РЕШЕНИЕ
гр.
София, 16.07.2024 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-25 състав,
в публично заседание на осемнадесети май две хиляди двадесет и трета година в
състав:
СЪДИЯ: АЛЕКСАНДЪР АНГЕЛОВ
при секретаря К. Илиева, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 4397 по описа за 2018 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 226,
ал. 1 КЗ (отм.).
Ищците Е.Г., Ц.Т., Л.Т. и Д.Т. твърдят, че на
25.05.2014 г. в гр. София е настъпило ПТП, причинено от поведението на
водачите и на двата участващи автомобила – л.а. „Опел Астра“
с рег. № *******и л.а. „Хюндай Соната“ с рег. № СА *******, като двата
автомобила са се ударили при преминаване през кръстовище. Вследствие на това
ПТП е починал пътуващият на задната седалка на л.а. „Опел Астра“
Г. Т., който е живял на съпружески начала с ищцата Е.Т., баща е на ищцата Ц.Т.
и е син на ищците Л.Т. и Д.Т.. Ищците твърдят, че от смъртта на техния близък
са преживели и още преживяват тежки
отрицателни емоции, а осен това ищцата Ц.Т. твърди, че като ненавършило
пълнолетие дете на починалия Г. Т. е била лишена от издръжката, която тя би
получава от баща си, ако беше жив, до навършване на пълнолетие, която издръжка
възлиза на сумата от 5 000,53 лв. (след като от сумата на издръжката,
която ищцата би получила, се приспадне сумата на наследствената пенсия,
отпусната ѝ от НОИ поради смъртта на баща ѝ). Ищците твърдят още,
че гражданската отговорност на водача на л.а. „Хюндай Соната“ към момента на процесното ПТП е била застрахована при ответника, поради
което искат ответникът да заплати на всеки един от тях сумата от по
150 000 лв. – обезщетение за претърпените от ищците неимуществени вреди
поради смъртта на техния близък, заедно със законната лихва върху тази сума от
30.03.2018 г. до окончателното ѝ изплащане, а също и сумата от по
45 735,17 лв. – лихва за забава върху посочената главница за периода
29.03.2015 г. – 29.03.2018 г. В допълнение ищцата Ц.Т. иска ответникът да
ѝ заплати и обезщетение за претърпените от нея имуществени вреди,
изразяващи се в загуба на издръжка за периода 25.05.2014 г. – 08.05.2020 г. в
размер на 5 000,53 лв., заедно със законната лихва върху тази сума от
30.03.2018 г. до окончателното ѝ изплащане, а също и сумата от 284,30 лв.
– лихва за забава върху посочената главница за периода 01.12.2014 г. –
29.03.2018 г. Претендират разноски по делото.
Ответникът З. „Б.В.И.Г.“ оспорва исковете. Не оспорва
обстоятелството, че процесното ПТП е настъпило, както
и че то е причинено от действията на водачите и на двата автомобила. Ответникът
не оспорва и това, че гражданската отговорност на водача на л.а. „Хюндай
Соната“ към момента на събитието е застрахована при него. Оспорва размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди, като по
отношение на ищците Е.Г. и Ц.Т. твърди и че те са получили обезщетения по
застраховки „Живот“ и „Злополука“, сключени по отношение на Г. Т., като с това
обезщетение следва да бъде намален размерът на вредите, подлежащи на
обезщетяване от ответника. Прави възражение и за това, че Г. Т. е допринесъл за
настъпване на смъртта си, като е пътувал без поставен предпазен колан.
Ответникът оспорва и иска за обезщетение за имуществени вреди, предявен от
ищцата Ц.Т., представляващи загубената от нея издръжка от баща ѝ, който е
починал при процесното събитие, като посочва, че при
определяне размера на тази издръжка не са съобразени действителните нужди на
ищцата, нито това, че издръжката се дължи и от двамата родители, както и това,
че ищцата получава наследствена пенсия, училищна стипендия при починал родител,
както и годишно подпомагане от МВР (където е работил баща ѝ), които
плащания покриват нуждите ѝ от издръжка. Ответникът възразява и относно дължимостта на лихва за забава върху обезщетенията, тъй
като счита, че той не е изпаднал в забава, тъй като не е бил уведомен преди
предявяването на иска. Освен това възразява и за погасяване по давност на
вземанията за лихва за забава. Претендира разноски в производството.
Третото лице помагач на ответника ЗД „Б.И.“ АД изразява
становище за неоснователност на предявените искове, като поддържа направените
от ответника възражения.
Съдът, като взе
предвид становищата на страните и обсъди доказателствата по делото, намира
следното:
По делото е безспорно, като това
се установява и съгласно чл. 300 ГПК и чл. 413, ал. 2 НПК с оглед на
представените присъда от 21.10.2019 г. на СГС, решение от 21.10.2020 г. на САС
и решение от 19.01.2022 г. на ВКС (както и с оглед на представения обвинителен
акт, по който е образувано наказателното дело, и констативен протокол за ПТП от
25.05.2014 г.), че на 25.05.2014 г. в *** е настъпило ПТП, причинено от
поведението на водачите и на двата участващи автомобила – л.а. „Опел Астра“ с рег. № *******и л.а. „Хюндай Соната“ с рег. № СА *******,
като при преминаване през кръстовище водачът на л.а. „Опел Астра“
е навлязъл в кръстовището на червен сигнал на светофара и със скорост от 54
км/ч, а водачът на л.а. „Хюндай Соната“ е навлязъл в кръстовището със скорост
от 79 км/ч, при което двата автомобила са се ударили в кръстовището. Конкретно
водачът на л.а. „Хюндай Соната“ е нарушил задължението си да се движи със
скорост не по-висока от максимално допустимата в населено място, а именно 50
км/ч (задължение по чл. 21, ал. 1 ЗДвП), като това негово поведение, заедно с
поведението на другия водач (както следва от постановената присъда), е довело
до настъпване на процесното ПТП.
Следователно налице е противоправно поведение на водача на л.а. „Хюндай Соната“,
което е осъществено виновно (с оглед на презумпцията на чл. 45, ал. 2 ЗЗД, а в
случая вината на водача е установена и съгласно присъдата на наказателния съд).
Това поведение е довело до настъпването на процесното
ПТП, в резултат на което е причинена смъртта на Г. Т., според установеното
съгласно представена присъда.
От представените удостоверение за
наследници от 03.06.2014 г., удостоверение за родствени връзки от 09.06.2014 г.
и удостоверение за раждане от *** г. се установява, че ищцата Ц.Т. е дъщеря на
починалия Г. Т., като нейна майка е ищцата Е.Г., а ищците Д.Т. и Л.Т. са
съответно баща и майка на Г. Т.. Видно от посочените документи ищцата Е.Г. не е
била в брак с починалия Г. Т., както се сочи и в исковата молба. Същевременно
обаче според показанията на свидетелката Д.Я.ищцата Е.Г., майка на ищцата Ц.Т.,
е живеела с Г. Т. като семейство от 2003 г. и до смъртта му през 2014 г., като
свидетелката нарича ищцата Е.Г. „съпруга“ на Г. Т.. Следователно, макар и без
сключен брак, ищцата Е.Г. е съжителствала на съпружески начала с Г. Т. към
момента на настъпване на процесното събитие.
Може да се приеме, че поначало
преживяването на отрицателни емоции и психически страдания, свързани със
смъртта на близък човек, особено на съпруг, баща и син, се предполага, тъй като
това е естествена човешка реакция при подобно събитие, когато е налице близка семейна
връзка между лицата (именно поради това тези лица са включени в кръга на
лицата, имащи право на обезщетение съгласно ППВС № 4/1961 г., допълнено с
ППВС № 5/1969 г. относно лицата съжителстващи на съпружески начала без брак, към
което препраща и ТР № 1/2018 г. на ОСНГТК на ВКС).
Наличието на близка семейна
връзка между ищците Ц.Т., Е.Г., Д.Т. и Л.Т. и починалия Г. Т. се установява и от
показанията на свидетелите Р.С.(сестра на ищцата Л.Т.) и Д.Я.. Според
свидетелката Я.Г. Т., Е.Г. и Ц.Т. са били задружно семейство, като двамата родители
заедно са полагали грижи за детето си Ц.. В показанията си свидетелката Симова
посочва, че ищците Д.Т. и Л.Т. са живели заедно със сина си Г. Т. до момента, в
който той е закупил друго жилище, в което е заживял със семейството си (около
10 години преди да почине). Дори и след като се е преместил обаче той е
поддържал близки контакти с родителите си, помагал им е, когато имат нужда, а и
те са му помагали при грижите за отглеждането на детето му.
От своя страна близостта в
отношенията между ищците и починалия потвърждава правилността на посоченото
по-горе предположение за настъпването на сериозни психологически страдания за тях
при прекъсването на тази връзка поради смъртта на Г. Т.. Тежестта на
емоционалната реакция на ищците се установява и от показанията на свидетелите.
Според свидетелката Д.Я.ищците Ц.Т. и Е.Г. са били разстроени, когато са
разбрали за смъртта на Г. Т., като майката Е.Г. е положила много грижи, за да
преодолее този момент дъщеря им Ц.Т.. Свидетелката Р.С.посочва, че смъртта на Г.
Т. се е отразила тежко на емоционалното състояние на родителите му – ищците Д.Т.
и Л.Т.. Не може обаче са се приеме за установена другата сочена от свидетелка
последица за състоянието на ищцата Л.Т. – това, че от преживения шок и мъка е
опадала косата ѝ, доколкото за подобна последица не са представени други
доказателства, а и тя не се твърди в исковата молба, поради което при преценка
на показанията на свидетелката съгласно чл. 172 ГПК следва да се приеме,
че за ищцата Л.Т. не са настъпили допълнителни неблагоприятни последици извън
емоционалното страдание вследствие от смъртта на сина ѝ.
Като се съобрази наличието на
значителна емоционална връзка между ищците и починалия Г. Т., което обуславя и
негативното отражение в психологически аспект на смъртта му върху тях, следва
да се приеме, че ищците са претърпели неимуществени вреди от смъртта на техния
близък, които подлежат на обезщетяване. Както се посочи, това положение
поначало е нормално с оглед на близостта на семейните им отношения, като
събраните по делото доказателства (основно това са показанията на свидетелите)
не дават основание да се приеме, че тези емоционални страдания са се
различавали значително от това, което може да се приеме като нормално в подобна
ситуация. При това положение при определяне на размера на дължимите обезщетения
за ищците следва да се съобрази от една страна, че ищците Ц.Т. и Е.Г. са
съставлявали семейството на Г. Т. в тесен смисъл (дъщеря и „съпруга“, т.е.
лице, съжителстващо на семейни начала без брак). Това е не само извод, почиващ
на обичайната житейска практика, но следва пряко и от свидетелските
показанията. Свидетелката Р.С.посочва, че Г. Т. се е изнесъл от жилището на
родителите си, за да живее със семейството си, което очевидно се отнася до
дъщеря му и до „съпругата“ му Е.Г.. Именно за това семейство на Г. Т. говори и
свидетелката Д.Я., която нарича ищцата Е.Г. негова ,съпруга. Така трябва да се
приеме, че е съществувала по-голяма близост в отношенията между Г. Т. и ищците Ц.Т.
и Е.Г., отколкото между него и ищците Д.Т. и Л.Т.. Това е така, особено като се
има предвид, че той е баща на Ц.Т., която към момента на смъртта му е била на
12 години, т.е. той е имал голямо значение за нея от гледна точка на
индивидуалното ѝ развитие, а също така е можело да се очаква
съжителството му с Е.Г. и съответно взаимната им подкрепа като семейство да
продължи още дълги години, доколкото той е бил на 44 години, а тя на 46 години
към момента на настъпване на процесното събитие.
Поради това трябва да се приеме, че макар и Г. Т. да е имал близки връзки и с
родилите си Д.Т. и Л.Т., които към момента на смъртта му са били съответно на
73 години и на 64 години, близостта му с Ц.Т. и Е.Г. е била значително
по-голяма. Поради това и интензитета на негативните емоции, както и
продължителността им за ищците Ц.Т. и Е.Г. следва да се определят като
по-големи, предвид празнината в семейството им, която оставя смъртта на Г. Т.,
отколкото тези за ищците Д.Т. и Л.Т., доколкото Г. Т. вече се е бил отделил от
тяхното семейство.
Като се съобразят посочените
по-горе обстоятелства, като се вземе предвид и икономическата обстановка към
момента на настъпване на процесното събитие през
2014 г. и като се вземе предвид продължителността на настоящото
производство, включително и междувременно настъпилите инфлационни процеси,
обезщетенията за причинените на ищците неимуществени вреди от смъртта на Г. Т.
следва да се определят на по 130 000 лв. за всяка една от ищците Ц.Т. и Е.Г.
и на по 110 000 лв. за всеки един от ищците Д.Т. и Л.Т..
Относно възражението на ответника
за това, че посочените обезщетения следва да бъдат намалени с получените от
някои от ищците обезщетения по застраховки „Живот“ и „Злополука“, както и от
работодателя на Г. Т., трябва да се посочи следното.
Г. Т. е бил служител на МВР, както
е видно от множество от представените по делото доказателства, изхождащи от
МВР. Поради това, при настъпила смърт при изпълнение на служебните му
задължения, т.е. вследствие на трудова злополука, какъвто е и процесният случай (това е видно и от представеното
разпореждане на НОИ, ТП – София от 10.10.2014 г., с
което процесното събитие е признато за трудова злополука),
според приложимата към разглеждания момент разпоредба на чл. 255, ал. 2 ЗМВР
(отм.) (сега чл. 238, ал. 2 ЗМВР) на съпруга, децата и родителите на починалия
служител на МВР се изплаща еднократно обезщетение в размер на 12 месечни
възнаграждения. Както се посочи, ищцата Е.Г. не е имала сключен брак с Г. Т.,
поради което на нея не е изплатено това обезщетение, но на всеки от останалите
трима ищци на посоченото основание е изплатена сума от по
12 801,60 лв., видно от представеното удостоверение от СДВР от
06.01.2023 г. Освен това, доколкото със смъртта на лицето се прекратява и
служебното му правоотношение, на неговите наследници се дължат и сумите, които
поначало са дължими при прекратяване на служебното правоотношение, които се определят
според продължителността на това правоотношение – т.нар. гратификационни
плащания, които в случая за уредени в чл. 252, ал. 1 ЗМВР (отм.) (съответно чл.
234, ал. 1 ЗМВР). Когато служителят е починал, тези суми се изплащат отново на
съпруга, децата и родителите му (според чл. 252, ал. 6 ЗМВР (отм.), съответно
чл. 234, ал. 6 ЗМВР). Видно от посоченото удостоверение от СДВР, всеки от
ищците Ц.Т., Д.Т. и Л.Т. е получил на посоченото основание суми от по
5 689,60 лв. Освен това, отново според удостоверението, ищцата Ц.Т. е
получила допълнително и 200 лв., които представляват равностойността на
вещевото имущество, на което служителят на МВР има право при прекратяване на
служебното му правоотношение според чл. 252, ал. 5 ЗМВР (отм.) (съответно чл.
234, ал. 5 ЗМВР). Освен това като служител на МВР Г. Т. е бил застрахован и по
групова застраховка „Живот“, сключена за служителите на МВР, по която в случай
на настъпила смърт на служителя при изпълнение на служебните му задължения
(т.е. в резултат от трудова злополука), както е в случая, е дължимо и е изплатено
на наследника му ищцата Ц.Т. застрахователно обезщетение в размер на
11 000 лв., което е видно от представената преписка по щетата, заведена
пред „ДЗИ – Животозастраховане“ ЕАД и конкретно от
писмо от застрахователя от 05.11.2014 г. Получаването на всички посочени
суми конкретно за ищцата Ц.Т. е видно и от представеното по делото извлечение
за движението по банковата ѝ сметка за периода 01.06.2014 г. – 04.11.2022
г., от което също така е видно, че ищцата не е получавала други обезщетения от
застрахователи или от МВР.
Плащанията, получени от ищците Ц.Т.,
Д.Т. и Л.Т. от работодателя на починалия Г. Т. на основание чл. 255, ал. 2 ЗМВР
(отм.) (сега чл. 238, ал. 2 ЗМВР) по своята същност представляват обезщетения
за настъпила смърт в резултат на трудова злополука, тъй като са дължими именно
поради настъпила смърт на държавен служител на МВР при или по повод изпълнение
на служебните му задължения. Макар кръгът от лицата, които имат право на
обезщетение, да е по-широк и да не включва само наследниците (тъй като право на
обезщетение имат и родителите на починалия, дори и той да е оставил деца),
същността на това обезщетение съответства на общото обезщетение, дължимо при
смърт в резултат на трудово злополука съгласно чл. 200 КТ. То е разновидност на
правилото на чл. 200 КТ. Както се посочи, получените от тримата ищци
застрахователни плащания по груповата застраховка „Живот“ на служителите на
МВР, сключена с „ДЗИ – Животозастраховане“ ЕАД, също
представляват обезщетения за настъпилата смърт в резултат на трудова злополука,
тъй като са дължими в случай на настъпила смърт на служителя при изпълнение на
служебните му задължения.
Всички посочени плащания са
насочени именно към обезщетяване на неимуществените вреди за близките на
починалия, които са в резултат от настъпването на смъртта му. Тези плащания
обаче произтичат от отговорността на работодателя на починалия служител за
вредите, настъпили в резултат на трудова злополука. Когато искът за обезщетяване
на неимуществените вреди за близките на починал от трудова злополука служител е
насочен към работодателя му, тогава с изплатените на правоимащите
лица суми от сключени от работодателя застраховки срещу злополука се намалява
дължимото от работодателя обезщетение. Това е така, тъй като в този случай
застрахователното обезщетение покрива именно отговорността на работодателя за
изплащане на обезщетение на служителя или на неговите наследници при вреди от
трудова злополука (така изрично съгласно чл. 200, ал. 4 КТ и в този смисъл т. 8
на ППВС № 4/1975 г.). Същевременно обаче, когато отговорността за настъпилата
смърт е на трето лице, нито дължимите от работодателя суми за обезщетение при
вреди от трудова злополука, нито съответните застрахователни обезщетения по
сключени за такова събитие застраховки от работодателя, не покриват
отговорността на това трето лице. Поради това с изплатените от работодателя или
от застрахователя обезщетения не следва да се намалява дължимата от причинителя
на вредата сума на обезщетението (в подобен смисъл е и т. 14 на ППВС № 4/1975
г. вр. с т. 1, раздел II от ППВС № 4/1961 г.). Такъв е и
настоящият случай, поради което с получените от ищците застрахователни
обезщетения, както и обезщетения, изплатени от МВР, не следва да се намалява
дължимото от причинителя на вредата обезщетение.
Другата група плащания, получени
от ищците Ц.Т., Д.Т. и Л.Т. от работодателя на починалия Г. Т. на основание чл.
252, ал. 6 ЗМВР (отм.) (съответно чл. 234, ал. 6 ЗМВР) вр.
с чл. 252, ал. 1 ЗМВР (отм.) (съответно чл. 234, ал. 1 ЗМВР), както и само от
ищцата Ц.Т. на основание чл. 252, ал. 5 ЗМВР (отм.) (съответно чл. 234,
ал. 5 ЗМВР), както се посочи, представляват гратификационни
плащания, които работодателят дължи на служителя при прекратяване на служебното
му правоотношение и в зависимост от прослуженото време. Тези плащания
представляват своеобразна благодарност за това, че служителят е посветил част
от живота си на работа при този работодател. Обстоятелството, че съгласно чл. 252,
ал. 6 ЗМВР (отм.) (съответно чл. 234, ал. 6 ЗМВР) те отново се изплащат на
по-широк кръг лица от наследниците (отново са включени и родителите) не променя
същността на тези плащания. Те са дължими дори и служебното правоотношение да
не е прекратено поради смърт (а напр. при напускане или пенсиониране), поради
което изобщо не са насочени към обезщетяване на неимуществените вреди,
причинени на близките на Г. Т. от настъпването на смъртта му. Поради това няма
основание с тези плащания да бъде намалявано дължимото обезщетение за
неимуществени вреди.
По отношение на иска на ищцата Ц.Т.
за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, представляващи загубената от
нея издръжка вследствие на смъртта на баща ѝ Г. Т., трябва да се има
предвид следното. Поначало при настъпила смърт в резултат на непозволено
увреждане близките на пострадалия, които поради смъртта му не могат да
получават издръжка от него, претърпяват имуществени вреди, които подлежат на
обезщетяване, доколкото не се компенсират от пенсията, на която имат право,
т.нар. наследствена пенсия (така т. 8 на ППВС № 4/1968 г.). Близките, които
понасят такива имуществени вреди, са тези лица, които са били издържани от пострадалия
или са имали право да търсят издръжка от него (пак там). Според чл. 143, ал. 2 СК родителите дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца, поради
което в случая ищцата Ц.Т. поначало би имала право да получава издръжка от баща
си Г. Т., ако не беше починал, за времето от настъпването на процесното събитие на 25.05.2014 г. докато навърши
пълнолетие на 08.05.2020 г., което съвпада с периода, за който е предявен
искът.
За да се определи дали ищцата Ц.Т.
е претърпяла посочените имуществени вреди, следва да се определи на първо място
от каква издръжка тя се е нуждаела в този период, като се изхожда от нормалните
разходи за такава издръжка, без да се вземат предвид разходите, които
надхвърлят обичайните (така мотивите на посоченото ППВС № 4/1968 г.). Поначало
това може да стана съгласно общото правило на чл. 142, ал. 1 СК, според което размерът
на издръжката се определя според нуждите на лицето, което има право на
издръжка, и възможностите на лицето, което я дължи, като съгласно чл. 142, ал.
2 СК минималният размер на издръжката за едно дете не може да е по-малък от 1/4
от размера на минималната работна заплата.
В случая обаче по делото не са
представени доказателства за конкретните нужди на ищцата Ц.Т., за да се
определят онези конкретни обичайни разходи, които биха били необходими за
нейната издръжка. При липса на такива конкретни данни, биха могли да се ползват
обобщените данни за издръжката на живота, предоставяни от НСИ. Именно това е
направено в заключението на съдебно-счетоводната експертиза по делото, като
вещото лице е извадила от тези осреднени разходи някои пера, които не са
присъщи за ненавършили пълнолетие деца (напр. за алкохол, тютюневи изделия,
данъци, социални осигуровки, регулярни трансфери към други домакинства). Така
средният разход за издръжката на ненавършил пълнолетие член на семейството, който
е изчислила вещото лице за процесния период м.
06.2014 г. – м. 05.2020 г., възлиза общо на 23 234,80 лв.
Тъй като съгласно чл. 143 СК
осигуряването на издръжката на ненавършилото пълнолетие дете е задължение и на
двамата родители, то посочената обща сума следва да бъде разделена между
двамата родители съобразно техните възможности и материалното им състояние
(според критерия на чл. 143, ал. 1 СК). Счетоводната експертиза е дала
заключение, въз основа на предоставената по делото информация от работодателите
на родителите на Ц.Т., за техния среден нетен месечен доход в годината на
настъпване на процесното събитие – 2014 г. За Г. Т.
този доход възлиза на 1 047,76 лв., а за Е.Г. – на 613,32 лв. Тъй като
това са последните възможни данни за съотношението между доходите на двамата
родители на ищцата Ц.Т. именно това съотношение следва да се използва като
отправна точка за определяне на частта от издръжката на ищцата за процесния период, която би следвало да бъде поета от баща
ѝ, т.е. за да се определи издръжката, която тя е загубила в резултат на процесното събитие. При посоченото съотношение между
доходите на родителите на Ц.Т. частта от издръжката за процесния
период 25.05.2014 г. – 08.05.2020 г., която ѝ е необходима според
посочените по-горе данни и която би била заплащана от баща ѝ Г. Т.
възлиза на 14 655,82 лв. (останалата част от издръжката в размер на
8 578,98 лв. следва да бъде задължение на майката на ищцата, което
съответно на съотношението в доходите на двамата родители).
Следователно издръжката, която би
осигурявал бащата на ищцата Ц.Т. за процесния период
и която тя е загубили поради неговата смърт, възлиза на 14 655,82 лв.
Както се посочи, от тази сума следва да се приспаднат получените от ищцата
плащания от наследствената пенсия, която тя получава от държавното обществено
осигуряване поради смъртта на родителя си и която също е насочена към
компенсиране на издръжката, която ищцата вече не може да получи от починалия си
родител, т.е. пенсията цели да намали същите имуществени вреди. Общият размер
на получената наследствена пенсия от ищцата за разглеждания период м. 06.2014
г. – м. 05.2020 г. е изчислена от счетоводната експертиза въз основа на
представените по делото удостоверения от НОИ и възлиза на 18 234,27 лв.
(видно от таблица № 5 на заключението). Следователно ищцата за процесния период е получила наследствена пенсия в по-голям
размер от размера на издръжката, която иначе би осигурявал баща ѝ Г. Т.
според размера на доходите си и според установените нужди на ищцата. Поради
това загубената от ищцата издръжка е изцяло компенсирана от получената от нея
наследствена пенсия и съответно за нея не са възникнали претендираните
имуществени вреди. Поради това искът за заплащане на обезщетение за тези вреди,
както и съответно на лихва за забава върху сумата на обезщетението, е
неоснователен по посочените съображения, дори и без да се разглежда
получаваната от ищцата социална стипендия, която има същата насоченост.
Неоснователно е възражението на
ответника за това, че Г. Т. е допринесъл за настъпването на смъртта си при процесното ПТП, като е пътувал в автомобила без поставен
предпазен колан. Според заключението на комплексната медицинска и автотехническа експертиза по делото естеството на удара
между двата автомобила, който е в задната дясна част на л.а. „Опел Астра“ – именно в мястото, където е пътувал Г. Т. – е
такова, че той би получил наранявания, които да доведат до смъртта му,
независимо от поставянето на предпазния колан.
В заключение следва да се посочи,
че процесното събитие, според установеното с
присъдата на наказателния съд, е причинено от поведението на водачите и на
двата участващи автомобила. В този случай според чл. 53 ЗЗД водачите на двата
автомобила отговарят солидарно за дължимото обезщетение, т.е. спрямо ищците
всеки от двамата водачи дължи целия размер на обезщетението за причинените им
вреди. Тъй като отговорността на застрахователя на гражданската отговорност на
водача е обвързана с отговорността на самия водач, застрахователят следва да
отговаря по същия начин и в същия размер (с изключение на предвидените в закона
изключения) като водача за дължимото обезщетение за причинените вреди (това
следва и от обхвата и обекта на застраховката съгласно чл. 223, ал. 1,
съответно чл. 257, ал. 1 КЗ (отм.)). Поради това, ако застрахованият водач
следва да отговаря за пълния размер на дължимото обезщетение, независимо че
неговото поведение е само една от причините за настъпването на
застрахователното събитие, то и застрахователят на гражданската му отговорност
следва да отговаря за пълния размер на дължимото обезщетение.
По делото е безспорно, като това се
установява и от посоченото в констативния протокол за ПТП, че гражданската
отговорност на водача на л.а. „Хюндай Соната“, който е съпричинил
процесното ПТП, към момента на събитието е
застрахована при ответника З. „Б.В.И.Г.“ АД. Поради това предявените искове за
обезщетения за неимуществени вреди следва да се уважат за сумите от по 130 000
лв. по отношение на ищците Ц.Т. и Е.Г. и от по 110 000 лв. по отношение на
ищците Д.Т. и Л.Т., като бъдат отхвърлени в останалата им част, като също така
бъде отхвърлен и искът на Ц.Т. за обезщетение за имуществени вреди.
Съгласно чл. 223, ал. 2, изр. 1 КЗ (отм.) ответникът, като застраховател на гражданската отговорност на водача,
причинил процесното ПТП, отговаря и за лихвите за
забава, за които отговаря застрахованият водач. Според чл. 84, ал. 3 ЗЗД при
непозволено увреждане лицето, причинило увреждането, е в забава и без покана,
т.е. от момента на настъпването на вредите. Следователно от този момент той
дължи и законната лихва за забава върху сумата на обезщетението за вреди (чл.
86, ал. 1 ЗЗД), поради което застрахователят на гражданската отговорност на
това лице също следва да заплати тази лихва от датата на застрахователното
събитие. Тъй като задължението на застрахователя е да заплати лихвата за
забава, дължима върху обезщетението за вредите от непозволеното увреждане, като
тази лихва е част от застрахователното обезщетение, застрахователят не отговаря
на собствено основание за забава в плащането на обезщетението и съответно
задължението му за заплащане на лихва за забава не е свързано с това кога е
уведомен за застрахователното събитие и дали е забавил изплащането на
застрахователното обезщетение. Ограничение в обратния смисъл, а именно че
застрахователят дължи лихва за забава след уведомяването за събитието, е включено
в сега действащата норма на чл. 429, ал. 2, т. 2 вр.
с ал. 3 КЗ, която обаче не е приложима към процесното
събитие, а и освен това е свързана с уреденото в действащия КЗ задължително рекламационно производство пред застрахователя, каквото не
е предвидено в отменения. Поради това моментът, в който ответникът е бил
уведомен за процесното събитие, е без значение от
гледна точка на задължението му да заплати лихвата за забава върху дължимото
обезщетение.
В случая застрахователното
събитие е настъпило на 25.05.2014 г., поради което поначало от този момент е
дължимо и застрахователно обезщетение в размер на лихвите за забава върху
дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Тъй като вземането
за лихва за забава се погасява с тригодишна давност (чл. 111, б. „в“ ЗЗД)
поначало основателно би било възражението на ответника за погасяване на тази
част от претенцията за лихва за забава, която обхваща период от процесното събитие до три години преди предявяването на
иска. В случая обаче ищците са предяви претенцията си за заплащане на лихва за
забава върху обезщетенията за неимуществени вреди не от датата на процесното събитие, а именно за период от три години,
предхождащ предявяването на исковете (29.03.2015 г. – 29.03.2018 г.), поради
което тези вземания не са погасени по давност. Изключение е направила ищцата Ц.Т.
по отношение на претенцията си за лихва за забава върху обезщетението за
имуществени вреди (която се претендира от 01.12.2014 г.), но поради
неоснователността на иска за главницата на това обезщетение, неоснователна е и
претенцията за лихва за забава върху него, поради което без значение е дали
част от това вземане е погасена по давност.
Относно размерите на дължимата
лихва за забава върху сумите за обезщетения за неимуществени вреди от
непозволено увреждане следва да се посочи, че поначало съдебната практика
приема, че размерът на тези суми не е необходимо да се конкретизира. За разлика
от подхода при лихвата за забава върху главница, дължима на друго основание,
при непозволеното увреждане, доколкото началото на забавата на длъжника и
съответно началният момент на лихвата за забава винаги е ясен, тъй като съвпада
с момента на настъпването на самото събитие, съдебната практика еднозначно
приема, че претенцията за лихва за забава, дори и за период, предхождащ
предявяването на иска, няма значението на самостоятелен иск и не е необходимо
да бъде конкретизирана по размер. Въпреки това, няма пречка ищецът да предяви
това вземане и като отделен иск (или елемент от иска за заплащане на застрахователно
обезщетение) с уточнен период и размер на вземането за лихва за забава и тогава
съдът ще следва да се произнесе по него. В случая ищците са сторили именно
това, като са предяви претенцията си за заплащане на законна лихва за забава
като четири самостоятелни претенции – елементи от исковете им за заплащане на
застрахователно обезщетение. С оглед на размера на обезщетението за причинените
неимуществени вреди на ищците, за които исковете им за застрахователно
обезщетение за основателни, на основание чл. 162 ГПК размерите на дължимите
лихви за забава върху това обезщетение за заявения период (29.03.2015 г. –
29.03.2018 г.) възлизат на следните суми, за които тези претенции са
основателни: по отношение на всяка една от ищците Ц.Т. и Е.Г. – на по
39 637,13 лв., а по отношение на всеки един от ищците Д.Т. и Л.Т. – на по 33 539,12
лв.
По разноските:
Ищците са освободени от заплащане на държавни
такси и разноски по делото (включително с оглед на влязлата в сила присъда
относно процесното събитие), поради което на тях
разноски не се дължат.
Видно от представените договори
за правна защита и съдействие, ищците не са заплатили на адвоката си по делото
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗА (като лица, които
имат право на издръжка и като материално затруднени лица, макар и да не е
конкретизирано кое от двете основания е приложимо), поради което съгласно
чл. 38, ал. 2 ЗА ответникът следва да заплати на адвоката на ищците
възнаграждение в размер на 7 933,88 лв., което е съответно на уважената
част от исковете. Това възнаграждение е определено от съда, като е взето
предвид от една страна, че съгласно Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждение, в редакцията ѝ към момента на сключването на
договорите за правна защита и съдействие, които са от 25.02.2022 г., в случая с
оглед на общия материален интерес по делото (605 000,53 лв.)
минималният размер на възнаграждението би възлизал на 13 630 лв., който
може да се определи като несправедливо висок размер на разноските, които да се
възлагат върху насрещната страна, включително като се съобрази естеството на
спора и развитието на производството по делото. При определянето на общия
размер на материалния интерес по делото също така следва да се съобразят само
размерите на претенциите за главници на обезщетенията за вреди, доколкото,
както се посочи по-горе, поначало в съдебната практика не се изисква
предявяването на отделни претенции с отделно посочване на размера им относно
дължимата законна лихва за забава върху сумите за обезщетения за вреди от
непозволено увреждане, поради което размерът на тези претенции не е оправдано
да се включва в общия размер на материалния интерес по делото при определянето
на дължимите разноски за адвокатско възнаграждение. От друга страна съдът
съобразява и обстоятелството, че Наредбата, издадена от Висшия адвокатски
съвет, с която се фиксират минимални цени на адвокатските услуги, като наред с
това се задължава съдът да не присъжда по-ниски от посочените в нея размери
(включително съгласно нормите на чл. 38, ал. 2, изр. 2 ЗА и чл. 78, ал. 5 ГПК), представлява забранено решение на сдружение на предприятия по смисъла на
чл. 101, параграф 1, б. „а“ ДФЕС. Това е така, тъй като с нея се ограничава
конкуренцията, като същевременно не може да бъде приложено някое от
изключенията, предвидени в чл. 101, параграф 3 ДФЕС. Следователно това решение (т.е. Наредбата) е
нищожно съгласно чл. 101, параграф 2 ДФЕС, която норма има директен ефект, и
съответно съдът не трябва да прилага минималните размери на възнагражденията,
определени в Наредбата (виж Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22).
В случая, като се съобрази фактическата и правна сложност на настоящия спор и
съответно действията, които е извършил процесуалният представител на ищците, включително
като се отчете броят на ищците и на предявените искове, но и тяхното сходство, съдът
намира, че справедливият размер на разноските за адвокатско възнаграждение на
адвоката на ищците, които биха могли да подлежат на възстановяване по делото,
възлиза на 10 000 лв. Въз основа на този размер и съответно на
уважената част от предявените искове са определени и разноските за
възнаграждение на адвоката на ищците, които ответникът следва да заплати.
На ответника следва да се присъдят разноски на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, съответни на отхвърлената част от исковете, като
те следва да бъдат заплатени както следва: от ищцата Ц.Т. – сумата 183,60 лв.,
от ищцата Е.Г. – сумата 21,60 лв., от ищцата Л.Т. – сумата 43,20 лв. и от
ищеца Д.Т. – сумата 43,20 лв. При определяне на размера на разноските, които
следва да се присъдят на ответника, общите направени от него разноски по делото
са разделени на пет равни части според петте предявени иска, като след това са
определени разноските въз основа на изхода на спора по всеки от исковете. На
ответника не следва да бъдат присъждани разноски за частта от иска за
обезщетение за имуществени вреди, в която част производството е прекратено
поради частичен отказ от този иск, тъй като намаляването на размера на иска е
процесуална възможност, предвидена за ищеца, чрез която той да може да съобрази
размера на претенцията си със събраните по делото доказателства, поради което
на ответника не следва да се присъждат разноски по отношение на частта, с която
ищецът е намалил размера на иска си.
Тъй като ищците са освободени от заплащане на
държавна такса и разноски по делото, на основание чл. 78, ал. 6 вр. с ал. 1 ГПК ответникът следва да заплати по сметка на
съда общо сумата 25 332,32 лв., представляваща дължимата от ищците такса (25 054,10 лв.)
и разноски за експертиза (278,22 лв.), съответно на уважената част от исковете.
С оглед на гореизложеното съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Застрахователно
акционерно дружество Б.В.И.Г.“ АД, ЕИК ******** със седалище и адрес на управление ***,
пл. „********да заплати на основание чл.
226, ал. 1 КЗ (отм.) на всяка една от Е.П.Г., ЕГН ********** и Ц.Г.Т., ЕГН **********, и двете
с адрес *** сумата от по 130 000
лв. (сто и тридесет хиляди лева) – обезщетение за неимуществени вреди от
смъртта на Г. Т., причинена от ПТП, настъпило на 25.05.2014 г. в *** в резултат
от поведението на водача на л.а. „Хюндай Соната“ с рег. № СА *******, заедно
със законната лихва върху посочената сума от 30.03.2018 г. до окончателното ѝ
изплащане, както и сумата от по 39 637,13
лв. (тридесет и девет хиляди
шестстотин тридесет и седем лева и 13 ст.) – законна лихва за забава върху
сумата на обезщетението за периода 29.03.2015 г. – 29.03.2018 г., като ОТХВЪРЛЯ исковете до пълните предявени
размери от по 150 000 лв., както и претенциите за законна лихва за забава до
пълните предявени размери от по 45 735,17 лв.
ОСЪЖДА „Застрахователно
акционерно дружество Б.В.И.Г.“ АД, ЕИК Д.Я., със седалище и адрес на управление ***, пл. „********да заплати на основание чл. 226, ал. 1 КЗ
(отм.) на всеки един от Л.Г.Т., ЕГН ********** и Д.Т.Т.,
ЕГН **********, и двамата с адрес *** сумата
от по 110 000 лв. (сто и десет хиляди лева) – обезщетение за
неимуществени вреди от смъртта на Г. Т., причинена от ПТП, настъпило на
25.05.2014 г. в гр. София в резултат от поведението на водача на л.а.
„Хюндай Соната“ с рег. № СА *******, заедно със законната лихва върху посочената
сума от 30.03.2018 г. до окончателното ѝ изплащане, както и сумата от по 33 539,12 лв.
(тридесет и три хиляди петстотин тридесет и девет лева и 12 ст.) – законна
лихва за забава върху сумата на обезщетението за периода 29.03.2015 г. –
29.03.2018 г., като ОТХВЪРЛЯ исковете до пълните предявени размери от по 150 000 лв., както и
претенциите за законна лихва за забава до пълните предявени размери от по 45 735,17
лв.
ОТХВЪРЛЯ иска на Ц.Г.Т., ЕГН **********, адрес *** срещу „Застрахователно акционерно дружество Б.В.И.Г.“ АД, ЕИК Д.Я., със
седалище и адрес на управление гр. София, пл. „********с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за заплащане на сумата
5 000,53 лв. – обезщетение за имуществени вреди от смъртта на Г. Т.,
причинена от ПТП, настъпило на 25.05.2014 г. в гр. София в резултат от
поведението на водача на л.а. „Хюндай Соната“ с рег. № СА *******,
представляващи загуба на издръжка за периода 25.05.2014 г. – 08.05.2020 г.,
както и на сумата 284,30 лв. – лихва
за забава върху сумата на обезщетението за периода 01.12.2014 г. – 29.03.2018
г.
ОСЪЖДА
„Застрахователно акционерно дружество Б.В.И.Г.“ АД, ЕИК Д.Я., със седалище и адрес
на управление гр. София, пл. „********, да
заплати на адвокат П.Д.З., адрес *** на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата 7 933,88 лв. (седем хиляди
деветстотин тридесет и три лева и 88 ст.) – разноски по делото за
адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА всеки един
от Л.Г.Т., ЕГН **********
и Д.Т.Т., ЕГН **********, и двамата с адрес
*** да заплати на „Застрахователно
акционерно дружество Б.В.И.Г.“ АД, ЕИК Д.Я., със седалище и адрес на управление гр. София, пл. „********сумата от по 43,20 лв. (четиридесет и
три лева и 20 ст.), Ц.Г.Т.,
ЕГН **********, адрес ***, ж.к. „Овча ********да заплати на
„Застрахователно акционерно дружество Б.В.И.Г.“ АД сумата 183,60 лв. (сто осемдесет и три лева и 60 ст.) и Е.П.Г., ЕГН **********, адрес гр.
София, ж.к. „****************да заплати
на „Застрахователно акционерно дружество
Б.В.И.Г.“ АД сумата 21,60 лв. (двадесет и един лева и 60 ст.), които суми
представляват разноски по делото.
ОСЪЖДА „Застрахователно
акционерно дружество Б.В.И.Г.“ АД, ЕИК Д.Я., със седалище и адрес на управление гр. София,
пл. „********да заплати по сметка на
Софийски градски съд сумата от общо 25 332,32 лв. (двадесет и пет
хиляди триста тридесет и два лева и 32 ст.) – разноски по делото за
държавна такса (25 054,10 лв.) и за експертиза (278,22 лв.).
Решението е постановено при участието на ЗД „Б.И.“ АД, ЕИК ********като трето
лице помагач на ответника „Застрахователно акционерно дружество Б.В.И.Г.“ АД.
Решението може да се обжалва пред Софийски апелативен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: