№ 579
гр. Благоевград, 02.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети октомври
през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Петър Узунов
Членове:Вера Коева
Емилия Дончева
при участието на секретаря Катерина Пелтекова
като разгледа докладваното от Емилия Дончева Въззивно гражданско дело
№ 20231200500880 по описа за 2023 година
Производството по делото е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано по въззивна жалба, депозирана от Д. М. М., ЕГН **********, с
адрес: гр. ** против решение № 477/06.07.2023 г., постановено по гр.д. №
321/2023 г. по описа на РС- Благоевград, с което жалбоподателят е осъден за
заплати на А. А. Н. сумата от 3000,00 лв., представляваща остатък по неформален
договор за заем от 21.11.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на депозиране на исковата молба (20.02.2023 г.) до
окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 3000,00 лв.,
представляваща дължима сума по неформален договор за заем от 23.11.2022 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на
исковата молба (20.02.2023 г.) до окончателното изплащане на сумата.
Във въззивната жалба се правят оплаквания за неправилност на решението
на районния съд. Твърди се, че по делото не са налице доказателства, които да
доказват вината на жалбоподателя (ответник в първоинстанционното
производство), тъй като единственият разпитан по делото свидетел, е съпругата на
ищеца, която не знае нищо за взаимоотношенията между страните. Сочи се, че по
делото не е установено и доказано нарушаване на договорни взаимоотношения от
страна на жалбоподателя, поради което неправилно е осъждането му да заплати
1
претендираните суми. Прави се искане за отмяна на решение № 477/06.07.2023 г.,
постановено по гр.д. № 321/2023 г. по описа на РС- Благоевград.
Препис от въззивната жалба е връчен на ответната страна на 16.08.2023 г. В
предвидения по чл. 263, ал.1 ГПК двуседмичен срок за отговор по подадената
въззивна жалба, насрещната страна по нея не е депозирала отговор.
Съдът като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира следното от фактическа страна:
Първоинстанционното производство е образувано искова молба, депозирана
от А. А. Н. срещу Д. М. М., с която са предявени главни искове за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 3000,00 лева, представляваща остатък по
неформален договор за заем от 21.11.2022 г. и сумата от 3000,00 лева,
представляваща остатък по неформален договор за заем от 21.11.2022 г., ведно
със законната лихва върху главниците от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане и евентуален иск за осъждане на ответника за заплати
на ищеца сумата от 6000,00 лева, с която ответникът се е обогатил без основание
за сметка на ищеца, ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
В исковата молба се твърди, че ищецът и ответникът са в приятелски
отношения от много години. През месец ноември 2022 г. ответникът помолил
ищеца за паричен заем в размер на 5000,00 лв., с уговорката, че до две седмици ще
му върне парите. Тъй като с М. се познавали от много години, ищецът се съгласил
да му даде в заем исканата от него сума и на 21.11.2022 г. превел по банковата
сметка на ответника сумата от 5000,00 лв.
Твърди се, че на 23.12.2022 г. М. помолил ищеца да му даде в заем още
3000,00 лв., с уговорката, че ще му върне сумата до две седмици изцяло, заедно с
първия заем. Тъй като исканата сума била налична по сметка на ищеца, още на
същия ден 23.11.2022 г., превел по сметка на Д. М. М. сумата от 3000,00 лв.
Разяснява се, че и в двата случая, при които М. поискал заем, уговорките относно
размера на заемната сума, сроковете й на връщане, ставали пред съпругата на
ищеца.
Сочи се, че на 05.12.2022 г. ответникът превел по сметка на ищеца в
„Айкард“ АД сумата от 2000 лв. Изтъква се, че ищецът се опитал да се свърже с
ответника по телефона, за да разбере защо е превел само 2000 лв., но М. не
отговарял на повикванията му. От общи приятели ищецът разбрал, че ответникът
има финансови затруднения, като отново чрез общите им приятели поискал среща
с него, но получил отказ.
В отговора на исковата молба ответникът на основание чл. 237, ал. 1 ГПК
2
признава иска и претендирания дълг от 6000,00 лв. от страна на ищеца и заявява,
че с поведението си не е дал повод на ищеца за завеждане на делото. Направено е
искане за отхвърляне на претенцията на ищеца за разноски.
В о.с.з., проведено на 13.06.2023 г. пред районния съд, ответникът поддържа
депозирания отговор, признава, че дължи исковите суми на ищеца, като твърди,
че не са имали уговорка за срок. Ищецът го търсил, за да му върне сумата, но
ответникът заявил, че му е нужно да събере сумата. В хода на устните състезания
пред районния съд ответникът признава, че дължи сумата на ищеца, моли да бъде
вдигнат запора, за да върне сумите, както и разноските да бъдат присъдени на
ищеца.
С оглед така направеното изявление, че признава исковите претенции, по
искане на ищеца районният съд е уважил исковете на основание чл. 237, ал. 2 ГПК
и е осъдил ответника да заплати на ищеца сторените разноски в производството.
При служебната проверка на обжалваното решение, извършена на
основание чл. 269 ГПК, съдът не установи съществуването на основания за
нищожност или недопустимост, поради което намира, че решението е валидно и
допустимо. По същество, като обсъди въведените от страните доводи и
възражения, в рамките на заявените в жалбата оплаквания, настоящата съдебна
инстанция намира първоинстанционното решение за правилно по следните
съображения:
Предявени са главни искове с правно основание чл. 240 ЗЗД и евентуален
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
В жалбата си въззивникът - ответник в първоинстанционното производство
оспорва показанията на разпитания по делото свидетел – съпругата на ищеца, тъй
като същата не знаела нищо за отношенията между ищеца и ответника, както и
дала формални показания. Твърди се, че в процеса не е доказано нарушаването на
договорни взаимоотношения от страна на ответника, както и вина.
Така изложените от въззивника твърдения и възражения, че не е доказано
нарушаването на договорни взаимоотношения от негова страна, са наведени за
първи път във въззивната жалба, поради което е недопустимо да бъдат изследвани
във въззивното производство с оглед преклузията на чл. 266, ал. 1 ГПК и липсата
на някоя от предпоставките на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК. В този смисъл е т. 4 от
Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ВКС,
ОСГТК, в което е прието, че възраженията на ответника срещу предявения иск се
преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1
ГПК, поради което не могат да се направят за първи път пред въззивния съд.
3
Наред с това налице е и направено от ответника в първата инстанция признание на
исковете, а съгласно чл. 237, ал. 4 ГПК признанието е неотегляемо, поради което
ответникът няма правна възможност да заяви други, противоречащи на вече
признатите права на ищеца твърдения.
Тъй като обжалваното решение е постановено при условията на чл. 237, ал.
2 ГПК, в правомощията на въззивната инстанция съобразно оплакванията в
жалбата и при служебна проверка за спазване на императивни норми е да провери
дали действително е било направено валидно признание на иска и дали са били
налице предпоставките за постановяване на решение по реда на чл. 237 ГПК, като
в случай, че въззивният съд констатира, че е налице допуснато процесуално
нарушение на първата инстанция следва да се произнесе с решение по общия ред -
чл. 235 ГПК.
В настоящия случай в жалбата няма направени възражения за допуснати
процесуални нарушения от първоинстанционния съд във връзка със самото
признание на иска. Липсват както възражения за опорочаване на волята на
ответника при извършване на признанието, така и за противоречието му с
императивната норма на чл. 237, ал. 3 ГПК. Оплакването в жалбата е, че не е
установена вина на ответника, както и за недоказаност на сумите. Ответникът
обаче е направил изрично признание в първата инстанция, че дължи процесните
суми на ищеца. Заявил е, че същите са налични по банковата му сметка и е
поискал вдигане на запора с цел извършване на превод. Както вече бе отбелязано,
решението е постановено в производство по реда на чл. 237 ГПК - признание на
иска. След като се направи това изявление, то не може да се оттегля от страната,
която го е направила. Единствената защита, която тя може да проведе след това
изявление е да докаже липса на воля за признание на иска.
По гореизложените съображения и предвид обстоятелството, че
обжалваното решение е постановено при спазване на изискванията на чл. 237
ГПК, настоящата инстанция намира, че същото следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските.
В отговора на исковата молба и в хода на устните състезания въззивникът
настоява за приложение на чл. 78, ал. 2 ГПК.
Когато ответникът с поведението си е дал повод за завеждане на делото, той
не може да се позовава на разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК. Смисълът на тази
разпоредба е да се овъзмезди ответникът, който поради неоснователно
предизвикания съдебен спор от ищеца, е бил принуден да се защитава и да прави
разноски. Т. е., това е специална хипотеза на обезщетение. Такава е и логиката на
4
чл. 78, ал. 2 ГПК - ищецът е носител на защитаваното материално право, но то не
се оспорва от ответника нито извънсъдебно, нито в хода на процеса. Обратното,
ако ответникът оспорва правата на ищеца и е станал причина за завеждане на
иска, който по-късно по независещи от ищеца причини стане неоснователен,
тогава тежестта за разноските остава за ответника. При осъдителни искове, ако
ответникът признае иска (т. е. неговата основателност), но не предложи
изпълнение, тогава съдът, ако установи също основателността на претенцията, ще
осъди с решението си ответникът да изпълни. Тогава ответникът по силата на чл.
78, ал. 1 ГПК ще дължи на ищеца разноски. Ако ответникът изпълни в хода на
делото, тогава с решението си съдът ще отхвърли иска, но ще осъди ответника за
разноски, ако последният е станал причина за завеждане на иска. При положение,
че към датата на предявяване на иска вземането не е било изискуемо, но по-късно,
в хода на процеса е станало такова и именно тогава ответникът е изпълнил, тогава
последният няма вина за предявяване на иска. В този случай, по арг. от чл. 78, ал.
2 ГПК ищецът е този, който ще отговаря за разноски. Но, ако вземането е било
ликвидно и изискуемо към датата на предявяване на иска, оспорвано преди това
или в хода на процеса и погасено при висящо дело, тогава ответникът няма право
на съдебно-деловодни разноски, а напротив - дължи разноски на ищеца. По
същата логика следва да се урежда въпросът за отговорността за разноски, когато
ответникът е изпълнил в хода на процеса и поради това ищецът се е отказал или
оттеглил иска – вж. определение № 511/29.07.2013 г. по ч.гр.д. № 1499/2013 г. на
ВКС, IV г.о., определение № 381/30.05.2023 г. по ч.т.д. № 645/2023 г. на ВКС, I
т.о. В настоящия казус материалноправният спор е породен и съществуващ преди
завеждане на делото именно от поведението на ответника. Задължението на
ответника е парично, поради което е носимо, т. е. длъжникът трябва да потърси
кредитора с цел да изпълни, а не обратното. В случая не са налице предпоставките
на чл. 78, ал. 2 ГПК. Ответникът признава исковете, но не е върнал заетите суми.
Същият е получил покана за връщане на дължимите суми и не се спори по този
факт. След като безспорно ответникът е бил поканен да върне заетата сума, но до
завеждането на исковата молба в съда, не е изпълнил задължението си
поведението му се възприема като даващо основание за воденето на настоящото
производство, целящо снабдяване на кредитора с изпълнителен титул. По тази
причина съдът счита, че не е налице едно от предвидените условия в чл. 78, ал. 2
ГПК ответникът да не е дал повод за завеждане на делото, поради което не би
могъл да се ползва от процесуалната привилегия на посочената норма. Липсва
възражение за прекомерност на разноските, поради което същите не могат да
5
бъдат редуцирани.
С оглед изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на
въззиваемия следва да се присъдят направените пред настоящата инстанция
разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1200,00 лева.
Водим от горното, Окръжен съд - Благоевград
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 477/06.07.2023 г., постановено по гр.д. №
321/2023 г. по описа на РС- Благоевград.
ОСЪЖДА Д. М. М., ЕГН **********, с адрес: гр. ** да заплати на А. А. Н.,
ЕГН **********, с адрес: гр. Благоевград, ул. „** сумата от 1200,00 лева (хиляда и
двеста лева), представляваща сторени разноски за адвокатско възнаграждение във
въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6