Р Е Ш
Е Н И Е
№ _____
Гр. София, 27.07.2020
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ІV-ГО „Д” въззивно
отделение в публичното заседание на втори
юли през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при
секретаря Йоана Петрова като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр.
д. № 14933 по описа за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258-273 от ГПК.
С решение № 444731 от 05.07.2018 г. по гр.д. № 29088/2017
г. на СРС, ГО, 90 състав, съдът е признал
за установено по предявения от А.Е.А., ЕГН ********** срещу „С.В.“ АД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:*** сграда 2-А, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че
А.Е.А. не дължи на „С.в.“ АД сумата
от 255,85 лв., представляваща цена на доставена питейна вода и такси за
отвеждане на отпадъчни води за периода от м.02.2011 г. до м.12.2011 г., относно
имот, находящ се в гр.София, ж.к. „********, поради това, че вземането е
погасено по давност.
Със същото решение „С.В.“ АД, ЕИК ******** е осъдено
да заплати на А.Е.А. с ЕГН **********, сумата от 50 лв., представляваща
разноски по делото, а на адв. В.В.Т. – процесуален представител на ищеца, да
заплати сумата от 300 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, дължимо на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
Недоволен от постановеното решение е останал ответникът
„С.в.”АД, който в законоустановения срок го
обжалва с оплаквания за неправилност и нарушение на материалния закон при
постановяването му. По-конкретно поддържа, че ответното дружество е отписало
процесните вземания и не претендира заплащането им от ищеца, поради което счита
че не е налице правен интерес от страна на ищеца да води производството. Моли
съда да отмени решението, като неправилно. Претендира сторените в
производството съдебни разноски.
Ответникът по жалбата – А.Е.А., чрез пълномощника си адв.
Н.И.оспорва жалбата, като е изложил подробни доводи в представения по делото
писмен отговор. Прави се искане първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Претендира разноските по делото.
Съгласно чл. 269 от ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по
допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е
произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; №
95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по
гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на
ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд
се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно
правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за
касиране на въззивното решение.
В случая, обжалваното решение е
издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на
предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради
което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за
служебната проверка на обжалваното решение, съдът счита, че не се установяват
нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и
упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е
допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя изцяло мотивите
на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС.
Предявен е отрицателен установителен иск с правно
основание чл.124 от ГПК от А.Е.А. срещу „С.в.“ АД.
В обстоятелствената част на исковата молба ищецът твърди,
че вземането е погасено по давност, а евентуално, че между него и ответното
дружество не е възникнало облигационно правоотношение за извършване на услугите
по доставка питейна вода и отвеждане на отпадъчни води, тъй като той не е
собственик на процесния имот, както и че ответното дружество е нарушавало
правилата за отчитане на консумираната питейна вода в сградата
етажна-собственост и е основавало изчисленията на дължимата цена на доставена
вода на показанията на неизправни средства за търговско измерване.
Ищецът обосновава правният си интерес да предяви
исковете с твърденията, че след направена справка в ответното дружество е
установил, че последното претендира от него заплащането на суми за доставена
питейна вода и такса за отвеждане на отпадъчни води за периода от м.02.2011г. до м.12.2011г. в размер на 255,85 лв., съгласно
предоставена му неофициална детайлна справка, а служители на дружеството му
заявили, че ако не заплати тези задължения, те ще бъдат събрани чрез съдебен
изпълнител.
С постъпилия в срока по чл. 131 ГПК писмен отговор на
исковата молба ответникът оспорва иска
като недопустим, защото процесното вземане не е било претендирано от ищеца, а
през 2017 г. то е било отписано счетоводно по реда на чл. 37 ЗКПО. На следващо
място оспорва основателността на иска, като сочи, че ищецът е съсобственик на
процесният водоснабден апартамент в режим на съпружеска имуществена общност,
поради което е потребител на В и К услуги и е обвързан от Общите условия на „С.в.“
АД. Признава факта, че процесното вземане е
погасено по давност, но оспорва предявеният иск с възражението, че макар и
погасено по давност, то все още е дължимо, защото изтичането на давността
препятства единствено принудителното му събиране.
Пред въззивната инстанция спорът между страните се
концентрира в това дали отписването на вземането от счетоводството на ответното
дружество по реда на чл. 37 ЗКПО влияе на основателността на исковата
претенция.
Не се спори между страните, а и от доказателствата по делото се установява, че процесното
вземане е погасено по давност. След като това обстоятелство е обявено за безспорно,
то правилно предявеният главен установителен иск, като основателен е бил уважен
от първостепенния съд. Това е и в съответствие с разясненията, дадени с ТР №
3/2011 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГКТК на ВКС, съгласно което понятието
"периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД се
характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или
други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чието падеж настъпва през
предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са
изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни
и плащанията да са еднакви. Следователно, настоящият съдебен състав приема, че
вземанията на В и К оператора съдържат всички гореизброени признаци, поради
което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността
започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като при срочните
задължения /каквито са процесните/, давността тече от деня на падежа. В
частност задълженията на ищеца за заплащане на стойността на доставените В и К
услуги са възникнали като срочни – те са били дължими в 30-дневен срок след
датата на фактуриране – чл. 31, ал. 2 от Общите условия. Следователно за всяка
една от претендираните от ответното дружество суми, касаещи процесния период,
тригодишният давностен срок тече от момента, в който изтича срокът за тяхното
заплащане. В този смисъл и при правилно приложение на материалния закон,
първоинстанционният съд е приел, че вземанията на ответника за периода от м.02.2011
г. до м.12.2011 г., които са в общ размер на 255,85 лв. включително
са погасени по давност и е уважил предявения иск до размера, посочен
обжалваното решение. Действително тези вземания са били отписани на
20.06.2017 г. от счетоводните книги на ответното дружество като несъбираеми по
реда на чл.34 ЗКПО. Възможността за счетоводното отписване на подобни погасени
по давност вземания е предвидена изрично разпоредбата на чл.37, ал.1, т.1 ЗКПО.
Поради това, се налага извода, че чак след месец юни на 2017 г. ответното
дружество не е претендирало от ищеца тези задължения. Това означава, че за
ищецът към датата на предявяване на иска - 09.05.2017г. е бил налице правен интерес да
предяви иска. Тук следва да се посочи, че едностранното отписване на
вземането обаче не представлява опрощаване на дълга, което е способ за
погасяването му. Опрощаването е договор,
поради което то не може да бъде наложено на длъжника без неговото \
съгласие. След като в случая не се установи, че ответното дружество е
опростило процесиите вземания, то се налага изводът, че макар и отписани тези
вземания съществуват, и дружеството може винаги да ги претендира: от ищеца,
макар и погасени по давност, съответното отново да ги впише в счетоводните си
книги.
В случая, ответното дружество не е дало повод за
завеждане на делото с подаването на заявление за издаване на заповед за
изпълнение, по което е издадена заповед, която обаче е била обезсилена, поради
това, че след депозирано възражение от страна на длъжника, дружеството не е
предявило иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, с издаването на фактури,
отразяването в електронната система и счетоводството на задължения за доставена
питейна вода, в които се сочат погасени по давност вземания. Тези действия на
ответното дружество не представляват причина или повод за предявяване на
отрицателен установителен иск, тъй като кредиторът има правото не само да
отразява счетоводно като задължения и погасените по давност вземания, да ги
сочи в справки и извлечения, но и да кани длъжника да му заплати тези
задължения. Длъжникът следва сам да прецени, дали да плати тези съществуващи
вземания, или не. Фактът, че кредиторът отразява в потребителски справки и
покани за плащане погасени по давност вземания, не означава, че кредиторът
оспорва, че те са погасени по давност - напротив, кредиторът е наясно, че тези
вземания са погасени по давност, но продължава да се надява, че ще получи
плащане от длъжника. В случай, че длъжникът плати, подобно изпълнение не би
било без правно основание. Претендирането от страна на ответното дружество на
процесиите задължения, чрез издаването на фактури и отразяването им в електронната
му система и изпращането на покани за плащане, обосновава само наличието на
правен интерес за ищеца да предяви отрицателния установителен иск, който при
положение, че подобни действия не са извършвани от страна на ответното
дружество би бил процесуално недопустим. В този смисъл е и Определение
№95/22.02.2018г. постановено по ч.гр.д.№510/2018г. по описа на IV Г.О. на ВКС.
При този изход на делото и на основание чл. 38 от ЗА
на процесуалният представител на въззиваемата страна следва да се присъди сумата
от 240 лв. – адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ
във въззивното производство.
Водим от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 444731 от 05.07.2018 г. по гр.д. № 29088/2017 г. на СРС, ГО, 90
състав, вкл.в частта за разноските.
ОСЪЖДА
„С.в.“ АД, ЕИК ******** със седалище и адрес на управление *** сграда 21, да
заплати на адв.Н.И.И. с ЕГН ********** сумата от 240 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение, дължимо на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.