Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 22.01.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №4532 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение от 08.01.2019 год., постановено по гр.дело №29791/2018 год. по описа на
СРС, ГО, 28 с-в, е отхвърлен като неоснователен предявения от Й.С.К. срещу П.НА
Р.Б.иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 и 3 ЗОДОВ за сумата от
20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат
на незаконно повдигнато обвинение по досъдебно производство /ДП/ №1941/2015
год. по описа на 09 РПУ-СДВР, пр.пр.№35679/2015 год. по описа на СРП и
задържане с мярка за неотклонение „задържане под стража“ за периода от
16.08.2015 год. до 05.10.2015 год., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 06.10.2015 год. до окончателното й изплащане.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца Й.С.К.. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният
съд бил приел, че не са налице основания за ангажиране на отговорността на
ответника. Налице било незаконно водено наказателно производство срещу ищеца,
като били нарушени основните му права, гарантирани както от Конституцията на
Република България, така и от ЕКЗПЧОС. Наказателното производство било водено
срещу негоден субект на процеса, който не трябвало да бъде привличан към
наказателна отговорност, да се задържа за срок от 72 часа, респ. по отношение
на него да бъде внасяно искане за постоянното му задържане под стража. Органите
на прокуратурата имали информация за състоянието на ищеца още при задържането
му, поради което действията им били неправомерни. Ищецът търпял несгодите от
принудителното му изолиране в следствения арест, живял с чувството, че е
обвиняем, изпитвал притеснения и страх за своето бъдеще. Той бил задържан на
16.08.2015 год. – първоначално на основание чл. 63, ал. 1 ЗМВР, а впоследствие
и за срок от 72 часа, като от 19.08.2015 год. до 05.10.2015 год. му била
наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“. Бил привлечен като
обвиняем за престъпления по чл. 144, ал. 3 НК и по чл. 296 НК. Многократно
подавал молби за промяна на наложената му мярка за неотклонение, които били
оставяни без уважение с постановления на прокурор. С постановление от
05.10.2015 год. наказателното производство, водено срещу ищеца, било
прекратено. Същото не било обжалвано от заинтересованите страни, поради което
било влязло в сила. Събраните гласни доказателства в първоинстанционното
производство установявали настъпването на твърдените вреди. Несъмнено било, че
воденото срещу ищеца наказателно производство имало негативни последствия за
неговата личност, психика и поведение. Той изпитвал страх, напрежение и
притеснения от постановяването на осъдителна присъда и изолирането му в затвор
за продължително време. Доказването на страх от осъждане не следвало да бъде
установявано по някакъв особен, специфичен начин. А с оглед здравословното
състояние на ищеца, в частност психическото му състояние, престоят в
следствения арест бил оказал неблагоприятно въздействие върху него.
Претендираното обезщетение за неимуществени вреди било справедливо по размер –
чл. 52 ЗЗД. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а искът –
уважен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата П.НА Р.Б.счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане иск за обезщетение за неимуществени
вреди с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав счита, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение
на императивни правни норми.
Решението
е и правилно като краен резултат.
По отношение на фактическата обстановка:
Безспорно
е във въззивното производство, а и от събраните доказателства се установява, че
на 16.08.2015 год. ищецът бил задържан за срок от 24 часа от органите на МВР на
основание чл. 63, ал. 1, т. 1 ЗМВР /виж заповед на л. 6 от материалите по досъдебно
производство ЗМ №1941/2015 год. по описа на 09 РПУ-СДВР, пр.пр.№35679/2015 год.
по описа на СРП/, като същият ден бил привлечен като обвиняем за две
престъпления по чл. 144, ал. 3 вр. с ал. 1 НК, извършени на 15.08.2015 год. и
за престъпление по чл. 296 НК, извършено на 15.08.2015 год. и бил разпитан в
това качество в присъствието на защитник – адв. А.А.. Впоследствие ищецът бил
задържан за срок от 72 часа с постановление на прокурор при СРП, а на
19.08.2015 год. в СРС било внесено искане по чл. 64, ал. 1 НПК за вземане на
мярка за неотклонение „задържане под стража“. С протоколно определение от
19.08.2015 год., постановено по НЧД №14346/2015 год. по описа на СРС, НО, 19
с-в, на Й. С. К. била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. Така
постановеният съдебен акт е бил потвърден с протоколното определение от
25.08.2015 год., постановено по ВНЧД №3271/2015 год. по описа на СГС, НО, V-ти
въззивен състав.
С
постановление от 19.08.2015 год. на разследващ полицай била назначена съдебно-психиатрична
експертиза, имаща за предмет да установи дали ищецът страда от психично
заболяване, респ. дали към момента на деянията е разбирал свойството и
значението на извършеното и да ръководи постъпките си. Видно е от заключението
на вещото лице д-р Е.С.-Т., че Й.К. страда от параноидна шизофрения, промяна на
личността /устойчив личностов дефицит/, което заболяване /започнало в юношеска
възраст/ се приравнява към продължително разстройство на съзнанието по смисъла
на чл. 33 НК. При ищеца било налице състояние протичащо с присъщи качествени
нарушения в съзнанието, като към момента на инкриминираните деяния той не е
могъл и не можел да разбира свойството и значението на извършеното и да
ръководи постъпките си. Мотивите на деянията били болестни, психотични, като
психичното състояние не позволявало на ищеца правилно да възприема фактите,
имащи значение по досъдебното производство и дава достоверни обяснения за тях.
Той не можел да участва в наказателното производство.
С
постановления от 03.09.2015 год. на прокурор при СРП е било оставено без
уважение молбата на защитника на ищеца за промяна на мярката му за неотклонение,
който отказ е мотивиран с необходимостта от изслушване на комплексна
съдебно-психиатрична и психологична експертиза с оглед приетото в мотивите на
протоколното определение от 25.08.2015 год., постановено по ВНЧД №3271/2015
год. по описа на СГС, НО, V-ти въззивен състав, и е било указано на
разследващия орган да назначи такава експертиза. Това указание е било изпълнено
с постановление от 07.09.2014 год. на разследващ полицай, като е видно от
заключението на вещите лица д-р Р.К., д-р Е.С.-Т. – психиатри и маг. Д.З.-С.–
клиничен психолог, изготвено на 21.09.2015 год., че Й.К. страда от параноидна
шизофрения, промяна на личността, което заболяване се приравнява към
продължително разстройство на съзнанието по смисъла на чл. 33 НК. Налице била психотична
продукция – налудности за отношение и увреждане и епизодични слухови
халюцинации. Продължителното разстройство на съзнанието било налично както към
момента на инкриминираните деяния, така и към момента на прегледа – ищецът не е
могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи
постъпките си. Психичнотото му състояние не позволявало правилно да възприема
фактите, имащи значение по досъдебното производство и дава достоверни обяснения
за тях, като той не можел да участва в наказателното производство.
С
постановление от 05.10.2015 год. на прокурор при СРС било прекратено воденото
срещу ищеца досъдебно производство на основание чл. 33, ал. 1 НК, чл. 24, ал.
1, т. 1 и чл. 243, ал. 1 и 2 НПК, била отменена мярката за неотклонение на
ищеца и указано същият да бъде освободен незабавно от ареста – ОЗСА – гр.София,
бул.“******/което не се спори, че е било изпълнено/.
Впоследствие
– на 03.02.2016 год. и след изготвянето на комплексна съдебно-психиатрична и
психологична експертиза в СРС било внесено искане от прокурор при СРП за
постановяване на принудителна медицинска мярка по отношение на ищеца. С
определение от 09.03.2016 год., постановено по НЧД №2085/2016 год. по описа на
СРС, НО, 105 с-в, което е влязло в сила на 08.04.2016 год., спрямо ищеца било
постановено на основание чл. 89, б. “в“ НК принудително лечение от стационарен
тип в обикновено психиатрично /психо-неврологично/ заведение – Държавна
психиатрична болница „Свети Иван Рилски“ – гр.Нови Искър, за неопределен срок
от време, считано от датата на неговото настаняване в посоченото лечебно
заведение до настъпването на предвидените в чл. 91, ал. 1 и 2 НК вр. с чл. 432,
ал. 1 и 2 НПК предпоставки, обуславящи прекратяване, продължаване или заменяне
на принудителното лечение, но не по-късно от 6 месеца.
С
определение от 29.03.2017 год., постановено по НЧД №2085/2016 год. по описа на
СРС, НО, 105 с-в, което е влязло в сила на 18.04.2017 год., било прекратено
постановеното спрямо ищеца принудително лечение от стационарен тип.
По отношение на правните
изводи:
В разглеждания случай ищецът претендира репариране на неимуществени вреди, които
твърди, че са настъпили в резултат на двата деликта – както поради незаконното
му задържане под стража като мярка за неотклонение, така и поради прекратяване
на наказателното производство по повдигнатите му обвинения на основание
чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК вр. с чл. 33, ал. 1 НК.
Следователно основателността на предявения иск предполага кумулативната
наличност на следните предпоставки: 1/ спрямо ищеца да е било повдигнато
обвинение в извършване на престъпление от общ характер и да му е била взета
мярка за неотклонение „задържане под стража“; 2/ образуваното наказателно
производство да е било прекратено с влязъл с акт, поради това, че деянието не е
извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление; 3/ да е претърпял
твърдените неимуществени вреди и 4/ между незаконното действие на
правозащитните органи и неблагоприятните неимуществени последици /вредите/ да е
налице причинно-следствена връзка.
Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, елементите от горепосочения фактически
състав трябва да се установят при условията на пълно и главно доказване от
ищеца.
Принципно въпросът относно начина по който следва да се присъждат
обезщетения за неимуществени вреди е решен по задължителен начин с т. 13 от
Тълкувателно решение № 3/2004 год. на ОСГК на ВКС, като е прието, че когато
„задържането под стража” е приложено като мярка за неотклонение по повдигнато
обвинение и ищецът е оправдан с акт на съда или образуваното срещу него
наказателното производство е прекратено, тогава по силата на чл. 2, т. 2 ЗОДВПГ
/Загл. изм. и редакция на текста до изм., бр. 98 от 2012 год./, респ. чл. 2,
ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, обезщетението по този текст обхваща и вредите, претърпени
във връзка с наложената мярка „задържане под стража”. Идентичен е редът за
обезщетяване на вредите при задържане до 24 часа от полицейски орган на лице по
реда на ЗМВР и до 72 часа по нареждане на прокурор за осигуряване на явяването
на обвиняем пред съд – осъществяваната принуда спрямо задържаното лице е
идентична, тъй като задържаното лице се поставя в принудителна изолация от
неговите близки и обществото, налага му се определен режим на поведение и се
ограничават гарантираните му от Конституцията на Република България права –
например на лична свобода, неприкосновеност, на личен живот, на придвижване, на
свобода и тайна на кореспонденцията – виж Решение № 95 от
8.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 849/2010 г., III г. о., ГК.
Обезщетението се определя самостоятелно само, когато задържането под стража е
отменено като незаконно, независимо от развитието на досъдебното и съдебното
производство.
На следващо място следва да се посочи, че е налице основание за ангажиране
на отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в случаите на
обвинение в извършването на престъпление, ако лицето бъде оправдано или наказателното
производство срещу него бъде прекратено, тъй като деянието не е извършено от
лицето /в т.ч. при недоказаност на обвинението съгласно т. 7 от горепосоченото
Тълкувателно решение/ или че извършеното деяние не е престъпление, както и ако
наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е
погасено по давност или деянието е амнистирано. Наказателното преследване по
необходимост е свързано с упражняването на процесуална принуда /различна по
естество, характер, продължителност на начин на изпълнението им мерки за
неотклонение, процесуални действия с участието на обвиняемия, респ. подсъдимия,
ефективност на разследването в разумен срок и др./, която обвиняемият изтърпява,
и неговите вреди от неоснователното обвинение се изразяват в причинените
негативни изживявания /физически и душевни болки, други страдания и неудобства
с различна продължителност и интензитет в зависимост от вида и тежестта на
причинените телесни и психични увреждания, включително разстройство на
здравето/.
Настоящият съдебен състав приема, че в разглеждания случай не е налице нито
една от горепосочените изчерпателно изброени хипотези, поради което и само на
това основание релевираната претенция подлежи на отхвърляне, поради следните
съображения:
Нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е санкционна, установена е в специален
закон и не може да се тълкува разширително /виж Решение № 388 от 02.12.2013
год. на ВКС по гр. д. № 1030/2012 год., ІV г. о, ГК – в същото като казуална
практика е прието, че държавата не отговаря за вреди от неоснователно обвинение
тогава, когато наказателното производство е прекратено поради изпадане на
обвиняемия в продължително разстройство на съзнанието на основание чл. 24, ал.
1, т. 5 НПК/. Въззивният съд счита, че отговорността на държавата не може да
бъде ангажирана за неоснователно обвинение в извършване на престъпление, когато
наказателното производство е прекратено поради невменяемост на лицето към
момента на деянието /липса на качеството субект на престъпление – пречка за
възникване на наказателна отговорност – чл. 33, ал. 1 НК/.
Основанията за прекратяване на наказателното производство в досъдебната му
фаза са посочени в чл. 24 НПК и между тях не фигурира невменяемостта на дееца
по времеизвършване на престъплението. Вменяемостта, както и достигането на
определена възраст, са основни качества на субекта на престъплението, но именно
като предпоставка да възникване на наказателна отговорност те не могат да бъдат
разглеждани наред с останалите признаци на престъплението, с оглед на които се
преценява съставомерността на деянието. Незадоволителното психично състояние да
се понесат правните последици на престъплението /наказателна отговорност,
наказание и съдимост/ отклонява безусловно възможността за разискване на
всякакви проблеми, свързани с престъплението и следващото се наказание. То
позволява единствено обсъждане само на евентуални принудителни медицински мерки
по чл. 89 – 92 НК. Т.е. логически и практически проблемът относно принципната
годност на дееца за наказателна отговорност предхожда всички въпроси, свързани
с престъплението /в т.ч. вината/ и наказанието /в процесното постановление за
прекратяване на наказателното производство не е и обсъждан въпросът дали
извършеното от ищеца съставлявал престъпление/престъпления/. А липсата на
наказателноотговорно лице и следователно на възможност за налагане на
наказание, е самостоятелна и достатъчна пречка за наказателно производство.
В този смисъл прекратяването на воденото срещу ищеца наказателно
производство, подведено под основанието, предвидено в чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК /което
е най-подходящо/, само по себе си не може да бъде критерий за незаконността на
действието на правозащитните органи. Във връзка с оплакванията във въззивната
жалба следва да се посочи, че състоянието на невменяемост подлежи на доказване,
като това трябва да стане в рамките на започнало наказателно производство и
чрез използването на съответно доказателствено средство – съдебно-психиатрична
експертиза.
Основанието за осъществяване на наказателната репресия е престъплението. Наказанието
обаче може да изиграе превантивна роля само и единствено, когато се наказва
„разумен човек“. Същевременно за очертаване на наказателноправното поведение е
необходима и достатъчна обективната страна от състава на престъплението. Т.е.
невменяемостта не прави по-малко противоправно деянието, което осъществява
обективната страна на някакво престъпление /виж т. 3 от Постановление
№ 12 от 29.XI.1973 год. по н. д. № 11/73 год., Пленум на ВС/. Поради това и в
НК са уредени мерки, които могат да бъдат приложени спрямо онези субекти на
предвидени в НК общественоопасни деяния, които не са наказателноотговорни
поради невменяемост /чл. 34/. Съгласно чл. 89 НК, по отношение на лице,
извършило общественоопасно деяние в състояние на невменяемост или изпаднало в
такова състояние преди постановяване на присъдата или по време на изтърпяване
на наказанието, съдът може да постанови: а/ предаване на близките, ако поемат
задължение за лекуването му под наблюдение на психо-неврологически диспансер;
б/ принудително лекуване в обикновено психо-неврологическо заведение и в/
принудително лекуване в специална психиатрична болница или в специално
отделение в обикновено психо-неврологическо заведение.
Горепосочената разпоредба се отнася до случаите,
когато въпреки че е извършено общественоопасно деяние, което осъществява поне
от обективна страна състав на престъпление, се стига до налагане само на
принудителна мярка, а не на правна санкция /наказание/ – причината за това е непригодността
на субекта за наказване. Следователно принудителните медицински мерки са
средство за превенция и се вземат само вместо и никога заедно с правна санкция,
като се налагат от съда, както и в частност – с влязъл в сила съдебен акт
спрямо ищеца е било постановено на основание чл. 89, б. “в“ НК принудително
лечение от стационарен тип в обикновено психиатрично /психо-неврологично/
заведение – Държавна психиатрична болница „Свети Иван Рилски“ – гр.Нови Искър.
Тези мерки са алтернатива на наказанието, защото необходимо условие за
постановяването им е състоянието на невменяемост на дееца, което препятства
реализирането на наказателна отговорност; в повечето случаи конкретното им
естество отговаря на понятието за лишаване от свобода по смисъла на чл. 5, т.
1, б. „е“ от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи – КЗПЧОС
/каквото именно е и естеството на наложената на ищеца мярка/.
За да се постанови
принудителна медицинска мярка по чл. 89 НК, е необходимо да се проследи
връзката на лицето с извършеното общественоопасно деяние, за което деецът не
носи наказателна отговорност или не може да търпи наказание. Целта на особеното производство по чл. 427 и
сл. НПК не е да се определи виновно ли е съответното лице, а да се вземе
решение относно принудителното му настаняване в психиатрично заведение. Тъй
като обаче тази мярка, включваща лишаване от свобода, е мотивирана не само с
терапевтични съображения, а и със съображения за сигурност, прокуратурата
трябва да докаже, че лицето, чието настаняване се иска, е извършител на
общественоопасно деяние, като няма пречка съдът да упражни контрол за
спазването на процесуалните права по Директива 2012/13 на Европейския парламент
и на Съвета от 22.05.2012 год. относно правото на информация в наказателното производство,
както и по Директива 2013/48 на Европейския парламент и на Съвета от 22.10.2013
год. относно правото на достъп до адвокат в наказателното производство и в
производството по европейска заповед за арест и относно правото на уведомяване
на трето лице при задържане и на осъществяване на връзка с трети лица и
консулски органи през периода на задържане, в хода на предходно производство /същинско
наказателно производство/, което не било подложено на такъв съдебен контрол /в
производството по налагане на принудителни медицински мерки могат да се вземат предвид
резултатите от водено по повод на въпросното деяние същинско наказателно
производство, при положение, че лицето се е ползвало с процесуалните гаранции в
хода на това производство/ – виж Решение на Съда /трети състав/ от 19.09.2019
год. /преюдициално запитване от Районен съд Луковит – България/ – Наказателно
производство срещу ЕР (Дело С-467/18) (2019/С
399/16).
На следващо място е видно от обстоятелствената част на исковата молба, че няма
каквито и да било твърдения за нарушено право на свобода и сигурност по смисъла
на чл. 5, § 2 – 4 КЗПЧОС /изложение на факти, които да попадат
в приложното поле на цитираните норми/, поради което и СГС не дължи
разглеждането на наличие на основание за обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. Цитирането от ищеца на правната норма на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ не е
равнозначно на основание на иска. Нещо повече по делото няма и каквито и да е
доказателства, че арестът на ищеца е бил извършен в нарушение на изискванията
на чл. 5, § 2 – 4 КЗПЧОС.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение, а решението на СРС – потвърдено.
При този
изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 08.01.2019 год., постановено по гр.дело №29791/2018 год. по
описа на СРС, ГО, 28 с-в.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд
при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1/
2/