№ 152
гр. П., 08.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – П., I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на шести април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Минка П. Трънджиева
Членове:Венцислав Ст. Маратилов
Димитър П. Бозаджиев
при участието на секретаря Лилия Г. Кирякова
като разгледа докладваното от Венцислав Ст. Маратилов Въззивно
гражданско дело № 20225200500121 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и следващите от Гражданския
процесуален кодекс.
С решение на Пазарджишки районен съд №1159 от 20.12.2021г.
постановено по гр.д.№20215220100922 по описа на съда за 2021г. е осъден
„Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр.С.
,ж.к.“М.“ 3, бул.“А.М.“ №51, вх.“А“, ет.9, офис 20,представлявано от
управителите И.В.Д. и Д.В.Н., да заплати на Р. ИВ. Й., ЕГН-********** от
гр.П., ул.“Р.А.“ №11, ет.5, ап.50, на основание чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД сумата
от 165лв, от която 16.90лв договорна /възнаградителна/ лихва и 148.10лв
такса за поръчителство, представляваща заплатена без основание сума по
договор за заем №878301 от 09.04.2020г., ведно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба-10.03.2021г. до окончателното й изплащане.
Със същото решение дружеството е осъдено да заплати на ищцата Р.Й. на
основание чл.78 от ГПК разноски за държавна такса от 50лв и депозит за
вещо лице в размер на 250лв. Дружеството е осъдено да заплати на адв.Г.Г.
Ч., ЕГН-********** от АК-С. на основание чл.38 ал.2 във връзка с чл.38 ал.1
1
т.2 от ЗАдв. адвокатско възнаграждение в размер на 300лв. Посочена е и
банковата сметка по която да се преведе присъдената сума.
Решението се обжалва изцяло в срока по чл.259 ал.1 от ГПК от
ответника в производството пред първата инстанция „Ф.Б.„ ЕООД чрез адв.
д-р Е.Ц. от Софийска адвокатска колегия, с въззивна жалба с вх.
№2113/31.01.2022г. с доводи за порочност като неправилно поради
допуснати процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и
необоснованост, като се иска да бъде отменено изцяло и отхвърлен
предявения иск с присъждан на разноски за дружеството. Като погрешни
квалифицира изводите на съда за нищожност на сключения между страните
договор за потребителски кредит /ДПК/. Изтъква съществено процесуално
нарушение допуснато от съда изразяващо се в неуказване по ред на чл.146
ал.2 от ГПК, че за част от твърдяните от ответника факти не са ангажирани
доказателства; че съдът преценил, че не е представен договор за
поръчителство, сключен между „Ф.Б.“ ЕООД и „Ф.Б.“/М./ и че макар съдът да
е разпределил доказателствената тежест съгласно чл.146 от ГПК, в доклада не
били индивидуализирани относимите към предмета на делото факти-чл.146
ал.1 т.5 от ГПК, нито указано на ответника, че не представя доказателства за
тях-чл.146 ал.2 от ГПК. Затова и жалбоподателят не е направил
доказателствено искане, с което да установи, че между „Ф.Б.“ ЕООД и „Ф.Б.
/М./“ действително е сключен договор за поръчителство. Жалбоподателят
представя договор за сътрудничество с превод на български, сключен между
„Ф.Б.“ ЕООД и „Ф.Б./М./“, с който договор рамково се уреждало
задължението на „Ф.Б.“ /М./ да обезпечава връщането на отпуснатите суми
на всеки кредитополучател на „Ф.Б.“ ЕООД, сключил договор за гаранция с
„Ф.Б. /М./. Оспорва се като неправилен извода на съда за несъответствието на
годишния процент на разходите /ГПР/ посочен в договора на действителните
разходи. Твърди, че съгласно чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК в договора за кредит бил
посочен ГПР, както и общия размер на дължимата сума от потребителя към
кредитодателя и че формирането на ГПР е императивно установено.
Допълва, че законът не поставя условие да бъде включена тази формула в
договора за кредит, а само изчисленият по нейните правила ГПР, и сумата по
кредита за плащане от потребителя. Навежда се извода, че липсата на
детайлно описване на начина по който е формиран ГПР не е нарушение на
ЗПК нито води до недействителност на договора. Допълва, че в ГПР се
2
включват главница, лихви, разход по кредита, погасителни вноски както и
известните на кредитодателя суми по допълнителни услуги, чието включване
е задължително условие за отпускане на кредита. Твърди жалбоподателят, че
сключването на договор за поръчителство не е задължително условие при
отпускането на кредита поради което кредитодателят не е бил длъжен да
включи сумата, договорена между потребителя и третото лице в договора за
поръчителство, в ГПР по кредита, но че съгласно параграф 1 от ДР на ЗПК не
е имал право на това, както и доколкото тази сума не е била известна на
кредитодателя, доколкото се уговаряла между други страни и затова не
отговаря на предпоставките за включване в общите разходи по кредита по
смисъла на посочения параграф и правната и житейска логика. Пояснява, че
включването на клаузата за обезпечение чрез „Ф.Б.“/М./ в чл.5 от договора за
кредит, е следствие от направен от ищеца избор в рамките на
преддоговорните отношения между страните като ищецът е избрал да
кандидатства за кредит с опцията задължението му за връщане да бъде
обезпечено по определен начин, който избор е отразен и в предложения му
договор, като жалбоподателят допълва, че няма информация относно
условията при което потребителят и поръчителят ще постигнат
споразумение и няма яснота за уговореното възнаграждение. Затова
дружеството поддържа, че не е налице нарушение на чл.10 ал.2 от ЗПК,
съответно чл.10а ал.4 от ЗПК за забраната кредиторът да изисква от
потребителя такси които не са уговорени в договора за кредит по вид и
размер. Тезата на жалбоподателя е, че не знае и не е уведомяван за
възнаграждението дължимо от ищеца на поръчителя, поради което
обективно било невъзможно да включи тази сума в ГПР и че изводът на
съда в обратния смисъл бил произволен и без за това да са събрани никакви
доказателства. Жалбоподателят разсъждава, че такова възнаграждение не се
дължи ако потребителят предостави обезпечение чрез поръчителство от
физически лица и че ако потребителят обезпечи договора за кредит чрез
поръчителство от физическо лице за което му уговори възнаграждение в
размер пъти по-голям, то тази сума би следвало да се включи в ГПР и че при
това положение ГПР винаги ще бъде по-голям от максималния размер по
чл.19 ал.4 от ЗПК при което стопанската дейност по отпускане на кредити от
небанкови институции не би могла да съществува изначално поради
недействителност на договора за кредит по волята на кредитополучателя и
3
поръчителя. Отново се посочва обективното незнание на параметрите на
възнаграждението за поръчителство.
По въпроса за липса на неравноправност на клаузата за обезпечаване по
смисъла на 33П, липса на заобикаляне на закона чрез уговаряне на
задължение за обезпечаване връщането на отпуснатия кредит, се поддържа, че
уговарянето на задължението за обезпечаване на отпуснатия кредит не
нарушава закона и не представлява неравноправна клауза, че ищецът е
получил информация за условията на договор и задължението му да обезпечи
отпуснатия кредит още при кандидатстването за кредит чрез електронна
заявка, че последващото водене на заповедно, исково и изпълнително
производство носи нови разходи и продължава срока на невъзможност на
кредитора да ползва отпуснатите и несъбрани парични средства и че това е
причината в ДПК да е включено задължение за обезпечаване на отпуснатата
сума. Счита, че тази клауза следва да се преценява при съобразяване на
баланса между правата и интересите на кредитора и на потребителя по ДПК,
при вземане в предвид и рисковете за дружествата предоставящи малки
потребителски кредити и представляващ /обезпечението/ механизъм за
допълнителна гаранция за връщане на кредита. Счита, че включването в ДПК
на задължение за обезпечаване на неговото връщане е законосъобразна
уговорка между страните, предвид и посочените различни начини на
обезпечаване, а не само чрез договор за гаранция поради което процесното
задължение не целяло заобикаляне на императивни разпоредби на ЗПК.
Акцентира на довода, че възнаграждението по договора за гаранция е
заплатено в полза на трето лице, и че кредиторът не се е обогатил с
платените суми свързани с договора за гаранция и че дружеството не е
имало намерение да заобиколи закона и че ако се потвърди обжалваното
решени потребителя би се обогатил неоснователно. По отношение на
полученото от „Ф.Б.“ ЕООД и в последствие заплатено на „Ф.Б. /М./
възнаграждение дружеството поддържа, че такова плащане е осъществено,
като в чл.16 ал.2 от ОУ е предвидено право на „Ф.Б.“ ЕООД да получава и
трансферира плащанията, предназначени за трети лица и че ищецът е платил
по сметка на кредитора и част от възнаграждението по договора за гаранция с
„Ф.Б.“ /М./ и направено в исковата молба признание, че ищецът дължи
сумата по договора за гаранция на „Ф.Б.“ /М./. Жалбоподателят се позовава
на чл.16 ал.2 от ОУ като основание кредитодателят да има право да събира
4
тези задължения и да получава сумата, която не е част от дължимите на
ответника суми по ДПК. Извежда извода, че възнаграждението по договора
за гаранция е заплатено в полза на трето по спора лице и че „Ф.Б.“ ЕООД не
се е обогатило с изплатените суми, свързани с договора за гаранция
поради което не е налице намерение за заобикаляне на закона. Като
последен довод се поддържа, че нищожността на уговореното възнаграждение
по договора за гаранция не влече след себе си недействителност на целия
ДПК по чл.26 ал.4 от ЗЗД и че факта дали възнаграждението за поръчител
представлява скрита възнаградителна лихва и следва да бъде включено в
лихвения процент при ГПР не рефлектира върху действителността на
договора като цяло, а евентуално до съждения за недействителност на
клаузата за възнаграждението за поръчител. Моли да отмени обжалваното
решение и се отхвърлят исковете. Представя с жалбата писмено
доказателство-договор за сътрудничество.
В срок е постъпил отговор на въззивната жалба, от ищцата Р. ИВ. Й.
чрез адв. Ч., с вх.№2848 от 08.02.2022г., в който жалбата се оспорва изцяло
като неоснователна. Поддържа, че обжалваното решение е правилно и
обосновано, че потребителят е погасил изцяло задължението си по договора,
както и че правилно е прието нищожност на целия ДПК на основание чл.22 от
ЗПК на основание чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК поради непосочване на условията за
прилагане на годишния лихвен процент, и индекс или референтен лихвен
процент, свързан с първоначални лихвен процент както и периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент. Поддържа за
формално разписано в договора на лихвен процент от 3.38% при липса на
неговото прилагане, без да е посочен вида на лихвения процент, дали
стойността му е фиксирана и при какви услови и процедури подлежи на
промяна, на каква база е изчислен и че поради неточното определяне на
възнаградителната лихва ДПК се явява изцяло недействителен. На второ
място, се поддържа, че правилно съдът е приел, че ДПК е нищожен и на
основание чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК поради липса на съществен елемент от
неговото съдържание-ГПР, при доказано разминаване на параметрите на
погрешно посочен размер на ГПР и действителния размер установен над
предвидения по закон праг по чл.19 ал.4 от ГПК. По въпроса за
обезпечаването на кредита с поръчителство се поддържа, че на банката
поръчител й се следва възнаграждение от 1925лв и че само поради
5
предсрочното погасяване на сумите потребителя не е заплатил такъв размер
възнаграждение на банката. Поддържа, че кредиторът при изчисляване на
ГПР не е включил разходите за заплащане на гаранцията в полза на „Ф.Б.“
/М./, които разходи пряко са свързани с договора за кредит и съобразно чл.19
ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от ДР на ЗПК, е следвало да бъдат включени в
изчисляването на ГПР, доколкото одобряването на кредита като бърз кредит
неминуемо води до одобряване на обезпечението, а от друга страна кредитът
е уговорен и се предоставя само и единствено при поръчителство на точно
определено трето свързано лице и че тази клауза е уговорена при
сключването на договора с „Ф.Б.“ ЕООД без да е представена възможност на
потребителя да посочи избран от него поръчител и е абсолютна предпоставка
последният да бъде одобрен за получаване на заема. Коментира се клаузата на
одобряването на обезпечението, което се извършва чрез одобряването на
кредита, с извода, че се касае за едно общо тристранно споразумение между
потребителя Й., „Ф.Б.“ ЕООД и „Ф.Б.“ като целта на включване в
правоотношението на трето свързано с ответника лице „Ф.Б.“ представлявало
заобикаляне на изискванията на чл.19 ал.4 от ЗПК и чл.10а ал.2 от ЗПК под
предлог, че незаконните такси се дължат не на кредитора, а на трето лице
поръчител и че в последствие тези такси се заплащат от заемодателя „Ф.Б.“.
Твърди, че ищцата е провела пълно и главно доказване по делото и
установеното пряко нарушение на императивно правило на чл.19 ал.1 във
връзка с чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК изразяващо се в невключване в ГПР на
разходите за заплащане на възнаграждението по договора за възлагане на
поръчителство, представляващо печалба за кредитора като надбавка към
главницата, заплащана периодично, поради което следвало да бъде част от
ГЛП /годишен лихвен процент/ и ГПР, като получаването на кредита е било
обусловено от сключването на договора за поръчителство. По този договор
ищцата дължала 148.10лв, която сума представлявала част от общо
дължимата сума по кредита, независимо, че представлявала възнаграждение
за поръчителство, тя е била заплатена от ищцата на кредитора, като правно
ирелевантно било последващото прехвърляне на „Ф.Б.“, доколкото
представлявала част от сумите по самия кредит. Посочва, че правилно съдът
приел, че кредиторът е нарушил императивно правило на чл.19 ал.1 от ЗПК и
незаконосъобразно не е включил таксата за поръчител в общ размер на
148.10лв в общия размер на ГПР и че ако е включена действителния размер на
6
ГПР е щял да бъде над 50%, което водело до нищожност на договора като
цяло защото търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на
ГПР, в отношенията между страните. Поддържа, че е налице заобикаляне на
изискванията на закона /ЗПК/ за точно посочване на финансовата тежест на
кредита за длъжника като процесната клауза била нищожна съгласно чл.21
ал.1 от ЗПК защото е имала за цел или резултат заобикаляне на изискванията
на закона. Твърди се, че неизпълнението на задължението за правилно
посочване на размера на ГПР злепоставяло и самата Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски
кредити, да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото
потребителят не може да сравни продуктите адекватно. Поддържа, че и
клаузите на Директивата предвиждат таксите и по възнаграждението за
поръчителство да попадат в изискванията на Директивата и са предвидими
общи разходи и са предварително заложени поради което размерът на тези
такси следва да се включат в общия размер на разходите, в частност и в ГПР.
Поддържа, че невключването на размера на тези разходи в ГПР и оттам
неправилното изчисляване и посочване, е самостоятелно основание за
недействителност на договора. Счита, че погрешното посочване на ГПР
следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл.11
ал.1 т.10 от ЗПК, респективно договора следва да се обяви за недействителен
на основание чл.22 от ЗПК. Договорът бил недействителен и поради това, че
поради погрешно посочен ГПР води и до неправилно посочване на общата
сума, дължима от потребителя. Твърди, че съгласно договора общата сума е
в размер на 516.90лв, но реално ищцата заплатила 665лв, с което била
нарушена и клаузата на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Изтъква се и довод, че
посочването в договора на размер ГПР, който не е реално прилаганият в
отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл.68д ал.1 и ал.2 т.1 от ЗЗП. Посочва решение от
15.03.2012г. по дело С-453/10 на СЕС квалифициращо посочването в
договора за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на
разходите, трябва да се окачестви като заблуждаваща по смисъла на чл.6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на ЕП и на Съвета от 11.05.2005г.
относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към
потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на
Съвета, Директива 97/7/ЕО;98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския парламент
7
и Съвета и Регламент /ЕО/ №2006/2004 на ЕП и Съвета, доколко тя подтиква
или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка,
което в противен случай не би взел. Оспорва се твърдението в жалбата, че
разходите за гаранция се дължат на друго лице, различно от кредитодателя
като се цитира т.5 от договора и посочва, че по начина по който е
формулиран и израза “Одобряването на обезпечението се извършва чрез
одобряване на кредита“, ставало ясно за едно общо тристранно споразумение
между потребителя, кредитора и поръчителя. Твърди се, че търговеца „Ф.Б.“
не съществува като търговско дружество в ТР, и че същата представлява
друга търговска марка на ответника кредитодател и че в същност
потребителят е изплатил всички такси, главница и други на кредитодателя.
Твърди се още, че кредитополучателят не е имал право на избор да получи
обезпечение чрез поръчителство чрез „Ф.Б.“ или да представи друго
обезпечение, но че е задължително условие за одобряване на договора за
кредит. Счита, че съдът не се е произнесъл по други пороци на договора
водещи до нищожност-нищожност поради неспазена форма, непредставена
изискуема преддоговорна информация,неподписани електронни документи
по размяна на електронни съобщения по ЗЕДЕУУ с квалифициран електронен
подпис; липсата на формална доказателствена сила на същите, нарушено
изискването процесните договори да са написани на ясен и разбираем език,
да са представени в еднакъв вид, формат, и размер на шрифт; липса на ГПР
без описание на основните данни послужили за неговото изчисляване,
методиката на формиране на ГПР противоречаща на чл.19 ал.1 във връзка с
чл.10 ал.2 и чл.10а ал.2 и ал.4, като в ГПР била включена единствено
възнаградителната лихва без да са включени останалите такси и разходи
включително възнаграждението по сключения договор за поръчителство.
Цитира се и решение от 20.09.2018г. по дело С-448/2017г. на СЕС според
което не посочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни
ситуацията, в която в договора се съдържа само математическа формула
изчисляване на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това
изчисляване данни в която ситуация не може да се счете, че потребителят е
напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания
договор към момента на сключването му и следователно не разполага с
всички данни, които имат отражение върху обхвата на задължението.
Подържа, че договора с „Ф.Б.“ не отговаря на значението и целта на договора
8
за поръчителство по който е заплатена такса равна почти на половината на
заема, че договорът бил нищожен поради липса на основание /кауза/ съгласно
чл.26 ал.2, предл.4 от ЗЗД, доколкото договорите за паричен заем били
еднотипни върху чието съдържание потребителят не може да влияе.
Коментират се и условията за определяне оценката на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже да сключи такъв. Цитира
се съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на ЕП и Съвета за
необходимостта от надзор върху безотговорното кредитиране от кредиторите
и за непредставяне на кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, като държавите-членки да упражняват необходимия
надзор с цел избягване на такова поведение и да прилагат необходимите
средства за санкциониране на кредиторите ако последните процедират по
този начин. Затова се посочва, че клаузата в ДПК за обезпечаване на заема с
поръчителство, предоставено от точно определено лице в полза на
кредитодателя, се намират в пряко противоречие с преследваната от
Директивата цел, транспонирана в ЗПК. Акцентира се и на нормата на чл.16
от ЗПК за проверка кредитоспособността на потребителите, която да е
извършена преди сключването на договора и към този момент да бъде
направена преценката дали да бъде отпуснат кредита както и при какви
условия и дали ще е необходимо обезпечение, като вменяването на
потребителя да сключи договор за поръчителство с точно определено лице, за
което да плаща и възнаграждение, вследствие за което дългът му нараства
при което опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. За тази клауза
потребителят посочва, че е неравноправна и нищожна защото е във вреда на
потребителя по смисъла на чл.143 ал.1 от ЗЗП, доколкото клаузата не е
формулирана по ясен и недвусмислен начин съгласно чл.147 ал.1 от ЗЗП и
разгледана както самостоятелно така и в съвкупност с договора за гаранция
/поръчителство/ не позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора-чл.143 ал.2 т.19 от ЗЗП, както и че
тази клауза не е индивидуално уговорена по чл.146 от ЗЗП. Като последен
довод се изтъква, че при обявен договор за потребителски кредит за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихви и други разходи по кредита, поради което в случая дружеството
дължало на ищцата сумата от 165лв разликата между заплатената от ищцата
сума от 655лв и получената от него сума от 500лв като заем. Оспорва
9
приемането на доказателствата посочени във въззивната жалба поради
настъпила преклузия и неотносимост към предмета на спора.
Пазарджишкият окръжен съд при условията на чл.269 от ГПК
провери валидността и допустимостта на обжалваното решение, а по
неговата правилност съобрази изложеното във въззивната жалба на
„Ф.Б.“ ЕООД и отговора на въззивната жалба подаден от насрещната по
спора страна, и за да се произнесе взе в предвид следното:
Предявен е иск с правно основание в чл.55 ал.1 от ЗЗД /Закона за
задълженията и договорите/ и по чл.86 от ЗЗД-за връщане от ответника
на получена без основание сума от 165лв по договор за потребителски
кредит обезпечен с договор за поръчителство, а при условията на
евентуалност искове за нищожност и унищожаемост на договор за кредит
и договор за поръчителство.
В исковата си молба против „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище
и адрес на управление гр.С., ж.к.“М.-3“, бул.“А.М.“ №51, вх.“А“,ет.9, офис
№20, ищецът Р. ИВ. Й., ЕГН-********** от гр.П., ул.“Р.А.“ №11, ет.5, ап.50,
се поддържа, че между страните е сключен договор за потребителски кредит
/ДПК/ от 09.04.2020г. за заем от 500лв, при връщана сума от 515.90лв, при
уговорен фиксиран лихвен процент от 3.38% или лихва от 16.90лв, при
годишен процент на разходите /ГПР/ от 49.85%. Уговорено било заема да
бъде обезпечен от „Ф.Б.“ срещу платимо от потребителя възнаграждение на
банката от 148.10лв.Кредитът бил погасен в размер на 665лв изплатен на
кредитодателя. Твърди се, че и двата договора са нищожни на основание
чл.22 от ЗПК във връзка с чл.26 ал.1 от ЗЗД поради противоречие с
императивни правила. Първото основание за нищожност ищецът сочи в чл.10
ал.1 във връзка с чл.22 от ЗПК поради неспазване на предвидената от закона
форма доколкото се касае за сключване на договори от разстояние, за което
са приложими нормите от Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние ЗПФУР-чл.8 и следващите както и Закона за електронния
документ и електронните удостоверителни услуги-ЗЕДЕУУ. Процедурата не
била спазена защото поради непредставяне на преддоговорна информация и
не получили валидно съгласие от потребителя за сключването и
изпълнението на договорите, условията за отказ. Разменените електронни
съобщения не отговаряли на императивните изисквания на ЗЕДЕУУ,
10
представлявали неподписани електронни документи поради не
удостоверяване на техния автор чрез квалифициран електронен подпис,
поради което документите нямат формална доказателствена сила по смисъла
на чл.180 от ГПК. Твърди се нарушение на изискването договорите да са
написани по ясен и разбираем начин, всичките елементи на които да са с
еднакъв вид, формат и размер-не по-малък от 12, в 2/два/ екземпляра-по
1/един/ за всяка страна. ДПК бил нищожен и на основание чл.11 ал.1 т.7 от
ЗПК поради непосочен съществен елемент от съдържанието му, а именно -
размера на кредита, доколкото в общия размер на кредита сумата подлежаща
на получаване да е правилно посочена, как и по какъв ред се изплаща и кога
и в какъв срок да бъде изплатена. Била посочена само сумата от 500лв.
Договорът бил нищожен на основание чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК поради липса на
съществен елемент от съдържанието- ГПР, и общата сума дължима от
потребителя с посочване на взетите предвид допускания взети при
изчисляване на ГПР, съгласно начина посочен в Приложение №1. Само
посочването на процента на ГПР е недостатъчно за действителността на
договора, и е трябвало да бъдат описани и основните данни послужили за
изчисляването му. Предвид липсата на ясно разписана методика за
формиране на ГПР-включените компоненти и формирането му противоречало
на чл.19 ал.1 във връзка с чл.10 ал.2 и чл.10а ал.2 от ЗПК, като единствено
посочен фиксирания лихвен процент по заема без да е ясно как тази стойност
се отнася към ГПР и без да са включени всички останали такси и разходи,
включително и възнаграждението по сключения договор за поръчителство,
индивидуализирани по вид и водещи до различен размер на ГПР от
посочения. Цитира се решение от 20.09.2018г. по дело №С-448/2017г. на
СЕС съгласно което не посочването на ГПР в договор за кредит се
приравнява на ситуация, в която в договора се съдържа математическа
формула за изчисляване на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите
за това изчисляване данни при което потребителят не е напълно запознат с
условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на
сключването му което и не разполага с всички данни, които могат да имат
отражение върху обхвата на задължението му. Счита ищецът, че тъй като е
налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв в размер на
396% за този ДПК, е над максимално установения праг на ГПР съгласно чл.19
ал.4 от ЗПК и без да е посочена и общата дължима сума във връзка с
11
обезпечаването на кредита с поръчителство и заплащането от потребителя
заедно с останалите дължими суми по кредита, на възнаграждение от
148.10лв на банката предоставяща поръчителството в полза на кредитодателя.
Счита, че съглашението между потребителя и банката поръчител не отговаря
на значението и целта на договора за поръчителство да гарантира
изпълнението на задълженията на длъжника към кредитора. Посочва, че
потребителят е сключил договор за поръчителство от избран от кредитора
поръчител, за което потребителят плаща такса равна на половината от
размера на кредита, без да е налице неизпълнение на задълженията от
потребителя, поради което договорът за поръчителство излиза от присъщата
функция на обезпечение на заема, а има за цел единствено начисляване на
допълнителни разходи по кредита. Счита, че са налице еднотипни договори за
паричен заем върху чието съдържание потребителят не може да влияе.
Коментира нормите от ЗПК уреждащи оценката на кредитоспособността на
потребителя, като при отрицателна оценка той може да се откаже от
сключването на такъв. Посочва се съображение №26 от Преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно ДПК,
че предвид нарастващия кредитен пазар кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия
надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, когато
те процедират по този начин. Счита, че клаузата в ДПК уговаряща
обезпечаване на заема с поръчителство предоставено от точно определено
лице „Ф.Б.“ в полза „Ф.Б.“ЕООД, се намира в пряко противоречие с
преследваната от Директивата цел, транспонирана в ЗПК. Счита че
проверката на кредитоспособността на потребителя съгласно чл.16 от ЗПК, е
тя да бъде извършена преди сключването на договора и преди сключването на
договора да се направи преценката дали да бъде отпуснат кредита както и
при какви условия и дали има нужда от обезпечаването му, като в случая
потребителят е ограничен да сключи договор за поръчителство с точно
определено лице, посочено от кредитодателя и на което да заплаща
възнаграждение, с което дългът на потребителя се увеличава с опасност от
свръхзадлъжняване. Клаузата е квалифицира като нищожна и неравноправна
и е във вреда на потребителя по чл.143 ал.1 от ЗЗП и не отговаря на
12
изискванията за добросъвестност и води до неравновесие в правата на
страните; че клаузата не е формулирана по ясен и недвусмислен начин
съгласно чл.147 ал.1 от ЗЗП и разглеждана самостоятелно и с договора за
поръчителство не позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора-чл.143 ал.2 т.19 от ЗЗП, както и че
клаузите не са уговорени индивидуално. Коментира договора за
поръчителство като тристранно споразумение между потребител, кредитор и
поръчител /гарант/ като целта на включването на третото лице свързано с
кредитора-банката, представлявало изискванията на чл.19 ал.4 от ЗПК и
чл.10а от ЗПК за да не се дължат незаконните такси на кредитора, а на
поръчителя, който ги заплаща на заемодателя „Ф.Б.“ ЕООД. Твърди, че
одобряването на кредита като бърз предполага и одобряване на
обезпечението, а от друга страна този кредит е уговорен и се представя при
поръчителство на точно определено трето свързано лице, като клаузата била
уговорена още при сключването на ДПК без да е предоставена възможност на
потребителя да посочи избран от него поръчител. Твърди, че поради
невключването на разходите по заплащане на възнаграждение в размера на
ГПР, представлява печалба за кредитора, надбавка към главницата,
заплащана периодично и следва да е част от ГПР и от ГЛП, получаването на
кредита било обусловено от сключването на договор за поръчителство срещу
заплащано възнаграждение от потребителя, като това било предвидено в
самия ДПК. Като част от общо дължимата сума по кредита възнаграждението
за поръчителство било заплатено от потребител, на заемодателя като част от
дължимите суми по кредита. Твърди, че този разход следвало да се включи в
ГПР като поради невключването му , ГПР надвишавал максимума предвиден
по закон затова е нищожен и той би бил при включването му в размер на
396%, с което е нищожен съгласно чл.19 ал.4 от ЗПК като превишаващ
предвидения в закона максимум. Били заобиколени от кредитора
изискванията да посочи точно финансовата тежест на кредита за длъжника и
че клаузата цели заобикаляне на закона и е нищожна. Неизпълнението на
задължението за правилно посочване размера на ГПР злепоставяло и целта
на цитираната Директива за създаване на единен и съпоставим пазар на
кредитите за да може потребителят да сравни продуктите. Процесното
възнаграждение било предвидим общ разход и е предварително заложено,
като счита, че неправилното изчисляване на ГПР е самостоятелно основание
13
за недействителност на договора. Счита още, че грешното посочване размера
на ГПР следва да се приравни на хипотеза на непосочен ГПР по смисъла на
чл.11 ал.1 т.10 и целият договор следва да се обяви за недействителен.
Вследствие на грешно посочения ГПР неправилно се посочвало и общата
дължима от потребителя сума като в случая потребителят ищец е изплатил
сумата от 665лв вместо дължимия 516.90лв, с което бил нарушен чл.11 ал.1
т.10 от ЗПК. Посочването на нереален размер на ГПР ищецът определя като
заблуждаваща търговска практика, което според решение от 15.03.2012г. по
дело С-453/10г. на СЕС представлява посочване в договора за кредит на по-
нисък от действителния годишен процент на разходите, по смисъла на чл.6
параграф 1 от Директива 2005/59/ЕО на ЕП и Съвета относно нелоялни
търговски практики на търговци към потребители. Цитира и Директиви
97/7/ЕО,98/127/ЕО и 2002/65/ ЕО на ЕП и съвета и регламент /ЕО/
№2006/2004 на ЕП и Съвета-Директива за нелоялните търговски практики,
която подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да вземе
решение за сделка, което в противен случай не би взел. ДПК бил нищожен на
основание чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК във връзка с чл.26 ал.1 пр.2 от ЗЗД поради
противоречие на клаузата за възнаградителна лихва като противоречаща на
добрите нрави, поради включване и на възнаграждението за поръчител, за
висок и противоречащ на добрите нрави като надвишаващ трикратния размер
на законната лиха при необезпечени кредити. Твърди се несъответствие
между преддоговорната информация за фиксиран годишен лихвен процент и
посочени в договора като тезата не се развива с излагане на подробни факти и
обстоятелства. На следващо място ДПК бил нищожен поради непосочени
условия за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен
план с посочени размер, брой и периодичност и дати на плащане на
погасителните вноски - по чл.11 ал.1 т.11 от ЗПК. Липсата на посочване на
периодичност на дължимите вноски-дали са седмично, месечно и други, дата
на падежа на вноската и погрешно изчислен размер на общите разходи от
516.90лв вместо реално изплатената сума от 665лв водело до погрешно
изчислен и посочен брой и размер на погасителните вноски. Тези последни
доводи въззивният съд счита за неотносими в случая и не намират
приложение доколкото връщането на заема от 500лв е с еднократна вноска, на
точно определена дата, няма необходимост от погасителен план и формирани
погасителни вноски. Клаузата освен това била неформулирана по ясен и
14
недвусмислен начин и не позволявало потребителя да прецени
икономическите последици от сключване на договор по чл.143 ал.2 т.19 от
ЗЗП. ДПК бил нищожен и по чл.11 ал.1 т.20 от ЗПК поради непосочен
съществен елемент от договора-право на отказ на потребителя по договора,
срок на упражняване и другите условия за неговото упражняване. Счита, че
нищожността на ДПК води и до нищожност на свързания с него Договор за
гаранция. При условията на евентуалност се излагат доводи за унищожаемост
на договора поради измама или поради грешка. Обобщава, че като краен
резултат в съзнанието на потребителя са наведени неверни представи за
съществените елементи от съдържанието на двата договора; че кредиторът
„Ф.Б.“ ЕООД е въвел в заблуждение потребителя относно действителните
размери на отпуснатия заем, на общата сума която следва да върне, на ГПР и
на погасителните вноски и че ако потребителят е бил запознат с
действителното съдържание на всичките уговорки, не би сключил договора.
За унищожаемостта на договорите по чл.33 ал.1 от ЗЗД поради крайна нужда
и явно неизгодни условия сочи, че потребителят е бил принуден да сключи
двата договора предвид на обстоятелството, че се е намирал в крайна нужда,
не е разполагал с достатъчно финансови средства да задоволи своите и на
семейството си основни потребности-заплащане на разходи за комунални
услуги, храна и други разходи от неотложен характер и че тези обстоятелства
са оказали влияние върху формирането на вътрешната й воля да сключи
договора и че ако процесните факти са били налице то потребителят нямаше
да сключи ДПК или поне при тези условия. Като явно неизгодни условия
ищецът сочи драстично несъответствие и несъразмерност в стойността на
насрещните престации доколкото при получен заем от 500лв, връща сумата
от 665лв за един месец или кредиторът е получил възнаграждение за
предоставения заем от 165лв или печалбата за предоставената услуга е в
размер на 50%, което несъответствало на пазарните и икономически условия
към момента на предоставянето на заема. На следващо място се излагат при
условията на евентуалност доводи за нищожност на договорите поради
противоречие на закона-чл.26 ал.1 ,пр.2 от ЗЗД, нарушаване на добрите нрави
и на основание чл.146 от ЗЗП поради неравноправност на отделни клаузи на
договорите. При изпълнението на договора потребителят превел цялата
посочена сума от 665лв на кредитодателя. Счита, че договорът е
недействителен поради което ищецът дължи връщане само на чистата
15
стойност по кредита без лихви и други разходи по кредита. Моли да се осъди
ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 165лв представляваща
недължимо платени суми по потребителски кредит ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба както и направените по делото
разноски.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба
от насрещната по спора страна „Ф.Б.“ЕООД. Излага доводи за нередовност на
исковата молба, които въззивният съд определя за неоснователни. По
същество счита, че прогласяването на договорите по които страна е банката
поръчител и при неучастието й като страна по делото прави претенцията
недопустима и доколкото договора за гаранция представлява отделно
облигационно правоотношение по което дружеството кредитодател не е
страна. Твърди се, че от ищеца се изтъкват суми и проценти които не са
съответни на представения договор и без яснота как ищецът е достигнал по
посочените в исковата молба размери на ГПР. Обяснява се процедурата по
сключване на договора за кредит, станало в съответствие с ЗПФУР и
ЗЕДЕУУ. Посочва, че сключването става чрез интернет страницата на
кредитодателя с подаване на електронен формуляр с посочени от
потребителя параметри на кредита и предпочитаното от него обезпечение-
личен гарант-физическо лице или услуга-гаранция предоставяна от „Ф.Б.“.
Следва преглед на искането и оценка на кредитоспособността на потребителя
и се взема решение за одобряване или отказ да бъде отпуснат кредит. При
одобрение, се предоставя на потребителя преддоговорна информация под
формата на стандартен европейски формуляр /СЕФ/ и проекти за сключване
на договор за кредит в електронен формуляр, с предвидено в право на отказ
от кредита, както и в Общите условия; потвърждение от потребителя че е
съгласен да сключи договор за кредит при предложените условия. Твърди се,
че всички посочени стъпки са били изпълнени от потребителя и кредитора,
като ищецът е кандидатствал за потребителски кредит в размер на 1800лв за
срок от 30дни през интернет страницата на кредитора на 09.04.2020г., като
след оценката на кредитоспособността на кредитоискателя, е одобрен кредит
в размер на 500лв., като ищецът е посочил телефонен номер и електронна
поща, и посочените полета били задължителни при електронното
кандидатстване за кредит за да продължи процесът на кандидатстване.
Ищецът избрал да се възползва от допълнителна услуга-гаранция
16
предоставяна от „Ф.Б. plc“. В СЕФ било записано, че кредитоискателят сам
избира дали да кандидатства с личен гарант или избор на юридическо лице-
гарант и каква сума следва да му заплати, и която сума автоматично се
генерирала от системата. Твърди се, че ищецът сам е избрал да се възползва
от допълнителната услуга, която не се изисквала от кредитодателя.
Дружеството акцентира, че изборът на кредитоискателя дали да осигури
личен гарант или да избере гаранция от юридическо лице се вписва във
формата на СЕФ. Ищецът получил на електронната си поща ******@****.**,
Договор №878301, Общи условия и преддоговорна информация и при дадено
съгласие с нарочен СМС от телефонен номер ********** на 09.04.2020г. в
11:02ч. да сключи ДПК. Цитира се чл.3 т.10 от Регламент /ЕС/ №910/2014г.
на ЕП и на Съвета от 23.юли 2014г. относно електронната идентификация и
удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар,
според който обикновеният електронен подпис означава данни в електронна
форма, които се добавят към други данни в електронна форма или са
логически свързани с тях, и които титулярът на електронния подпис използва
за да се подписва. Навежда извода, че потвърждаването със СМС
представлява обикновен електронен подпис, доколкото СМС съобщението
представлява данни в електронна форма и логически се свързва с телефонния
номер на потребителя, посочен при кандидатстването. Цитира се и чл.13 ал.4
от ЗЕДЕУУ за това, че правната сила на обикновения електронен подпис е
равностойна на тази на саморъчния подпис, когато това е уговорено между
страните и че такава уговорка е налице в чл.8 от ДПК, подписан от ищеца,
дал съгласие идентификационния /телефонен/ му номер да има силата на
саморъчен подпис във взаимоотношенията с кредитора. Поддържа, че ДПК и
всички негови елементи са написани на ясен и разбираем начин и са спазени
изискванията за формат и размер на шрифта. Твърди се, че общият размер на
кредита е посочен в чл.3 от договора и той е в размер на 516.90лв /главница
500лв и лихва 16.90лв/, платима еднократно в 30дневен срок и че това са
параметрите на кредита. По формирането на ГПР първоначалната
информация се предоставя в СЕФ чрез включените в него и предвидени
разходи по ясен и разбираем начин, при индивидуално уговорени суми, които
подлежат на връщане на кредитора, и на разположение на ищеца през целия
процес на кандидатстване. За ГПР от 49.11% се твърди, че той е в
съответствие с чл.19 ал.4 от ЗПК .Твърди се, че възнаграждението-годишния
17
лихвен процент от 3.38% което на годишна база е равно на 40.56%. Твърди
се, че предоставената от „Ф.Б.“ услуга за гаранция не се включва в ГПР
тъй като не е задължителна за сключването на ДПК. Оспорва да е
упражнявана принуда спрямо потребителя за да сключи договора за гаранция
с „Ф.Б.“.Твърди се още, че потребителят е имал избор да избере на
сключи договор за гаранция с гарант предложен от кредитора за да се
обезпечи задълженията си по кредита или да посочи поръчител, избран от
него.Твърди, че сключването на договор за гаранция не е задължително
условие за сключването на договора за кредит и не увеличава възможностите
на кредитополучателя за отпускане на кредит по желания размер и
предлаганите от кредитора условия. Договорът за гаранция бил възмездна
услуга, предоставяна от лице, различно от кредитора. И че ако потребителят
избере да сключи договор за гаранция с гарант предложен от кредитора,
кредитополучателят получавал незабавна информация за размера на разхода,
който не се включвал в ГПР защото не влизал в общия разход по кредита
съгласно §1т.1 от ЗПК, доколкото се касае за услуга, предоставяна от трето
лице, която не е задължителна. Оспорва наличието на обусловеност на ДПК с
договора за гаранция и е вменено като задължение на потребителя. Повтаря,
че потребителят може да избира какво обезпечение да предостави избрано от
него или посочено от кредитора, като се визира чл.5 от ДПК. Ответникът
сочи, че кредитът се обезпечавал с поръчителство или с личен гарант. При
избор на „Ф.Б.“ като поръчител автоматично е активира възнаграждението,
което се следва. Потребителят избрал в електронен формуляр като
обезпечение поръчителство от „Ф.Б.“ и знаел за таксите по гаранцията.
Признава в отговора си, че за сключване на ДПК кредиторът „Ф.Б.“ ЕООД
изисква от потребителя сключване на договор за гаранция и получава от
Ф.Б. договора за гаранция. Счита, че не е заблуждаваща търговска практика
невключването на възнаграждението за дружеството-гарант към ГПР на ДПК
и че потребителят е бил надлежно информиран за необходимостта от
предоставяне на обезпечение, като сам е избрал да ползва услугите на
гаранта „Ф.Б.“. Оспорва твърдението, че договорът за гаранция цели
единствено начисляване на допълнителни разходи, като необходимостта от
обезпечение за кредитора се явява следствие на извършената от него оценка
на кредитоспособността на потребителя, поради което не бил нарушен чл.19
от ЗПК и че неоснователно потребителят в деня на договора се задължил да
18
заплати 816лв. Оспорва се, че уговореният размер на възнаградителната лихва
от 184лв противоречи на добрите нрави, като размерът й е посочен още в
СЕФ и в ДПК, одобряван от потребителя и същата не включва
възнаграждението за услугите по представяне на гаранция на „Ф.Б.“, при
ограничен от закона таван на възнаградителната лихва чрез тавана на ГПР в
който тя се включва, което е спазено и не противоречи на добрите нрави
според дружеството. За условията за издължаване на кредита и информацията
за размера, броя и конкретната дата на която плащането е дължимо, данните
били посочени в ДПК и в преддоговорната информация-връщане на заема в
30дневен срок с еднократно плащане на дата 09.05.2020г., като
възнаграждението за предоставената гаранция заедно с броя, периодичността
и датите на плащане на погасителните вноски се посочват в погасителен план,
получен от „Ф.Б.“. За правото на отказ от ДПК, посочва, че това е записано в
чл.12 от ОУ-в 14дневен срок от сключването на договора като при отказ
потребителят се задължава да върне заемната сума плюс лихвата от
усвояването на кредита до датата на връщане на главницата в срок от 30дни
от изпращане на уведомлението до дружеството за отказа, без събирането от
кредитора на потребителско обезщетение. За евентуалният иск за
унищожаване на договора и договора за гаранция, нямало основание за
уважаването му тъй като ищецът на всеки етап от развитието на процедурата
е бил наясно с всички параметри на договора-главница, лихва, лихвен
процент ГПР, погасителни вноски и други. Не били налице основания за
унищожаване на ДПК и договора за гаранция при крайна нужда поради
изтекла погасителна давност от 1г. тъй като и двата договора били сключен
на 09.04.2020г.Потребителят не навел никакви факти и доказателства за
твърдението му. Ищецът бил надлежно информиран за всички елементи и на
искания кредит на етап кандидатстване и че последният е декларирал, че
икономическото положение на потребителя позволява да изпълни условията
на договора и не е смятал условията на договора за себе си като крайно
неподходящи-чл.3.6 от ОУ. Излага се и аргумент за знание на потребителя-
ищец за продуктите предлагани от кредитора и че е кандидатствал за 19
кредита при само шест одобрени след извършена оценка на
кредитоспособността на ищеца. Моли да се отхвърлят исковете. Излага и
доводи за нарушена местна подсъдност. Сочи доказателства.
Пазарджишкият окръжен съд за да се произнесе взе в предвид
19
следното:
Установява се от доказателствата по делото, че ответното дружество
„Ф.Б.“ ЕООД предоставя потребителски кредити, като за целта са приети
Общи условия с решение на Управителния съвет на дружеството, в сила от
26.08.2019г.. В уводната част на ОУ са дадени характеристики на различни
понятия относими към сключването на ДПК като в понятието „Гарант“ е
записано, че това представлява одобрено от дружеството юридическо или
физическо лице, които въз основа на договор за поръчителство се задължава
в полза на дружеството да гарантира изпълнението на задължението на
кредитополучателя към дружеството по ДПК. За поръчител е посочено, че
представлява одобрено от дружеството физическо лице, предложено от
кредитополучателя, което въз основа на договор за поръчителство се
задължава в полза на дружеството да гарантира изпълнението на
задълженията на кредитополучателя към дружеството по ДПК. В чл.3 са
предвидени условията и реда за кандидатстване за ДПК, като
кандидатстването е предвидено да може да се извършва както в електронна
форма за регистрация така и чрез подаване на искане в партньорски офис или
чрез търговски представител; изпращане на СМС съобщение; по телефон,
през терминали Cashterminal и други. Отразено е, че преддоговорната
информация се предоставя по електронен път на посочени от
кредитоискателя електронен адрес/един от способите/, оценява се
кредитоспособността на кредитоискателя, както и е предвидена опция за
повишаване на кредитоспособността и повишаване вероятността да бъде
одобрен потребителя чрез предоставяне на кредитора на обезпечение /чл.5.3/,
предоставено от Гарант във формата на договор за поръчителство /а/ и
обезпечение, предоставено въз основа на договор за поръчителство, от
поръчител-предложен от потребителя и одобрено от дружеството физическо
лице. Установява се от тези клаузи, че правата на потребителя са ограничени
за сметка на кредитора по отношение възможността да предложи на
кредитора обезпечение-само от физическо лице, но не и от юридическо лице,
което представлява неравноправна клауза в ОУ по смисъла на чл.143 от ЗЗП.
Записано е още, че потребителят има право на избор какво обезпечение
да избира, но не може да избира измежду обезпечаване на кредита и
необезпечаване на кредита. Следователно във всички случаи заемът
задължително се обезпечава , тоест налице е хипотезата на чл.11 ал.1 т.18 от
20
ЗПК за включване в съдържанието на ДПК и на задължителното обезпечение
на кредита респективно и на разходите по него предвид свързаността на двата
договора доколкото без поръчителство ДПК не може да се сключи, като в
хипотеза на посочено от потребителя обезпечение дори не обвързва
автоматично с приемането му кредитора, докато при гаранта посочен от
кредитора потребителят е обвързан да го приеме без резерви и обструкции.
Предвидена е по изключение опция за одобряване на кредита без представяне
на обезпечение от потребителя. Записано е още солидарната отговорност при
погасяването на кредита от гаранта/ поръчителя/ и от потребителя. В ОУ няма
предвидено изискване за гаранта, определян от кредитора, да получи
възнаграждение за поръчителството пред „Ф.Б.“. Определянето на такова
възнаграждение в СЕФ, тоест от кредитора, който предоставя
преддоговорната информация на потребителя /чл.5 ал.1 от ЗПК,/ и то
едностранно, а не от гаранта от една страна, означава, че кредиторът
фактически изземва правомощията на гаранта по сключването на договора за
поръчителство и той е този който диктува и определя условията при които да
се сключи договора по обезпечението на кредита с гарант, което поставя в
неравноправно положение потребителя и невъзможност да влияе върху
клаузите свързани с обезпечаването. Освен това възнаграждението за
обезпечаването, което освен че не подлежи на договаряне, а е предварително
зададено и фиксирано от кредитодателя в договора за поръчителство с
гаранта, представлява неравноправна клауза и поставя в изненада
потребителя. Без да се поемат каквито и да било конкретни задължения от
гаранта кредитът фактически се оскъпява със заплащане на възнаграждението
за поръчителство, доколкото уговорките касаят плащане на възнаграждение
дори и без поръчителството да се активира като опция за плащане на дълга,
тоест потребителят може да е напълно изправна страна и да си заплати сам
изцяло разходите по кредита, но въпреки това той плаща допълнителни
разходи само за обезпечаването на кредита си равни почти на 30% от
стойността по кредита. Налага се извода, че са налице два договора /ДПК и
договора за поръчителство с гарант/ взаимно свързани по между си ,като
параметрите на двата договора се определят от кредитодателя, макар и
формално договорът за поръчителство да се подписва от друго лице, което е
избрано за поръчител именно от този кредитор. Налице е неравноправна
клауза и измамливо поведение от страна на кредитора, укриващо кой
21
изработва и сключва договора за поръчителство и при какви условия.
Нарушена е и разпоредбата чл.11 ал.1 т.18 защото в ОУ, които са неразделна
част от ДПК няма предвидена възмездност на поръчителстването още повече,
че Гаранта се определя от Кредитора. В посочената в ОУ преддоговорна
информация няма изрично предвидено да се публикуват параметрите на
договорите на поръчителство и техния възмезден характер, така както е
направено в СЕФ.
Спазена е формално цялата процедура по сключването на ДПК както и
на договора за поръчителство.
От съдържанието на договора №878301 за предоставяне на финансови
услуги от 09.04.2020г. се установява, че обезпечението е предвидено като
императивно изискване да бъде сключен заема, като е посочено, че то се
предоставя от „Ф.Б.“ в полза на дружеството, тоест поръчителят /гарант/ е
определен едностранно от кредитодателя както и съдържанието на договора
за поръчителство.
Параметрите на ДПК са заем от 500лв връщан еднократно в срок от 30
дни и с падежна дата 09.05.2020г.. Договорната лихва по кредита е
определена на 16.90лв при лихвен процент от 3.38% или с годишен размер на
лихвата от 40.56%. Определеният лихвен процент противоречи на добрите
нрави тъй като е прекомерен. Размера на лихвата тангира към максимума на
ГПР и макар да е в предвидените граници, съществено се нарушават добрите
нрави защото размера на лихвата несъответства нито на размера на кредита,
който е минимален /дори е по-малък от минималната работна заплата за
страната -610лв за 2020г.,/ от друга страна рискът на кредитора от невръщане
на заема е минимален, доколкото освен че е обезпечен, липсват данни за
вероятност от увреждане на кредитния рейтинг на дружеството кредитор.
Предвид изключително ниските нива на риск за кредитора, такъв висок
размер на договорната лихва е несъответен на добрите нрави поради което
клаузата е нищожна.
Предвиденият ГПР е от 49.85% тоест приближава максимума по закон,
и няма спор ,че в него не е включено възнаграждението за гаранта,
определено от кредитодателя.
Разходите за поръчителство безспорно са част от общите разходи по
кредита. След като кредиторът изрично поставя условия заемът да бъде
22
обезпечен срещу възнаграждение за гаранта, като по въпроса за
възмездността на поръчителстването чрез гаранта няма нито ред в ОУ и след
като кредитора е този който определя поименно гаранта-поръчител както и
съществените условия по договора за поръчителство включително и
заплащането на възнаграждение, то между кредитора и гаранта е налице
връзка на зависимост от категорията на тези по Търговския закон /ТЗ /
представляващи по между си пряко или косвено свързани лица по смисъла на
§1 ал.2 от Допълнителните разпоредби на Търговския закон-лицата които
участват пряко или косвено в управлението, контрола или капитала на друго
лице или лицата, поради което между тях могат да се уговарят условия,
различни от обичайните. В този смисъл възнаграждението за поръчителство,
което е определено от кредитора още в СЕФ, тоест той се е съгласил още на
този етап да натовари с допълнителни разходи потребителя /без значение
дали са дължими към него или към посочено от него трето лице-гарант/ то се
налага извода, че ГПР е несъответен на кредита и на разходите по него, и
води до невъзможност да бъде коректно определен. В случая е налице
неопределеност и неопределяемост на ГПР, който в случая надвишава във
всички случаи максимума, поради което целият договор за потребителски
кредит представлява нищожен договор, доколкото не се касае за фактическа
грешка при изчисляване на ГПР, а за умишлено невключване на всички
разходи по кредита в масата на общите разходи по кредита за коректно и
точно определяне стойността на ГПР. Нищожен се явява и договора за
поръчителство поради пряката си връзка и с ДПК, тъй като същият е
сключен като възмезден и без възможност потребителя да може да влияе
върху неговите предварително зададени параметри. Същият не е и
индивидуално сключен и клаузите му не са включени в ОУ към ДПК. В
хипотеза когато кредиторът е този който определя името на гаранта както и
определя и параметрите на договора за поръчителство при които наема този
гарант да обезпечи вземането му, гарантът е само страна фигурант по този
договор. Формално договора за поръчителство е сключен от гаранта и
потребителя, но клаузите на този договор са изготвени и одобрени
предварително от кредитодателя, в каквато връзка освен изложените по-горе
съображения е и факта, че от него /кредитодателя/ е създадена автоматична
система, която изчислява размера на възнаграждението за поръчителството,
тоест на кредиторът не само са предварително известни параметрите на
23
договора за поръчителство, но същите са изготвени и одобрени от него и той
ги задава. Удобното непосочване на същите в ОУ, и в ДПК, а само в СЕФ,
респективно в договора за поръчителство, е с цел потребителят да не може
фактически да въздейства върху клаузите като предварително определени и
зададени и неподлежащи на ревизиране. Факт е, че и в ДПК няма и ред за
характеристиките на поръчителството и при какви условия и как се учредява
за разлика от СЕФ, както и изрично записано, че разходите по обезпечението
не са част от общите разходи, но не се обяснява защо, обратното на което е
изрично предвидено в закона и е с цел потребителят да не бъде некоректно
уведомен кои конкретни разходи по кредита влизат в общия размер на
разходите и основа за изчисляване на ГПР.
Според изслушаната съдебно-техническа експертиза се установява, че
кандидатът за кредит попълва всички необходими данни като във формата е
налична секция “Избери гарант“ и възможност за избор. Експертът не сочи,
че искането изрично съдържа информация, че гаранцията от „Ф.Б.“ е
възмездна в точно определен размер, че кредиторът е сключил и други ДПК
с този Гарант. Посочено е, че размерът на шрифта е 12 pt, че при
кандидатстването са представени СЕФ, ДПК, ОУ. Няма представен проект на
договор за поръчителство с условията и неговия възмезден характер и че
получаването на тези документи от потребителя е потвърдено.
Икономическата експертиза установява, че потребителят е платил на
кредитора 665лв, включващи главницата, договорната лихва и гаранцията от
148.10лв на дата 01.06.2020г. Ако сумата за гаранцията се включи в ГПР
като първоначална такса според експерта размерът на ГПР би бил от
748.60%, а като месечна такса 710.27%. Експертът е установил, че
възнаграждението на гаранта поръчител е преведено от кредитодателя на
поръчителя без да са налице данни за активиране на договора за
поръчителство и плащане на задълженията от поръчителя-гаранта на
кредитора вместо и за сметка на потребителя по договора за кредит. Не става
ясно кога точно е заплатено възнаграждението и по какъв начин-кеш или по
банков път ,при положение, че размерът му е определен от кредитодателя още
в СЕФ. Според СЕФ част 2 т.3 Условия за усвояване на кредита, е
предвидено сумата да се нареди към потребителя веднага след получаване на
потвърждението за сключения договор за кредит. Посочено е така също, че
договора за кредит е обезпечен с поръчителство от гаранта определен от
24
кредитодателя, който е определил и размера на възнаграждението за
обезпечението, което да заплати потребителя на гаранта. Заплащаната
предварително и еднократно сума от 148.10лв платима на гаранта, е равна на
29.62% от стойността на кредита или разходите по кредита за потребителя
чрез това възнаграждение се увеличават близо с една трета от стойността на
самия кредит. Или без още да е получил кредита потребителят прави разход
от 148.10лв, който се получава от кредитодателя и това за него представлява
допълнителна чиста скрита печалба, за която не прави никакви нови разходи
по кредита. За възнаграждението не е предвидено като условие за плащане-
само ако поръчителството бъде приведено в действие и гарантът фактически
погаси задълженията на потребителя към кредитора. Напротив, както се
посочи сумата се изплаща предварително и без да е извършено плащане на
задължението от гаранта .Според т.5 Дефиниции от договора за гаранция ,
гарантът предоставя гаранция, като се задължава да обезпечи изпълнението
на задълженията по договора произтичащи от договора за заем, тоест
гарантът е обвързан към кредитора с фактите и обстоятелствата изложени в
договора за заем относно изпълнението на договора за кредит. За гаранта е
налице пълна яснота относно съществените характеристики на договора за
потребителски кредит, като парадоксално кредиторът твърди, че изобщо не е
наясно със същите съществени характеристики на договора за
поръчителство, което не почива на посочени обективни факти и
доказателства по делото. Парадоксално е гарантът за знае всичко за договора
за кредит, а кредитора да не е наясно с параметрите на договора за
поръчителство, който договор ще му обезпечи и гарантира погасяването на
кредита при неизпълнение от потребителя. Доказателства за незнание на
съдържанието на договора за поръчителство не са ангажирани от
кредитодателя. Нещо повече, в общите условия към договора за гаранция е
предвидено заплащане на такса за представяне на гаранцията, която се плаща
еднократно по издадена фактура, като не става ясно в кои случаи се плаща и в
кои не, а именно дали такава се дължи само при фактическото изпълнение на
договора за гаранция чрез плащане на задължението по ДПК от гаранта в
полза на кредитора или таксата се дължи независимо дали се пристъпи към
изпълнение на договора за гаранция чрез плащане от гаранта или дължимост
примерно само на лихва доколкото гаранцията е само във висящо положение.
Нещо повече, в чл.6 от ОУ на договора за поръчителство гарантът признава
25
права на страните по ДПК да променят договора в частта за срока за
погасяване , както и декларира пред същите ,че ако ДПК е във негова вреда
той няма да има действие спрямо гаранта. Това е още едно основание за
връзката между кредитора и гаранта макар и формално да няма съглашение
между двете търговски дружества. Предвидена е опция за удължаване на
гаранцията отново при удължаване на срока от страна на кредитора на ДПК
по взаимно споразумение. Това е още една обвързваща клауза между
кредитор, потребител и поръчител-гарант. Отнесено към ДПК и ОУ,
кредиторът е този който одобрява гаранта /поръчителя и има право директно
срещу него да предяви претенциите си-5.6 и 5.8 от ОУ за плащане. В СЕФ
кредиторът е предвидил изрично, че договорът за гаранция е възмезден, тоест,
кредиторът е предопределил възмездността на договора за поръчителство, по
който твърди, че не е страна и нищо не знае за клаузите му./т.4.3/. Плащането
на таксата за поръчителство-гарант в т.4 от СЕФ е записано, че няма връзка с
договора разходи, което е невярно доколкото възнаграждението за гаранта е
именно такъв безусловно свързан разход по чл.11 ал.1 т.18 от ЗПК. В т.9
лични данни на клиента от ОУ на договора за поръчителство е предвидена
възможността поръчителят/гарантът/ да има право да получава от
заемодателя информация относно договора за заем, тоест отново е налице
пряка връзка между кредитора и поръчителя относно състоянието и
погасяването на Кредита, какви са изпълненията на задълженията по него,
тоест, гарантът има право и е наясно с всяко актуално състояние на договора
за заем, а в същото време кредитодателят продължава да декларира , че
изобщо не се интересува от договора за поръчителство, след като неговия
основен търговски интерес произтича от това дали в достатъчна степен е
гарантиран отпуснатия кредит. Нещо повече, за възнаграждението по
договора за гаранция изрично е записано, че гаранцията обезпечава не какво
то и да е, а всички разходи във връзка с договора за кредит като лихва,
мораторна лихва, такси, разходи по събиране на кредита, тоест, това са
типичните разходи по отпускания кредит по смисъла на чл.19 ал.1 от
ЗПК- Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.. В тази връзка е и § 1. По
26
смисъла на този закон: "Общ разход по кредита за потребителя са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият
разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси“..
Несъмнено, възнаграждението за гаранта по обезпечението на кредита
представлява и е част от типичните разходи по кредита и безусловно трябва
да бъде включено в ГПР. Невключването му води до заблуждаваща търговска
практика, което не дава възможност да се определи действителния ГПР като в
същност е налице фактическа липса на ГПР по смисъла на закона, а не
фактическа грешка при изчисляването му което води до нищожност на целия
договор по смисъла на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК.
Обжалваното решение е валидно и допустимо, а по същество
правилно.
Не са налице пороци на същото взирани във въззивната жалба.
Въззивният съд напълно споделя мотивите изложени от първоинстанционния
съд, към обжалвания съдебен акт и на основание чл.272 от ГПК препраща към
.
В допълнение следва да се отбележи и следното:
Представеният пред въззивната инстанция договор за поръчителство
/сътрудничество/ между кредитора по ДПК „Ф.Б.“ ЕООД и поръчителя
/гаранта/ „Ф.Б.“ М. не променят изводите на въззивния съд. Кредитодателят е
този който предоставя преддоговорната информация на кредитополучателя за
потенциални услуги на определения от него гарант , тоест договорът
обвързва страните по начин, че във всички случаи на поръчителство чрез
гарант, този гарант може да бъде само един единствен, избран лично от
кредитора по ДПК и предлаган на потребителя с който да се сключил договор
за гаранция при условията посочени в СЕФ. Потребителят не може да избира
кой да бъде гарант на заема, който получава, освен ако не предложи за
27
поръчител само физическо лице, тоест единственият гарант по кредита е този
който е избран от кредитора. Освен с този гарант „Ф.Б.“ ЕООД не е
представил други сключени договори за сътрудническо с друг гарант,
съгласил се да гарантира изплащано на заема от поръчителя, за да има
потребителят право на избор измежду различни предлагани от кредитора
гаранти. Допуснатото процесуално нарушение от съда по даването на
указанията и соченето на относими доказателства не е довело като краен
резултат до промяна на крайните изводи на съда. Категорично е установено,
че ГПР не съответства на действителните разходи. В тази връзка съдът
кредитира изцяло заключението на експерта Лавчиева по назначената
съдебно-икономическа експертиза. Както се посочи, предвиденото в клаузите
на договора за поръчителство уговорки касае предварително определеното и
записано в СЕФ от кредитора възнаграждение, същото има точно и конкретно
предназначение плащане за обезпечаване на кредита
В хипотеза на възмездно учредено поръчителство възнаграждението
което безусловно се заплаща от потребителя независимо дали ще се извърши
или не плащане от гаранта на задължението на потребителя в полза на
кредитора, тази такса представлява допълнителна печалба за кредитора
заемодател доколкото се касае за свързани лица /кредитор и гарант/
преследващи обща цел и след като той /кредитора/ е този който определя кой
да бъде гарант по кредита, какво възнаграждение да получи за
поръчителството от потребителя, и кога да го получи, тоест независимо на
кого плаща потребителя дали директно на кредитодателя или на гаранта,
възнаграждението има характер на типичен разход от категорията на общите
разходи по договора за потребителски кредит доколкото учреденото
поръчителство е задължително за този вид кредити и поради тази причина,
същото следва да се включи безусловно в общия размер на разходите по
кредита формиращи годишния процент на разходите. С факта на
невключването им кредиторът е заблудил потребителя относно
действителния размер на ГПР, като в същност посочения в договора изобщо
не съответства на действителния от 748.60% /при първоначална такса и
710.27% като месечна такса или 15.27пъти повече, което не може да се
квалифицира като фактическа грешка, а има характер и естество на
въвеждане в заблуждение на потребителя относно действителните параметри
на договора, което по своето естество представлява липса на посочен ГПР,
28
поради което договорът е недействителен поради липса на посочен
действителен размер на ГПР в ДПК .Невключването на формулата за
изчисляване на ГПР в договора за кредит не е нарушение на закона, защото
тя е законово фиксирана и устойчива на параметрите, посочени в нея, но
непосочването в ДПК на размера на ГПР при отчитане на абсолютно всички
параметри, включително и разходите по договора за поръчителство
представлява заблуждаваща търговска практика лишаваща потребителя от
възможността правилно да прецени своята кредитоспособност. В хипотеза
когато кредиторът определя лице за гарант за отпускания от него кредит
когато поръчителството е възмездно, в тежест на кредитора е да включи и
тези разходи към общите разходи по кредита, защото това са задължения на
потребителя по обезпечаването на кредита с поръчителство и следователно те
са пряко свързани с общите разходи по кредита. Без значение кой е гаранта, в
хипотеза ,че той е посочен изрично от кредитора, и който /кредитора/
определя параметрите на възмездното поръчителство и потребителят няма
право на избор на друг гарант, след като кредиторът друг не му предлага, и в
хипотеза, че потребителят не може да ангажира като поръчител юридическо
лице, защото кредиторът го е ограничил в личния си избор и не му разрешава
подобна опция, тоест всички разходи по поръчителството следва да бъдат
включени в ГПР защото както се посочи ДПК не може да се сключи без
кредитът задължително да е обезпечен с поръчител-физическо лице посочено
от потребителя и одобрено от кредитодателя или гарант посочен от
кредитора. Затова разходите по възнаграждение за обезпечението са
неразделна част от ДПК поради свързаността и на договорите за кредит и за
поръчителство както и свързаността на лицата-кредитор-гарант и потребител.
Тази свързаност е пряка и преследваната обща цел е обезпечаването и
изпълнението на договора за кредит, като плащанията се извършват в полза
на кредитора и независимо дали договора за поръчителство е бил приведен в
изпълнение и произвел правото си действие поради констатирано неплащане
от страна на потребителя-длъжник. Включването на сумата по
възнаграждението за поръчителство с гарант е следвало безусловно да
фигурира в общите разходи по кредита и да формира ГПР. Връзката между
кредитор-гарант и потребителя не може на бъде разкъсана предвид характера
и естеството на облигационните отношения между трите страни, не могат да
бъда разкъсани и самите плащания които преследват като краен резултат една
29
обща цел-погасяване на кредита. Изборът на потребителя дали да ползва
обезпечение на задължението чрез свой поръчител или чрез гарант, посочен
от кредитора не променя извода, че разходите по платеното поръчителство
безусловно се включват в общите разходи по ДПК и са част от формирането
на ГПР. След като кредиторът се е съгласил и е поставил условие
отпусканият заем на потребителя да бъде обезпечен чрез гарант и е посочил
поименно този гарант както и полагащото му се възнаграждение и при знание
и определяне от негова страна, че поръчителството е възмездно, той е този
който е следвало безусловно да включи разходите по обезпечението в ГПР.
Нарушена е и разпоредбата на чл.10 ал.2 и чл.10а а.4 от ЗПК от Кредитора,
който е взискал заплащането на такси, които не са уговорени в договора за
кредит, но са уговорени в договора за поръчителство и се съдържат и в СЕФ,
както и договореното, че поръчителството/обезпечението на заема/ е
задължително и възмездно, тоест таксите са част от общите разходи по
кредита. Няма разумно обяснение да се твърди от кредитодателя, че той не е
наясно с възнаграждението на гаранта по обезпечението. Именно кредитора в
СЕФ декларира, че задължителното поръчителство с гарант е възмездно,
тоест в тази хипотеза той е наясно, че разходите по възнаграждението на
гаранта са част от общите разходи по кредита доколкото реално потребителят
допълнително се натоварва с още разходи при което кредитът се оскъпява с
близо 30%, при което ГПР скача повече от 15пъти над максималния допустим
по закон размер -пет пъти законната лихва. Такива разходи следва да се
включат в ГПР и в хипотеза на поръчителство от физическо лице посочено от
потребителя при учредено възмездно поръчителство защото поръчителство е
задължително във всички случаи по кредита и кредиторът прецени да приеме
такова поръчителство като и в този случай същите следва да бъдат отнесени
към ГПР. От тази гледна точка преценка на кредитодателя е как точно да
развива стопанската си дейност която задължително следва да бъде
съобразена със ЗПК и ЗЗП.
Правилни са съжденията на първоинстанционния съд и по отношение
нищожността на договора за поръчителство, доколкото чрез него се
обезпечава едно недействително задължение по ДПК-недействителен договор
за кредит поради липса на ГПР, нарушаване на добрите нрави,
неравноправни клаузи. Както се посочи, договорът за сътрудничество не
променя генералните изводи за нищожност на договора за поръчителство. В
30
договора за сътрудническо лаконично и пестеливо и без подробности е
посочено, че „Ф.Б.“ЕООД осигурява на потребителите да получат гаранция
от ФЕБ за обезпечаване на заемите които „Ф.Б.“ ЕООД отпуска на клиентите
си, че Фератум гарантира, че в договора за заем ще се съдържат клаузи за
заплащане на дължими суми на трети лица по предоставянето на гаранцията
/2.8/ Това е още едно потвърждение, че „Ф.Б.“ е напълно наясно и то
предварително по условията за гаранцията и по възмездността на
обезпечаването на ДПК чрез гарант и че ФЕБ гарантира плащане при първо
поискване от Фератум на всяка сума по договора за заем. Уговарянето на
задължение за обезпечаване на отпускан кредит е допустимо, не нарушава
закона и не представлява неравноправна клауза само в хипотеза когато
обезпечението е безвъзмездно. Когато обаче то е уговорено по начин, че е
само в интерес на кредитора от една страна, а от друга задължително и е
определено като възмездно, налице е неравнопоставеност в правата и
задълженията на страните в правоотношението. Това е така защото
задължението на потребителя е нараснало неимоверно, разходите са се
увеличи около една трета, което не дава възможност на потребителя да
прецени реално възможностите си дали да сключи договора за заем или не и в
същото време тези разходи изобщо не се признават от кредитодателя и не се
обвързват и включват в ГПР като общи разходи по кредита. Кредиторът
получава от потребителя скрита гарантирана печалба представлваща размера
на възнаграждението по обезпечението без да прави нови разходи. От друга
страна, размера на лихвата по кредита е 40.56%, което явно нарушава добрите
нрави доколкото от търговска гледна точка и от гледна точка на риска на
кредитора не може да се приеме за нормално такъв висок процент лихва при
такива изключителни ниски нива на риск от несъбираемост на задължението,
още повече, че размерът на кредита е под минималната работна заплата за
страната от 2020г. . При това възмездно обезпечено вземането на кредитора
от посочен от него гарант, както и поради това,че се касае за краткосрочен
кредит, връщан в рамките на един месец чрез едно единствено плащане, тоест
очертаващите се евентуални вреди за кредитора са в изключителни ниски
стойности като в тези хипотези нормалният размер на лихвата би следвало да
бъде в рамките на законната лихва, по аргумент на нормата на чл.33 ал.2 от
ЗПК. В случая, договорната лихва е над 40% или повече от четири пъти над
законната лихва, което е недопустимо и с нищо неоправдано, най-малкото и
31
без да са изложени факти и обстоятелства и ангажирани доказателства, които
да установяват такива високи нива на вреди преки и косвени, с такъв сериозен
произход, и с такива високи неблагоприятни последици за кредитора, че едва
ли не той би прекратил своята търговска дейност при невръщане на кредита,
обезпечен с гарант, тоест неизпълнението да доведе до такива опасности за
него, които да го принудят поне да ограничи дейността си. Такива факти,
обстоятелства и доказателства не са ангажирани по делото. Фактът, че
съгласно чл.16 ал.2 от ОУ към ДПК предвиждат право на кредитора „Ф.Б.“
ЕООД да получава плащания и за гарант-такса възнаграждение за договора за
поръчителство /гаранция/ е още едно доказателство за свързаността между
кредитора, определящ задължението за обезпечаване на ДПК, задължително
определяне от кредитодателя на гаранта, предварително и задължително
определяне от кредитодателя на възмездността на поръчителстването, което
се залага още с предоставяне на СЕФ, тоест още преди потребителят да е
видял клаузите на ДПК, ОУ, договора за поръчителство и ОУ. На практика,
още на етап преддоговорна информация, която не се предоставя от гаранта, а
само от кредитодателя, кредитодателят който е водещата фигура в
облигационната връзка по ДПК и по договора за поръчителство, вече е
определил условията по обезпечаването най-вече възмездността на
поръчителството за гаранта, тоест несъмнено кредиторът като главната
движеща сила ръководи и взима управленските решения по сключването и
изпълнението на ДПК както и обезпечаването му с възмездно поръчителство
от гарант, определен от него самия. Дали кредитодателят се заплати на
гаранта възнаграждението или не, е без значение, защото неплащането не е
скрепено с някаква санкция за разлика в хипотезата на неплащане от гаранта
на задълженията по обезпечения заем. Фактът, че за неизпълнение на
задължението си по договора за сътрудническо няма предвидени никакви
санкции, обезщетения, неустойки и други подобни за някоя от страните е още
една индиция за свързаност на двете дружества по отпускане на кредити на
потребители и преследване на обща цел. Това се отнася и за клаузите на ОУ
към ДПК. Следователно възнаграждението по договора за гаранция
независимо на кого е заплатено-на кредитодателя или на гаранта има едно и
също предназначение, да гарантира на кредитора допълнителен размер
печалба /скрита допълнителна възнаградителна лихва, съизмерима с
възнаграждението по обезпечението./ В този си вид това възнаграждение
32
представлява общ разход по кредита и безусловно следва да се включва в
ГПР.
Предвид изложеното обжалваното решение ще следва да се потвърди
като правилно и обосновано. Същото не страда от пороците изложени във
въззивната жалба по изложените по-горе съображения.
При този изход на делото и предвид искането по чл.38 ал.2 от ЗАдв., в
полза на адв. Г. Ч., ще следва да се присъди адвокатско възнаграждение в
размер на 300лв съгласно чл.7 ал.2 т.1 от НМРАВ.
Водим от горното Пазарджишкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение на Пазарджишки районен съд №1159 от
20.12.2021г. постановено по гр.д.№20215220100922 по описа на съда за 2021г.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление гр.С., ж.к.“М.“ 3, бул.“А.М.“ №51, вх.“А“, ет.9, офис
20,представлявано от управителите И.В.Д. и Д.В.Н., ДА ЗАПЛАТИ на
адв.Г.Г. Ч., ЕГН-********** от АК-С. на основание чл.38 ал.2 във връзка с
чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдв. адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв/триста
лева/ по сметка в Банка РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/ ЕАД-IBAN: BG22
RZBB9155 1014 2590 30 BIC: RZBBBGSF с титуляр адв.Г.Ч., чл.39 от ЗАдв.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
33