РЕШЕНИЕ
№ 19802
гр. София, 30.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 55 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:КАМЕЛИЯ ПЛ. КОЛЕВА
при участието на секретаря РОСИЦА М. ЛАШОВА
като разгледа докладваното от КАМЕЛИЯ ПЛ. КОЛЕВА Гражданско дело №
20231110140010 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 422 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове от
„Топлофикация София“ ЕАД срещу К. К. М., както следва:
иск с правно основание чл.422, ал.1 вр.чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.150 от Закона за
енергетиката (ЗЕ) за сумата 1168.94 лева за доставена топлинна енергия за
топлоснабден имот – апартамент № ..., находящ се в гр. София, ж.к. „Д.“, бл. ...., вх. ..,
ет. 4, ап....., абонатен номер ......, за периода 01.05.2020г. – 30.04.2022г., както и сумата
67.11 лева за извършено дялово разпределение за периода 01.05.2020г. – 30.04.2022г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
20.04.2023г., до окончателното изплащане;
иск с правно основание чл.422, ал.1 вр.чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 от Закона за
задълженията и договорите (ЗЗД) за заплащане на сумата 139.55 лева – лихва за
забава върху главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2021г. –06.04.2023г.,
както и сумата 12.82 лева – мораторна лихва върху главницата за дялово
разпределение за периода 16.07.2020г. – 06.04.2023г.
Ищецът твърди, че било налице облигационно отношение, възникнало с ответника К. К.
М., въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при общи условия, чиито клаузи
съгласно чл. 150 от ЗЕ са обвързали потребителите, без да е необходимо изричното им
1
приемане. Поддържа, че съгласно тези общи условия е доставил за процесния период на
ответника топлинна енергия до топлоснабден имот - апартамент № ...., находящ се в гр.
София, ж.к. „Д.“, бл. ....., вх. А, ет. 4, ап. ..., като ответникът имал задължение за заплащане
на дължимата цена, формирана на база на прогнозни месечни вноски и изравнителни
сметки, както и цена на услуга за дялово разпределение, която се извършвала от ищеца, а
след 2020г. от „Директ“ ЕООД, което не е сторил. Вземанията се претендират от ответника
в качеството му на потребител за битови нужди като собственик на топлоснабдения имот.
Обосновава правния си интерес от предявяване на установителни искове с издадената в
негова полза заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
20659/2023г., срещу която в срок е постъпило възражение от длъжника. С оглед на тези
обстоятелства, моли да бъде постановено решение, с което да бъде признато по отношение
на ответника търсеното вземане. Представя писмени доказателства. Прави доказателствени
искания. Претендира разноски. Прави искане за привличане на трето лице-помагач.
Ответникът – К. К. М., е депозирал отговор на исковата молба, в който оспорва исковете
по основание и размер. Релевира довод за погасяване на вземането, включително главница
за дялово разпределение и търсените мораторни лихви върху двете главници, по давност с
изтичане на 3-годишен срок, считано от изискуемостта на вземането съгласно чл. 33, ал. 1 от
ОУ. Счита, че не са налице доказателства относно наличието на облигационна обвързаност
на страните, при която ответникът да има качеството на потребител като ползвател на
топлоснабдения имот и оспорва да е такъв. Сочи, че ползватели на имота са други лица,
между които и ищецът съществува облигационна връзка, а ответникът има само „голата
собственост“ върху имота. Излага, че облигационна обвързаност не се извежда също от
останалите доказателства, тъй като изравнителните сметки са на друго лице и като
ползвател в списъка на ЕС е посочено друго лице. Оспорва дължимост на цената на услугата
за дялово разпределение с довод, че няма обвързаност между ЕС и „Директ“ ЕООД и че ако
такова има – то плащането се дължи на това лице, а не на ищеца, както и че липсват
доказателства за суброгация в правата. Възразява срещу лихвата върху главницата за дялово
разпределение с довод, че не се дължи, тъй като липсва покана, както и поради
неоснователността на главния иск. Оспорва иска за мораторна лихва върху главницата за
топлинна енергия поради неоснователност на главния иск и с довод, че няма представени
доказателства за поставяне в забава на ответника чрез публикуването на фактурите на
страницата. Оспорва общите условия да са публикувани. Възразява по искането по чл. 186
ГПК и по искането за допускане на експертизи с довод, че оспорванията са по правни
въпроси. При тези доводи моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира
разноски.
Конституираното трето лице-помагач „Директ“ ЕООД представя документи, свързани с
отчитане на уредите за дялово разпределение.
При проверка на материалите по делото, съдът намира от фактическа и правна страна
следното:
Представен е Протокол от 12.09.2002г. от проведено Общо събрание на етажните
2
собственици в жилищната кооперация, където се намира процесния имот, на което е взето
решение за сключване на договор с „Техем Сървисис“ ЕООД за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинна енергия. Установява се и че такъв е бил подписан на
19.09.2002г. Съгласно постановките на ТР № 2/2016г. на ОСГК на ВКС решението на ОС на
ЕС и подписаният договор обвързват собствениците на обекти в етажната собственост, вкл.
правоприемниците, щом като не е налице последващо решение на ОС на ЕС за отказ от
услугата на топлопреносното предприятие, съответно отказ от услугата дялово
разпределение.
Същевременно, данни по делото за заявен отказ от услугата за дялово разпределение, не
са налични. Приет е обаче договор, сключен между ищеца и „Директ“ ЕООД от 03.06.2020г.
за осъществяване на дялово разпределение. Спори се за основанието за присъждане на
сумата за дялово разпределение с довод за липса на решение на ОС на ЕС в сградата, където
се намира топлоснабдения имот.
Съгласно чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334 от 6 април 2007 г. за топлоснабдяването
дяловото разпределение на ТЕ между клиентите в сграда - етажна собственост, се извършва
възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ и избрано от клиентите
или от асоциацията по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и
приложението към нея. В чл. 36, ал. 1 от ОУ за продажба на ТЕ е посочено, че редът и
начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се определя от съответната ФДР и
се обявява по подходящ начин на потребителя. По силата на договорните взаимоотношения
между "Топлофикация София" ЕАД и третото лице помагач цената на услугата се заплаща
от топлофикационното дружество на търговеца, извършващ дялово разпределение, а по
силата на чл. 13, ал. 1, т. 1 от Общите условия на договорите за продажба на топлинна
енергия потребителите дължат възстановяване на заплатените суми за тази услуга на
топлофикационното дружество. Цената на услугата дялово разпределение се посочва в
сключения договор между топлофикационното дружество и търговеца, извършващ дяловото
разпределение, съгласно чл. 139в, ал. 3, т. 4 ЗЕ. Във връзка с това по силата на закона
възниква система от две относително независими правоотношения, чиито страни и предмет
се определят от закона. По едното възниква задължение за топлофикационното дружество за
заплащане на търговеца, извършващ дялово разпределение цената на услугата дялово
разпределение, а по второто - потребителите дължат заплащане на сумите за тази услуга на
топлофикационното дружество. С договора, сключван по реда на чл. 139в, ал. 3, т. 4 ЗЕ
между топлофикационното дружество и търговеца, извършващ дялово разпределение се
определя само цената за услугата дялово разпределение, а в този по чл. 140, ал. 5, т. 8 ЗЕ
между клиентите и търговеца, извършващ дялово разпределение само условията и начинът
на плащане на услугата. И двата договора обаче не променят страните и предмета на
правоотношенията във връзка с цената, защото както те се определят от закона. Ето защо
законът установява задължение на купувача /потребител/ да заплаща на топлофикационното
дружество суми за дялово разпределение, чиято цена се определя от договора между тях,
като няма значение дали топлофикационното дружество е платило предварително,
3
впоследствие или дали въобще е платило тази цена на търговеца, извършващ дялово
разпределение, както и е без значение дали общите условия на топлофикационното
дружество установяват задължение на купувача /потребител/ да заплаща на
топлофикационното дружество суми за дялово разпределение. Единственото условие
(основание) за задължението на потребителите за плащане на сумите за тази услуга на
топлофикационното дружество е услугата за дялово разпределение да е извършена.
В разглеждания случай страните не спорят и това обстоятелство е било обявено за
безспорно с доклада по делото, че за процесния имот е осъществявана съгласно
нормативната уредба услуга за дялово разпределение. Поради това претенцията на
ищцовото дружество за заплащане на сумата за дялово разпределение не представлява
недопустимо предявяване на чужди права и се явява дължима. В този смисъл са и
постановките на цитираното по-горе тълкувателно решение, в мотивите на което е разгледан
въпроса за възникване на облигационното правоотношение по двете услуги, като е
посочено, че потребител на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права
върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му
централно отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от
сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката
на централно отопление в сградата.
В случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и
вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения
имот в сградата в режим на етажна собственост е извършвано от „Директ“ ЕООД.
В нормата на чл.156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между
топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна
собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността
топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз
основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение,
монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
Предвид изложеното, съдът намира за доказано, че процесният имот е топлоснабден.
Съгласно нормата на чл.153 ЗЕ в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са
„потребители на топлинна енергия“.
Понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е дефинирано в §1, т.42
ДР ЗЕ /отм./, действал до 17.07.2012 г., като физическо лице – собственик или ползвател на
имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация или горещо водоснабдяване.
След отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от
17.07.2012 г. е въведено понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по
4
смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Според новата редакция на чл.153,
ал.1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение,
са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение
на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на
ВКС, т.1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която
топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение,
какъвто именно и е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е
посочено, че клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за
собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с
топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива
качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди (“битов клиент“ по смисъла на т.
2а пар. 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й
на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с
откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество.
Видно от представените по делото доказателства, правото на собственост върху
топлоснабдения имот – апартамент № 11, находящ се в гр. София, ж.к. „Д.“, бл. ..., вх. А, ет.
4, ап...., е придобито на 21.11.2011г. от ответника К. К. М. по силата на договор за дарение,
обективиран в нотариален акт за дарение на недвижим имот №...., том I, рег. №5788, дело
115/2011г., като дарителите са запазили пожизнено правото на ползване върху имота.
Представените доказателства дават основание на съда да заключи, че ответника в
рамките на исковия период е съсобственик на процесния имот по силата на придобиването
му чрез дарение. Като собственик на имота той се явяват страна по облигационното
правоотношение с „Топлофикация София“ ЕАД по договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди, сключен при публично известни Общи условия за продажба,
одобрени с Решение на ДКЕВР /чл. 150, ал.1 от Закона за енергетиката/. Договорното
правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между
топлопреносно предприятие и потребителя /клиента/, по силата на закона – чл.150 ЗЕ, без да
е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и относно приемането на
Общите условия, в какъвто смисъл са й разясненията, дадени в решение № 35/21.02.2014 г.
по гр.д.№ 3184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК.
По изложените по-горе разбирания на закона и съдебната практика относно качеството
„потребител на топлинна енергия за битови нужди“ остава несподелено възражението на
ответника, че липсва облигационна връзка с довода, че дарителите са запазили пожизнено
правото на ползване върху имота. Възражението се явява неоснователно, защото видно от
5
приетите доказателства дарителите са починали още през 2014г. При все това, възражението
се явява и недоказано, защото в хипотеза като твърдяната, е необходимо ползвателят да има
сключен договор с дружеството-ищец, какъвто в случая не се твърди да има, нито са
представени доказателства за сключването му.
По делото не се възразява срещу количеството доставена за обекта топлоенергия за
процесния период и е обявено за безспорно, че ищецът е доставял топлинна енергия в
топлоснабден имот – апартамент № 11, находящ се в гр. София, ж.к. „Д.“, бл. ..., вх. А, ет. 4,
ап. ..., абонатен номер ...., за процесния период в посочения обем, стойност и при спазване
на нормативната уредба.
Предвид горните обстоятелства ищецът се легитимира като субект, който има право да
получи цената на извършваната услуга дялово разпределение, съобразно което предявените
искове за установяване на дължимостта на тази сума в полза на „Топлофикация София”
ЕАД – в качеството му на продавач на топлинна енергия, се явяват установени по
основание.
Възразява се обаче против размера на търсените вземания, с довод, че са погасени по
давност. Съгласно чл.33, ал.1 и ал.2 от действащите общи условия клиентите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят. За изясняване на така възникналия спор следва да се отбележи,
че се претендира стойност на предоставена услуга за периода 01.05.2020г.- 30.04.2022г.
Задължението за заплащане на този консуматив има периодичен характер и вземането за
него се погасява с изтичането на тригодишна давност – чл.111, б. „в“ ЗЗД и ТР № 3/2011г. на
ОСГТК на ВКС. В настоящото производството ответната страна е навела своевременно
възражение, че част от вземанията са погасени по давност, което е неоснователно. Видно е,
че се претендират суми за топлоенергия с начална дата 01.05.2020г., а заявлението по чл.410
ГПК, което прекъсва давността в случай на положително решение по иск по чл.422 ГПК, е
депозирано на 20.04.2023г. Вземанията, възникнали преди 20.04.2020г. се явяват погасени
по давност. В случая обаче такива вземания не се установиха. Това е така, защото
изискуемостта на вземанията, които се търсят за м.05.2020г. възниква 45 дни след изтичане
на периода за който се отнасят, т.е. изискуемостта им настъпва много след 20.04.2020г.
Освен това, следва да бъде съобразено и спирането на давностния срок за периода от
13.03.2020г. до 13.05.2020г. съгласно чл. 3 от Закон за мерките и действията по време на
извънредното положение, обявено с решение на народното събрание от 13 март 2020 г. и за
преодоляване на последиците.
При липса на оспорване на размера на друго основание, съдът приема, че вземането за
главница за доставена топлинна енергия за топлоснабден имот – апартамент № 11, находящ
се в гр. София, ж.к. „Д.“, бл. ..., вх. А, ет. 4, ап. ..., абонатен номер ...., за периода
01.05.2020г. – 30.04.2022г. възлиза на 1168.94 лева, а за главница за дялово разпределение в
размер на 67.11 лева за периода 01.05.2020г. – 30.04.2022г.
Както се посочи по-горе, вземането е изискуемост съобразно чл. 33 от ОУ, без да е
6
необходима покана, поради което върху него следва да се начисли лихва поради забава в
плащането, която, изчислена по реда на чл. 162 ГПК посредством лихвен калкулатор,
възлиза на 139.55 лева – лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода
15.09.2021г. –06.04.2023г., поради което предявения иск следва да се уважи.
Съгласно разпоредбата на чл.84, ал.2 ЗЗД, когато няма определен срок за изпълнение,
какъвто е и даденият казус относно престирането на цената на услугата дялово
разпределение /срок в чл. 36, ал. 2 от ОУ няма/, длъжникът изпада в забава, след като бъде
поканен от кредитора. Поканата за заплащане има значение за определяне на началния
момент, от който длъжникът изпада в забава и ще дължи обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД в
размер на законната лихва върху дължимата се като главница сумата. До приключване на
производството пред първоинстанционния съд ищцовото дружество не е ангажирало
доказателства за връчването на ответника на такава покана относно заплащането на услугата
за дялово разпределение, съобразно което последният не е изпаднал в забава и не дължи на
„Топлофикация София” ЕАД обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД или сумата от 12.82 лева –
мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода 16.07.2020г. –
06.04.2023г.
По разноските
При този изход на спора по делото право отговорността за разноски се разпределя по
правилата на чл.78, ал.1 и ал. 3 ГПК.
С оглед отхвърляне на иска за лихва върху главницата за дялово разпределение право на
разноски има ответника. Разноски за адвокатско възнаграждение от 450.00 лева
своевременно са претендирани и са представени доказателства за плащането им /л.51/. От
тях, съобразно размера на отхвърлената част от иска /12.82 лева/ и материалния интерес по
делото, в полза на ответника се присъжда сумата от 4.15 лева – разноски за исковото
производство. Претендират се също разноски за адвокатско възнаграждение от 400.00 лева,
сторени в заповедното производство, но при съобразяване на релевираното възражение,
следва да се редуцират. Подаването на възражение в срока по чл. 414 ГПК е формална
предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно и двустранно
исково производство, а не е израз на материалноправна защита на длъжника. Възражението
по чл. 414 ГПК не се постановява в самостоятелно състезателно производство, а е само
предпоставка за предявяване на материалното право на кредитора по исков път, в което
исково производство длъжникът следва да изчерпи възраженията си за неоснователност на
иска. Освобождавайки длъжника от задължение за мотивиране, законодателят се
дезинтересира от основателността на възражението. То е само формална предпоставка, без
самостоятелни правни последици, поради което и изходът на спора за материалното право
на кредитора не предпоставя материална незаконосъобразност на възражението по чл. 414
ГПК. Следователно липсва и функционална обусловеност на същото от изхода на спора за
материалното право (в този смисъл е Определение № 45/23.01.2019 г. на ВКС, ТК, І т. о. по
ч. т. д. № 3074/2018 г.). Да се приеме, че минимално дължимото адвокатско възнаграждение
7
за подаване на възражение по чл. 414 ГПК е в размер на присъдения, означава да се
приравни по сложност извършването на това действие с депозирането на отговор на искова
молба и явяването на адвоката в открито съдебно заседание, каквито действия биха били
извършени от процесуалния представител при прерастване на заповедното производство в
състезателно исково производство.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, ако заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат е прекомерно, съобразно действителната правна и фактическа
сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък
размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер,
съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Заповедното производство не се отличава с
фактическа и правна сложност, поради което размерът на адвокатско възнаграждение,
дължимо на длъжника в това производство, следва да бъде намален до минималното
адвокатско възнаграждение. В Наредба № 1/09.07.2004 г. (Наредбата) не е определен
минимален размер на адвокатско възнаграждение за подаване на възражение по чл. 414 ГПК
от длъжник срещу издадена заповед за изпълнение, поради което възнаграждението,
съобразно § 1 от Допълнителните разпоредби на наредбата, следва да се определи по
аналогия, като се изходи от вида на процесуалното действие. Както се изясни,
процесуалното действие на адвоката се изразява в попълване на утвърден образец на
възражение по чл. 414 ГПК, който се връчва на длъжника и съдържа указания за
попълването му, поради което това действие следва да се приравни по сложност на
посоченото в чл. 6, т. 5 от Наредба № 1/9.07.2004 г. / в редакцията към датата на
сключване на договора – рекация ДВ. бр.88 от 4 Ноември 2022г./ - изготвяне на книжа и
молби, за което е предвидено минимално възнаграждение в размер на 200 лева. В
конкретния случай е неприложима разпоредбата на чл. 7, ал. 7 от Наредбата, тъй като
същата може да се отнесе в заповедното производство само към заявителя, не и към
защитата на длъжника срещу заповедта. По гореизложените съображения съдът приема, че
адвокатско възнаграждение на длъжника се дължи, но размерът на му следва да се определи
по посочената по-горе норма, т.е. минималното адвокатско възнаграждение по заповедното
производство за подаване на възражение по чл. 414 от ГПК възлиза на сумата от 200 лева. В
този смисъл са Определение № 3262 от 10.10.2017 г., постановено по ч. гр. д. № 3474/2017 г.
по описа на САС, Определение № 2530 от 23.09.2021 г. по ч. гр. д. № 7721/2021 г. по описа
на СГС, IV – "Е" въззивен състав, Определение № 20071 от 27.09.2018 г. по ч. гр. д. №
10816/2018 г. на СГС, Решение № 915 от 03.02.2020 г. по гр. д. № 10962/2016 г. по описа на
СГС, Решение № 1341 от 19.02.2020 г. по в. гр. д. № 4109/2019 г. по описа на СГС, Решение
№ 260510 от 12.10.2020 г. по в. гр. д. № 13206/2019 г. по описа на СГС, Решение № 2 от
08.01.2021 г. по в. гр. д. № 597/2021 г. по описа на Софийски окръжен съд). В горния смисъл
е и преобладаващата съдебна практика в страната - Решение № 887 от 16.10.2019 г. по т. д.
№ 1263/2018 г. на Окръжен съд – Варна; Решение № 74 от 08.02.2019 г. по т. д. № 1369/2018
г. на Окръжен съд – Стара Загора; Определение № 2736 от 03.09.2020 г. по в. ч. гр. д. №
2253/2020 г. на Окръжен съд – Варна; Определение № 1194 от 11.05.2016 г. по в. ч. гр. д. №
8
860/2016 г. на Окръжен съд – Варна; Определение № 390 от 10.08.2020 г. по в. ч. гр. д. №
442/2020 г. на Окръжен съд – Пазарджик; Определение № 260258 от 28.07.2020 г. по в. ч. т.
д. № 2028/2019 г. на Окръжен съд – Варна; Определение № 260214 от 23.07.2020 г. по в. ч. т.
д. № 841/2020 г. на Окръжен съд – Варна; Определение № 1734 от 19.09.2019 г. по в. ч. гр. д.
№ 1288/2019 г. на Окръжен съд – Бургас и други.
При съобразяване на размера на отхвърлената част от иска, разноските за заповедното
производство възлизат на 1.84 лева.
В заключение, в полза на ответника се присъждат разноски от 6.00 лева съобразно
размера на отхвърлената част от иска.
Сторените от ищеца разходи са в общ размер на 205.53 лева, от които 77.77 лева по
ч.гр.д.№ 20659/2023г. на СРС, 55 състав, и 127.76 лева – разноски в настоящото
производство: 27.76 лева държавна такса и 100.00 лева юрисконсултско възнаграждение,
дължимо по чл.78, ал.8 ГПК и определено в минимален размер по Наредбата за заплащане
на правната помощ. От тях, дължими от ответника съобразно уважената част от иска са
разноски в общ размер на 203.62 лева, от които 77.05 лева по ч.гр.д. № 20659/2023г. по
описа на СРС, 55 състав, и 126.57 лева в настоящото производство.
Мотивиран от гореизложеното, Софийският районен съд, Второ гражданско отделение,
-ти
55 състав,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , че К. К. М., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.
„Д.“, бл. ..., вх. А, ет.4, ап. ...., дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК ......, следните
суми, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 20659/2023г. на СРС, 55 състав,
а именно:
на основание чл.422, ал.1 вр.чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.150 от Закона за енергетиката
(ЗЕ) за сумата 1168.94 лева за доставена топлинна енергия за топлоснабден имот –
апартамент № 11, находящ се в гр. София, ж.к. „Д.“, бл. ..., вх. А, ет. 4, ап. ..., абонатен
номер ..., за периода 01.05.2020г. – 30.04.2022г., както и сумата 67.11 лева за
извършено дялово разпределение за периода 01.05.2020г. – 30.04.2022г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 20.04.2023г.,
до окончателното изплащане;
на основание чл.422, ал.1 вр.чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 от Закона за
задълженията и договорите (ЗЗД) за заплащане на сумата 139.55 лева – лихва за
забава върху главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2021г. –06.04.2023г.,
като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата 12.82 лева – мораторна лихва върху главницата за
дялово разпределение за периода 16.07.2020г. – 06.04.2023г.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, К. К. М., ЕГН **********, да заплати на
„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК ....., сумата 203.62 лева – разноски по делото съобразно
9
уважената част от исковете, от които 77.05 лева по ч.гр.д. № 20659/2023г. по описа на СРС,
55 състав, и 126.57 лева в настоящото производство.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК ...., да
заплати на К. К. М., ЕГН **********, сумата 6.00 лева – разноски в настоящото
производство съобразно отхвърлената част от иска, от които 1.84 лева по ч.гр.д. №
20659/2023г. по описа на СРС, 55 състав и 4.15 лева – разноски за исковото производство.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на „Директ “ ЕООД, ЕИК ...., като трето
лице-помагач на страната на ищеца.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийския градски съд с въззивна жалба в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10