ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 13488
гр. София, 27.05.2022 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и седми май през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ
като разгледа докладваното от ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ Частно гражданско
дело № 20211110149026 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 248 от ГПК.
Образувано е по молба от 11.03.2022г. и „частна жалба“ от 08.04.2022г. на заявителя
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, съдържащи искане за изменение в частта за
разноските на постановеното по делото Определение от 14.01.2022г., с което издадената по
делото заповед за изпълнение е обезсилена и заявителят „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД е осъден да заплати на адв. Красимира Игнатова Билева на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв
сумата от 300 лева, представляваща възнаграждение за безплатно процесуално
представителство по делото на длъжника Д. Н. ДЖ..
Молителят развива съображения, че нормата на чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1 от
09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения касаела само
възнаграждението на заявителя, докато възнаграждение на длъжника не било предвидено в
наредбата. Счита, че възражението било формално и не изисквало обосноваване, същото
нямало самостоятелен характер, а било единствено предпоставка за предявяване на иска за
установяване на вземането. Според молителя отговорност за разноските на длъжника могла
да възникне само в производство по чл. 422 ГПК, докато при обезсилване на заповедта за
изпълнение, разноски на длъжника не се дължали. В условията на евентуалност сочи, че по
аналогия следвало да намери приложение нормата на чл. 6, т. 6 от Наредбата. Молителят
твърди, че длъжникът не бил доказал, че е материално затруднен като предпоставка за
предоставяне на безплатна правна защита и съдействие. Не било изпълнено и изискването за
равнопоставеност в производството, тъй като не била посочена банкова сметка на длъжника
или неговия представител. Моли съдът да отмени изцяло определението в частта за
разноските, като не присъди на адвоката на длъжника разноски, евентуално да намали
същите до размера от 50 лева.
В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК адв. Красимира Билева – процесуален представител на
длъжника Д. Н. ДЖ., е подала писмен отговор, с който оспорва исканията на заявителя като
неоснователни.
Съдът като съобрази становищата на страните и наличните по делото доказателства,
намира следното.
В настоящата хипотеза приложение намира редът за изменение в частта за разноските
по чл. 248 ГПК, тъй като специалният ред за обжалване по чл. 413, ал. 1 ГПК е приложим
1
единствено по отношение на присъдените със заповедта за изпълнение разноски. Относно
разноските по заповедта за изпълнение са и указанията, дадени с т. 7 от ТР № 4/2013г. на
ОСГТК на ВКС, основани на посочената специална норма. Тъй като, обаче, длъжникът има
възможност да претендира разноски едва след връчването на заповедта /с възражението по
чл. 414 ГПК/, а при обезсилване на заповедта за изпълнение производство по чл. 422 ГПК не
може да се развие, съдът е длъжен да се произнесе по искането на длъжника за разноски с
изрично определение по чл. 81 ГПК, за което се прилагат общите правила на ГПК.
Молбата за изменение на определението в частта за разноските е подадена в рамките
на срока по чл. 248, ал. 1 от ГПК от легитимирана страна- заявител в производството и
допустимостта й не е обусловена от представяне на списък по чл. 80 ГПК, тъй като се иска
изменение на разноските, присъдени в полза на насрещната страна /в този смисъл
Определение № 51 от 18.03.2022г. по ч.гр.д. № 755/2022г. по описа на ВКС, I г.о./. Ето защо
молбата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, молбата е неоснователна.
В съдебната практика няма спор по въпроса за дължимостта на сторените от
длъжника разноски в заповедното производство. В хипотезата на обезсилване на заповедта
за изпълнение, по-нататъшно исково производство за установяване на вземането не може да
се развие, поради което сторените от длъжника разноски /респ. възнаграждението на неговия
представител по чл. 38, ал. 1 ЗАдв/, подлежат на присъждане от съда в заповедното
производство. В тази хипотеза право на разноски има единствено длъжникът на основание
чл. 78, ал. 4 ГПК, тъй като заявителят се е отказал доброволно от предприемането на по-
нататъшни процесуални действия по установяване на своето вземане. Изключение от това
правило е налице само в случай, че искът не е бил предявен поради плащане от страна на
длъжника в срока по чл. 415, ал. 5 ГПК /т. 10в от Тълкувателно решение № 4/2013г. на
ОСГТК на ВКС/, каквото плащане не се твърди и не се доказва от страните по делото.
Следователно доводите на заявителя, че на длъжника /респ. на неговия адвокат/ не се
дължат каквито и да било разноски, са неоснователни.
Относно размера на разноските, както е посочено в мотивите на определението,
настоящият съдебен състав намира, че минималният размер на адвокатското възнаграждение
в заповедното производство е установен с изрична правна норма – чл. 7, ал. 7 от Наредба №
1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /НМРАВ/,
според която за защита в производства за издаване на заповед за изпълнение
възнаграждението се определя по правилата на ал. 2 на базата на половината от стойностите
на претендираните суми. Нормата не съдържа ограничение, съобразно което така уреденото
възнаграждение да касае само защитата на заявителя, доколкото „защита“ по смисъла на чл.
7, ал. 7 НМРАВ се осъществява и от двете страни в производството /заявител и длъжник/,
макар и на различни етапи от неговото развитие. Разграничение в размера на
възнаграждението не може да се провежда и съобразно вида и обема на извършваната от
процесуалните представители на страните дейност – заповедното производство е в еднаква
степен формално и за двете страни, като защитата на заявителя в него се свежда до подаване
на заявление по образец с изложени твърдения за вземания, а защитата на длъжника – до
подаване на възражение по образец, съдържащо оспорване на тези твърдения.
Ето защо, при наличието на изрична правна норма, прилагането на други норми по
аналогия е недопустимо.
На следващо място, както е прието в съдебната практика /Определение № 28 от
21.01.2022г. по ч.т.д. № 2347/2021г. по описа на ВКС, II т.о./ при определяне на размера на
възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗАдв на адвоката, осигурил безплатна правна защита,
съдът е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в
НМРАВ. Изявлението за оказване на безплатна правна помощ по чл.38, ал.1 от Закона за
адвокатурата обвързва съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната
2
хипотеза. Достатъчно за уважаването му е правната помощ по делото да е осъществена без
данни за договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл.36, ал.2 ЗА;
заявление, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна; липса на
данни, които да го опровергават; отговорност на насрещната страна за разноски, съобразно
правилата на чл.78 ГПК / в този смисъл Определение № 72 от 23.02.2022г. по ч.гр.д. №
297/2022г. по описа на ВКС, IV г.о./. В случая тези предпоставки са налице, материалният
интерес по чл. 7, ал. 7, вр. чл. 7 ал. 2 НМРАВ се равнява на 584,48 лева, поради което на адв.
Билева се дължи адвокатско възнаграждение в минималния размер от 300 лева, който е
присъден с определението.
Неоснователно е и оплакването на молителя, че длъжникът /респ. неговият адвокат/
не бил посочил своя банкова сметка, каквото се изисквало за равнопоставеност на страните.
Както е посочено изрично в чл. 9 ГПК, равенството на страните се изразява в равна
възможност за упражняване на процесуалните им права и еднакво прилагане на закона.
След като законодателят не е уредил задължение за длъжника да посочи своя банкова
сметка, аналогично на задължението на заявителя по чл. 410, ал. 2, изр. 2 ГПК, то такова
задължение не може да се извежда по аналогия и не следва от установения в чл. 9 ГПК
принцип. Още повече, че неизпълнението на задължение, свързано със съдържанието на
дадено процесуално действие, води до неговата нередовност и необходимост от поправяне, а
не до лишаване на страната от права.
Предвид гореизложеното, искането на заявителя е неоснователно и следва да бъде
оставено без уважение.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за
изменение в частта за разноските на Определение № 1089 от 14.01.2022г., постановено по
ч.гр.д. № 49026/2021г. по описа на СРС, I ГО, 175-ти състав.
Определението може да бъде обжалвано с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3