Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 15.05.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, IV Б въззивен
състав, в публичното заседание проведено
на двадесет и втори април през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
Мл.с.СВЕТЛАНА
АТАНАСОВА
при секретаря Капка
Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия Атанасова в.гр. дело
№ 14396 по
описа за 2018 г. и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №
318564 от 19.01.2018 г. постановено по гр.д.№ 15653/2016 г. по описа на
Софийски районен съд, ГО, 26ти състав, е отхвърлен предявеният по реда на чл.
422, ал. 1 от ГПК от Ц.П.П. срещу „Д.з.“ АД иск за признаване за установена дължимостта
на сумата от 1785 лева, представляваща обезщетение за щети нанесени на МПС
„Пежо 307“ рег. № *******от настъпило на 21.01.2011г. в гр. Мойет дел Вайес,
Испания, застрахователно събитие. Софийски районен съд се е произнесъл и по
искането на ответното дружество за присъждане сторените разноски, като е осъдил
ищеца да заплати на „Д.з.“ АД сума в размер на 300 лева – разноски по делото.
От името на ищеца Ц.П.П. в срока по чл. 259,
ал. 1 от ГПК е обжалвано първоинстанционното решение в цялост, като във
въззивната жалба се излагат твърдения, че обжалваното решение е постановено при
неправилно прилагане и тълкуване на закона. Застъпва се становището, че Софийски
районен съд се е позовал на тълкувателно решение, което касае въпроса за
прекъсване на давността, но при подаване на молба за издаване на изпълнителен
лист, а не както било в процесния случай – подаване на заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. С оглед изложеното се моли
първоинстанционното решение да бъде отменено, а вместо това да бъде постановено
друго, с което да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца
1785 лева застрахователно обезщетение и 70 лева
лихва за забава за периода 22.07.2011г. до 02.12.2011г. Претендира
присъждането и на сторените по дело разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна – „Д.з.“
АД, в който се оспорва жалбата на ищеца и изложените в него доводи. Поддържа се,
че Софийски районен съд правилно е приел, че следва да намери приложение
нормата на чл. 197 от КЗ (отм.), тъй като правата по застрахователния договор
се погасват с изтичането на тригодишна давност. Подчертава се, че давността не
е била прекъсната съобразно чл. 116 ЗЗД от подаденото заявление за издаване на
заповед за изпълнение през 2011г., доколкото същото е било отхвърлено. При условие на евентуалност се посочва и, че
дружеството не дължи заплащане на обезщетение, тъй като автомобилът не е бил
предоставен за оглед съобразно предвиденото в общите условия на застрахователя.
Ето защо се моли обжалваното решение да бъде потвърдено, като се претендира
присъждане и на сторените в производството разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 208 КЗ (отм.) и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
За да постанови
обжалваното решение Софийски районен съд е приел, че между страните по делото е
безспорно, че на 21.01.2011г. е настъпило застрахователно събитие в Испания,
при което на автомобила на ищеца са били причинени вреди, както и че процесното
МПС е било застраховано при ответника към тази дата. Въпреки това съдът е
посочил, че от датата на ПТП са изминали повече от три години, поради което
претенцията на ищеца е погасена по давност съобразно разпоредбата на чл. 197 КЗ
(отм.). Решаващият състав изрично е подчертал, че подаденото заявление по реда
на чл. 410 от ГПК на 15.12.2011г. не е прекъснало давността, като се е
аргументирал с разясненията дадени в т. 14 от Тълкувателно решение по тълк.
дело № 2 от 2013 на ОСГТК на ВКС. Съдът не се е произнесъл по предявения иск по
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване на дължимостта на сумата от 70 лева,
представляваща обезщетение за забава за периода от 22.07.2011г. до 06.12.2011г.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта и относно наличието на противоречие с императивните правни норми
– в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
състав намира постановеното от СРС, 26 ти състав, решение за валидно, допустимо
и правилно. Съображенията на съда в
тази връзка са следните:
По делото е
представен застрахователен сертификат по застраховка „Каско на МПС“ за България
и Европа към застрахователна полица № 03200В11000596 – 28.06.2010г., от който
се установява, че автомобил марка „Пежо“ модел „307“ с рег.№ *******,
собственост на „С.Ф.А.“ АД с лизингополучател ищеца Ц.П.П. е бил застрахован
при „В.“ АД по застраховка „Пълно каско“ за Българя и Европа за периода от
03.07.2010г. до 02.07.2011г.
Между страните
не се спори и относно обстоятелството, че ответното дружество е универсален правоприемник
на „В.“ АД.
Към исковата
молба е представено в превод от испански език, неоспорено от ответника, и
писмо, издадено от Главна дирекция „Полиция“, отдел „Вътрешни работи“ към
община Каталуния, Мойте дел Вайес, в което е посочено, че на 21.01.2011г. в
10:25 часа пред съответните органи се е явила И.В.П.и е заявила, че между 9:00
и 9:30 часа на 21.01.2011г. е оставила паркиран автомобил марка „Пежо“ модел
„307“ с рег.№ *******на обществен път в Мойет дел Вайес и когато се върнала до
колата си дала сметка, че страничната дясна част била цялата надрана и не
знаела кой е нанесъл щетата.
По делото е
приета и фактура № Т111 249 от 28.01.2011г., в превод на български от испански
език, от която се установява, че е извършен ремонт на автомобил марка „Пежо,
модел „307“ с рег.№ *******, собственост на „С.Ф.А.“ АД, като стойността на
ремонта е 912.34 евро с ДДС, а извършените дейности са поправка на задна дясна
врата, странична задна дясна част и дясна броня, демонтаж и монтаж на задна
броня, боядисване на задна дясна броня, ленти на броня, странична задна част и
врата.
За настъпилото
застрахователно събитие е бил уведомен застрахователят, видно от представеното
по делото уведомление за щета на МПС, и е направено искане за заплащане на
застрахователно обезщетение, във връзка с което при него е образувана преписка
№ 0310-011-0В1-11-00530. След разглеждане на искането с писмо вх.№ 011В000348
от 02.03.2011г. заплащането на обезщетение е било отказано, като е посочено, че
съгласно общите условия на дружеството застрахованият има право да извърши ремонт
на стойност 25% от застрахователната сума, но не по-висок от 1 500 евро само
когато ремонтът е необходим за безопасното придвижване на автомобила до
Република България. Подчертано е и, че автомобилът не е бил представен за оглед.
По делото е
представено и писмено съгласие от 02.03.2011г., дадено от името на „С.Ф.А.“ АД,
обезщетението по фактура № Т 11129 по щета № 0310 11 0В1 11 00530 от
21.01.2011г. за автомобил марка „Пежо“ модел „307“ с рег.№ *******да бъде
заплатено на Ц.П.П.
Към исковата
молба е представена и молба и вх.№ 010В003298 от 30.03.2011г., подадена от Ц.П.П.
с повторно направено искане за заплащане на обезщетение във връзка с процесното
застрахователно събитие и повторен отказ за заплащането на такова, обективиран
в писмо с вх. № ********* от 08.04.2011г.
От името на Ц.П.П.
е била изпратена и покана до ЗАД „В.“ АД, в която подробно са изложени фактите
около настъпването на процесното застрахователно събитие и действията
предприети от сестрата на ищеца - Ц.П.П., упълномощена от него, с цел
удовлетворяване на претенцията на П., като дружеството е поканено да заплати
обезщетението в срок от 7 дни. В отговор на поканата видно от представеното
писмо, застрахователното дружество е отказало отново заплащането на
претендираното обезщетение.
Между страните не
се спори, че от името на ищеца е било подадено на 15.12.2011г. заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за процесните суми, въз основа на
което е било образувано ч.гр.д.№ 57236/2011г., но с влязло в сила разпореждане
заявлението е било отхвърлено.
Пред Софийски
районен съд е било прието и заключение по допусната авто-техническа експертиза,
съгласно което стойността на ремонта на автомобила е 1784.38 лева, като
средната пазарна цена в България на ремонта би била 927.14 лева. Вещото лице е
посочило, че деформациите по процесното МПС не са представлявали пречка за безопасността на движението му,
която да препятства придвижването му до България.
Въззивната
инстанция кредитира заключението по авто-техническата експертиза по реда на чл.
202 от ГПК, като изготвена от вещо лице притежаващо необходимите професионални
знания и квалификация, въз основа на представените по делото доказателства.
С оглед
приетите факти по делото въззивният съд намира от правна страна следното:
За да бъде
уважен предявеният иск по чл. 208, ал. 1 от КЗ (отм.) от ищеца следва да бъде
установено при условие на пълно и главно доказване 1.наличието на валидно
сключен застрахователен договор за имуществена застраховка „Каско“ с ответника
за процесното МПС към датата на настъпване на застрахователното събитие, 2.
настъпването на застрахователно събитие, което представлява покрит от
застрахователя риск и 3. размера на претендираното от него обезщетение. С оглед
установените въз основа на представените по делото доказателства и релевираните
пред въззивния съд доводи, настоящият състав намира, че основният спорен въпрос
пред въззивната инстанция е дали претенцията на ищеца е погасена по давност.
Според нормата на чл. 197 от КЗ
(отм.) правата по застрахователния договор се погасяват с изтичане на
тригодишна давност, считано от датата на настъпване на застрахователното
събитие. В настоящия случай застрахователното събитие е настъпило на
21.01.2011г., от която дата е започнал да тече е тригодишният давностен срок,
след изтичането на който процесното вземане за заплащане на застрахователно
обезщетение ще се смята за погасено по давност. Предвид това ако не се е
реализирала някоя от хипотезите предвидени в ЗЗД, при които давностният срок се
спира или прекъсва, тригодишният давностен срок за заплащане на процесното
застрахователно обезщетение би изтекъл на 21.01.2014г., т.е преди предявяване
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение 09.12.2015г. във
връзка с което е образувано исковото производство. Ето защо от значение за
решаване на настоящия правен спор е да бъде установено дали давностният срок,
който е започнал да тече на 21.01.2011г., е бил прекъснат, в каквато насока са
твърденията на въззивника.
Между страните не се спори, че на 15.12.2011г. Ц.П.П.
е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410
от ГПК срещу застрахователното дружество за заплащане на застрахователно
обезщетение, което е било отхвърлено с разпореждане от съда по образуваното въз
основа на заявлението ч.гр.д.№ 57236/2011г. Съгласно чл. 116 от ЗЗД давността
се прекъсва с признаване на вземането от длъжника, с предявяването на иск или
възражение или със започване на помирително производство и с предприемане на
действие по принудително изпълнение. Посочените в чл. 116 ЗЗД основания за
прекъсване на давността са изчерпателно изброени, поради което не е налице възможност
за разширителното им тълкуване. Други действия, вън от ограничително посочените
в закона, не могат да прекъснат течението на давността. В този смисъл решение №
9/05.02.2015г. по т.д. № 4339/2013г. на ВКС II т.о. Ето защо подаването на
заявление за издаване на заповед за изпълнение не попада сред основанията годни
на прекъснат давността. Погасителната давност би била прекъсната от подаването
на искова молба по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК за установяване съществуването
на вземането по заповедта за изпълнение, ако такава беше издадена въз основа на
подаденото на 15.12.2011г. заявление за издаване на заповед за изпълнение, като
единствено по аргумент от чл. 422, ал. 1 ГПК е придадено обратно действие и той
ще се счита предявен от датата на подаване на заявлението.
Дори и да се приеме тезата, че подаването на заявление
за издаване на изпълнение е действие годно да прекъсне давността също като
предявяването на иск, то съобразно чл. 116, б. „б“ от ЗЗД давността се прекъсва
с предявяване на иск, но само ако искът бъде уважен. Ако искът бъде отхвърлен,
давността не е смята прекъсната по аргумент от чл. 116, б. „б“ от ЗЗД. В този
смисъл са и дадените в мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение
№3/22.04.2019г. по тълк. д.№ 3/2016г. на ОСГТК на ВКС разяснения. Ето защо същото
разрешение би се наложило и в случаите, когато е подадено заявление за издаване
на заповед за изпълнение, което е било отхвърлено, тъй като вследствие отхвърлянето
на заявлението се заличават с обратна сила извършените по него процесуални
действия и отпадат правните последици от подаването на заявлението.
По изложените съображения се налага извод, че
вземането за заплащане на застрахователно обезщетение е погасено по давност.
Доколкото Софийски районен съд не се
е произнесъл по претенцията на ищеца с правна квалификация чл.86, ал. 1 от ЗЗД,
а нито една от страните не е поискала
допълване на първоинстанционното решение в срока по чл. 250 от ГПК, въззивният
съд не следва да се произнася относно основателността на претенцията за
установяване дължимостта на сумата от 70 лева – обезщетение за забава за
периода от 22. 07.2011г. до 06.12.2011г.
Поради
съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния по
отношение на предявения иск въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение - потвърдено, като
правилно.
По разноски:
И двете страни
са направили искане за присъждане на разноски в настоящото производство, като с
оглед изхода на спора право на разноски на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, вр.
с чл. 273 от ГПК има въззиваемата страна, чийто процесуален представител
претендира заплащане на 200 лева юрисконсултско възнаграждение.
Настоящият
състав намира, че на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, съдът не е обвързан с
посочения от юридическото лице размер на претендираното възнаграждение за
юрисконсулт, а е ограничен единствено до максималния размер, предвиден за
съответния вид дела, определен
по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ,
но не и от посочените в наредбата минимуми. В чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за заплащане на правната помощ е предвидено, че за защита по дела с определен материален
интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв., поради което съобразявайки фактическата и правна сложност
на делото, възивният съд счита, че в полза на „Д.з.“
АД следва да бъде присъдено възнаграждение за юрисконсулт в претендирания
размер на 100 лева.
С оглед цената
на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 318564 от 19.01.2018 г. постановено
по гр.д.№ 15653/2016 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 26ти състав.
ОСЪЖДА Ц.П.П., с ЕГН **********, с постоянен
адрес ***, да заплати на Министерството на вътрешните работи“Д.з.“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 78, ал. 8, вр. с чл.
273 от ГПК сумата от 100 лева,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.