
условия,
свързани с пренаселеност на помещенията по настаняване на ищеца, съдът счита, че
съставляват нарушение по чл.3 от ЗИНЗС и
сами по себе си, предвид продължителността на времето по изтърпяване на
наказанието в такива условия и с оглед факта, че за част от това време нарушението
е било и особено съществено. При
наличието на така установените по-горе неблагоприятни условия, при които ищецът
С. е следвало да търпи наказание лишаване от свобода в Затвора Пловдив, при
прилагане на подхода на оценка на въздействието им върху психическото и
физическото състояние на задържаното лице, съобразно и с конкретния брой дни в
рамките на периода, за които се установява по категоричен начин пренаселеност в
килиите, както и броя на дните с изключителна пренаселеност /под 3 кв.м/, като
взе предвид и възрастта на ищеца, както и с оглед разпоредбата на чл.284, ал.5
от ЗИНЗС, съдът намери, че в случая действително е налице доказано причиняване
на неимуществени вреди в резултат от незаконосъобразно бездействие на
администрацията на затвора по осигуряване на благоприятни условия за
изтърпяване на наказание лишаване от свобода, което осъществява нарушение по
чл.3 от ЗИНЗС и това налага неговото обезщетяване. В случая, налице е поставяне в неблагоприятни
условия на ищеца над нормално присъщите на лишаването от свобода, като в тази връзка и според съда
се установява твърдението за причинени неимуществени вреди в резултат от
престоя му в пенитеницарно заведение при условията на пренаселеност, защото
посочените и по-горе неблагоприятни условия, макар да не е доказано да са в
кумулативна съвкупност с други твърдени такива по исковата молба, сами по себе
си, както се каза, са от естество да причинят описаните от ищеца чувства на
огорчение и такова за малоценност. Пренаселеността в помещенията по престояване
на ищеца е само по себе си такова обстоятелство, което и обективно води до
извод за унизително към човека отношение, доколкото неминуемо се отразява върху
човешкото му достойнство. В тази връзка и описания от ищеца психологически
дискомфорт според съда е реална последица от посочените неблагоприятни условия.
В тази насока съдът взема
предвид и факта, че съгласно пилотното решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото Нешков и др. срещу България, не е
необходимо доказването на настъпили вреди при наличието на нечовешки и/или
унизителни условия на живот в арест, като съгласно чл.284, ал.5
от ЗИНЗС, настъпването на неимуществените вреди се предполага до доказване на
противното. Установено е с оглед посоченото подробно по-горе при анализа на
отделните оплаквания нарушение на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, като с оглед
съдържанието на същото, съдът намира, че то действително води до неприятните
психически изживявания, посочени от ищеца. В тази насока от страна на ответника
не са ангажирани доказателства, които да водят до противен извод.
Що се
касае до интензитета на търпените
неимуществени вреди, то съдът по отношение на установените общо 400 дни, в
които ищецът е пребивавал в пренаселено помещение в рамките на посочения
по-горе период, го определя като
значителен, като взема предвид, от една страна, броя на дните, за които
доказано са били налице вреди, който е висок на фона на целия престой на
задържане на ищеца. Интензитетът на търпените имуществени вреди при задържането
на ищеца в Затвора Пловдив в рамките на периода се определя като значителен и
предвид факта, че за част от дните, в които е установена пренаселеност /за 78
дни/ е установено и особено съществено нарушение на изискванията относно
минималната разполагаема площ /под 3 кв.м. на човек/. При това положение и съдът намира, че
справедливо и отговарящо на действителния интензитет на търпените от страна на
ищеца С. неимуществени вреди като резултат от незаконосъобразно бездействие,
осъществило нарушение на чл.3 от ЗИНЗС от специализираната администрация в
местата за лишаване от свобода, ще бъде обезщетение за неимуществени вреди в
размер на 2700 лева. Затова и съдът
счете, че следва да уважи формулираната като такава за сумата от 50 000
лева искова претенция за обезщетение само до посочения размер, като я отхвърли
до пълния предявен общ размер от 50 000 лева, като недоказана, както и по
отношение на периодите от 01.01.2019 г. до 17.02.2020 г. и от 21.07.2021 г. до
16.08.2021 г. по посочените по-горе съображения. В тази насока и съдът се
съобразява и с разрешението на ЕСПЧ касателно размерите на присъжданото
обезщетение, посочено в приложение към Решение Иванов и др. срещу България,
както и Йорданов и Джелебов срещу България.
Предвид
претендирането на законна лихва от ищеца, такава следва да се присъди върху
размера на присъжданото обезщетение, както е поискано, считано от датата на
депозиране на исковата молба в съда 17.08.2021 г. до окончателното изплащане на
сумата.
При този изход от
производството и съобразно разпоредбата на чл.286,
ал.3 от ЗИНЗС, ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 10 лева – държавна такса за образуване на
производството, което се претендира от страна на ищеца. Последният не е
направил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение.
Що се касае до искането на ответника за
присъждане юрисконсултско възнаграждение, то същото не може да бъде уважено,
доколкото, независимо от това, че е налице частично отхвърляне на исковата
претенция, то нормите на чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС са специални и дерогират общото
правило на чл.78,
ал.3 от ГПК, съгласно което ответникът също
има право да иска заплащане на направените от него разноски, съразмерно с
отхвърлената част от иска. Ето защо, въпреки само частичната основателност на исковата претенция, искането на
ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение не може да
бъде уважено, тъй като законът не предвижда такава възможност.
С оглед така изложените мотиви Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ гр.
София, да заплати на ищеца С.Х.С. с ЕГН ********** с адрес ***, понастоящем в
Затвора Пловдив, сумата от 2700 лв. /две
хиляди и седемстотин лева/, представляваща обезщетение за причинени неимуществени
вреди в рамките на периода от 18.02.2020 г. до 20.07.2021 г., в резултат от нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, изразило се
в бездействие на затворническата администрация във връзка с осигуряване на достатъчно жилищна площ в условията
на Затвора Пловдив, ведно със законната лихва върху сумата на обезщетението,
считано от 17.08.2021 г. до окончателното ѝ изплащане.
ОТХВЪРЛЯ исковата претенция за обезщетение на неимуществени вреди, причинени на
ищеца при престоя му в Ареста Пловдив и Затвора Пловдив в резултат от нарушения
по чл.3 от ЗИНЗС по отношение на част от исковия период, а именно за времето от 01.01.2019 г. до 17.02.2020 г., както и от 21.07.2021 г. до 16.08.2021 г. и за
разликата до
пълния предявен размер на
търсеното обезщетение от 50 000 лева, а също и за останалите оплаквания за нарушения по чл.3 от ЗИНЗС, като
неоснователна и недоказана.
ОСЪЖДА Главна
Дирекция „Изпълнение
на наказанията“ гр.
София да
заплати на ищеца С.Х.С. с ЕГН **********,***, сумата от 10 лв. /десет лева/, съставляваща
заплатената от ищеца държавна такса
за образуване на делото.
Решението подлежи на обжалване с касационна
жалба пред тричленен състав на Административен съд - Пловдив в 14-дневен срок
от съобщението за изготвянето му до страните по реда на АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: