Р Е Ш Е Н И Е
№……............…./……............….2020г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ОКРЪЖЕН СЪД - ВАРНА, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II въззивен съдебен състав, в открито съдебно заседание, проведено на десети юни през две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИРЕНА ПЕТКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА
мл.с. НАСУФ
ИСМАЛ
при
секретар Галина Славова
като
разгледа докладваното от младши съдия Н. Исмал
въззивно гражданско дело № 818 по описа за 2020
година,
за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е
по въззивна жалба с вх. № 5050/21.01.2020 г.,
депозирана от В.Й.Г., ЕГН **********, с адрес: ***,
действащ чрез адв. Б.Ф., против Решение № 5850/18.12.2019 г.,
постановено по гр. д. № 959 по описа за 2019 г. на РС-Варна, ГО, 24-ти съдебен
състав, в частта, в която, на основание
чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ и чл.
86, ал. 1 от ЗЗД, е прието за установено в отношенията
между страните, че въззивникът дължи
на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт,
ет. 2, офис 4, действащ чрез юрк. И. Н., сумите както следва: 1.) 975.29 лева,
представляваща остатък от непогасена главница по договор за потребителски
кредит № 2394228/23.08.2016 г.,
сключен между въззивника и въззиваемия, формирана
от сбора на частта от главницата от месечни анюитетни вноски с настъпил падеж
за времето от 14.10.2017 г. до 14.08.2018 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по
чл. 410 от
ГПК – 31.08.2018 г. до окончателното изплащане на задължението, което вземане
прехвърлено с договор за цесия от 20.04.2018 г. към рамков договор за продажба
и прехвърляне на вземания от 20.12.2016 г., за която сума е издадена заповед №
6680/04.09.2018 г. за изпълнение на парично задължение в производството по ч.
гр. д. № 1ЗЗЗЗ/2018 г. на Районен съд – Варна; 2.) 68.25 лева,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 14.11.2017 г. до 14.08.2018
г. по процесния договор
за потребителски кредит, което вземане е
прехвърлено с договор за цесия от 20.04.2018 г. към рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 20.12.2016 г., за която сума е издадена
заповед № 6680/04.09.2018 г. за изпълнение на парично задължение в
производството по ч. гр. д. № 1ЗЗЗЗ/2018 г. на Районен съд – Варна, както и 3.) 41.07 лева,
представляваща мораторна
лихва за периода от 14.10.2017 г. до деня, предхождащ
подаване на заявлението по чл. 410
от ГПК – 30.08.2018 г. /вкл. /, за която сума е издадена заповед №
6680/04.09.2018 г. за изпълнение на парично задължение в производството по ч.
гр. д. № 1ЗЗЗЗ/2018 г. на Районен съд – Варна.
Във
въззивната жалба се
навеждат доводи, за това че атакуваният съдебен акт е постановен в нарушение на
материалния и процесуален закон. Твърди се, че приетите за установени
фактически положения не съответстват на събрания и приобщен по делото
доказателствен материал. Моли се за неговата отмяна в обжалваната част и присъждане
на сторените съдебно-деловодни разноски. Въззивникът излага подробни аргументи
за това, че, приемайки и прилагайки към доказателствената съвкупност по делото
на представените заверени преписи от самата страна, съдът погрешно е обосновал
правния си извод за доказаност на исковите претенции.
В
срока по чл. 263
от ГПК е депозиран
писмен отговор на въззивната жалба, в който въззиваемата страна твърди, че
решението в атакуваната част е правилно и обосновано, поради което въззивната
жалба се явява неоснователна, а решението правилно и като такова следва да се
потвърди.
Решението в частта, с която РС-Варна е отхвърлил предявените обективно
кумулативно съединени установителни искове досежно горницата над установената
сума от 975.29 лева до предявената 1101.90 лева – главница, ведно със законната
лихва, считано от 31.08.2018 г. до окончателното погасяване на задължението;
горницата над установената сума от 68.25 лева до предявената от 74.37 лева –
договорна лихва за периода от 14.09.2017 г. до 13.11.2017 г. и мораторната
лихва за периода от 14.09.2017 г. до 13.10.2017 г., не е обжалвано, поради
което същото е влязло в сила.
В проведеното открито съдебно
заседание въззивникът, редовно призован, не се явява лично чрез адв. Б.Ф.
поддържа въззивната жалба, моли за уважаването ѝ и присъждане на
сторените съдебно-деловодни разноски, съобразно представения списък по чл. 80
от ГПК.
Въззиваемият,
редовно призован, за същото съдебно заседание, не се явява и не изпраща
представител. С молба вх. №
14251 от 08.06.2020 г. поддържа депозирания отговор, оспорва основателността на
въззвината жалба и моли за потвърждаване на атакувания съдебен акт в
обжалваната част.
За да се произнесе по спора, съставът на
Окръжен съд-Варна съобрази следното:
Производството по гр. д. № 959 по описа за 2019 г. на
РС-Варна, ГО, е образувано по предявени обективно кумулативно съединени положителни
установителни искове от „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД против В.Й.Г.,
за приемана за установено със сила на пресъдено нещо в отношенията между
страните, че ответникът дължи на ищеца сумата в общ размер на 1217.34 лева, от
които: 1101.90 лева – главница, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 31.08.2018 г. до окончателното погасяване на задължението; 74.37
лева – възнаградителна лихва за периода от 14.09.2017 г. до 14.08.2018 г. и
41.07 лева – мораторна лихва за периода от 14.09.2017 г. до 31.08.2018 г.
В
исковата молба се излага, че на 23.08.2016 г. е сключен договор
за потребителски кредит № 2394228/23.08.2016 г. между “УНИКРЕДИТ КЪНСЮМЪР
ФАЙНЕНСИНГ” ЕАД и В.Г.,
по силата на който дружеството е поело задължение да предостави кредит под формата
на заем в размер на 2 000.00 лева срещу задължение на потребителя в срок
от 24 месеца да върне сумата от 2 559.45 лева, включваща главница,
възнаградителна лихва, застрахователна премия и такса за разглеждане на кредит
на равни месечни анюитетни вноски, всяка в размер на 106.64 лева. Твърди се, че
сумата по договора за кредит е усвоена от потребителя, чрез заверяване сметката
на В.Г. в деня на сключването му, с което „УНИКРЕДИТ
КЪНСЮМЪР ФАЙНЕНСИНГ” ЕАД, е изпълнила поетото задължение и се явява изправна по
облигационното отношение страна. От
своя страна потребителят е заплатил общо сумата от 1 377.26 лева, след
което е преустановил плащанията и наред с остатъка от заетата сума дължи и
обезщетение за забава, съизмеримо със законната лихва върху непогасената
главница. Вземанията по договора за потребителски кредит, така както те са
заявени, са прехвърлени на “АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД с договор за цесия
от 20.04.2018 г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
20.12.2016 г. и заявени от цесионера с подаване на заявление по чл. 410 от ГПК.
Цесионерът е бил упълномощен от цедента да уведоми длъжника за извършената
цесия, което същият не е сторил преди датата на подаване на заявлението по чл.
410 от ГПК. Ответникът следва да се счита уведомен с получаване на препис от
исковата молба, ведно с приложенията към нея, едно от които е и уведомление от
цесионера. Правният интерес от предявяване на
установителните искове по реда на чл. 422 от ГПК се обосновава с постъпило в
срока по чл. 414, ал. 2 ГПК възражение, с което длъжникът е оспорил дължимостта
на сумите, предмет на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът В.Г.
оспорва предявения иск по основание. Твърди, че правоотношение между “УНИКРЕДИТ
КЪНСЮМЪР ФАЙНЕНСИНГ” ЕАД и В.Г., не е възниквало, тъй като съгласие по
съществените му елементи от страна на потребителя, не е постигнато и изразено,
чрез полагане на подпис. В представения договор липсват индивидуализиращите
данни на дружеството и на лицето, посочено като потребител. В условие на евентуалност,
в случай, че е налице валидно сключен договор за потребителски кредит, се
поддържа, че кредиторът “УНИКРЕДИТ КЪНСЮМЪР ФАЙНЕНСИНГ” ЕАД не е превел на
потребителя сумата от 2 000.00
лева. Сочи още, че упълномощителната сделка, с която цедентът е упълномощил
цесинера да уведоми длъжниците за извършеното прехвърляне, е нищожна, поради
липса на предмет, който не би могъл да включва задължения на представлявания. Във
всеки случай, длъжникът не е уведомен нито от стария, нито от новия кредитор,
поради което извършената цесия не може да обвърже В.Г.. Вземанията по договора
за потребителски кредит не са били изискуеми в пълния им претендиран размер,
тъй като към деня на сключване на цесионния договор – 20.04.2018 г. – те не са
обявени за предсрочно изискуеми и не са придобити в заявените размери от
цесионера. Оспорва се дължимостта на застрахователната премия в пълния й
претендиран размер по съображения, че валидно застрахователно правоотношение не
е възниквало, а кредиторът не би могъл да прехвърли това вземане, на което не е
носител. Въз основа на изложеното се настоява за отхвърляне на предявените специални
установителни искове.
Настоящият съдебен състав на
ОС-Варна, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по делото
доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, на основание
чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически положения:
На 23.08.2016 г. между В.Й.Г. и „Уникредит
Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД е сключен договор за потребителски паричен кредит № 2394228,
по силата на който търговското дружество е предоставило в заем на длъжника сумата
в размер на 2000.00 лева за срок от 24 месеца с краен падеж 14.08.2018 г. с
месечна вноска от 106.64 лева. Годишния лихвен процент по заема е 15.49%, при пазарен
лихвен индекс – 0.13%. Общата дължима сума по заема е 2559.45 лева при ГПР 20.94%.
Уговорено е още между страните, че
сумата ще бъде усвоена по банков път на посочената в договора банкова сметка. ***лжи
плаваща лихва, която не може да бъде променяна едностранно от кредитодателя,
като същата се състои от подробно описаните в чл. 6, ал. 1 от ОУ компоненти. При
забава за плащане на някоя от погасителните вноски, заемателят дължи на
кредитора законна лихва върху забавената сума за всеки ден забава.
От заключението на вещото лице по
назначената ССчЕ се установява, че още на 23.08.2016 г. сметката на
кредитополучателя е заверена със сумата в размер на 2000.00 лева, което е в
унисон и с приобщеното платежно нареждане с основание паричен заем № 2394228 от
23.08.2016 г. Констатира се още от заключението, че потребителят, в изпълнение
на поетото задължение да върне заетата сума, за периода от 14.09.2016 г. до
20.02.2018 г. е погасил общо 1383.86 лева.
На 20.12.2016 г. между кредитодателя
„Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е
сключен рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/. По силата
на тази правна сделка цедентът е прехвърлил вземането си от В.Г. на цесионера,
като обстоятелството, че процесното вземане е предмет на рамковия договор се
установява посредством представените индивидуален договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 20.04.2018 г. и приложение № 1 /л. 20/ – неразделна
част от индивидуалния договор за цесия.
Цедентът е потвърдил извършената
цесия, като е овластил цесионера-ищец да уведоми всички длъжници по цедираните
вземания с пълномощно от 20.12.2016 г.
На 31.08.2018 г. „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД е подал пред
Районен съд - Варна заявление с вх. № 57445 за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК против длъжника В.Г., за
сумите, както следва: 1101.90 лева – главница по процесния договор за паричен кредит,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на
заявлението пред съда – 31.08.2016 г. до окончателното погасяване на
задължението; 74.31 лева – договорна лихва за периода от 14.09.2017 г. до 14.08.2018
г., както и 41.07 лева - мораторна лихва за периода от 14.09.2017 г. до 30.08.2018
г.
Заповедният съд с разпореждане № 35033/04.09.2018 г. е
разпоредил издаването на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на
чл. 410 от ГПК в полза на заявителя „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД срещу длъжника В.Г. за горепосочените суми,
ведно със сумата от 75.00 лева, представляваща съдебно-деловодни разноски.
На 04.09.2018
г. е издадена процесната заповед № 6680 за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК, срещу която в срок е подадено възражение по чл. 414 от ГПК,
което е обусловило предявяването в законоустановения едномесечен срок на
установителния иск по чл. 422 от ГПК с вх. № 83035 от кредитора против
длъжника.
При така изложената фактическа обстановка, въззивният съд достига до
следните правни изводи:
Жалбата,
инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което
е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съобразно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд е да се
произнесе служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта
– в обжалваната му част.
Постановеното
решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му
правораздавателна власт и компетентност, при спазване на законоустановената
писмена форма, поради което същото е валидно.
Решението
е постановено при наличието на всички положителни процесуални предпоставки за
възникването и надлежното упражняване на правото на иск, като липсват
отрицателните такива, поради което е и
допустимо в обжалваната част.
По
отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като съгласно указанията, дадени
в т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, служебно следи за приложението на
императивни правни норми.
Районен съд – Варна е
сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове, с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415,
ал. 1 от ГПК вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ, както и чл. 86 от ЗЗД. За да
бъде ангажирана договорната отговорност на ответника, ищецът следва да установи
по несъмнен начин в условията на пълно и главно доказване следните елементи от
фактическия състав: 1.) наличието на облигационна връзка, учредена по силата на валиден договор за потребителски паричен кредит; 2.) изпълнението на
собствените си задължения по договора – предоставяне на заетата сума; 3.) размера на претендираните суми, както и 4.) изискуемостта на
главното задължение.
В
тежест на ответника е да проведе насрещно доказване по тези факти, както и да
докаже възраженията си в отговора, а при установяване на горното от ищеца – да
докаже, че е погасил претендираните суми.
В конкретния случай, обстоятелствата досежно
изпълнението на договорните задължения на кредитодателя, изискуемостта на
главното задължение и размера на предявеното гражданско притезание, са
установени по несъмнен начин от първата инстанция и оплаквания по тези факти
във въззивната жалба няма, поради което същите не подлежат на самостоятелно
изследване от въззивния съд.
Процесният договор е
потребителски по своя характер, поради което са приложими разпоредбите на ЗПК и
ЗЗП. Тази двустранна сделка по своята правна същност е формален договор, тъй
като писмената форма е елемент от фактическия състав при сключването му – арг.
от чл. 10 от ЗПК вр. чл. 430, ал. 3 от ТЗ; може да бъде реален или консенсуален
в зависимост от това дали той се сключва с предаването на
паричните средства
/реален/, предмет на кредита или с постигането на съгласието
за предоставяне на конкретна парична сума /консенсуален/ - арг. от чл. 9, ал. 1
от ЗПК; възмезден, доколкото е уговорена възнаградителна лихва в полза на
кредитодателя; двустранен и комутативен.
Предмет на оспорване в
исковото производство, който с оглед въведните основания за обжалване на
постановения от първоинстанционния съд съдебен акт, е поставен на разглеждане и
във въззивното производство от кредитополучателя, е действителността на
процесния договор, за която и съдът следи служебно.
Съгласно
чл. 22 от ЗПК, когато не
са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2
и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, като в този случай се дължи връщане
единствено на чистата стойност на кредита – арг. от чл. 23 от ЗПК.
Процесният
договор за потребителски кредит, който на основание чл. 266, ал. 3 вр. чл. 183
от ГПК е приобщен по делото в оригинал от настоящия съдебен състав, отговаря на
всички законоустановени изисквания. Писмената форма за действителност е
спазена. От ОУ към договора, които на основание чл. 298, ал. 1, т. 1 от ТЗ вр.
чл. 11, ал. 2 от ЗПК са неразделна част от правната сделка, доколкото
потребителят писмено е заявил, че ги приема, се установява, че договорът
съдържа всички реквизити нормативнорегламентирани в разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 от ЗПК. Наведените доводи за липса на отбелязване за
наличие или липса на право на отказ на потребителя от договора /т. 20 от чл.
11, ал. 1 от ЗПК/ са несъстоятелни, доколкото видно от чл. 4, ал. 2 от ОУ към
договора, на потребителя му е призната и осигурена тази възможност, като в срок
до 14 дни от сключването може да се откаже от процесния договор с разяснения за
допълнителните условия по отказа.
Доводите
за нищожност поради липса на подпис също са несъстоятелни. Законодателят не е обвързал
липсата на подпис с нищожността на потребителския кредит, тъй като подписът е
реквизит уреден в чл. 11, ал. 1, т. 27 от ЗПК, а в разпоредбата на чл. 22 от ЗПК изчерпателно са изброени реквизитите от договора, чиято липса обуславя
недействителността на правната сделка, сред които не фигурира липсата на
подпис. Договорът е нищожен при липса на съгласие за сключването му – арг. от
чл. 26, ал. 2, предл. 2 от ЗЗД. Липсата на подпис, положен върху самият
договор, представлява незавършен фактически състав, който обаче в конкретния
случай е довършен след полагането на подпис върху последната страница от ОУ на
договора, тъй като потребителят изрично е декларирал, че приема и то безусловно
написаното на всяка една от страниците на договора и общите му условия. Нещо
повече, в конкретния случай видно от заключението на вещото лице по ССчЕ, което
съдът кредитира като компетентно изготвено, обективно, правилно и неоспорено от
страните, се установява по несъмнен начин, че кредитополучателят-ответник в
продължение на повече от една година е погасявал своите кредитни вноски, което
по категоричен начин доказва неговото съгласие да сключи оспорения като нищожен
договор за потребителски кредит.
Процесният
договор не е предоставен под формата на овърдрафт, поради което съдът намира за
ненужно да изследва съответствието на клаузите му с чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК.
Въззивникът
в депозиранта писмена защита поддържа, че договорът обективира неравноправни
клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, поради което същите са нищожни.
Макар възражението за нищожност поради наличие на неравноправна клауза да е
бланкетно и да не е посочена конкретната хипотеза на чл. 143, ал. 1, т. 1-20 от
ЗЗП, която да е нарушена, то въззивният съд, на основание чл. 7, ал. 3 от ГПК,
следва служебно да прецени съответствието на всички допълнителни уговорки,
които не представляват основен предмет на договора, със законовите изисквания.
Типични
случаи пораждащи съмнение за нарушени права на потребителя се свързват със
задължението за събиране на такси за непоискани услуги /за усвояване или
управление на кредита/ и позволяващи промени в разходите за кредитиране без
предварително оповестени критерии. Такива в конкретния случай не са установени.
Отделно, кредитът се олихвява с плаващ лихвен процент, видно от чл. 6 от ОУ, но
не се променя едностранно от кредитодателя, а размерът на лихвата е в
зависимост на предварително известените на кредитополучателя компоненти, с
които той изрично се е съгласил, а размерите на обезщетенията при липса на
доброволно изпълнение не надхвърлят размера на предвидимите вреди. Наред с това
допълнително предоставената на кредитора застрахователна услуга, не се
препокрива с основния предмет на договора. Въззивния съд счита, че клаузите на
процесния договор не са в несъответствие с материалноправните норми,
обективирани в ЗЗП.
Ето
защо настоящият съдебен състав приема, че е налице валидно учредено между
страните облигационно правоотношение с предмет заетата сума.
Дължимостта
на главното задължение обуславя основателността на исковете за акцесорните
задължения за договорна лихва, мораторна лихва и законна лихва върху
главницата, считано от 30.08.2018 г. до окончателното погасяване на
задължението.
Настоящият
съдебен състав намира, че кумулативно са установени всички елементи от
фактическия състав на договорната отговорност на ответника-длъжник, поради
което исковете са основателни и решението следва да се потвърди в обжалваната
част, което обуславя неоснователността на депозирана въззивна жалба.
За
пълнота следва да бъде отбелязано, че въззивният съд напълно споделя изводите
на РС-Варна касателно оспорванията на договора за цесия и уведомяването на
длъжника за частното правоприемство, като на основание чл. 272 от ГПК в тази
част препраща към мотивите на първоинстанционния съдебен акт.
Относно
съдебно-деловодните разноски:
Поради съвпадащ резултат от
разглеждането на делото по същество, въззивният съд не може да ревизира
произнасянето по отношение на разноските.
Въззивникът не е обективирал искане за присъждане на
сторените в хода на въззивното производство разноски, включително за
юрисконсулт по чл. 78, ал. 8 от ГПК, поради което на същия не следва да му се
присъждат такива.
Водим
от изложеното, СЪДЪТ
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 5850/18.12.2019 г.,
постановено по гр. д. № 959 по описа за 2019 г. на РС-Варна, ГО, 24-ти съдебен
състав, В ЧАСТТА, в която, на
основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2
от ТЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, е прието за установено в отношенията
между страните, че въззивникът дължи
на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт,
ет. 2, офис 4, действащ чрез юрк. Иван Недков, сумите както следва: 1.) 975.29 лева,
представляваща остатък от непогасена главница по договор за потребителски
кредит № 2394228/23.08.2016 г.,
сключен между въззивника и въззиваемия, формирана
от сбора на частта от главницата от месечни анюитетни вноски с настъпил падеж
за времето от 14.10.2017 г. до 14.08.2018 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по
чл. 410 от
ГПК – 31.08.2018 г. до окончателното изплащане на задължението, което вземане
прехвърлено с договор за цесия от 20.04.2018 г. към рамков договор за продажба
и прехвърляне на вземания от 20.12.2016 г., за която сума е издадена заповед №
6680/04.09.2018 г. за изпълнение на парично задължение в производството по ч.
гр. д. № 1ЗЗЗЗ/2018 г. на Районен съд – Варна; 2.) 68.25 лева,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 14.11.2017 г. до 14.08.2018
г. по процесния договор
за потребителски кредит, което вземане е
прехвърлено с договор за цесия от 20.04.2018 г. към рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 20.12.2016 г., за която сума е издадена
заповед № 6680/04.09.2018 г. за изпълнение на парично задължение в
производството по ч. гр. д. № 1ЗЗЗЗ/2018 г. на Районен съд – Варна, както и 3.) 41.07 лева,
представляваща мораторна
лихва за периода от 14.10.2017 г. до деня, предхождащ
подаване на заявлението по чл. 410
от ГПК – 30.08.2018 г. /вкл. /, за която сума е издадена заповед №
6680/04.09.2018 г. за изпълнение на парично задължение в производството по ч.
гр. д. № 1ЗЗЗЗ/2018 г. на Районен съд – Варна.
РЕШЕНИЕТО, на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК, е окончателно
и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.