№ 391
гр. София, 24.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Галина Ташева
Георги Ст. Чехларов
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Галина Ташева Въззивно гражданско дело №
20211100511536 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 20126075 от 27.05.2021г., постановено по гр. д. № 11536/2021 г. по
описа на СРС, ІІІ ГО, 150 с-в, С.О., БУЛСТАТ ****, с адрес: в гр.София, ул. **** е
ОСЪДЕНА да заплати на Е. К. П., ЕГН **********, с адрес в гр.София, ж.к. ****, на
основание чл. 49 от ЗЗД, вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД сумата в размер на 4000 лева,
представляваща обезщетение за причинени й неимуществени вреди - болки и страдания,
вследствие на получени физически увреждания при сядане на намираща се на спирка №
2116 в гр. София пейка на 14.08.2020, ведно със законната лихва от датата на инцидента -
14.08.2020г. до окончателното плащане, като е ОТХВЪРЛЕН иска за разликата над 4000
лева до пълния предявен размер от 5100 лева и на основание 78, ал. 1 от ГПК, С.О. е осъдена
да заплати на Е. К. П. сумата от 709.02 лева - разноски по делото.
Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от С.О.
/ответник в първоинстанционното производство/, чрез процесуалния представител адв. Д.Ц.,
в която същото се обжалва като неправилно и незаконосъобразно. Поддържа се, че
неправилно първоинстанционният съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл.
49, във вр. чл. 45 ЗЗД е основателен до размера на сумата от 4000 лева. В тази връзка се
излагат съображения, че още в отговора на исковата молба са наведени доводи, че сочените
заболявания от ищцата са страдания, които са датирали при същата много години преди
претърпяната травма, което е от изключително значение и което не е било взето предвид от
вещото лице по изготвената експертиза. Излагат се твърдения, че при ищцата се били
налични артрозо-артритни изменения и заболявания, които периодично създават
дискомфорт, чувство на болезненост и затруднение при движение, които не са настъпили в
1
резултат от травмата. На следващо място се сочи, че не е логично, човек да седне, върху
силно ръждясало желязо, без да осъзнава опасността, дори вероятността да се нарани, а още
по-малко, да се прониже и след това да продължи да ходи. Навеждат се доводи, че по делото
не са налице достатъчно ясни и категорични доказателства, а единствено такива, които са в
резултат или от индиректни впечатления, или са дадени от свидетел, роднина на ищцата,
което предполага пристрастност, което не е било взето предвид от съда. В тази връзка се
поддържа, че предявеният иск не е доказан безспорно.
Поради изложеното, моли съда да отмени първоинстанционното решение в
обжалваната му част и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения иск като
неоснователен. Претендира разноски по делото.
По жалбата на ответника е подаден писмен отговор от насрещната страна по нея -
ищцата Е. К. П., в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, чрез пълномощника й адв. Е. Т., в който се
излага становище за неоснователност и необоснованост на постъпилата въззивна жалба с
искане същата да бъде оставена без уважение, като неоснователна. Поддържа се, че
съдебното решение, в частта с която първоинстанционният съд е уважил предявения иск е
правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено. Навеждат се доводи,
че правилно и законосъобразно, СРС е приел за установено, че е налице причинно-
следствена връзка между претърпения от ищцата инцидент на 14.08.2020 г., при който
сядайки на пейката на спирка № 2116 „Надлез Надежда”, вследствие на счупване на
ръждясала тръба, част от тръбата се е забила в седалището й, както и настъпилите в резултат
от това увреждания за ищцата - разкъсно-контузна рана в областта на седалището й, от
дясната страна, както и охлузване на предмишницата на лявата й ръка. Излагат се
съображения, че за да стигне до този извод, съдът се е позовал на всички приети по делото
доказателства, които се допълват взаимно и са безпротиворечиви и доказват по безспорен
начин описания инцидент и претърпените от ищцата в резултат от това вреди. Оспорват се
като неоснователни и релевираните оплаквания във въззивната жалба за наличие на
предишни артрозни заболявания при ищцата, които не са били взети предвид от съда.
Поддържа се, че уважаването на иска и присъденото обезщетение за неимуществени вреди
не са обусловени и нямат връзка с тези предишни заболявания. По отношение на останалите
оплаквания във въззивната жалба се излага становище, че житейски логично е, че ищцата
никога не би седнала върху пейката на спирката, ако е осъзнавала наличието на опасност
тръба от пейката да се счупи и да я нарани. Поддържа се, че първоинстанционният съд е
обсъдил и отговорил на всички направени от ответника по делото възражения, които се
припокриват с изложените оплаквания в подадената въззивна жалба. С оглед на изложеното
се отправя искане към съда да остави подадената въззивна жалба без уважение, а
обжалваното решение - в сила, ведно със законните последици. Претендира разноски за
въззивната инстанция.
В срока за отговор на въззивната жалба е депозирана по чл. 263, ал. 2 от ГПК и
насрещна въззивна жалба от ищцата Е. К. П., подадена чрез адв. Е. Т. срещу решението, в
частта, с която е отхвърлен искът й за обезщетение за неимуществените вреди за разликата
над уважения размер от 4000лв. - до пълния предявен размер от 5100 лева. В жалбата се
навеждат доводи, че постановеното решение, в обжалвана част е неправилно, като
необосновано и несъобразено с нормата на чл. 52 ЗЗД като се излагат подробни
съображения в тази насока. Поддържа се, че решаващият състав на СРС е приложил неточно
въведеният с чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост, тъй като не е отчел в достатъчна степен
наличието, вида, характера, интензивността и продължителността на претърпените от
2
ищцата болки и страдания. Навеждат се доводи, че съдът е приел неправилно, че
възстановяването на ищцата е протекло за около 20 дни, тъй като от свидетелски показания
и заключението на вещото лице се установявало, че и настоящия момент ищцата има болки,
бодежи и дискомфорт в областта на белега, които съгласно заключението ще отзвучат
напълно до една година след датата на осъществения от експерта личен преглед, проведен
на 15.04.2021 г., което не е било взето предвид от съда при определяне на справедливия
размер на дължимото обезщетение. Сочи се, че съдът не е съобразил в достатъчна степен и
значението на психическите и емоционални травми, получени от ищцата вследствие на
станалата злополука, което се доказва от свидетелските показания, както и търпяните от нея
неудобства от невъзможността й да седне правилно. Излага се, че независимо от
обстоятелството, че съдът да е приел, че поради получените травми вследствие на процесния
инцидент, ищцата не е могла да проведе пълноценно лечение на други свои заболявания в
санаториума в гр. Вършец, което й е създало дискомфорт, посоченото обстоятелство не е
било отчетено от съда в достатъчна степен. Навеждат се оплаквания, че при постановяване
на обжалваното решение, съдът не е обсъдил и съобразил и икономическата обстановка в
страната към момента на злополуката.
Предвид изложеното, моли съда да постанови решение, с което да допълни
постановеното решение, в частта на определяне на справедливия размер на обезщетение за
претърпяните от ищцата неимуществени вреди вследствие на получените от нея увреждания
от процесния инцидент на 14.08.2020 г. със сумата от 1 100 лв., ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на инцидента до окончателното й изплащане, както и да
й присъди направените разноски за въззивното производство.
По насрещната въззивна жалба на ищцата не е подаден писмен отговор от ответната
страна по нея – С.О. в законоустановения срок.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от
фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявен иск от Е. К. П. срещу С.О. с правно
основание чл. 49, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да й заплати сумата от
5100 лева - обезщетение за причинени й неимуществени вреди – болки и страдания,
вследствие на получени физически увреждания при сядане на намираща се на спирка №
2116 в гр. София пейка на 14.08.2020, ведно със законната лихва - 14.08.2020г. до
окончателното плащане.
В исковата молба ищцата твърди, че на 14.08.2020 г., около 16.30 ч. след края на
работния ден се прибирала от работа, като на спирка № 2116 „Надлез Надежда“, намираща
се на бул. „Скопие“ и ул. „Подполковник Калитин“ чакала автобус 77 или 82, когато седнала
на намиращата се на спирката пейка. Посочва се, че при сядането на ищцата се счупила
хоризонтална профилна тръба - изгнила и ръждясала и се забила дълбоко в дясната част на
седалището на ищцата. Вследствие на това ищцата политнала напред и се подпряла на
лявата си ръка и получила охлузване. Поддържа се, че ищцата е изпитала силна болка като
раните на седалището и на ръката и започнали обилно да кървят. При слизането на спирката
за автобус 85 ищцата посочва, че срещнала и своя колежка и именно с нейна помощ успяла
да се качи на автобус 85, когато се обадила и на дъщеря си, за да я посрещне. Излагат се
твърдения, че поради силното кръвотечение се наложило да я закарат в болница „Света
Ана“, където й били инжекция за тетанус и раните й били промити. В периода от
3
14.08.2020г. до 21.08.2020г. на медицинския персонал на работното място на ищцата, се
налагало да промиват и превързват раната на седалището й. Излагат се твърдения, че
вследствие на това нараняване, ищцата е изпитвала силни болки и неудобство, появил се е
голям хематом и синини, като дори се е наложило да спи по корем в продължение на 15-20
дни и да пие болкоуспокояващи лекарства. Ищцата твърди, че на 21.08.2020г. заминала за
Вършец, където от преди инцидента имала записано лечение в санаториум, но до
28.08.2020г. не могла да проведе обичайните лечебни процедури именно поради наличието
на дълбоката рана на седалището й. Ищцата поддържа, че и понастоящем изпитва болки,
особено при допир, сядане или интензивно движение на тялото, като на мястото на раната
останал дълбок белег. Навеждат се доводи, че С.О. като собственик на спирките на градския
транспорт има задължението да ги поддържа в добро техническо състояние, но от страна на
ответната страна не е било изпълнено това задължение.
Ответната страна по делото – С.О. е депозирала отговор на исковата молба, извън
срока по чл. 131 от ГПК, в който оспорва основателността на предявения иск. Твърди се, че
от представените по делото медицински документи се установявало, че претърпеният от
ищцата инцидент се изразява в падане от пейка, вследствие на което й било причинено
нараняване на седалището и охлузване на лява предмишница, но липсвали доказателства за
наличието на разкъсна рана в областта на седалището. Навеждат се доводи, че в
амбулаторния лист за проведения преглед не е било посочено за разкъсна рана в областта на
седалището, а нараняване при падане от пейка, което е напълно различно, като нараняване,
степен на увреждане и претърпени болки и страдания. Оспорва се, че проведените от
ищцата процедури по лечение в санаториума във Вършец да са били във връзка с процесния
инцидент. Поддържа се, че С.О. при стопанисването на пейките на спирките на градския
транспорт следи стриктно за състоянието им. В тази връзка се оспорва процесната пейка да е
била в състояние, при което тръбните плоскости да са ръждясали до такава степен, че да
настъпи такова счупване при сядане на пейката от ищцата.
Въззивната инстанция намира, че решението е постановено при задълбочено
обсъждане на събраните по делото доказателства и при изяснена фактическа обстановка от
страна на СРС. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по
смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, които да променят така приетата фактическа
обстановка, поради което въззивният съд не намира за необходимо да я преповтаря, а
препраща към фактическите изводи на СРС на основание чл. 272 ГПК. Съдът ще обсъди
доказателствата по делото, относими към доводите, изложени във въззивната жалба.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхождат от
легитимирани страни и са насочени срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което са процесуално допустими.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалвана му част, като по останалите
въпроси – по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на
въведените във въззивната жалба оплаквания.
При извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при постановяването
му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
4
норми.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е и правилно, като
фактическите и правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените от районния
съд в атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, настоящият
състав препраща към мотивите, изложени от СРС.
Настоящият съдебен състав приема, че следва да се произнесе първо по въззивната
жалба на ответника срещу първоинстанционното решение, тъй като с нея са заявени
възражения, изключващи дължимостта на претендираните от ищцата обезщетения, а
жалбата на ищцата /насрещната въззивна жалба/ касае само размера на присъденото
обезщетение.
По жалбата на ответника:
Въззивният съд намира жалбата за неоснователна.
Съдът е сезиран с искова претенция с правно основание чл. 49 от ЗЗД, вр. с чл. 45 от
ЗЗД, с предмет – заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, за които ищцата
поддържа, че са претърпени от нея в резултат на неизпълнението на нормативно възложени
задължения на ответника, които той упражнява чрез своите служители - да поддържа в
изправно състояние спирките за масов градски транспорт и елементите на спирките /какъвто
са пейките/ в безопасно и добро техническо състояние.
Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е обективна, има гаранционно-обезпечителна
функция и е за чужди виновни противоправни действия. По иска с правно основание чл. 49
от ЗЗД, вр. с чл. 45 от ЗЗД следва да се установят следните елементи от фактическия състав,
пораждащ посочената обективна гаранционно-обезпечителна отговорност за ответника:
противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено
извършване на някаква работа от страна на ответника, причиняване на вреда - при или по
повод изпълнението на възложената работа, както и причинна връзка между
противоправното поведение /действие или бездействие/ и вредоносния резултат.
Доказателствената тежест за установяване наличието на изброените елементи от
фактическия състав е на ищцовата страна в процеса, съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 от
ГПК, както законосъобразно е постановил и първоинстанционният съд с доклада по делото.
Вината на лицето, на което е възложена работата, се презюмира, съгласно нормата на чл. 45,
ал. 2 от ГПК, като доказателствената тежест за оборване на презумпцията е на ответника.
Настоящият съдебен състав намира за законосъобразен и обоснован изводът на
първата инстанция, с който е прието, че по делото е доказано противоправното бездействие
на служителите на ответника, представляващо неизпълнение на нормативно възложените им
задължения да поддържат в изправност пейката на спирката на масовия градски транспорт,
на която ищцата е претърпяла травматично увреждане в състояние, отговарящо на
изискванията за безопасност, което означава отстраняване на ръждясалата метална пейка от
спирката, с цел осигуряване на безопасност на пътниците на градския транспорт и
предотвратяването на инциденти с тях. Безспорно С.О. отговаря за стопанисването на
спирките на масовия градски транспорт (сред които е и процесната спирка № 2116 на
автобус № 77, находяща се в гр. София, при надлез „Надежда“) , както и на елементите,
които попадат в обхвата на тези спирки. Съгласно разпоредбата на чл. 33, ал. 3, т. 1 от
Наредбата на столичен общински съвет за преместваемите обекти, за рекламните,
информационните и монументално-декоративните елементи и за рекламната дейност на
територията на С.О., пейката безспорно представлява елемент, попадащ в обхвата на
5
спирката на масовия градски транспорт. В този смисъл като елемент, попадащ в обхвата на
спирка на градския транспорт, процесната пейка е общинска собственост по аргумент от чл.
33, ал. 10 от Наредбата, още повече, че по делото не са представени доказателства, нито са
наведени твърдения пейката на процесната спирка да е била предоставена на трето лице по
предвиден в закона ред. Именно в качеството си на собственик, който стопанисва
процесната пейка на спирка на градския транспорт, С.О. носи задължение да осъществява
поддръжката на същите. Предвид изложеното, въззивният съд намира за правилни и
законосъобразни изводите на първоинстанционния съд, че поведението на С.О. е
противоправно, тъй като с бездействието на служители на ответника или на други
изпълнители, на които общината е възложила поддържането на пейките на спирките на
градския транспорт, не само, че същите не са отстранили ръждясалата метална пейка от
спирката преди настъпването на инцидента с ищцата, но не са и сигнализирали за
опасността, с цел предотвратяване на подобни инциденти. В тази връзка и доколкото
общината осъществява правни действия, респ. бездействия, чрез натоварени от нея лица,
същата отговоря за причинените от тези лица вреди при или по повод изпълнението на
възложената им работа. В случая натоварените лица не са извършили необходимите
действия за поддържане на пейката на спирката на градския транспорт в състояние, което да
не създава опасност за счупването й, и от това тяхно виновно бездействие (по презумпцията
на чл. 45, ал. 1 ЗЗД) са настъпили вреди в правната сфера на ищцата, поради което следва да
бъде ангажирана деликтната отговорност на възложителя - С.О. за обезщетяване на вредите.
На следващо място, съдът приема, че от представените по делото медицински
документи, събраните гласни доказателства и неоспореното заключение на СМЕ се
установява и причинно-следствената връзка между процесния инцидент от 14.08.2020 г. и
претърпяните от ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в разкъсно-контузна рана в
областта на седалището отдясно и охлузване на лява ръка, което увреждане, има характер на
лека степен телесна повреда. Не може да бъде споделено становището на въззивника, че по
делото не са налице достатъчно ясни и категорични доказателства относно получените
увреждания от ищцата вследствие на претърпения инцидент и в този смисъл, че предявеният
иск не е доказан по безспорен начин. Видно от заключението на изготвената съдебно-
медицинска експертиза, вследствие на инцидента на 14.08.2020. на ищцата е причинено
телесно увреждане - ръзкъсно-контузна рана в областта на седалището отдясно и охлузване
на лява ръка, като именно такава травма е била констатирана в деня на инцидента при
извършения в Многопрофилна болница за активно лечение „Света Анна“ АД. Нещо повече,
вещото лице е изготвило заключението след запознаване с цялата медицинска документация
и след извършен личен преглед на ищцата, като е констатирал, че на ищцата е била
причинена лека телесна повреда, изразяваща се в разкъсно- контузна рана в дясната част на
седалището и охлузване на лява ръка. Вещото лице дава категорично заключение, че така
посоченото телесно увреждане се намира в пряка причинно-следствена връзка с описания от
ищцата механизъм на настъпване на инцидента. Съобразно направените от експерта
уточнения, в случая се касае за рана, причинена от твърд предмет с остри ръбове, какъвто
може да бъде отчупилата се част от пейката, характерно за която е, че е с неправилни ръбове
и замърсени участъци, което е и причината да бъде поставена на ищцата инжекция срещу
тетанус. При преценката му по реда на чл. 202 ГПК, въззивният съд намира, че
заключението на вещото лице правилно е било кредитирано от СРС като компетентно и
обективно дадено, а наред с това, по делото не са били ангажирани други доказателства,
които да разколебаят или опровергаят доказателствената му сила. В този смисъл,
6
независимо от поддържаното от ответника възражение, че съгласно посоченото в листа за
преглед не било констатирано наличието на разкъсна рана на седалището й, а само
охлузвания, следва да се посочи, че от представения по делото лист за преглед в графа
„Основна диагноза“, извършилият прегледа лекар е посочил „VLC“, което е съкращение от
латинското vulnus lacero-contusum, в превод, означаващо - именно разкъсно-контузна рана.
Във връзка с изложеното, въззивният съд намира за установено по делото, че ищцата е
претърпяла увреждане на здравето, което е в причинна връзка със счупването на пейката на
спирката на градски транспорт, поради което за правилни изводите на СРС за основателност
на предявения иск за ангажиране отговорността на ответника за заплащане на претърпените
от ищцата неимуществени вреди в резултат от това.
Въззивният съд намира за неоснователно оплакването във въззивната жалба на
ответника срещу правилността на решението, досежно това, че първоинстанционният съд не
е взел предвид факта, че ищцата е имала предишни артрозни заболявания, които нямали
нищо общо с получената травма от процесния инцидент, който факт не е бил взет предвид и
от вещото лице, което е изготвило медицинската експертиза по делото и е извършило
преглед на ищцата. В тази връзка следва да се има предвид, че нито в исковата молба, нито в
последващ момент от страна на ищцата са били релевирани подобни твърдения, а такъв
извод не е направен и от вещото лице по изготвената и приета по делото медицинска
експертиза. Видно от мотивите на обжалваното съдебно решение, извод за това, че тези
предишни артрозни заболявания на ищцата имат нещо общо с получените от нея
травматични увреждания вследствие от злополуката не е бил направен и от
първоинстанционния съд и в този смисъл уважаването на предявения иск и присъденото
обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди не са обусловени и няма
връзка с наличието на евентуални нейни предишни заболявания. Видно от мотивите на
постановеното съдебно решение наличието на артритни заболявания при ищцата е свързано
единствено с обстоятелството, че същата е имала резервация за лечение една седмица, въз
основа на издадено от личния лекар направление на посоченото заболяване в санаториум в
град Вършец, но не е могла да осъществи пълноценно това лечение и да реализира в пълен
обем назначените й процедури именно поради наличието на дълбоката рана в дясната част
на седалището си, получена в резултат от процесната травма, което от своя страна й е
създало дискомфорт. Именно това обстоятелство единствено е било взето предвид от
решаващия състав при определяне размера на присъденото обезщетение. Следва да се има
предвид също така, че артрозата представлява заболяване на ставите, а от представеното по
делото медицинско направление изх. № 1509/14.08.2020 г., се установява, че ищцата е
страдала от хронична язва на дванадесетопръстника и от полиартроза, по повод на които е
била насочена за санаториално лечение, като посочените заболявания нямат общо с
получените от нея травми вследствие на процесния инцидент и претърпяните поради тези
увреждания болки и страдания, които са предмет на претенция за обезщетение по
настоящото дело. Въззивният съд намира, че от въззивника не са доказани по никакъв начин
твърденията за изключителното значение на наличието на предишни артрозни заболявания
на ищцата и за отражението на посоченото обстоятелство върху получените от нея
травматични увреждания, което е следвало да се има предвид от експерта, изготвил
експертизата, както и от съда, още повече предвид обстоятелството, че на вещото лице не е
била поставена от ответника и задача да отговори на подобен въпрос, включително и в
проведеното съдебно заседание, в което е била приета изготвената съдебно-медицинската
експертиза без възражение от двете страни. Поради изложеното, настоящият състав намира
7
за неоснователни релевираните в тази насока оплаквания във въззивната жалба на
ответника. За неоснователни съдът приема и оплакванията относно липсата на логика у
ищцата да седне върху ръждясало желязо, без да осъзнава опасността, тъй като не би могло
да бъде направен логичен житейски или какъвто и да било извод, че ищцата или който и да е
друг човек би седнал върху пейка на спирка, ако съзнава наличието на опасност от това
ръждясала тръба от пейката да се счупи и да го нарани.
По жалбата на ищцата:
По отношение на размера на дължимото се на ищцата обезщетение за претърпените
от нея неимуществени вреди, в резултат от полученото от нея телесно увреждане,
настоящият съдебен състав приема, че същото, определено при спазване принципа за
справедливостта, установен с нормата на чл. 52 от ЗЗД правилно и законосъобразно е било
определено от СРС.
Съгласно разпоредбите чл. 45 вр. с чл. 51 и чл. 52 от ЗЗД, които съдът приема за
приложими в случая за размера на обезщетението, на обезщетение подлежат всички вреди,
които са пряка и непосредствена последица от неправомерното поведение. Съгласно
нормата на чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост. В т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. са дадени задължителни за съдилищата
указания, според които понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно
понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на
обезщетението - характерът на увреждането, начинът на извършването му; претърпените
болки и страдания, причинени неудобства и негативните психически изживявания;
периодът на лечение и възстановяване, както и периодът, през който ищецът е търпял болки
и страдания; прогноза за възстановяване и допълнителното влошаване състоянието на
здравето, осакатявания, загрозявания и др.; общественото му положение; възрастта на
пострадалия; социално - икономическите условия в страната. Причиняването на
неимуществени вреди от деликт, стоящи в пряка и непосредствена причинно - следствена
връзка със съответното противоправно поведение, включително тези, свързани с негативни
емоционално - психологически преживявания, подлежат на пълно и главно доказване по
общия ред. Във връзка с изложеното, въззивният съд намира, че правилно
първоинстанционният съд е определил и дължимото обезщетение за неимуществени вреди,
като е съобразил събраните по делото доказателства, преценени в тяхната съвкупност и
приложимите критерии за справедливост. Преценени са всички обстоятелства , както и
приложимата съдебна практика. Настоящия съдебен състав възприема, че са взети предвид
вида и степента на увреждането, възрастта на пострадалата, трайността на вредните
последици, като те са подробно обсъдени от районния съд. При определяне на справедливия
размер на обезщетението за причинени неимуществени вреди, настоящият състав
съобразява характера и тежестта на причинените телесни увреждания на ищцата, а именно
ръзкъсно-контузна рана в областта на седалището отдясно и охлузване на лява ръка, които
се установяват както от представената медицинска документация, така също и от
свидетелските показания и от приетата съдебно-медицинска експертиза по делото, които
увреждания, вещото лице определя като лека степен на телесна увреда. Взето е предвид и
обстоятелството, че по повод на получените увреждания не се е наложило специфично
лечение на ищцата – като оперативно или медикаментозно, не са били поставени шевове на
мястото на получената разкъсно-контузна рана, а се е налагало единствено да бъде
подменяна превръзката на получената рана. Следва да се има предвид и обстоятелството, че
8
независимо, че полученото увреждане в областта на седалището е довело до дискомфорт
при движенията на ищцата за известен период от време, а именно че същата е можела да
сяда само на едната си страна и се е наложило да спи по корем, което се установява
посредством свидетелските показания и на двете разпитани свидетелки по делото, самият
възстановителен период е протекъл в относително кратък период от време – около 20 дни,
без наличие на данни за усложняване. Отчетени са били от решаващия състав на СРС и
допълнителните неудобства, които инцидентът е причинил на пострадалата, както и това, че
недоказано по делото е останало обстоятелството, че ищцата не е можела да се справя сама с
домакинството си. Въззивната инстанция намира също така, че по делото не са налице и
доказателства за това, посоченият инцидентът да е причинил на пострадалата състояние, при
което същата да е била нетрудоспособна /макар и временно/, респ. да е възпрепятствал
ищцата да изпълнява служебните си задължения. Взети са били предвид от
първоинстанционния съд и болките и интензивността на физическите страдания на ищцата,
както и тяхната продължителност, доколкото съдът е приел, че от заключението на
медицинската експертиза по делото е установено, че тя е изпитвала болки 2-3 седмици, а
впоследствие са останали само леки болки с бодежи, като е налице прогноза те да изчезнат в
рамките на година. За неоснователни настоящият състав намира и наведените оплаквания
във въззивната жалба на ищцата, че съдът не е взел предвид заключението на вещото лице,
че болките на ищцата и последиците от получената травма ще отзвучат напълно чак до една
година след датата на осъществения от него личен преглед, проведен на 15.04.2021 г., т.е. че
ще отзвучат чак след 15.04.2022 г., което означавало, че същите ще продължат доста дълго
време – около 2 години след процесния инцидент. Видно от заключението експертизата,
експертът изрично е посочил, че продължителността на болките и страданията е около 20
дни, като след това ищцата може да изпитва само периодични леки болки в седалището.
Експертът е посочил, че сочените от ищцата бодежи в областта на белега (а не болки,
каквито са оплакванията в жалбата) ще отзвучат до 1 година, считано от датата на белега,
поради което са неоснователни наведените оплаквания в тази насока. При определяне
размера на обезщетението следва да се съобрази и обстоятелството, че към настоящия
момент оздравителният период при ищцата е напълно приключил и липсват данни за
настъпили остатъчни увреждания или усложнения. Не се очаква също така, за в бъдеще при
натоварване и промени във времето, пострадалата да се оплаква от болка и дискомфорт в
мястото на увредата, а напротив заключението на експерта е, че прогнозата за полученото
увреждане за в бъдеще е благоприятна. В обжалваното решението е било взето предвид от
съда също така, че в емоционален аспект, претърпеният инцидент се е отразил и на
психическото състояние на ищцата, която е изживяла случилото се много тежко, сънувала е
кошмари, будела се често и е била много изплашена, което се е установило и от показанията
на свидетеля Ф.. Въззивният съд не споделя доводите във въззивната жалба на ищцата, че
от страна на решаващия състав на СРС не е било съобразено в достатъчна степен значението
на психическите и емоционалните травми, получени от ищцата като намира, че от страна на
съда са били преценени всички обстоятелства и са съобразени всички доказателства по
делото, като същите са били подробно обсъдени от районния съд. В съответствие с
принципа за справедливостта е било отчетено и обстоятелството, че в резултат от
получените травми вследствие на процесния инцидент, ищцата не е могла да проведе
пълноценно лечението си на други свои заболявания в санаториума в гр. Вършец, за което е
имала издадено направление от лекар.
Неоснователни са и оплакванията във въззивната жалба на ищцата, че при
9
постановяване на обжалваното решение, съдът изобщо не е обсъдил значението на факта, че
инцидентът с ищцата е станал на пейка на спирка на градския транспорт, съвсем внезапно и
неочаквано, на място, което по закон и презумпция следва да бъде безопасно за ползване от
гражданите, както и обстоятелството, че същото е представлявало опасност за евентуалното
нараняване на широк брой лица и съответно, че е съществувала възможност за причиняване
на много по- тежки травми. В мотивите на първоинстанционното решение, съдът изрично е
посочил обстоятелството, че поведението на С.О. е противоправно, тъй като с бездействието
на служители на ответника или на други изпълнители, на които общината е възложила
поддържането на пейките на спирките на градския транспорт, не само не са били
отстранили ръждясалата метална пейка от спирката преди настъпването на инцидента с
ищцата, но не са и сигнализирали за опасността, с цел предотвратяване на подобни
инциденти. Поради това обстоятелство, СРС е счел, че именно в качеството си на
собственик, който стопанисва процесната пейка на спирка градския транспорт, ответникът
носи задължение да осъществява поддръжката на същите.
Предвид изложеното, с оглед възрастта на ищцата към момента на увреждането - 65
г., възраст, предполагаща по - трудно и продължително възстановяване, както и с оглед
социално - икономическите условия на живот в страната към 2020 г., въззивният съд
намира, че сумата 4 000 лв. представлява справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение
за доказаните по делото болки и страдания, които следва да бъдат присъдени на ищцата, в
какъвто смисъл е и постановеното от Софийски районен съд решение. При определяне
размера на обезщетението за неимуществени вреди, първоинстанционният съд изцяло е
съобразил събраните по делото доказателства, като е взел предвид специфичните за
конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл. 52 ЗЗД принцип на
справедливостта.
Предвид изложеното, поради съвпадането на крайните изводи на въззивната
инстанция с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск, въззивните
жалби следва да бъдат оставени без уважение като неоснователни, а обжалваното с тях
решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл.
271, ал. 1 ГПК.
По разноските:
С оглед неоснователността на подадените от страните въззивни жалби разноските
следва да останат за страните, така, както са направени от тях.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20126075 от 27.05.2021г., постановено по гр. д. №
11536/2021 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 150 състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС по правилата
на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на страните.
Председател: _______________________
10
Членове:
1._______________________
2._______________________
11