Р
Е Ш Е
Н И Е
Номер 562 17.10.2019 година Град Стара Загора
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД,………втори граждански състав,
на 24 септември…………..……………….…2019 година,
в публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА МАВРОДИЕВА
ВЕСЕЛИНА МИШОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОРЯНА ХРИСТОВА
Секретар ………Катерина Маджова …..………………………………
Прокурор……………………………………………………………………,
като разгледа докладваното от……съдията В.
МИШОВА…………..в.гр.д. № 1314….по описа за 2019……...……...година, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано
по въззивна жалба, подадена от Н.П.Д. ***,
чрез адв. П.К. против решение № 480 от 17.04.2019 г., постановено по гр.д. №
6783/2017 г. на Старозагорския районен съд, в частта, с която са определени
квотите на допуснатия до делба апартамент № ***, находящ се в ***, с идентификатор 68850.505.157.2.24, и в частта, с
която предявеният иск за делба на 3 бр. леки автомобили и един товарен,
подробно описани в жалбата.
Въззивницата счита, че
първоинстанционното решение е неправилно, необосновано и противоречи на закона.
Счита, че първоинстанционният съд неправилно е възприел и приложил
задължителната за съдилищата практика – ТР 91/1974 г. на ОСГК на ВКС.
Неправилно и в противоречие с доказателствата било прието, че отказът на Н.П.Д.
от наследството, оставено от майка й, не е нищожен, тъй като не били извършени
действия, които несъмнено и безспорно да изразяват нейното непоколебимо
намерение да приеме наследството. В тази връзка не били обсъдени и съпоставени
показанията на свидетелите. Неправилно съдът бил приел, че приемането на вещи,
принадлежали на майка й, представлява ползване на обикновена покъщнина и са
действия на управление, насочени към запазването им. Неправилни били изводите
на съда, че независимо от нищожността на продажбата, извършена с н.а. № 14/1996
г., наследодателите на страните били придобили по давност оставената ½
ид.ч. от апартамент № 36. И.П.Н.и Н.П.Д. са деца на общия наследодател П.Г.П. и
са наследили ½ ид.ч. от
апартамент № 36 при равни квоти. При
наследяване на недвижим имот по закон от единия съпруг, другият съпруг не можел
да се позове на придобивна давност на неговата наследена идеална част. Съдът
бил приел, че двамата съпрузи са упражнявали фактическа власт върху чужди
идеални части и в противоречие с това приема, че са придобили по давност
½ ид.ч. от имота. Счита, че след като съдът е приел отказа й за
действителен, то тя трябвало да има ¼ ид.ч. от апартамен № 36. В случай,
че се приеме наличие на придобивна давност, то тя е до размера на ¼
ид.ч., а не до ½ ид.ч., както бил приел съдът. Или квотите на страните
следвало да бъдат 7/24 ид.ч. за нея и 17/24 ид.ч. за въззиваемия.
Въззивницата твърди, че съдът
не е обсъдил доводите и доказателствата,
установяващи, че до настъпване на смъртта на И.П.П.той не е владял, а е държал
имота за трети лица. Той никога не бил манифистирал пред нея намерението си да
свои процесния имот лично за себе си. Тя не била преустановила владението върху
този имот, което демонстрирала с честите си посещения в апартамента, помагала
на брат си за поддръжката му в различни периоди от време. Съдът не възприел
обстоятелството, че ответникът не доказал, че И.П.и Б.П.са я уведомили, че са
установили фактическа власт върху целия имот и го владеят само за себе си, нито
са извършвали действия, с които да й покажат, че са престанали да държат
нейните идеални части. Счита, че ответникът не е можел да се позове на
придобивна давност от името на починалата си майка и нейния съпруг, с който
няма родствена връзка. Неговата праводателка не е упражнила правото да се
позове на придобивна давност след смъртта на съпруга си. Ответникът живее от 10
години в чужбина и не бил владелец на ап.36, а само държател, поради което не
може да присъедини владение на своята праводателка и затова не е направил
такова искане по чл.82 ЗС. Счита, че квотите, при които трябва да се допусне
делбата върху този апартамент, са 8/12 за нея и 4/12 за ответника.
По отношение на леките
автомобили счита, че доводите на съда били в пълно противоречие с гласните и
писмените доказателства. Разпитаните свидетели установили, че автомобилите били
придобити приживе от И.П.. Лек автомобил марка „Москвич“ се намирал в двора в с.
*** и бил във владение на ответника, лек автомобил марка
„Мерцедес“ се ползвал от ответника, както и останалите. Моли автомобилите да
бъдат допуснати до делба.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци
на оспорения съдебен акт:
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо в обжалваната част. Жалбата е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, поради което е допустима.
Пред първоинстанционния съд е бил
предявен иск за делба. Ищцата Н.П.Д. е твърдяла, че с ответницата Б.И.П.(починала по
време на производството и заместена от сина й И.С.Б.) са съсобственици на недвижими имоти, от които
притежавала идеални части в наследство, оставено й от нейните родители, както и
от брат й, а ответницата притежавала идеални части от същите имоти в наследство
от нейния съпруг - брат на ищцата. На 18.03.1983 г.починала майка й Д.И.П., а
на 17.05.1996 г. – и баща й П.Г.П.. Оставените от тях недвижими имоти наследили
тя и брат й И.П.П.. На 12.08.2017 г. починал брат й, който нямал деца от брака
си. Негови наследници останали съпругата му Б.И.П.и ищцата като негова сестра.
Бракът на ответницата с общия им наследодател И.П.П.бил повече от десет години.
В наследство от тези наследодатели им останали недвижими имоти, в т.ч. и
апартамента предмет на въззивната жалба,
находящ се в ***, построен върху
държавна земя, парцел І,
кв. 39, състоящ се от: две спални, дневна,столова с бокс, баня, клозет,
антрета и балкони, със застроена площ от 88,37 кв.м, заедно с
принадлежащите:избено помещение № 19, таванско помещение № 22 и 2.703% от
общите части на сградата, при граници:за
жилището: от север-двор, изток- двор, юг-стълбище и ап. на ***, запад-ул. „***“, за избеното помещение: север-коридор,изток-двор,
юг-мазе 1, запад-мазе 20, за таванското помещение: север коридор, изток коридор
и таван 17,юг-таван № 30, запад- таван № 23, който апартамент съгласно схема № 15-573781/16.11.2017г. на
самостоятелен обект в сграда е с
идентификатор:68850.505.157.2.24 и се намира в
сграда № 2, разположена в поземлен имот с идентификатор: 68850.505.157, с предназначение:жилище, апартамент;
брой на нивата 1 и съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж:
68850.505.157.2.23, под обекта:68850.505.157.2.18 ,над обекта:
68850.505.157.2.30.
Относно този апартамент ищцата е
твърдяла, че е бил придобит от родителите й. След смъртта на майка й, от името на баща
й, в качеството на негов пълномощник Т.И.К., с н.а. № 14, том ХV, дело №
4087/1996г. на нотариуса при РС-Стара Загора, изслушан на 13.08.1996 г., е
продал на брат й И.П.П.идеалната си част от апартамента без да са
конкретизирани какъв е размерът на тези идеални части. Твърдяла е, че тази сделка е нищожна поради липса на
съгласие и основание, тъй като продажбата е извършена чрез пълномощник три
месеца след настъпването смъртта на баща й и прекратяването на дадените от него
пълномощия, и се позовава на тази нищожност. Затова счита, че тя и брат й са
наследили при равни квоти, за всеки един от тях по ½ ид.ч. След смъртта
му неговата една втора идеални част е наследена от ищцата като негова сестра и
ответницата като негова съпруга , при квоти за съпругата 2/3 и за нея 1/3. С
оглед и на това от целия апартамент ищцата притежавала 8/12 ид.ч., а
ответницата, респ. нейният наследник - 4/12 ид.ч.
Ищцата
е твърдяла, че в наследство са останали и лек автомобил
марка „Мерцедес Ц 200 ЦДИ“,
с рег. № СТ 0203 ВВ, рама WDB20300441A337031 ,
двигател 61196230529969; лек автомобил, модел ГАЗ 69А, рама 565081, двигател
231876, с рег. № СТ 1913 СН; лек автомобил модел „Мерцедес А 140“, с рама WDB16803113275966,
двигател 16694030237822, рег. № СТ 3839 АВ и товарен автомобил модел „Москвич
412 иж“ 1500, рама ХТК271500Н0278560, двигател 6165593, с рег. № СТ 3492 СС.
Тези автомобили били придобити от наследодателя по време на брака му с Б.И.П.,
поради което наследствения й дял бил 2/3 ид.ч., а на ищцата – 1/3 ид.ч. от
½ ид.ч.
Ответникът
И.С.Б. е
оспорил квотите, при които ищцата е искала да бъде допусната делбата. По
отношение на
апартамент № ***, само който е предмет на въззивната жалба, не е оспорил
твърдението, че имотът е бивша собственост на П.Г.П. и Д.И.П., придобит от тях
по време на брака им, прекратен със смъртта на Д.И.П., настъпила на 18.03.1983
г. Твърдял е, че с писмено заявление до PC - Чирпан Н.П.Д. е направила отказ от
наследството на своята майка, в резултат на което нейната идеална част е
увеличила дела на брат й И.П.П., придобил по наследство от своята майка
½ ид.ч. Останалата ½ ид. ч. била придобита от И.П.П.и неговата
съпруга - Б.И.П.по давностно владение,
установено след смъртта на П.Г.П. на 17.05.1996 г., и обективираната в
н.а.
за покупко- продажба № 14. Счита,
че към момента на смъртта си И.П.П.е притежавал 3/4
ид.ч. от имота, а Б.Е.П.е притежавала 1/4 ид.ч. от същия имот и оспорва
твърдението на ищцата за притежаваните от нея квоти, като счита, че тя е
собственик на 3/12 и.ч., а останалите
9/12 ид.ч. са негова собственост по наследство от майка му Б.П.. По отношение
на МПС твърди, че са погинали преди
смъртта на И.П.П..
Първоинстанционният съд е приел от фактическа страна,
че Д.И.П. е починала на 18.03.1983 г., като е оставила за свои законни
наследници П.Г.П. – съпруг, Н.П.Д. – дъщеря и И.П.П.– син. П.Г.П. е починал на
17.05.1996 г., като е оставил за свои законни наследници дъщеря си Н.П.Д.
(ищцата по делото) и синът си И.П.П.. И.П.П.е починал на 12.08.2017 г. и е
оставил за свои законни наследници: сестра си Н.П.Д. и съпругата си Б.И.П.. Б.И.П.е
починала на 20.02.2018 г., като е оставила за свой законен наследник – И.С.Б. –
ответник по делото. Приел е, че Н.П.Д. се е отказала от наследството, оставено
от майка й. С договор за
покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в н.а. № 14, т. ХV, дело №
4087/1996 г. на нотариус при РС Стара Загора, П.Г.П. чрез пълномощника си Т.И.К.
е продал на сина си И.П.П.идеалната си
част от апартамент в ***.
По
отношение на МПС е приел, че не е установено по безспорен начин, че те са съсобствени
между страните, в чие владение се намират, и че те са погинали преди смъртта на
наследодателя И.П.П., тъй като разпитаните свидетели не са уточнили колко и
какви марки са били тези автомобили, къде се намират в момента и кой ги владее.
От
правна страна първоинстанционният съд е приел, че отказът от наследство,
извършен от ищцата, е валиден и е породил целените
последици, изключвайки ищцата от кръга на наследниците на Д.И.П.. По отношение
на продажбата, извършена чрез пълномощник с нотариален акт № 14, т.ХV, дело №
487 от 1996 г. на Нотариус при РС Стара Загора, съдът е приел, че тя е нищожна,
поради липса на съгласие и основание – чл. 26, ал.2 ЗЗД, тъй като със смъртта на
упълномощителя – продавач по сделката П.Г.П., пълномощието се е прекратило на
основание чл. 41, ал.1 ЗЗД. В тази връзка е приел, че
е предявен иск за признаване недействителността на договора, обективиран с н.
а. № 14, т.ХV, дело № 4087/1996 г. на нотариус при РС Стара Загора, като сключен
при липса на съгласие, с който е бил надлежно сезиран от ищцата и се е
произнесъл по него. Приел е и това, че не е установено продавачът да е получил
продажната цена, и това е основание за нищожност. Въпреки нищожността на сделката е приел,
че И.П.П.и неговата съпруга Б.И.П.са придобили по давностно владение,
установено след смъртта на наследодателя П.Г.П. на 17.05.1996 г. ½ ид.ч.
от имота, тъй като в продължение на повече от 20 години са го владели в условията
на СИО, живели са в този апартамент и дори да са
упражнявали фактическа власт върху чужди идеални части, те са манифистирали, че
този имот е техен, а ищцата Н.Д. не е оспорвала това владение с някакви свои
действия и давността не е била прекъсвана.
Делбата е
допусната при квоти ¼ ид.ч. за
ищцата и ¾ ид.ч. за ответника.
Въззивният съд намира въззивната жалба за
неоснователна.
По делото не е било спорно,
че Д.И.П. е починала на 18.03.1983 г., като е оставила за свои законни
наследници съпруга си П.Г.П. и децата си Н.П.Д. и И.П.П.. П.Г.П. е починал на
17.05.1996 г., като е оставил за свои законни наследници дъщеря си Н.П.Д. и
синът си И.П.П.. И.П.П.е починал на 12.08.2017 г. и е оставил за свои законни
наследници: сестра си Н.П.Д. и съпругата си Б.И.П., починала на 20.02.2018 г. в
хода на производството по делото и оставила за свой законен наследник И.С.Б. – конституиран като ответник по
делото.
Не е спорно, че приживе общите наследодатели Д.И.П.
и П.Г.П. са притежавали в съпружеска имуществена общност недвижими имоти, в
т.ч. и апартамента, предмет на въззивната жалба, находящ се в ***, построен върху държавна
земя, парцел І, кв. 39, състоящ се от: две
спални, дневна,столова с бокс, баня, клозет, антрета и балкони, със застроена
площ от 88,37 кв.м, заедно с принадлежащите:избено помещение № 19, таванско
помещение № 22 и 2.703% от общите части на сградата, с идентификатор
68850.505.157.2.24. Съгласно разпоредбата
на чл.344, ал.1 ГПК в решението, с което се допуска делбата, съдът се произнася
по въпросите: между кои лица и за кои имоти ще се извърши тя, както и каква е
частта на всеки сънаследник, т.е. произнася се и за това дали е налице
съсобственост на посоченото основание и кои са съсобствениците, респ. какви са
техните дялове. В случая ищцата претендира съсобствеността да е създадена по
силата на наследствено правоприемство.
Със смъртта на съпругата Д.И.П. на 18.03.1983 г. съпружеската имуществена
общност се прекратява и съгласно чл. 14, ал.7
от СК (отм. обн. ДВ бр. 23 от 1968 г.) следва да се приложат разпоредбите
относно наследяването и делбата. Но когато преживелият съпруг наследява заедно
с деца на починалия съпруг, той не получава дял от частта му от общото
имущество, при което в наследството
остават само идеалните части, които са
били собствени на починалия съпруг. Така останалата в наследство
½ ид.ч. от процесния имот би следвало да се наследи от двете деца на
наследодателката при равни права, но ищцата Н.П.Д. е извършила отказ от
наследството на своята майка, при което нейната ¼ ид.ч. от недвижимия
имот е увеличила дела на брат й И.П.П.от наследство до ½ ид.ч. от недвижимия имот.
Неоснователно
е възражението, че отказът от наследство е нищожен, тъй като ищцата е била
извършила конклудентни действия, установяващи приемане на наследството.
Съгласно чл.49, ал.2 ЗН приемане на наследство има, когато наследникът извърши
действие, което несъмнено предполага неговото намерение да го приеме. Видно е
от посочения текст, че е достатъчно извършването и на едно-единствено действие
от страна на наследника, стига то да сочи недвусмислено на намерението за
приемане на наследството. Във всеки конкретен случай съдът следва да прецени
дали извършените действия сочат на воля за приемане на наследството.
Възражението на ищцата относно твърдението на ответника, че тя се е отказала
валидно от наследството, оставено от майка й, е обосновано с твърдения, че тя е
получила и приела оставени в наследство от майка й лично нейни вещи: шевна
машина марка „Науман“; маса за хранене с четири стола, 4 бр. родопски
одеяла; 10 м домашно тъкани черги; 10
бр. вилици, 10 бр. лъжици и 2 бр. черпака. Освен това била ходела често в имота
и го е поддържала – чистела, боядисвала, ремонтирала. Въззивният съд намира, че
отказът от наследството на Д.И.П. от законната й наследница Н.П.Д., вписан под
№ 41 от 18.05.1993 г., е действителен, тъй като не е установено чрез пълно
доказване от страна на ищцата наличието на приемане на наследството в предходен
на вписването на отказа момент. От показанията на разпитаната пред
първоинстанционния съд като свидетел М.Д.С. се установява, че бащата на ищцата
й е споделял, че е давал на Н. посуда и одеяла. В същия смисъл са и показанията
на свид. Р.Р.Р., която твърди, че на помена дали на Н. шевната машина, одеяла,
пътеки и пр. Свидетелят Д.П.Ж. пък предполага, че брат й И. й е дал някакви
дрехи. Тези гласни доказателства не са достатъчни, за да се приеме, че Н. е
извършила фактически действия, които показват намерението й да придобие
наследството. Очевидно става дума за дарени по обичай вещи по повод смъртта на
майка й – арг. свид. показания на Р.Р.Р.. Получените конкретни вещи за спомен
не обективират действия по приемане на наследството (Р-251-2011, ІІ г.о.). По
принцип не съставляват такива действия и полагането на грижи в помощ на
преживял наследник, като чистене, боядисване и пр. Друг е въпросът, че по делото
не се доказа ищцата да е вършила такива действия. Посещенията в дома на баща й
са били в изпълнение на нравствен дълг.
Неоснователно е възражението на въззивницата относно приетата от първоинстанционния съд изтекла придобивна давност в полза на брат й И.П.П.и съпругата му Б.Е.П.по отношение на половината от процесния апартамент. В тази връзка на първо място следва да се посочи, че покупко-продажбата от 13.08.1996 г., обективирана в н.а. № 14, том ХV, дело № 4087/1996 г. на нотариуса при РС-Стара Загора, не е нищожна поради липса на съгласие и липса на основание, както е приел районният съд. Липсата на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД е налице, когато волеизявлението е направено при т. нар. съзнавана липса на съгласие (напр. изтръгнато е с насилие, направено без намерение за обвързване, на шега, като учебен пример и др.). Договорът, сключен от лице, действало като представител, без да има представителна власт, не страда от такъв порок. Когато се сключва договор чрез представител, последният формира и изразява воля, т. е. - прави волеизявление, изразява съгласие от името на представлявания, и съобразно чл. 36, ал. 2 ЗЗД правните последици от договора настъпват направо за представлявания. Поради това, липсата на представителна власт засяга единствено вътрешното правоотношение между представителя и представлявания. Мнимо представляваният може да се позове на недействителността по чл. 42, ал. 2 ЗЗД както извънсъдебно, така и пред съда. Последното той може да направи чрез предявявяне на установителен иск по чл. 42, ал. 2 ЗЗД или чрез заявяване на такова правоизключващо възражение срещу предявен против него иск по повод изпълнението или други претенции и последици, произтичащи от договора, сключен от негово име без представителна власт.
Както субективното потестативно материално право на мнимо представлявания да потвърди и по този начин да валидира с обратно действие във времето висящо недействителния договор, така и неговото субективно материално право да се позове на тази недействителност са наследими и могат да бъдат упражнени от всеки от наследниците му - съразмерно дела му от наследството.
След
позоваване от страна на мнимо
представлявания на недействителността, от висяща тя става окончателна.
Възможността договорът да породи целените с него правни последици отпада, както
и вещно-транслативен ефект по чл.
24, ал. 1 ЗЗД, поради
което насрещната страна - третото лице, договаряло с мнимия представител, нито
придобива облигационни и вещни права по силата на договора, нито упражнява
добросъвестно владение, тъй като такъв договор не е правно основание, годно да
го направи собственик по смисъла на чл.
70, ал. 1 ЗС - ТР №
5/2016, на ОСГТК, т.ІІ. С постановеното решение от първоинстанционния съд
решение обаче договорът за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 14,
т.ХV, дело № 487 от 1996 г. на нотариус при РС Стара Загора, е обявен за
нищожен (без да е посочено основанието за нищожността в диспозитива). Решението
в тази част не е обжалвано. Въпреки, че районният съд не е бил сезиран с иск за
обявяване на нищожност, а с възражение, и решението в тази част е недопустимо,
въззивният съд следва да зачете силата на пресъдено нещо, защото се произнася
служебно само по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част – чл.269 ГПК. Както бе посочено по-горе, решението в тази част не е
обжалвано.
Нищожното правно основание води до конституиране на
недобросъвестно владение и за да се придобие имотът по давност, следва същото
да е осъществявано в законоустановения 10-годишен срок. В случая този срок е
изтекъл към м. август 2006 г., по време на брака на наследодателите на
страните, който, видно от удостоверението на граждански брак, е сключен на
24.06.1987 г. Безспорно е, че те са живели в процесния апартамент
необезпокоявано и непрекъснато, без противопоставянето на трети лица,
включително и без противопоставянето на ищцата като наследница на мнимо
представлявания прехвърлител.
Неоснователно въззивницата
претендира, че наследодателят И.П.П.не е владял, а е държал имота и никога не е
манифистирал пред въззивницата Н.П.Д. намерението си да свои процесния имот
лично за себе си. Вярно е, че презумпцията по чл.69 ЗС не се прилага в
хипотезите на съсобственост, възникнала по силата на наследяване, и за да бъде
придобита по давност наследствената част на другия сънаследник, не е достатъчно
да е настъпила промяна в намерението, с което се упражнява фактическата власт
върху тази част, а именно от държане във владение, а е необходимо тази промяна
да се обективира по начин, че да достигне до знанието на другия наследник.
Настоящата хипотеза обаче не е такава, тъй като владението е установено въз
основа на правна сделка, макар и тя да е нищожна. Както бе посочено по-горе,
нищожното правно основание води до конституиране на недобросъвестно владение.
Нормата на чл.79 ЗС регламентира фактическия състав на придобивната давност при
недобросъвестното владение, включващ като елементи изтичането на определен в
закона период от време и владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС. Правната
последица – придобиване на вещното право, е свързана само с тези юридически
факти. Затова и в този случай, както в случаите на смесена от гледна точка на
правопораждащите юридически факти съсобственост, съдът счита, че въззивницата,
която поддържа във въззивната жалба, че не е бездействала и не се е
дезинтерисирала от правата си, следва да установи онези активни действия, чрез
които е демонстрирала владелческо поведение и с което поведение е обезпокоила
своенето на вещта от страна на владелеца, което не е сторено. Нито един
свидетел не е твърдял, че въззивницата е манифистирала претенциите си като
собственик в имота.
Неоснователно е и
възражението, изложено във въззивната жалба, че ответникът не може да се позове
на придобивна давност на починалия И.П., който не е негов праводател и приживе
не е упражнил това свое право, както това не е сторила и Б.П.след смъртта на
съпруга си. Както бе посочено по-горе, нормата на чл.79 ЗС сочи елементите на
фактическия състав на придобивната давност при недобросъвестното владение, а
именно изтичането на определен в закона период от време и владение по смисъла
на чл.68, ал.1 ЗС. Правната последица е придобиване на вещното право и тя
свързана само с тези юридически факти. Други елементи е недопустимо да бъдат
включвани по тълкувателен път, в т.ч. и позоваването на изтекла придобивна
давност. Затова изискуемото от чл.120 ЗЗД във връзка с чл.84 ЗС волеизявление
не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл.79 ЗС – ТР №
4/17.12.2012 г., ОСГК. С други думи е възможно
да бъде придобито право на собственост на недвижим имот на основание
чл.79 ЗС от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и
неговите права да се признаят на неговите наследници, респ. и на техните
наследниците в съдебен спор за собствеността. Позоваването може да бъде
направено както от владелеца, така и от неговите наследници, тъй като това право не се погасява със смъртта му и се
включва в наследството му, което ще рече, че ако едно лице е владяло недвижим имот
в изискуемия по чл.79 ЗС срок, но е починало преди да се позове на последиците
от придобивната давност, то в наследството му се включва владението върху
имота, както и правото наследниците му да се позоват на изтекла в полза на
наследодателя им придобивна давност. Тъй като действието на придобивното
основание се зачита от момента на изтичане на срока, то при наличие на
позоваване от страна на наследниците, ще се счита, че придобивното основание е
осъществено от наследодателя. Така имуществото на И.П., като съвкупност от
права и задължения и фактически състояния, включва владението на имота, както и
правото на наследниците, респ. и на техните наследници да се позоват на изтекла
в полза на наследодателя им придобивна давност. В случая давностният срок е изтекъл към м. август 2006
г. и с оглед на гореизложеното се счита, че към този момент наследодателите са
придобили имота по давност.
С оглед на гореизложеното
съдът счита, че няма основание да променя квотите, определени с
първоинстанционното решение. Към момента на смъртта си общия наследодател И.П.П.е
притежавал ¾ ид.ч. от имота, а неговата съпруга – ¼ ид.ч. На
основание чл.9, ал.2 ЗН притежаваните от него идеални части се наследяват от
неговата съпруга в размер на 2/3 ид.ч., тъй като бракът им е продължил повече от
10 години, а неговата сестра получава 1/3 ид.ч., поради което апартаментът
следва да бъде допуснат до делба при квоти ¾ ид.ч. за ответника И.С.Б.
като единствен наследник на съпругата на наследодателя Б.И.П.и ¼ из.ч.
за ищцата – сестра на наследодателя.
По отношение на недопуснатите
до делба автомобили:
Поискана
е делба на четири МПС: лек автомобил марка
„Мерцедес Ц 200 ЦДИ“, с рег. № СТ 0203 ВВ, рама WDB20300441A337031 , двигател 61196230529969; лек автомобил, модел ГАЗ
69А, рама 565081, двигател 231876, с рег. № СТ 1913 СН; лек автомобил модел
„Мерцедес А 140“, с рама WDB16803113275966, двигател
16694030237822, рег. № СТ 3839 АВ и товарен автомобил модел „Москвич 412 иж“
1500, рама ХТК271500Н0278560, двигател 6165593, с рег. № СТ 3492 СС. Видно от представените пред първата
инстанция удостоверения, издадени от МВР, Сектор „Пътна полиция“ Стара Загора,
че тези МПС са били регистрирани като собственост на наследодателя И.П.П.. Това обаче
не е достатъчно, за да бъде доказана собствеността върху тях, тъй като
доказателство за това е или писмения договор за придобиването на автомобила –
арг. чл.144, ал.1 ЗДвП, или свидетелството за регистрация, което е официален
свидетелстващ документ за регистрацията, отчета, пускането в движение и
спирането от движение на МПС и по силата на изрична правна норма – чл.33, ал.2
от Наредба № І-45 от 24.03.2000 г.
удостоверява правото на собственост. От показанията на свидетелите се
установява, че наследодателят е имал автомобили. Така свид. М.Д.С. твърди, че
той е идвал със сребриста кола, мерцедес, за която е казвал, че е закупил от
Германия, а преди това тя го е виждала с друга кола и била чувала от него, че
има и други коли. Свидетелят Д.П.Ж. също твърди, че наследодателят е имал
мерцедес, който дал на И., а по-късно купил японски джип и друг мерцедес. Имал
и москвич, с който карали материали. Свидетелите И.Б.Т., К.И.Б. и И.Б.И. също
твърдят, че наследодателят е подарил на въззиваемия единия мерцедес преди много
години, но не знаят сега къде е автомобилът. Свидетелите И.Т. и И.Б.И. твърдят,
че москвичът е в двора на къщата в с. ***, а другите стари коли наследодателят махнал. Свидетелят твърдят и това,
че след смъртта на наследодателя някои от автомобилите са били продадени от
въззиваемия и от неговата наследодателка.
С оглед на тези обстоятелства
съдът не би могъл да приеме, че към момента на предявяване на иска процесните
автомобили съществуват и са съсобствени. Не е ясно и кой ги държи, ако
съществуват. Делба може да се иска и да се допусне само на съсобствена вещ,
която по време на предявяване на иска съществува, а не и на вещ, която е
съществувала като съсобствена в миналото. Ако вещта е отчуждена или погинала,
съсобствениците не разполагат с иск за делба
Предвид на изложеното
въззивният съд намира, че въззивната жалба е неоснователна. Обжалваното решение
следва да бъде потвърдено. Разноски не се претендират от въззиваемия.
Воден
от горните мотиви, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 480 от
17.04.2019 г., постановено по гр.дело №
6783/2017 г. на Старозагорския районен съд.
Решението
подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните
пред ВКС на РБ при наличието на касационните основания по чл.280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: