Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Георги Драгостинов | |
за да се произнесе, съобрази: Предявени са искове с правно основание чл. 213 от Кодекса за застраховането във връзка с чл. 342 и сл. от Търговския закон. Ищцовата страна - З. „А. Б.”, гр. С. - излага в исковата си молба, че на 06.06.2008 година „П.Л.”-ЕООД, гр. С. и ответникът – Р. И. Е.,едноличен търговец „Т. Р. И.”, гр. В.Т., сключили договор за финансово обвързан лизинг на лек автомобил марка Ф., модел „Т.”, държавен регистрационен номер СА 4722 МТ, номер на рамата WVGZZZ1TZ8W158533 и на двигателя BSX025188 за срок от шестдесет месеца за плащане на лизинговата цена в размер на 23 365,02 евро на равни месечни вноски. След забава в плащането на две поредни вноски и нарочни покани на лизингодателя, за плащане на просрочените суми ответникът не се отзовал. Този факт се покривал като застрахователен риск от договор на лизингодателя с ищеца по полица № *20000001. Въз основа на него ищецът заплатил предвиденото застрахователно обезщетение. С твърдение като последица от плащането на застрахователното обезщетение да се е суброгирал в правата на лизингодателя, по реда на настоящото производство ищецът претендира присъждане на сумата от 24 386,26 лв., реална загуба на пазарната стойност на лизингованата вещ, пряка и непосредствена последица от неизпълнение на задълженията на ответника по лизинговия договор, сумата от 3 107,58 лв., неустойка за предсрочно прекратяване на същия, ведно със законна лихва и разноски. Ответната страна - Р. И. Е., едноличен търговец „Т. Р. И.”, гр. В.Т. - оспорва исковете с възражения, че върнал автомобила на 09.07.2009 година. С приемането му от страна лизингодателя договорът следвало да се третира за прекратен: вещта е върната, платено е за ползването й до момента на връщането. Вреди не са причинени. Застрахователното обезщетение, платено на лизингодателя, било завишено. От него не била приспадната стойността на платените по лизинга суми. При разпореждането с автомобила е определена цена, далеч под реалната й стойност. Тези два факта завишавали неоснователно стойността на твърдяната по исковата молба увреда, с реалния, действителен, размер на която се формирало регресното право на ищеца. Последният не бил собственик на лизингованата вещ. Без значение по каква стойност ищецът-застраховател е платил обезщетение на лизингодателя. Касаело се за отношения, по които ответникът не е страна. Съдът обсъди доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 и 3 от ГПК, приема за установено следното: Не се спори, установява се от обясненията на страните и приложените договор за лизинг, застрахователна полица, платежни документи и протоколи за продан, че ответникът и „П. Л.”-ЕООД, гр. С. са сключили договор за финансов лизинг, че задължението на ответника за заплащане на трета и следващи лизингови вноски не е изпълнено, че за този риск се отнася цитираната полица, че застрахователят ищец е заплатил застрахователно обезщетение, а ответникът е върнал автомобила на лизингодателя. Изслушаната по делото експертиза установява причините за разликата в стойностите на автомобила, предмет на лизинговия договор: пазарна и тази, по която реално е продаден. Изложената фактическа обстановка налага извод за неоснователност на предявените искове. По безспорен начин по делото е установен перфектен откъм валидност договор за финансов лизинг по смисъла на чл. 342 и сл. от ТЗ с предмет описания в исковата молба автомобил, лизингова стойност платима на шестдесет лизингови вноски и страни „П. Л.”-ЕООД, гр. С. като лизингодател и ответника, като лизингополучател. Безспорно по делото е прекъсването в плащането на лизинговите вноски от страна на последния, както и заплащането на застрахователно обезщетение от ищеца, покриващо уговорения по процесната полица риск. Спорен по делото е въпросът дали застрахователят-ищец в хипотези като процесната придобива правото по чл. 213 от КЗ или не. При положение, че не разполага с въпросното суброгаторно право, искът се явява неоснователен само на това основание и поставените по делото като спорни въпроси какви са действителните вреди от неизпълнението на задълженията по лизинга стават ирелевантни. Съпоставителното тълкуване на нормите на чл. 200 - 212 от КЗ, от една страна, и чл. 213 от КЗ, от друга, налагат извода, че за застрахователя регресно право възниква само когато вредата е плод на деликтно деяние. Не и на изпълнение на договорни задължения. Това ясно личи както от семантиката на употребените в първата група норми изрази, така и от особените хипотези на чл. 213 от КЗ отнасящи се до случаи, в които авторът на увредата има застраховка „Гражданска отговорност”. Затова правото на ищеца да търси обезщетение за търпените от лизингодателя вреди следва да бъде отречено, независимо, че застраховката между последния и ищеца покрива именно риска „неплащане на лизингови вноски”. Извън контекста на застъпеното становище, до същия извод се стига и при съпоставката на вредите, които лизингодателят е претърпял и вредите, чиято репарация ищецът търси по реда на настоящото производство. Доказаното по делото неизпълнение за плащане на лизинговите вноски, сочи, че е нарушен позитивния интерес на лизингодателя – този, който следва от съществуването на договора. Ако договорът за лизинг би бил изпълнен, лизингодателят би получил пълната стойност от сбора на лизинговите вноски. Не тяхната стойност, а обезценката на автомобила и неустойка по лизинговия договор търси ищецът. Дори да му се признае регресно право, той може да търси до размера на платеното застрахователно обезщетение, заедно с разноските по определяне на вредите, онова, което самият лизингодател би получил като репарация на вредите от неизпълнение на лизинговия договор. Това на самостоятелно основание сочи неоснователността на исковете и обосновава отхвърлянето им на посоченото основание. Ищецът по реда на чл. 213 от КЗ не би могъл да търси обезценката на лизинговатата вещ, защото по признанията му в исковата молба и според констатациите на изслушаната експертиза разликата в стойността на вещта по лизинговия договор и стойността, по която автомобилът е продаден на трети лица е резултат на пазарната конюнктура, промяната в търсенето на автомобили от вида на процесния. Тази разлика не е пряка и непосредствена последица от неизпълнението на задълженията по лизинга по смисъла на чл. 82 от ЗЗД и като обезщетение не може да бъде присъдена. Казаното изцяло важи и за претендираната неустойка. Според лизинговия договор тя се дължи на лизингодателя, а като субективно право може да премине върху платилия застраховател ако и доколкото последният има регресни права спрямо ответника. Изходът на спора и правилото на чл. 78, ал. 3 от ГПК сочат, че ответникът има право на разноски, по делото доказани като сума от 1 150 лв. По изложените съображения съдът Р Е Ш И: Отхвърля предявените от З. „А. Б.”, гр. С. против Р. И. Е., едноличен търговец „Т. Р. И.”, гр. В.Т. и с к о в е, с които на основание чл. 213 от Кодекса за застраховането във връзка с чл. 342 и сл. от Търговския закон, се претендира присъждане на сумата от 24 386,26 лв., реална загуба на пазарната стойност на лизингованата вещ по договор за лизинг № 02997 от 06.06.2008 година, пряка и непосредствена последица от неизпълнение на задълженията на ответника по лизинговия договор, сумата от 3 107,58 лв., неустойка за предсрочно прекратяване на същия, ведно със законна лихва и разноски, като неоснователни. ОсъждаЗ. „А. Б.”, гр. С. да заплати на Р. И. Е., едноличен търговец „Т. Р. И.”, гр. В.Т., сумата от 1 150 /хиляда сто и петдесет/ лв., разноски по делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. Решението подлежи на обжалване пред В. апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните. Съдия: |