РЕШЕНИЕ
№ 975
гр. София, 22.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ
при участието на секретаря СТАНИСЛАВА АЛ. РАЙЧЕВА
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело
№ 20211110153057 по описа за 2021 година
Предявени са отрицателни установителни искове по чл. 439 ГПК от М. Д. Т.
срещу „Топлофикация София“ ЕАД за недължимост на сумите: 573,35 лева, главница
за потребена, но незаплатена топлинна енергия за периода от м.05.2013г. до 04.2014г.,
сумата от 32,48 лева- мораторна лихва за забава върху главницата за периода от
30.06.2013г. до 20.11.2014г., както и сумата от 162,50 лева- сторени съдебни разноски,
за които суми е бил издаден изпълнителен лист на 18.02.2015г. по ч.гр. дело №
66509/2014г. по описа на СРС, 44-ти състав, въз основа на който е образувано изп. дело
№ ........ по описа на ЧСИ С. Х.
Ищецът твърди, че не дължи посочените суми, тъй като вземането е погасено по
давност и не може да бъде предмет на принудително изпълнение. Поддържа, че въз
основа на изпълнителния лист от 18.02.2015г. е образувано изпълнително дело № .....
при ЧСИ С. Х., като след образуването му били извършвани действия с цел проучване
имущественото състояние на длъжника, справка НБДН, както и за налични трудови
правоотношения, справка в Агенцията по вписвания за придобити от длъжника
недвижими имоти. Сочи, че на 31.03.2015г. били изпратени запорни съобщения до
различни търговски банки с искане да бъде наложен запор върху банкови сметки,
открити на името на ищеца, като това било последното валидно извършено
изпълнително действие, годно да прекъсне давността. След изпращане на запорните
съобщения в периода от 31.03.2015г. до 31.03.2017г. не били извършвани действия,
годни да прекъснат започналата да тече погасителна давност, поради което на
31.03.2017г. изпълнителното дело се било прекратило по силата на закона. Поддържа,
че изпълнителното производство е висящо единствено по отношение на М. Т., тъй като
на 12.06.2017г. другият длъжник – Б. Т., бил изплатил своя дълг и делото спрямо него
било приключило с акт на съдебния изпълнител. След образуване на изпълнителното
1
производство били извършвани доброволни плащания от Б. Т. и трето лице- Б.,
пълномощник на Б. Т., които не се били отразили върху размера на задължението на
ищцата. Поддържа, че в посочените две доброволни плащания никъде не фигурирало
изрично признание на дълга по смисъла на чл. 116, б. „А“ ЗЗД. На следващо място
твърди, че погасителната давност тече отделно за всеки един от длъжниците и
извършването на действия по принудително изпълнение спрямо един от длъжниците,
не са в състояние да прекъснат преклузивния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, както и
погасителната давност, които текат в нейна полза. Искането към съда е да уважи
предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който се
оспорват предявените искове. Изложени са съображения, че давността за вземането по
влязла в сила заповед за изпълнение е 5 години, а не 3, както се твърди в исковата
молба. Сочи, че правният ефект от влизането на заповедта в сила е идентичен от
влизането в сила на съдебно решение. Твърди, че не може да се свързват с различни
последици заповед за изпълнение, стабилизирана с влизането в сила на съдебно
решение по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК и такава, стабилизирана поради
неподаване от длъжника на възражение в законовия срок. Поддържа, че с влизане в
сила на заповедта за изпълнение по гр. дело № 66509/2014г. по описа на СРС е
започнала да тече нова 5-годишна давност за вземането. На следващо място твърди, че
с молба за образуване на изп. дело № 889/2015г. по описа на ЧСИ Х. от 11.03.2015г.
давността била прекъсната. След образуването на изпълнителното дело били
предприети редица изпълнителни действия, прекъсващи давността. На следващо място
по изпълнителното дело били постъпвали плащания, като с всяко едно от тях
давността била прекъсвана. Искането към съда е да отхвърли предявените искове.
Претендира разноски.
Съдът, като обсъди събраните доказателства и доводите на страните,
приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Предявен е иск по чл. 439 ГПК.
За да е допустим отрицателният установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК, с
който се оспорва изпълняемото право, същият следва да е основан само на
новонастъпили факти, а именно факти, настъпили след приключване на съдебното
дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, в случая на
заповедното производство - факти, настъпили след изтичане на срока за възражение и
стабилизиране на заповедта за изпълнение (чл. 439, ал. 2 ГПК и Решение № 451 от
29.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2306/2015 г., IV г. о.; Решение № 333 от 5.12.2011 г. на
ВКС по гр. д. № 1244/2010 г., III г. о.; Решение № 781 от 25.05.2011 г. на ВКС по гр. д.
№ 12/2010 г., III г. о.; Определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. №
1528/2018 г., IV г. о.; Определение № 831 от 17.12.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. №
7393/2013 г., IV г. о.; Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. №
1366/2015 г., II т. о.; Определение № 956 от 22.12.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 886/2010
г., I т. о.).
В исковата молба ищецът твърди, че давността за вземанията е започнала да тече
от 31.03.2015 г., когато според него са изпратени запорни съобщения до различни
търговски банки. Поради това предявеният иск е допустим, тъй като ищецът се
позовава на факта на изтекла погасителна давност за вземанията, тоест на факт,
новонастъпил след влизане в сила на заповедта за изпълнение.
2
По делото е отделено за безспорно, че срещу М. Д. Т. и Б. К. Т. е издаден
изпълнителен лист от 18.02.2015г. по ч.гр.д. № 66509/2014 г. на СРС въз основа на
Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 11.12.2014 г. по същото дело, по който лист е
образувано изп. дело № 889/2015 г. на ЧСИ С. Х., рег. № .... на КЧСИ, за посочените в
исковата молба суми и основания.
Предмет на иска по чл. 439 ГПК не е съществуването или несъществуването на
вземането, а съществуването или несъществуването на правото на принудително
изпълнение въпреки евентуалните прекъсвания или спирания на давността (Решение №
257 от 30.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 694/2019 г., III г. о.; Определение № 95 от
22.02.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 510/2018 г., IV г. о.).
Съгласно ППВС № 3 от 18.XI.1980 г. по гр. д. № 3/80 г. образуването на
изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае производството,
давност не тече. С т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС
е възприето противоположното разрешение, че в изпълнителното производство
давността се прекъсва с предприемането на всяко действие по принудително
изпълнение, от който момент започва да тече нова давност, която не спира да тече.
По въпросите от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3 от
18.XI.1980 г. по гр. д. № 3/80 г. във връзка с теченето на давността, извършена с т. 10 от
ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, и прилага ли се
последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането
му, е образувано тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, по което към настоящия
момент не е постановено тълкувателно решение.
Принципна постановка е, че тълкувателните актове на върховната съдебна
инстанция имат обратно действие считано от влизане в сила на нормата, която
тълкуват, по силата на общото правило, че тълкувателният акт представлява правно-
логическо цяло с тълкуваната норма. Въпреки че съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ
тълкувателните актове са задължителни за съответните държавни органи, а не и за
други правни субекти извън посочените в същата норма, последните не могат да
изискват от тези органи да съобразяват действията си с бъдещи тълкувателни актове,
нито самите органи могат да прилагат тези актове преди тяхното постановяване.
Когато с последващ тълкувателен акт е разтълкувана дадена правна норма по различен
начин в сравнение с предходен тълкувателен акт, последващият тълкувателен акт няма
обратно действие и започва да се прилага от момента, в който е обявен по съответния
ред, поради правилото, че правните последици, породени от даден юридически факт,
се уреждат от нормата, която е в сила към момента на осъществяване на същия факт. В
някои случаи прилагането на новото тълкуване би довело до настъпване на
неблагоприятни последици за една от страните в правоотношението, каквито не биха
настъпили в случаите, когато се прилага тълкуването, дадено с предходното
тълкувателно решение. Придаването на същинско обратно действие на новото
тълкувателно решение става само по изключение и въз основа на изрична норма за
това. В противен случай би се стигнало до нарушаване на принципа на правна
предвидимост, който стои в основата на разпоредбата на чл. 6, § 1 ЕКПЧ относно
правото на справедлив съдебен процес в неговия гражданскоправен аспект, тъй като
предвидимостта на законовите разпоредби и съдебната практика по тяхното
приложение, по-специално по отношение на правилата за формата, сроковете и
давността, гарантират ефективността на правото на достъп до съд (т. 21 от Решение от
10.01.2019 г. на ЕСПЧ по дело Вълкова срещу България; т. 32 от Решение от 19.02.2013
3
г. на ЕСПЧ по дело Петко Петков срещу България). Така т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015
г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС се прилага само за изпълнителни производства,
висящи към момента на неговото обявяване на 26.06.2015 г. или образувани от тази
дата нататък (арг. чл. 14 ЗНА и Решение № 51 от 21.02.2019 г. на ВКС по гр. д. №
2917/2018 г., IV г. о.; Решение № 252 от 17.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1609/2019 г.,
III г. о.; Решение № 170 от 17.09.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2382/2017 г., IV г. о.;
Определение № 735 от 6.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3982/2019 г., III г. о.).
Перемпцията има правно значение за прекъсването на давността при действието
на ППВС № 3 от 18.XI.1980 г. по гр. д. № 3/80 г., тъй като до обявяването му за
изгубило сила на 26.06.2015 г. с т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г.,
ОСГТК на ВКС новата давност е започвала да тече от прекратяването на
изпълнителното дело и гражданите, съдът и всички други държавни органи са били
длъжни да съобразяват поведението си с него (Решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС
по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о.; Решение № 93 от 17.05.2021 г. на ВКС по гр. д. №
2766/2020 г., IV г. о.).
С молба от 11.03.2015 г. на „Топлофикация София“ ЕАД е поискано образуване
на изпълнително дело за вземанията, като е приложена изпълнителен лист от
18.02.2015 г. по ч.гр.д. № 66509/2014 г. на СРС.
Към момента на обявяване на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г.,
ОСГТК на ВКС на 26.06.2015 г. изпълнителното производство е висящо, тъй като
делото не е перимирано по право. Така за периода от 11.03.2015 г., когато е образувано
изпълнителното производство, до 26.06.2015 г., когато е обявено горепосоченото
тълкувателно решение, давност за процесните вземания не е започнала да тече.
С влизането в сила на заповедта за изпълнение се получава ефект, аналогичен на
силата на пресъдено нещо, и длъжникът не може да направи възраженията си срещу
дълга по общия исков ред извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като
същите възражения са преклудирани. Така се получава ефект на окончателно разрешен
правен спор за съществуване на вземането по арг. и от чл. 371 ГПК, поради което
намира приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, според която срокът на новата
давност е всякога пет години. Неподаването на възражение в срока по чл. 414, ал. 2
ГПК може да се приравни по правни последици на признание на вземането от
длъжника по чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Целта на регламентираното в действащия ГПК от 2008
г. заповедно производство е да се установи дали претендираното вземане е спорно, а
признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, доколкото
същите манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди
съществуването на конкретен дълг към кредитора (Решение № 131 от 23.06.2016 г. на
ВКС по гр. д. № 5140/2015 г., ІV г. о.; Решение № 100 от 20.06.2011 г. на ВКС по т. д.
№ 194/2010 г., II т. о.). Аргумент за противното не следва от обстоятелството, че
заповедното производство се развива без участието на длъжника. Действително,
длъжникът няма възможност да възпрепятства самото издаване на заповедта за
изпълнение, доколкото научава за същата едва с връчването й. Въпреки това обаче
законодателят е уредил възможност за участие и защита на длъжника в хода на
производството - чрез подаване на възражение, като в този смисъл е осигурена
гаранция за правата му, което обстоятелство не може да се пренебрегне. Влязлата в
сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с
обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичане на срока
за подаване на възражение. По действащия ГПК няма основание да се отрече
приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение на съдебно решение по
4
смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД (Решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. №
1747/2020 г., IV г. о.; Определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. №
1528/2018 г., IV г. о.; Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. №
4647/2015 г., IV г. о.; Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. №
2566/2013 г., IV г. о.; Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. №
221/2010 г., IV г. о.; Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015
г., II т. о.).
При липса на доказателства за връчване на процесната заповед за изпълнение от
11.12.2014 г. с оглед преценка за изтичане на двуседмичния срок за възражение срещу
заповедта по чл. 414, ал. 2 ГПК (в редакция до изм. с ДВ, бр. 100 от 2019 г.) и
съответно за датата на нейното влизане в сила, за такава се счита датата на издаване на
изпълнителния лист на 18.02.2015 г.
По правило от влизането в сила на заповедта за изпълнение започва да тече нова
давност за вземанията (Определение № 262 от 9.07.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. №
586/2020 г., IV г. о.). В настоящия случай давността е текла от 18.02.2015 г. до
11.03.2015 г., когато давността е прекъсната поради образуването на изпълнително
производство, през чийто ход давност за вземанията не тече съгласно ППВС № 3 от
18.XI.1980 г. по гр. д. № 3/80 г., което се прилага за изпълнителни производства,
висящи към момента на обявяването на 26.06.2015 г. на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д.
№ 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, но до 26.06.2015 г., каквото е процесното изпълнително
производство съобразно гореизложените мотиви, че същото тълкувателно решение
няма обратно действие към заварени изпълнителни производства. Поради това не е
предмет на изследване в настоящото изложение дали от образуването на
изпълнителното производство на 19.02.2014 г. до 26.06.2015 г. са поискани и/или
извършени изпълнителни действия срещу длъжника.
Съобразно гореизложеното, перемпцията е без правно значение за прекъсването
на давността при действието на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на
ВКС считано от 26.06.2015 г., когато отпада действието на ППВС № 3 от 18.XI.1980 г.
по гр. д. № 3/80 г. Новата давност започва да тече от 26.06.2015 г. и се прекъсва с всяко
поискано или предприето изпълнително действие (Решение № 37 от 24.02.2021 г. на
ВКС по гр. д. № 1747/2020 г.,IV г.о.).
На 14.07.2015 г. до ищцата е изпратено съобщение за конституирането на НАП
като присъединен взискател по изпълнителното дело, което съобщение е получено от
нейния съпруг Б. Т., както е отбелязано върху самото съобщение на ЧСИ Х.
На 14.09.2018 г. е наложен запор върху сметките на длъжника в „Сосиете
Женерал Експресбанк“ АД, което с писмо от 25.09.2018 г. е отговорило, че ищцата има
разкрити сметки в лева и евро и запорът е наложен.
На 01.10.2018 г. е вписана възбрана върху съответен имот на ищцата въз основа
на постановление от 27.09.2018 г. на ЧСИ Х.
С молба от 19.02.2019 г. на ответника е поискано предприемането на конкретни
изпълнителни действия срещу ищцата – запор на банкови сметки, трудово
възнаграждение, пенсия.
Запорът на вземане се счита за наложен на датата, на която запорното съобщение
е връчено на длъжника (чл. 450, ал. 2 ГПК и Решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по
5
гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о.; Определение № 75 от 31.01.2017 г. на ВКС по гр. д. №
3550/2016 г., III г. о.), а спрямо третото задължено лице се счита за наложен от момента
на връчване нему на запорното съобщение ( чл. 450, ал. 3 ГПК и Определение № 402
от 8.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1368/2019 г., IV г. о.; Решение № 4 от 16.06.2017 г.
на ВКС по т. д. № 3129/2015 г., II т. о.).
Видно от разписка към запорно съобщение до Сдружение на алтернативните
лечители в България и „Строй Груп-София“ АД същите лица не са намерени за
връчване на запорни съобщения, поради което на посетените адреси са залепени
уведомления съответно на 21.07.2020 г. и на 22.07.2020 г. за получаване на книжа в
срок от съобщението. Видно от разписка към съобщение за налагане на запор на
21.08.2020 г. е залепено уведомление на съответен адрес на ищцата. При това
положение, запор върху вземанията на длъжника не се счита наложен, поради което
липсва конкретно предприето изпълнително действие, изграждащо съответен
изпълнителен способ, годно да прекъсне теченето на давността на процесните
вземания.
При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с
предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко
изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен
определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е
длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Ищецът няма нужда
да поддържа висящността на исковия процес, но трябва да поддържа със свои действия
висящността на изпълнителния процес, като внася съответните такси и разноски за
извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него
изпълнителен способ /извършване на опис и оценка, предаване на описаното
имущество на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на вещите на длъжника и др./,
както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на
нови изпълнителни способи. Когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се
прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК поради т. нар. „перемпция“ по силата
на закона, като новата давност е започнала да тече от предприемането на последното
по време валидно изпълнително действие (т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. №
2/2013 г., ОСГТК на ВКС; Решение № 133 от 10.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 562/2022
г., III г. о.).
В чл. 116, б. „в“ ЗЗД е изрично установено правилото, че давността се прекъсва с
предприемането действия за принудително изпълнение. Същинско действие за
принудително изпълнение може да предприеме само съдебният изпълнител (или друг
орган на принудително изпълнение – публичен изпълнител, синдик, съд по
несъстоятелността) и то прекъсва давността; но давността е свързана с поведението на
кредитора – тя не се влияе от поведението на други лица. Затова ако искането от
кредитора е направено своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от
надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по причина, което не зависи от
волята на кредитора; давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било
нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на органа на
изпълнителното производство. Давността не се прекъсва веднъж с искането и още
веднъж с предприемането на действието. Прекъсването е едно – с предприемането на
действието, но се счита да е настъпило с обратна сила, ако след поискването давността
е изтекла. След това тя се прекъсва последователно във времето, когато
6
осъществяването на способа става чрез отделни процесуални действия: запор или
възбрана, опис, оценка, насрочване на проданта, разгласяване, приемане на
наддавателни предложения, провеждане на наддаване и т. н. до влизането в сила на
постановлението за възлагане (Решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. №
1747/2020 г.). В тази връзка по делото се констатира, че взискателят по изп.д. №
889/2015 г. е поискал извършване на конкретно изпълнително действие - запор, което е
предприето от съдебния изпълнител, но не е реализирано по обективни причини,
поради което давността за процесните вземания е последно прекъсната със същата
молба на взискателя с оглед постановките на т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. №
2/2013 г., ОСГТК на ВКС.
В хронологичен ред след 26.06.2015 г. давността на процесните вземания е
прекъсвана, както следва:
на 14.07.2015 г. – с конституирането на НАП като присъединен взискател по
изпълнителното дело;
на 14.09.2018 г. - с наложен запор върху сметките на длъжника в „Сосиете
Женерал Експресбанк“ АД;
на 01.10.2018 г. - с вписване на възбрана върху съответен имот на ищцата;
на 19.02.2019 г. - с молба на ответника за предприемане на конкретни
изпълнителни действия срещу ищцата.
Така петгодишната давност за процесните вземания считано от 19.02.2019г. не е
изтекла нито към датата на подаване на исковата молба, нито към момента на
приключване на съдебното дирене по делото на 17.10.2022 г.
Неоснователни са доводите на ответника, че поради постъпили плащания на
суми по изпълнителния лист ищцата е признала процесните вземания по смисъла на
чл. 116, б. „а“ ЗЗД, след като по изпълнителното дело има доказателства за плащане на
суми по изпълнителния лист, но дължими от другия длъжник по листа – Боне Тошев, а
не ищцата М. Т., за която по делото липсват доказателства, че е направила признание
на претендираните от нея суми по изпълнителния лист.
С оглед на гореизложеното, исковете по чл. 439 ГПК по отношение на всички
процесни вземания следва да бъдат отхвърлени.
По разноските
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право
на разноски от 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение за осъществено процесуално
представителство, имайки предвид, че с оглед липсата на фактическа и правна
сложност на делото, обема на извършените процесуални действия, броя на
проведените открити съдебни заседания, както и материалния интерес по делото, съдът
може да присъжда възнаграждения и под минималния предвидения размер (чл. 78, ал.
8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП и Определение № 518 от 3.12.2019 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 4461/2019 г., IV г. о.).
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ искове по чл. 439 ГПК на М. Д. Т., ЕГН: **********, адрес: гр. С.,
7
ж.к. „Н.“, бл. ...., срещу „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК: ...., за недължимост на
следните суми:
сумата от 573,35 лева - главница за потребена, но незаплатена топлинна енергия
за периода от м.05.2013 г. до 04.2014 г.;
сумата от 32,48 лева - мораторна лихва за забава върху главницата за периода от
30.06.2013 г. до 20.11.2014 г.;
сумата от 162,50 лева - сторени съдебни разноски,
за които суми е издаден изпълнителен лист от 18.02.2015 г. по ч.гр.д. №
66509/2014 г. СРС, въз основа на който е образувано изп. дело № 889/2015 г. на ЧСИ С.
Х., рег. № ..... на КЧСИ.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК М. Д. Т., ЕГН: **********, да заплати
на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК: ......., сумата от 100 лв. - разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8