РЕШЕНИЕ
гр.
София, 19.05.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-25 състав,
в публично заседание на шестнадесети юли две хиляди и двадесета година в
състав:
СЪДИЯ: АЛЕКСАНДЪР АНГЕЛОВ
при секретаря Р. Манолова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 743 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ.
Ищецът Д.Б. твърди, че на 02.08.2018 г. в гр.
София е настъпило ПТП, причинено от водача на л.а. „Пежо 206“ с рег. № *******който
се е движел с превишена скорост, не се е съобразил и се е ударил в насрещно
движения се мотоциклет „Кавазаки ЕХ 250 Х“ с рег. № *******, управляван от
ищеца, който в този момент е започвал извършването на маневра за завой на ляво.
Вследствие на това ПТП на ищеца са причинени телесни увреждания, подробно
описани в исковата молба, във връзка с които са проведени няколко оперативни
интервенции, като е установена и горна пареза на лявата ръка на ищеца.
Получените увреждания са довели и до отрицателно отражение върху емоционално
състояние на ищеца и върху начина му на живот. За лечението си ищецът твърди,
че е направил разходи в размер на 5 630 лв. Твърди още, че гражданската
отговорност на водача на л.а. „Пежо 206“ към момента на процесното ПТП е
застрахована при ответника. Ищецът посочва и че след образуване на
производството по настоящото дело ответникът му е изплатил застрахователни
обезщетения за претърпяните от него неимуществени вреди в размер от
130 000 лв. и за претърпяните имуществени вреди в размер, нахвърлящ
посочената по-горе сума на разходите за лечение. Така изцяло е удовлетворена
претенцията на ищеца относно претърпяните от него имуществени вреди (поради
което ищецът се е отказал от този иск). Същевременно ищецът счита, че
заплатеното от ответника обезщетение за неимуществени вреди не е в пълния
размер, съответстващ на претърпените от него вреди, поради което иска
ответникът да бъде осъден да му заплати допълнителна сума за обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 100 000 лв., заедно със законната лихва върху тази
сума от 28.12.2018 г. до окончателното ѝ изплащане. Ищецът също така иска
ответникът да му заплати и законната лихва за забава върху изплатените от
ответника суми за обезщетения за неимуществени и за имуществени вреди, която е
дължима за периода от 28.12.2018 г. до изплащането на посочените суми. Претендира
разноски по делото.
Ответникът „Д.з.“ АД оспорва исковете. Не оспорва
обстоятелството, че процесното ПТП се е състояло, както и че е причинено от
сочения от ищеца водач, чиято гражданска отговорност към момента на настъпване
на събитието е застрахована при ответника. Оспорва размера на претенцията за
неимуществени вреди, като счита същата за завишена. Посочва и че изплатеното от
него обезщетение е в достатъчен размер, съответстващ на претърпените от ищеца
вреди. Претендира разноски.
Съдът, като взе
предвид становищата на страните и обсъди доказателствата по делото, намира
следното:
По делото е безспорно, като това се установява и
на основание чл. 300 ГПК и чл. 413, ал. 2 и ал. 3 НПК от
представеното решение на СРС от 05.06.2019 г., постановено при прилагане на чл.
78а НК, че на 02.08.2018 г. в гр. София е настъпило ПТП, при което водачът на
л.а. „Пежо 206“ с рег. № *******се е движел в населеното място със скорост
от поне 112 км/ч и е преминал през кръстовище при червен сигнал на светофара,
като при това се е ударил в мотоциклет „Кавазаки ЕХ 250 Х“ с рег. № *******,
управляван от ищеца Д.Б.. Както е посочено и в решението на наказателния съд, с
поведението си водачът на лекия автомобил е нарушил правилата за движение по
пътищата, свързани с регулирането на движението на кръстовища със сигнали,
подавани от светофар, според които на червен сигнал водачите са длъжни да не
навлизат в кръстовището (чл. 6, т. 1 вр. с чл. 12, ал. 1 ЗДвП вр. с чл. 31,
ал. 7, т. 1 ППЗДвП), а също така и правилата, определящи максимална
разрешена скорост при движение в населени места от 50 км/ч (чл. 21, ал. 1 ЗДвП).
Според решението на наказателния съд и
заключенията на медицинската и на психиатричната експертизи по делото в
резултат от процесното събитие ищецът е получил телесни увреждания и психически
страдания. Следователно налице е противоправно поведение на водача на лекия
автомобил, от което са причинени вреди на ищеца. Това поведение е и виновно с
оглед на презумпцията на чл. 45, ал. 2 ЗЗД, а в случая вината на водача е
установена и от наказателния съд. Поради това за ищеца е възникнало правото да
получи обезщетение за причинените му вреди от процесното ПТП и съответно от
поведението на водача, причинил това ПТП.
От посоченото в решението на
наказателния съд и от заключението на съдебномедицинската експертиза по делото,
която е съобразила и представената медицинска документация, се установява, че в
резултат на процесното ПТП ищецът е получил счупване на двете кости на лявата
предмишница и увреждане на левия улнарен и на левия лъчев нерв, довело до горна
вяла пареза на лявата ръка, счупване на двете кости на дясната предмишница, изкълчване
на дясната китка и увреждане на десния лъчев нерв, както и счупване на дясната
пета и на кости на дясното ходило. Непосредствено след инцидента ищецът е бил в
безсъзнание (както е отразено и в епикризата от УМБАЛ „Св. Анна“ за лечението
му в периода 02.08.2018 г. – 16.08.2018 г.), като е прекарал 5 дни в
клиниката по анестезиология и интензивни грижи (КАИЛ), както е видно от
посочената епикриза и според показанията на свидетеля Р.Б. (който е баща на
ищеца).
Според заключението на медицинската
експертиза и показанията на свидетеляР.Б. получените от ищеца увреждания са
наложили първоначален болничен престой от
2 седмици, през което време ръцете на ищеца са оперирани, а на крака му е
поставен гипсов ботуш. Впоследствие (след около 2 месеца) ищецът е преминал
през още една операция във връзка с лечение на уврежданията на улнарния нерв на
лявата му ръка, при което болничният му престой е бил от една седмица. На ищеца
е направена и още една операция в началото на 2020 г. за премахване на
металните остеосинтези, поставени в дясната му ръка за зарастване на счупените
кости (както е посочено в заключението на експертизата). Следва също така да се съобрази,
че на ищеца трябва да бъде извършена поне още една операция за изваждане на металните
остеосинтези в лявата му ръка, а също така е възможно да бъдат опитани и допълнителни
операции за възстановяване на увредения нерв в лявата ръка, макар и изходът от
тях да не може да бъде предвиден (както сочи вещото лице в заключението на
медицинската експертиза и пояснява при разпита си). Следва да се посочи и че,
според отразеното в заключението на медицинската експертиза по данните от
представената медицинска документация, на ищеца не са поставяни метални планки
или други подобни медицински изделия в нараненото дясно ходило, каквато
информация предоставя свидетелят. Извършената операция на десния крак е
свързана с лечението на откритото счупване на костите на ходилото, както и с
това, че от крака е взет нерв за присадък на увредения нерв на лявата ръка (според
медицинската експертиза).
При първоначалното постъпване на
ищеца в болница, непосредствено след инцидента, той вече е бил в съзнание, но
объркан и не непълно адекватен (както сочи и свидетелятР.Б.). Въз основа на
наличната информация в представената медицинска документация, както и с оглед
на посоченото състояние на ищеца, непосредствено след инцидента, описано от
свидетеля, вещото лице по психиатричната експертиза допуска, че е възможно
ищецът да е получил и мозъчна травма – комоцио. Макар подобна диагноза да не е
поставена според представените по делото епикризи, нито да се обсъжда от
медицинската експертиза, следва да се посочи, че дори и подобна травма да е
била налице, мозъчното сътресение (комоцио) е най-лекият вид черепно-мозъчна
травма, която не се характеризира със сериозни оплаквания, особено свързани с
болка, не оставя трайни промени в мозъчната тъкан, а освен това
възстановяването от нея е относително бързо, особено в сравнение с другите
увреждания, получени от ищеца. Поради това без съществено практическо значение
е дали ищецът в конкретния случай е претърпял и мозъчно сътресение, доколкото
последиците от останалите увреждания са значително по-сериозни и евентуално
мозъчно сътресение не би увеличили съществено страданията, които са резултат от
останалите увреждания.
Възстановяването на ищеца е
продължило през един значителен период от време, който следва да се приеме, че
надхвърля 1 година, доколкото според медицинската експертиза този период е поне
година, а свидетелятР.Б. посочва, че около година и половина след инцидента се
е налагало близките на ищеца да полагат грижи за всекидневното му обслужване. През
първите 4 месеца (според експертизата и показанията на свидетеля) след
инцидента ищецът не е можел изобщо да се движи и е бил постоянно на легло
поради едновременното счупване на ходилото на крака му и на двете му ръце,
което го е лишило от възможност да се придвижва сам или с помощни средства.
След този период той е продължил да има сериозни затруднения в това да се
обслужва сам (както сочи и свидетелят) поради тежките счупвания и на двете
ръце, които, според експертизата, са се възстановили за период от 6 – 10 месеца.
През време на възстановяването си
ищецът е изпитвал значителни болки, които са били особено интензивни в първите
2-3 месеца след инцидента, както и по време на проведената рехабилитация за 10
дни през м. 08.2018 г. (според експертизата). По-значителни болки и свързани с
тях неудобства ищецът е изпитвал и при последващите извършени операции, а
следва да се съобрази, че той ще изпитва такива и при предстоящите му
оперативни интервенции във връзка с лечението на лявата му ръка. В началото на
лечението на ищеца изпитваните от него болки са били толкова силни, че въпреки
приеманите от него болкоуспокоителни медикаменти, той не е можел да спи
пълноценно за период от около 20 дни, но също така и по-късно (както е посочено
в заключението на психиатричната експертиза). Като по-продължителна последица
за състоянието на ищеца следва да се съобрази, че изпитваните от него болки в
местата на травмите продължават и сега, макар и спорадично, особено при преумора,
физическо натоварване или промяна на времето (според медицинската експертиза и
показанията на свидетеля).
Освен на значителните страдания и
неудобства, изпитвани от ищеца през продължителния период на възстановяването
му, особено внимание следва се обърне и на трайните последици за здравословното
състояние на ищеца в резултат от получените увреждания. Най-съществената сред
тях е получената горна вяла пареза на лявата ръка в резултат от увредата на
улнарния нерв, характеризираща се с това, че ръката от китката виси и не може
да се повдига, нито може да се разгънат пръстите. Това състояние практически
води до загуба на хватателната функция на лявата ръка. Освен това, както се
посочи и по-горе, резултатът от евентуални опити за последващи оперативни
интервенции за възстановяване на увредения нерв са неясни, предвид на липсата
на положителен резултат от вече извършената такава операция. Именно поради това
медицинската експертиза прави и извод за трайна инвалидизация на лявата ръка.
Макар и лявата ръка да не е доминантната ръка при ищеца (както сочи вещото лице
при разпита си), невъзможността за използването на основната функция на тази
ръка без сигурност за евентуално бъдещо възстановяване представлява много тежка
последица за състоянието на ищеца, която дава отражение върху живота и
професионалната му реализация, както е посочено по-долу. Освен това, предвид
позицията, която заема лявата ръка на ищеца от китката, тя представяла и видим
дефект, който трябва да се приеме за обективно загрозяващ, особено като се
съобрази младата възраст на ищеца. Трябва да се съобрази и това, че ищецът ще
продължава провеждането на рехабилитация на лявата ръка (според експертизата),
което може да бъде свързано с допълнителни болки и неудобства за него.
Други продължителни и трайни
последици за състоянието на ищеца представляват продължаващите ограничения в
движенията на увредения му крак от глезена (както е посочено в медицинската
експертиза). Те от своя страна водят до нестабилност на походката на ищеца и до
това, че той бързо се уморява при ходене и изпитва болки в крака (както сочат
експертизата и свидетелятР.Б.). Макар и движенията на дясната ръка на ищеца
като цяло да са възстановени (според вещото лице), налице е вътрешно
изкривяване на китката (както е посочено в експертизата), което е възможно
обяснение за сочените от свидетеля продължаващи затруднения за ищеца при
извършване на някои движения и хващане с дясната ръка.
Особено съществено значение като
трайна последица за ищеца следва да се отдаде и на белезите от извършените
хирургични интервенции, останали на няколко места по двете предмишници и в
долната част (подбедрицата) на десния крак. Тези белези са със значителни
размери (8 – 23 см според медицинската експертиза), като при това се намират на
места от тялото, които обикновено са открити, особено през летния сезон, поради
което следва да се приемат за обективно загрозяващи. Не се установява обаче
ищецът да е получил белези по лицето, както сочи свидетелятР.Б., тъй като
подобни белези не са констатирани от нито едно от двете вещи лица, извършили
личен преглед на ищеца, а същевременно показанията на този свидетел следва да
бъдат преценявани с оглед на другите доказателства по делото съгласно чл. 172 ГПК.
Значителните увреждания, получени
от ищеца, в резултат от процесното ПТП, са довели и до съществени отражения на
психиката и на емоционалното му състояние. Поначало всяко лице, пострадало при
ПТП, изживява стрес. В случая обаче, според заключението на психиатричната
експертиза по делото, този стрес за ищеца е значително по-голям от обичайния,
което е обусловено от страха за живота и здравето му предвид тежкото ПТП,
получените травми и силните изпитвани болки. Така ищецът е развил стресова
реакция, както и разстройство в адаптацията, свързани с нарушение на съня,
тревожно-депресивна симптоматика и страх от управление на мотоциклет (според
експертизата). Това състояние на ищеца се потвърждава и от показанията на
свидетеляР.Б., според когото ищецът след инцидента е потиснат, тревожен,
умълчан – симптоми на посоченото психично състояние на ищеца.
Тези последици за психичното и
емоционалното състояние на ищеца се свързват и с настъпилите промени в живота
му поради получените наранявания. Според свидетеляР.Б. ищецът, който към
момента на процесното събитие е на 21 години, е имал желание да учи за
авиомеханик, като е приет на подготвителни курсове в „Луфтханза“, но е трябвало
да изостави това развитие на кариерата си поради невъзможността да си служи с
инструменти след получените увреждания (както се посочи по-горе лявата ръка на
ищеца практически е лишена от хватателната си функция, без ясни изгледи за
възстановяване). По тази причина ищецът е изоставил и хобито си, което също е
било свързано с ремонт на двигатели и машини. За известно време ищецът е
трябвало да прекъсне и висшето си образование, докато се възстанови от
уврежданията. Освен това ищецът е преустановил и връзката с приятелката си,
намалил е контактите си и с други свои приятели. Последното е резултат и от
отрицателното отражение на получените белези върху самооценката на ищеца, който
приема, че е загрозен и поради това се е затворил в себе си, ограничавайки
връзките си с момичета и контактите си с други приятели (според посоченото от вещото
лице по психиатричната експертиза при разпита му). Според вещото лице
съществено отражение върху психиката на ищеца са оказали и неговата продължителната
зависимост от грижата на други хора по време на процеса на възстановяването му,
когато не е можел сам да се обслужва, а също и развилия се у него страх да
управлява мотоциклет, доколкото преди това той е обичал своя мотоциклет.
В обобщение, в резултат от
процесното ПТП ищецът е получил тежки увреждания на крайниците, които са
наложили неколкократно оперативно лечение и съответен болничен престой и са
довели до продължително възстановяване (повече от година и до година и
половина), свързано със значителни болки и най-вече значително неудобство в
живота на ищеца, който продължително време е бил изцяло зависим от близките си,
тъй като не е можел да се обслужва сам (особено през първите 4 месеца, когато
дори не е можел да става от леглото). Следва да се съобрази, че получените
увреждания са оставили трайни последици за здравето на ищеца, който е изгубил
хватателната функция на лявата си ръка, има затруднения при използването и на
дясната си ръка, както и при ходене, а освен това има значителни видими и
загрозяващи белези по ръцете и крака. Положението, в което се е оказал ищецът,
сериозно се е отразило на начина му на живот, включително и това, че поради
нараняванията си той е бил принуден да изостави планираната от него кариера на
авиомеханик, както и хобито си като механик, изгубил е връзката с приятелката
си и с други свои приятели поради смущението му от загрозяващите го белези,
загубил е възможността да управлява мотоциклет, което занимание е харесвал,
поради развилия се у него страх към това,
временно е прекъснал и обучението си.
В тази връзка следва да се
съобрази, че както тежките физически травми, така и значителните отрицателни
промени в живота на ищеца са довели до съществено отрицателно отражение върху
психиката му, включително и върху неговата самооценка, предвид обективното му
загрозяване, включително и от вялата пареза на ръката, и като се има предвид,
че към момента на процесното събитие той е млад мъж на 21 години. Трябва да се
отчете и липсата на яснота относно това дали функциите на лявата ръка на ищеца
ще бъдат изцяло възстановени, както и необходимостта от бъдещи процедури по
рехабилитация и хирургични интервенции, които допълнително ще причинят на ищеца
болки и смущения в живота му. При отчитане на всички посочени обстоятелства и
като се съобрази, че в резултат от получените увреждания се е достигнало до
коренна промяна в живота на ищеца в посока, която към настоящия момент може да
се определи като негативна, като се съобрази и моментът на настъпване на
процесното ПТП през 2018 г., когато ищецът, както се посочи, е на възраст
от 21 години, съдът намира, че обезщетението за претърпените от ищеца
неимуществени вреди следва да се определи на 190 000 лв.
По делото е безспорно, като това
е видно и от посоченото в констативния протокол за ПТП, че гражданската
отговорност на водача на л.а. „Пежо 206“, причинил процесното ПТП, към момента
на ПТП е застрахована при ответника „Д.з.“ АД. Като се съобрази и
обстоятелството, за което също така страните не спорят, а именно, че ответникът
вече е заплатил обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди в
размер на 130 000 лв., предявеният иск следва да се уважи за сумата от 60 000
лв.
Съгласно чл. 429, ал. 2, т. 2 вр.
с ал. 3 КЗ ответникът, като застраховател на гражданската отговорност на
причинилия ПТП водач, покрива и отговорността на застрахованото лице за лихви
за забава върху дължимото обезщетение за причинените вреди от датата на
уведомяване за застрахователното събитие или предявяване на претенция от
увреденото лице. Според чл. 84, ал. 3 ЗЗД при непозволено увреждане лицето,
причинило увреждането, е в забава и без покана, т.е. от момента на настъпването
на вредите, поради което от този момент той дължи и законната лихва за забава
върху сумата на обезщетението за вреди (чл. 86, ал. 1 ЗЗД). Следователно
застрахователят поначало отговаря и за законната лихва за забава върху
дължимото обезщетение, която се включва в застрахователното обезщетение, но от
по-късен момент – не от настъпването на вредите, а от уведомяването му за
застрахователното събитие (от застрахования или от увреденото лице). В случая,
видно от представената по делото претенция от ищеца до ответника и известие за
доставянето ѝ, ищецът е предявил пред ответника претенцията си във връзка
с процесното събитие на 27.09.2018 г., когато тя е получена от ответника
по пощата. Поради това от този момент ответникът дължи и лихвата за забава
върху обезщетението за неимуществени вреди, поради което основателна е
претенцията на ищеца за заплащане на тази лихва върху присъдената по делото
сума от уточнената от ищеца дата, а именно от 28.12.2018 г.
С оглед на становището на
ответника следва да се посочи и че началният момент, от който ответникът следва
да дължи лихва за забава върху дължимото обезщетение, няма връзка с момента, от
който ищецът е предоставил на ответника всички необходими документи или банкова
сметка, ***. На първо място тук трябва да се има предвид, че ответникът
първоначално изцяло е отказал да изплати обезщетение (видно от писмо от
ответника от 24.01.2019 г.). На второ място, което всъщност е и
по-същественото, отговорността на ответника за лихва за забава върху дължимото
обезщетение представлява неговото задължение да покрие отговорността на
причинилото увреждането лице съгласно застраховката „Гражданска отговорност“. Част
от отговорността на причинилия вредата е и отговорността му за заплащане на
лихва за забава върху дължимото обезщетение. В този смисъл правилото на чл.
497, ал. 1 КЗ за началния момент, от който застрахователят дължи лихва върху
обезщетението, има значение за лихвата за забава, която застрахователят дължи
поради собствената си забава да плати своевременно обезщетението, а не за
лихвата за забава като елемент от самото дължимо обезщетение. Поради това чл.
497, ал. 2 КЗ предвижда, че лихвата за забава, дължима на основание чл.
497, ал. 1 КЗ, не се ограничава до лимитите на отговорност, предвидени в чл.
492 КЗ. Също така следва да се съобрази и това, че дори и да може да се
установи известно несъответствие между посочените разпоредби на чл. 429, ал. 2,
т. 2 вр. с ал. 3 КЗ и на чл. 497, ал. 1 КЗ, доколкото и двете уреждат началния
момент, от който се дължи лихва за забава върху обезщетението, подобно
несъответствие следва да се разреши по най-благоприятния начин за потребителя
на застрахователната услуга, т.е. за увреденото лице (по аргумент и аналогия от
чл. 147, ал. 2 ЗЗП).
По делото са налице и още две
претенции за заплащане на лихва за забава върху дължимото обезщетение по
отношение на частите от това обезщетение, които вече са изплатени от ответника.
Тези претенции, които нямат значението на самостоятелни искове, поначало са
част от предмета на делото, тъй като преди извършеното частично плащане от
ответника и обусловеното от това изявление на ищеца за намаляване на размера на
иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди и за отказ от иска за
заплащане на обезщетение за имуществени вреди (молба от 15.07.2020 г. и
определение на съда от съдебно заседание на 16.07.2020 г.) ищецът е предявил
иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер от 230 000
лв. и иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер от
5 630 лв., заедно със законната лихва върху тези суми от 28.12.2018 г. до
окончателното им изплащане (съгласно уточнението на началния момент на
претенцията за лихва за забава с молба от 23.04.2019 г. и в съдебно заседание
на 16.07.2020 г.).
Намаляването на размера на първия
иск чрез частичното му оттегляне и отказът от втория иск са резултат от извършеното
от ответника частично плащане, което е извършено на 30.04.2020 г. според
представеното писмо от ответника от 10.07.2020 г. Според писмото с плащането е
погасена сумата от 130 000 лв. от обезщетението за неимуществени вреди и
сума, надхвърляща претенцията на ищеца за обезщетение за имуществени вреди,
т.е. изцяло претенцията за имуществени вреди. Поради това, по искане на ищеца,
производството по делото е прекратено в посочените части. Същевременно липсват
данни в посоченото писмо ответникът да е изплатил и част от дължимата лихва за
забава върху обезщетенията. С оглед на изявената от ответника позиция по
делото, че за началния момент на дължимостта на лихвата за забава следва да се
съобрази кога ищецът е предоставил данни на ответника за банковата си сметка,
трябва да се приеме, че в изплатените от ответника суми не е включена и лихвата
за забава, доколкото ответникът поначало не счита, че следва да я заплаща за
предходен период. Както се посочи обаче, тази лихва е дължима. Поради това,
доколкото с извършеното от ответника плащане на част от главницата на дълга за
обезщетение за неимуществени вреди и на целия дълг, претендиран като
обезщетение за имуществени вреди по делото, ответникът признава дължимостта на
тези суми, то следва да се уважи и претенцията на ищеца за осъждане на
ответника да заплати законната лихва за забава върху изплатените от него в хода
на делото суми. Още повече, както се посочи, тази претенция поначало е част от
предмета на делото, а доколкото този предмет е стеснен след изменението на
единия иск и отказа от другия, следва да се отчете, че ищецът изрично е заявил,
че не се отказва от претенцията си за лихва за забава върху изплатените от
ответника суми.
Както се посочи, лихвата за
забава върху обезщетенията се дължи от 28.12.2018 г. (както е заявена тази
претенция от ищеца) до изплащането на съответните суми, което в случая е
станало на 30.04.2020 г. За посочения период, определен по реда на
чл. 162 ГПК, размерът на лихвата за забава върху изплатената част от
обезщетението за неимуществени вреди от 130 000 лв. възлиза на 17 694,44
лв., а размерът на лихвата за забава върху изплатеното обезщетение за
имуществени вреди от 5 630 лв. възлиза на 766,31 лв., за които суми
следва да се уважат тези претенции на ищеца.
По разноските:
Ищецът е освободен от заплащането на държавна
такса и разноски по делото (на основание чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК), поради което
на него разноски не следва да се присъждат. Видно от приложения договор за
правна защита и съдействие ищецът не е заплатил на адвоката си по делото
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, поради което съгласно
чл. 38, ал. 2 ЗА ответникът следва да заплати на адвоката на ищеца
възнаграждение в размер на 6 219,45 лв. (с включен ДДС), което е съответно
на уважената част от иска. На ответника също следва да се присъдят разноски на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, съответни на отхвърлената част от иска, които
възлизат на 76,39 лв. Тъй като ищецът е освободен от заплащане на държавна
такса и разноски по делото, на основание чл. 78, ал. 6 вр. с ал. 1 ГПК
ответникът следва да заплати по сметка на съда общо сумата 8 572,42 лв.,
представляваща дължимата от ищцата такса (7 825,20 лв.) и разноски за
експертизи (747,22 лв.), съответно на уважената част от иска.
Посочените разноски, включително за адвокатско
възнаграждение, са определени въз основа на първоначално предявените размери на
исковете по делото, тъй като последващото намаляване на размера на единия иск и
отказа от другия е в резултат от извършено от ответника плащане в хода на
делото. Ответникът е дал повод за предявяването на исковете в пълните им
размери, тъй като първоначално е отказал да уважи извънсъдебната претенция на
ищеца, а е платил едва в хода на делото. Поради това той следва да понесе и
разноските, включително за частта, по която производството по делото е
прекратено, включително разноските за държавни такси и адвокатско
възнаграждение. За целите на определянето на разноските, съответно на уважената
или отхвърлената част от иска, частта, в която производството по делото е прекратено
поради плащане от ответника, следва да се приеме за уважена част от исковете,
доколкото с плащането ответникът е признал тяхната основателност. Размерите на
уважените претенции за лихви за забава върху изплатената от ответника част от
дължимите обезщетения не следва да се вземат предвид при определяне на
дължимите разноски по делото, тъй като тези претенции не представляват
самостоятелни искове, те поначало нямат и определен размер, като върху тях
разноски поначало не се събират и присъждат. Определянето на конкретния размер
на дължимите суми в настоящото решение се прави само с оглед установяването на
положението между страните, доколкото към този момент е ясен и периодът на
дължимост на лихвата за забава, но това не променя естеството на тези претенции
и обстоятелството, че върху тях не се дължат разноски.
По отношение на възражението на ответника относно
размера на адвокатското възнаграждение, което следва да се определи за адвоката
на ищеца, трябва да се посочи следното.
Според чл. 38, ал. 2 ЗА когато адвокатът е оказал
безплатна правна помощ в хипотезите, уредени в закона, съдът определя и
присъжда възнаграждение на адвоката, което не може да е по-ниско от размерите,
определени съгласно Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения (Наредбата). Така е определено по-горе дължимото
възнаграждение.
Неоснователно е възражението на ответника за това,
че размерите, определени в Наредбата, не следва да се прилагат, тъй като
определянето на такива минимални размери за заплащане на адвокатските услуги
противоречи на правото на Европейския съюз (ЕС). В този смисъл не съвсем
коректно е и позоваването от страна на ответника на Решение на Съда на ЕС (СЕС)
от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16.
Действително Наредбата, издадена от Висшия
адвокатски съвет, който нито е държавен орган, нито е ограничен в приемането на
конкретните размери, предвидени в нея, от критерии, които да са законодателно
установени в обществен интерес и особено в интерес на потребителите на
адвокатските услуги, представлява решение на сдружение на предприятия по
смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС (§44 – 49 от посоченото решение на СЕС).
Също така с Наредбата се определят минимални цени за съответните адвокатски
услуги, като същевременно законът (чл. 36, ал. 2 и чл. 38, ал. 2 ЗА и чл. 78,
ал. 5 ГПК) не допуска нито адвокатите, нито съдът да определят размер на
адвокатското възнаграждение под минималния съгласно Наредбата. По този начин се
фиксират минимални цени за адвокатските услуги, които са определени от
организацията, обединяваща и представляваща самите адвокати и то при абсолютна
дискреция при тези ѝ действия, т.е. налице е хоризонтално (от самите
конкурентни икономически оператори – адвокатите) фиксиране на минимални
цени за предоставяните услуги, което поначало е от естество да ограничи
конкуренцията по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС (§51 – 52 от решението на
СЕС). Именно въз основа на това обстоятелство е и крайното заключение на СЕС,
че Наредбата би могла да ограничи конкуренцията по смисъла на чл. 101, параграф
1 ДФЕС.
Същевременно обаче, дори и Наредбата да попада в
обхвата на забраните на чл. 101, параграф 1 ДФЕС като акт, който би могъл
да ограничи конкуренцията, трябва да се съобразят и изключенията, предвидени в
чл. 101, параграф 3 ДФЕС. Според последната разпоредба дори и да е налице акт,
който формално попада в забраните на чл. 101, параграф 1 ДФЕС, тези
забрани са неприложими, когато с този акт се преследват някои от легитимните
цели, очертани в чл. 101, параграф 3 ДФЕС. Поради това, за да се определи дали
Наредбата попада в обхвата на забраните за ограничаване на конкуренцията (и
съответно е нищожен акт съгласно чл. 101, параграф 2 ДФЕС), трябва да се
прецени и дали тя не преследва легитимна цел, която допуска ограничаването на
конкуренцията, както и дали фиксирането на минималните цени на адвокатските
услуги е необходимо, за да се осигури изпълнението на тази цел (така §53 – 55
от разглежданото решение на СЕС).
Следователно не е достатъчно Наредбата формално да
попада сред актовете, забранени съгласно чл. 101, параграф 1 ДФЕС, тъй като
трябва да бъде преценено и дали тя преследва легитимна цел и съответно дали е
необходима мярка за постигането на тази цел. Едва ако се установи, че подобна
цел не се преследва с Наредбата или че тя не е необходима мярка за постигането
ѝ, може да се приеме, че Наредбата не следва да се прилага (че тя е нищожна).
СЕС обаче посочва, че тази допълнителна преценка следва да се остави на
националния съд (на запитващата юрисдикция), доколкото СЕС не разполага с
необходимата информация, за да я направи (§56 – 57 от решението на СЕС).
Според
чл. 101, параграф 3 ДФЕС легитимните цели, които допускат ограничаването на
конкуренцията, трябва да са насочени към подобряване на производството или
разпространението на стоки или развитието на техническия или икономическия
прогрес, като при това предоставят на потребителите справедлив дял от
получените ползи. По отношение на адвокатските услуги може да се отчете дали
определянето на минимални цени за тези услуги е от естество да осигури по-добри
условия за работа на адвоката във финансов аспект, доколкото той има гарантиран
чрез Наредбата минимален доход за съответната извършвана от него работа.
Подобни по-добри финансови условия на работа могат да се разглеждат като
свързани с възможността адвокатът да не е принуден да поема извършването на
прекомерно много работа, за да осигури издръжката си, като при това има
възможност (от гледна точка на време и финансови средства) да поддържа и
развива своите знания и умения, свързани с работата. Изпълнението на посочените
цели е от естество да доведе и до полза за потребителите на адвокатските
услуги, доколкото адвокатът ще е в състояние да предоставя по-качествена услуга
(при подобрените си знания и умения и при наличие на повече време за всеки
отделен случай). Поради това може да се приеме, че възможните цели, преследвани
от Наредбата чрез определяне на минимални размери на адвокатските
възнаграждения, биха могли да бъдат легитимни с оглед на посочените по-горе
критерии.
Дали обаче конкретните минимални размери на
определените в Наредбата адвокатски възнаграждения са адекватни за постигането
на разглежданите цели, дали чрез подобен подход действително се постигат тези
цели, дали фиксирането на минималните размери на адвокатските възнаграждения е
абсолютно необходимо за постигането на тези цели (с оглед на изискването на чл.
101, параграф 3, б. „а“ ДФЕС) – това са въпроси, чийто отговор изисква
задълбочено изследване на пазара на адвокатските услуги и на взаимоотношенията
между адвокатите и потребителите на тези услуги. Съдът в рамките на конкретно
съдебно производство и при произнасяне по искане за определяне или за
намаляване на разноските за адвокатско възнаграждение в производството, не може
да извърши тази преценка. Съдът не разполага с необходимата информация за
извършването на преценката, нито е оправдано събирането на такава информация за
произнасяне по страничното за производството искане за присъждане на разноски.
Необходимият анализ е нормално да се извърши от органа, натоварен да издаде
съответния нормативен акт – в случая Висшия адвокатски съвет (в този смисъл чл.
19, ал. 1 и ал. 2 ЗНА, макар и тези разпоредби да не са съществували в този вид
при приемането на Наредбата, което не означава обаче, че подобна дейност следва
да се възложи върху съда). В случай че този анализ не е извършен или не е
коректно извършен от гледна точка на правилата за защита на конкуренцията,
следва да се съобрази, че поначало компетентният орган за извършване на подобни
анализи е Комисията за защита на конкуренцията, а не съдът в настоящото
производство.
В заключение следва да се обобщи, че макар че правилата
на Наредбата биха могли да ограничат конкуренцията, те също така биха могли да
се определят като такива, които преследват легитимна цел с оглед подобряването
на предоставяните на потребителите адвокатски услуги, като също така биха могли
и да са необходими за постигането на тази цел. Поради това не може да се
приеме, че Наредбата не следва да се прилага. Съдът не разполага с възможност,
нито това попада в неговите правомощия в настоящото производство, задълбочено
да изследва относимите обстоятелства (подобно и на посоченото в §56 – 57 от
решението на СЕС), за да достигне до категоричен извод по поставените по-горе
въпроси. Поради това трябва да се приеме, че съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА и
чл. 78, ал. 5 ГПК съдът е обвързан от минималните размери на адвокатските
възнаграждения, посочени в Наредбата.
Неоснователно е възражението на ответника и за
това, че при прилагане на правилото на §2а от Наредбата се достига до двойно
облагане с ДДС. Според посоченото правило размерът на определените в Наредбата
възнаграждения се отнасят за адвокати, които не са регистрирани по ЗДДС. За
тези, които са регистрирани, дължимият ДДС се начислява върху размера, определен
по Наредбата, и представлява неразделна част от възнаграждението, като се дължи
съгласно ЗДДС. Правилото, въведено във втората част на §2а от Наредбата
изглежда достатъчно ясно, макар и вероятно не съвсем коректно формулирано.
Наредбата, като подзаконов нормативен акт, не може да противоречи на закона
(ЗДДС) и поради това посоченото правило на Наредбата трябва да се тълкува в
светлината на ЗДДС.
Според чл. 26, ал. 2 ЗДДС данъчната основа, върху
която се начислява ДДС, представлява възнаграждението, дължимо на доставчика на
услугата (в случая на адвоката), без в него да се включва самият ДДС.
Същевременно съгласно чл. 67, ал. 2 ЗДДС ако страните по договора не са
посочили изрично, че ДДС се дължи отделно, приема се, че ДДС е включен в цената
по договора. Следователно ДДС следва да се начисли върху дължимото адвокатско
възнаграждение (чл. 26, ал. 2 ЗДДС), но ако не е изрично посочено в договора
между адвоката и клиента, че в сумата на възнаграждението за адвоката, уговорено
в договора, не е включен дължимият ДДС, трябва да се приеме, че определената
сума на възнаграждението включва и ДДС.
Когато обаче става въпрос за адвокатски
възнаграждения, определени от съда съобразно правилата на Наредбата (независимо
дали по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА или при уважаване от съда на искане по чл. 78,
ал. 5 ГПК), доколкото съдът определя размера на възнаграждението, не е налице
договор, който да посочва дали така определеното от съда възнаграждение е с
включен в него ДДС или не (когато адвокатът е регистриран по ЗДДС и поначало
следва да начислява и внася такъв данък). Затова възможно е при прилагане на
посочената норма на чл. 67, ал. 2 ЗДДС да се достигне до извод, че определената
от съда сума на адвокатско възнаграждение включва в себе си и дължимия ДДС.
Същевременно целта на Наредбата е да определи размерите на самите адвокатски
възнаграждения – това, което от гледна точка на ЗДДС представлява данъчната
основа (която не включва данъка – чл. 26, ал. 2 ЗДДС). Именно поради това §2а
от Наредбата уточнява, че размерите, посочени в нея, трябва да се разбират като
суми, които не включват ДДС, който (в случаите, когато е дължим) следва да се
начисли върху съответния размер на възнаграждението – правило, което е изцяло в
съответствие с посочената норма на чл. 26, ал. 2 ЗДДС.
Действително не напълно коректно в §2а от
Наредбата е посочено, че след начисляването му дължимият ДДС става част от
възнаграждението на адвоката. Тази разпоредба в никакъв случай не може да се
разбира в смисъл, че след като веднъж се начисли ДДС, той става част от
възнаграждението, т.е. от данъчната основа, тъй като това противоречи на чл.
26, ал. 2 ЗДДС. Правилото следва да се разбира като разпоредба, наподобяваща
(макар и не съвсем удачно), разпоредбата на чл. 67, ал. 2 ЗДДС – в смисъл, че
след начисляването на дължимия ДДС върху адвокатското възнаграждение се
получава една обща сума, която подлежи на заплащане от съответното задължено
лице. За да се избегне възможност за неяснота в този случай, достатъчно е при
определянето и присъждането на дължимите разноски за адвокатско възнаграждение
съдът да посочи, че определената сума включва в себе си и ДДС, както е сторено
и по-горе.
В този смисъл при коректно тълкуване на правилото
на §2а от Наредбата в светлината и в съответствие с посочените правила на чл.
26, ал. 2 и чл. 67, ал. 2 ЗДДС и като се съобрази, че доколкото Наредбата
противоречи, поради неясната формулировка на разглежданата разпоредба, на ЗДДС,
съгласно чл. 15, ал. 3 ЗНА следва да се приложат посочените норми на ЗДДС
(които са в съответствие и с чл. 78, параграф 1, б. „а“ от Директива 2006/112
относно общата система на ДДС), трябва да се приеме, че резултатът, до който се
достига чрез определянето на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2
ЗА съобразно минималните размера на Наредбата, увеличени с дължимия върху това
възнаграждение ДДС, особено когато включването на ДДС в определената обща сума
изрично е посочено от съда, не противоречи и на правото на ЕС. В тази връзка
трябва да се има предвид, че в разгледаното по-горе решение по съединени дела
С-427/16 и С-428/16 (§65 – 68 от решението) СЕС единствено е посочил, че
правото на ЕС не допуска двойно облагане на адвокатското възнаграждение с ДДС.
СЕС не е направил самостоятелен извод за това, че §2а от Наредбата противоречи
на правото на ЕС, а е основал заключението си върху тълкуването на тази
разпоредба, дадено от съда, отправил преюдициалното запитване (§67 от
решението), тъй като тълкуването на националното законодателство не попада в
компетентността на СЕС. Същевременно обаче даденото от запитващия съд тълкуване
на разпоредбата се разминава с това, възприето в настоящото решение, което
съответства както на ЗДДС, така и на чл. 78, параграф 1, б. „а“ от Директива 2006/112
относно общата система на ДДС.
Неоснователно е и възражението на ответника
относно това, че самият факт на наличие на регистрация по ЗДДС (която в случая
се установява от представеното по делото удостоверение за такава регистрация на
адвоката) не означава, че следва да се начислява ДДС върху дължимото адвокатско
възнаграждение. Съгласно чл. 82, ал. 1 ЗДДС данъкът е изискуем от
регистрираното по ЗДДС лице, което според чл. 86, ал. 1 ЗДДС е длъжно да
го начисли. Съответно самият факт на наличие на регистрация по ЗДДС и доколкото
в случая няма спор, че предоставянето на конкретната адвокатска услуга –
процесуално представителство на лице, находящо се в България, от адвокат,
находящ се в България, пред българския съд – представлява облагаема с ДДС
доставка, означава, че адвокатът е длъжен да начисли ДДС върху адвокатското
възнаграждение (и при наличие на резултат от съответния период, представляващ
данък за внасяне – да внесе данъка в бюджета – чл. 89 ЗДДС). Следователно и
дължимата сума за адвокатско възнаграждение следва да се определи с включен в
нея ДДС, тъй като адвокатът е длъжен да го начисли, като това се посочи
изрично, за да се избегне възможността за погрешно повторно начисляване на
данъка.
С оглед на гореизложеното съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Д.з.“ АД, ЕИК*******, със седалище и
адрес на управление *** да заплати на Д.Р.Б.,
ЕГН **********, адрес *** на основание
чл. 432, ал. 1 КЗ сумата 60 000 лв. (шестдесет хиляди лева) –
обезщетение за неимуществени вреди, причинени от ПТП, настъпило на 02.08.2018 г.
в гр. София, причинено от водача на л.а. „Пежо 206“ с рег. № *******заедно със
законната лихва върху тази сума от 28.12.2018 г. до окончателното ѝ
изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска до пълния предявен размер от 100 000 лв.
ОСЪЖДА „Д.з.“ АД, ЕИК*******, със седалище и
адрес на управление *** да заплати на Д.Р.Б.,
ЕГН **********, адрес *** сумата
17 694,44 лв. – законна лихва за забава за периода 28.12.2018 г. –
30.04.2020 г. върху изплатеното на 30.04.2020 г. обезщетение в размер на
130 000 лв. за неимуществени вреди, причинени от ПТП, настъпило на 02.08.2018
г. в гр. София, причинено от водача на л.а. „Пежо 206“ с рег. № *******както и сумата 766,31 лв. –
законна лихва за забава за периода 28.12.2018 г. – 30.04.2020 г. върху
изплатеното на 30.04.2020 г. обезщетение в размер на 5 630 лв. за имуществени
вреди, причинени от същото ПТП.
ОСЪЖДА „Д.з.“ АД, ЕИК*******, със седалище и
адрес на управление *** да заплати на адвокат
Н.Н.Д.,***, четвърти полуетаж, офис 4 на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата 6 219,45 лв. (с включен ДДС) (шест
хиляди двеста и деветнадесет лева и 45 ст.) – разноски по делото за адвокатско
възнаграждение.
ОСЪЖДА Д.Р.Б., ЕГН **********, адрес *** да заплати на „Д.з.“ АД, ЕИК*******,
със седалище и адрес на управление *** сумата
76,39 лв. (седемдесет и шест
лева и 39 ст.) – разноски по делото.
ОСЪЖДА „Д.з.“ АД, ЕИК*******, със седалище и
адрес на управление *** да заплати по
сметка на Софийски градски съд сумата 8 572,42 лв. (осем хиляди
петстотин седемдесет и два лева и 42 ст.) – разноски по делото за държавна
такса (7 825,20 лв.) и съдебни експертизи (747,22 лв.).
Решението може да се обжалва пред Софийски апелативен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: