РЕШЕНИЕ
№ 131
гр. Петрич, 31.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕТРИЧ, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Ангелина Бисеркова
при участието на секретаря Елена Пашова
като разгледа докладваното от Ангелина Бисеркова Гражданско дело №
20241230101418 по описа за 2024 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по молба от Н. П. М., ЕГН **********, от с.
К., ул. „Б.“ № 22, действаща чрез адв. Д. В. М., АК П., служебен адрес гр. П.,
ул. „П.“ № 3Б, ет. 2, ап.5, обективираща обективно и субективно кумулативно
съединени осъдителни искове срещу „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. „Люлин“ № 7,
бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, представлявано от Г.Т.Т. и А.В.М. и
„ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, гр. София, ж.к.
„Люлин“ 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от
управителя П.Б.Д., за осъждане на:
ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД за сумата в размер на 10 /десет/
лева, недължимо платена договорна лихва по недействителен Договор за
паричен заем № 4788152, ведно със законната лихва от датата на депозиране
на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата;
ответника „Файненшъл България“ ЕООД за сумата в размер на 20 /двадесет/
лева, недължимо платено възнаграждение за поръчител по недействителен
1
Договор за предоставяне на поръчителство № 4788152 ведно със законната
лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното
изплащане на сумата.
Ищецът твърди, че по силата на Договор за паричен заем № 4788152 от
28.04.2023 г., сключен с ответното дружество „Изи Асет Мениджмънт“ АД, е
получила от последния заем в размер на 300 лева. По силата на постигнатите
договорености се задължила да плати обща сума в размер на 325,40 лева,
платима чрез 4 погасителни вноски.
В изпълнение на договореното в чл.4 от Договор за паричен заем №
4788152 от 28.04.2023 г., ищцата сключила с „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, Договор за предоставяне на поръчителство № 4788152, по силата на
който последният се задължил да обезпечи вземанията на кредитора по
процесния договор за заем. Ищцата се задължила да заплати на поръчителя
възнаграждение в размер на 154.60 лева.
Твърди се, че по Договор за паричен заем № 4788152 ищцата е заплатила
сумата от 300 лева - главница и 10 лева - лихва, а по Договор за предоставяне
на поръчителство № 4788152 е заплатила сумата в размер на 20 лева.
Ищцата твърди, че сключеният Договор за паричен заем № 4788152 е
нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД вр. с чл.11, ал.1, т.10 и чл. 19, ал.4 от
ЗПК вр. с чл.22 от ЗПК, а в условията на евентуалност, че предвидената клауза
на чл.4 от Договор за паричен заем № 4788152 е нищожна.
Сочи разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, според която договорът
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин. Счита, че годишният процент на разходите следва да включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на
кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална
формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя
как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Липсва
ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по
кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/.
Съобразно разпоредбите на ЗПК, годишният процент на разходите изразява
2
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи/ лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в
посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/,
следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. Доколкото е предвидена дължимостта на възнаграждение за
поръчителство, не става ясно, дали същото е включено в ГПР, изобщо нямаме
никаква информация, какво точно е включено в процента на ГПР, дали е само
лихвата, дали е лихва и други разходи, който е следвало да бъдат подробно
описани. Ищцата счита, че в случая, в договора за кредит яснота досежно тези
обстоятелства липсва. Сочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е
императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване
на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. Тези
съставни елементи в случая остават неизвестни, при което се създават
предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса.
Твърди, че не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя,
настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и на неустойка. С
посоченото обосновава теза, че в случая не може да се направи еднозначен
извод, че разходите са включени при формиране на ГПР, нито че същите са
изключени. Не е ясно по какъв начин е формиран, неясни са както
компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира
годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената
на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти,
които го оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин да посочи
какво точно е включено в тях. Именно и поради това, Договор за паричен заем
е нищожен поради неспазване на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Твърди, че съгласно договора за паричен заем, не е ясно кои точно елемент
се включват в определената годишна лихва и как е изчислена по отношение на
общия ГПР. По този начин заемополучателят е поставен в невъзможност да
разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от нея
финансов продукт. Счита, че за да бъде спазена разпоредбата на чл.11, ал. 1,
т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения паричен заем представлява ГПР,
3
но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които
заемателя ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
Поставянето на заемателя в положение, за да разбере действителния размер на
ГПР, да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя
създава задължение за допълнителна такса по паричния заем, невключена в
ГПР противоречи на изискването за яснота, въведено в чл. 11, ал.1, т.10 от
ЗПК.
Сочи чл.19, ал.1 от ЗПК, съгласно който ГПР по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя , настоящи и бъдещи / лихви, други преки
или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1. Точка 1 от
ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. С оглед цитираната
разпоредба заплащането на сумата по договора за поръчителство следва да
бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя,
тъй като то е пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно е
на кредитора и се заплаща от потребителя. Доколкото сключването на Договор
за поръчителство е въздигнат, като елемент от сключването на договор за
паричен заем, без когото последният не може да бъде сключен. Налице е
заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките за
заплащане на допълнителни разходи по Договора за поръчителство се
нарушава изискването ГПР да не бъде по- висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена
с ПМС №426/2014г.
Ищцата твърди, че при извършена справка в Търговския регистър по
партидата на ответните страни се установява, че същите са свързани лица, а
4
именно, едноличен собственик на капитала на "Файненшъл България" ЕООД е
"Изи Асет Мениджмънт" АД. Основен предмет на дейност на ответника е
гаранционни сделки, каквато е процесната. Следва да се посочи, че печалбата
на "Файненшъл България" ЕООД, от извършената от него търговска дейност
като поръчител, се разпределя в полза на едноличния собственик "Изи Асет
Мениджмънт" АД. С оглед това обстоятелство счита, че се налага извод, че със
сключване на договора за поръчителство се цели да се заобиколи разпоредбата
на чл.19, ал.4 ЗПК, като в договора за поръчителство се уговоря
възнаграждение, което в последствие ще бъде разпределено като печалба на
"Изи Асет Мениджмънт" АД. С договора за поръчителство не се цели реално
обезпечаване на договора за кредит, сключен с "Изи Асет Мениджмънт" АД,
доколкото плащайки задължението на потребителя в полза на "Изи Асет
Мениджмънт" АД кредиторът плаща вземането си сам на себе си. Със
сключването на договор за поръчителство се цели едно допълнително
оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на
кредитодателя, което е уговорено по друго правоотношение, единствено с цел
да се избегнат ограниченията на чл.19, ал.4 ЗПК, което от своя страна води до
недействителност на договора за заем и договора за поръчителство.
Твърди, че посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е
реално прилагания в отношенията между страните представлява
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от
Закона за защита на потребителите. Позовава се на преюдициално заключение
по дело С-453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски
практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на
действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които
може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните
клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. ЗЗП.
Счита, че Договор за предоставяне на поръчителство № 4788152 е нищожен
на основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД, както и на основание чл.26 ал.1 пр.2 вр.с
чл.19 ал.4, от ЗПК и чл.143 от ЗЗП, по следните съображения:
В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3-то от ЗЗД е
налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично
формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други
5
разпоредби. В този смисъл е практика на ВКС /Решение№4/2009г. по т.д.
№395/2008г., Решение №1270/2009г. по гр.д.№5093/2007г., определение№877
по т.д.№662/2012г. и др/. Такъв основен принцип е добросъвестността в
гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване,
както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума
за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е
чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение- чл.8, ал.2
и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е
нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във
всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от
страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26
ал.1,предл.З от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по
смисъла на чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД се достига до значителна не
еквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до
злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на
кредитора.
Когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и
уговорената цена, се нарушава принципът на добросъвестност при участие в
облигационните отношения. Сочи решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д . №
4277/2008г. на ВКС, IV г.о., съгласно което „понятието добри нрави
предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното
явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност.
Сочи, че в настоящият случай, такава нееквивалентност между престациите
е налице, тъй като сумата която се претендира чрез него е в размер на 154.60
лева и съставлява допълнителна сума, която е в размер на 50% от сумата на
отпуснатия кредит от 300.00 лева. По този начин безспорно се нарушава
принципа на добросъвестност и справедливост. Принципът на
добросъвестността е застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения,
а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се
предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка
на другата.
Твърди, че срещу задължението за заплащане на сумата от 154.60 лева няма
насрещна престация. Твърди, че е била принудена да сключи Договор за
6
предоставяне на поръчителство и то с предварително избрано от заемателя
дружество, „Файненшъл България" ЕООД, за да й бъде отпуснат заем. Т.е чрез
Договор за предоставяне на поръчителство се стига единствено и само до
увеличаване на дължимата сума с над 50%, без каквато и да е насрещна
престация.
Счита, че Договор за предоставяне на поръчителство сключен с
„Файненшъл България" ЕООД е нищожен поради това, че се стига до
нарушаване на нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на
закона на основание чл.26 ал.1 пр.2 от ЗЗД, вр. чл.19 ал.4 от ЗПК.
Твърди, че в случая възнаграждението което следва да се заплати по
Договор за предоставяне на поръчителство в размер на 184.50 лв, е следвало
да бъде отразен в определения ГПР. Съгласно чл. 19, ал.1 от ЗПК, годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. В §1, т.1 от ДР на ЗПК "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Така уговореното възнаграждение по Договор за
предоставяне на поръчителство по своята същност представлява разход по
кредита, който е бил известен и е следвало да бъде включен в ГПР.
При извършена справка в Търговския регистър по партидата на ответната
страна ищцата установила, че едноличен собственик на капитала на
"Файненшъл България" ЕООД е "Изи Асет Мениджмънт" АД, като посочва,
че основен предмет на дейност на ответника е гаранционни сделки, каквато е
процесната. Печалбата на "Файненшъл България" ЕООД, от извършената от
него търговска дейност като поръчител, се разпределя в полза на едноличния
собственик "Изи Асет Мениджмънт" АД. Въз основа на това прави извод, че
със сключване на договора за поръчителство се цели да се заобиколи
7
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, като в договора за поръчителство се уговоря
възнаграждение, което в последствие ще бъде разпределено като печалба на
"Изи Асет Мениджмънт" АД. С договора за поръчителство не се цели реално
обезпечаване на договора за кредит, сключен с "Изи Асет Мениджмънт" АД,
доколкото плащайки задължението на потребителя в полза на "Изи Асет
Мениджмънт" АД кредиторът плаща вземането си сам на себе си. Със
сключването на договор за поръчителство се цели едно допълнително
оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на
кредитодателя, което е уговорено по друго правоотношение, единствено с цел
да се избегнат ограниченията на чл.19, ал.4 ЗПК, което от своя страна води до
недействителност на договора за поръчителство.
Ищцата твърди, че Договор за предоставяне на поръчителство, сключен с
„Файненшъл България" ЕООД, е недействителен на основание чл.143 ал.1 и
ал.2 т. 19 от ЗЗП. Същият е във вреда на потребителя и не отговаря на
изискванията за добросъвестност и справедливост и води до неравновесие в
правата на страните, като по този начин е в ущърб на доверителката ми като
потребител / чл.143 ал.1 ЗЗП /. Посоченият по-горе Договор за поръчителство
не е разбираем и не позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключване на договора - чл.143 ал.2 т.19 ЗЗП.
В законоустановения срок ответниците депозират писмени отговори, както
следва:
С вх. № 8854/17.10.2024 г. „Изи Асет Мениджмънт" АД депозира отговор, с
който заявява становище за допустимост и неоснователност на предявения
иск. Твърди, че дружеството е получило процесната сума на валидно правно
основание - договор паричен заем № 4788152. По силата на този договор
дружеството е предоставило в заем на Н. М. сумата от 300 лв. при уговорен
фиксиран годишен лихвен процент в размер 40 %, а Н. М. се е задължила да я
върне при посочените в договора условия, а именно - на 4 равни месечни
вноски, всяка от които в размер на 81,35 лв., при обща дължима сума по
договора - 325,40 лв.
Твърди, че Договор за паричен заем № 4788152 е действителен и е в
съответствие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и 20 и ал. 2 от
Закона за потребителския кредит.
Посочва, че редът и условията за сключване на договор за паричен заем,
8
изискванията към неговото съдържание и условията за неговата
действителност са предмет на Директива 2008/48 и Закона за потребителския
кредит, чиито разпоредби са lex specialis по отношение на разпоредбите на
Директива 93/13, Закона за защита на потребителите и Закона за задълженията
и договорите. Съгласно чл. 1 от Директива 93/1 З/ЕИО относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, договорни условия,
които отразяват задължителни законови или подзаконови разпоредби не са
предмет на разпоредбите на директивата. Тази дерогация е предвидена и в §
12а. от Допълнителните разпоредби на ЗЗП. съгласно който разпоредбите на
глава шеста не се прилагат по отношение на договорни клаузи, които
отразяват законови или подзаконови разпоредби или принципи на
международни конвенции, в т.ч. в областта на транспорта, по които държавите
- членки на Европейския съюз, или Европейският съюз са страна.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен само и единствено в случаите, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7
- 9 от закона. Както може да се види от съдържанието на цитираните
разпоредби, те установяват минимално изискуемото съдържание на договора
за потребителски кредит - информацията, която трябва да се съдържа в
договора. Във всички останали случаи и в Закона за потребителския кредит и
в Закона за защита на потребителите се визират нищожни клаузи, които не се
отразяват непосредствено на действителността на договора за потребителски
кредит.
Съгласно чл. 19 от Закона за потребителския кредит, надвишаването на
максимално допустимия размер на годишния процент на разходите не води до
нищожност на договора за кредит. Клаузите, надвишаващи максимално
допустимия размер се считат за нищожни, а платеното по тези клаузи се
приспада при последващи плащания по кредита.
Съгласно Закона за потребителския кредит, при неточно посочване на ГПР,
са приложими разпоредбите на чл. 19, ал. 5 и ал. 6 "Клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. При плащания по
договори, съдържащи клаузи, които са обявени за нищожни по ал. 5,
надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при последващи плащания
по кредита." Видно от тези разпоредби, при неточно посочване на ГПР
9
нищожността обхваща само клаузите в частта им, с която „надвишават"
максималния размер ГПР и на връщане подлежат само „надвзетите" суми,
които са платени по тези нищожни клаузи. Законът за потребителския кредит
не предвижда при неточен/сгрешен ГПР да се обяви целият договор за
нищожен, както се вижда и от разпоредбата на чл. 22 ЗПК.
Счита, че в цитираното от ищеца решение по дело С-453/10, CEC приема, че
констатацията за неравноправния характер на договорни клаузи не се отразява
непосредствено на преценката на действителността на сключения договор за
кредит." CEC също така посочва, че „Член 6, параграф 1 от Директива 93/1
З/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че когато преценява
дали сключен между продавач или доставчик и потребител договор, съдържащ
една или няколко неравноправни клаузи, може да се изпълнява и без тези
клаузи, сезираната юрисдикция не може да се основе единствено на
евентуално благоприятните за една от страните, в случая потребителят,
последици от обявяването на недействителността на съответния договор в
неговата цялост." В решение по дело С-42/15Съдът на Европейския съюз
приема, че прилагането на санкция за кредитодателя, изразяваща се в загуба
на правото му на лихви и разноски не би могло да се смята за
пропорционално, когато липсващите данни по чл. 10, § 2 от Директивата са от
такова естество, че не могат да засегнат способността на потребителя да
прецени обхвата на своето задължение. Или Член 23 от Директива 2008/48
трябва да се тълкува в смисъл, че допуска държавата членка да предвиди в
националната си правна уредба, че когато не съдържа всички изисквани данни
по член 10, параграф 2 от тази директива, договорът за кредит се счита за
сключен без лихви и без разноски само ако става въпрос за данни, чиято липса
би могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето
задължение.
Твърди, че процесният договор за паричен заем е действителен, тъй като
неговите клаузи са в съответствие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит.
Договорът за потребителски кредит е в съответствие с изискванията на чл.
11, ал. 1 т. 10 3ПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за
потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по
10
кредита и общата сума дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин.
Сочи, че в процесния договор за потребителски кредит е посочен
годишният процент на разходите (46.70 %), посочена е общата, сума дължима
от потребителя (325,40 лв.), посочени са и взетите предвид допускания (чл. 2,
т. 8 от ДПЗ), - „...договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от
страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да
бъдат начислени разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за
неизпълнение на някое от задълженията по настоящия договор, както и други
разходи, освен посочените в настоящия договор."
Годишният процент на разходите и общата дължима сума по договора за
кредит са изчислени към момента на сключване на договора, каквото е
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Както се вижда от разпоредбата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, релевантен за изчислението на ГПР е моментът на
сключване на договора за кредит. При изчисление на ГПР се вземат предвид
известните към момента на сключване на договора разходи. Заемодателят, към
момента на сключване на договора за кредит, няма задължение да предвижда
и допуска възможни и условни разходи, за да ги включи при изчисляването на
ГПР. Поради тази причина и в зависимост от вида на договора за паричен заем
се използват предвидените в точка 3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК
допускания. Твърди, че заемодателят няма задължение и при промяна на
условията по договора да изчислява и посочва нов ГПР. Директива
2008/48/Е0, като се имат предвид разпоредбите на членове 11 и 12(2)), не
изисква кредиторите да предоставят нов ГПР, когато има промяна в лихвения
процент, в таксите, които формират общите разходи за кредита или когато се
променят съответните договорни условия.
Твърди, че ГПР е изчислен по определения в Приложение 1 към Закона за
потребителския кредит начин, като са използвани договорените условия -
размер на усвоена сума, размер и брой на погасителни вноски, дата на
плащане на всяка вноска, обща дължима сума и пр.
Твърди, че Договорът не само формално покрива минимално изискуемите
реквизити на чл. 11 ЗПК но посочените параметри са и коректни. При
11
договорения размер на заемна сума и лихвен процент, брой, размер и
периодичност на вноските, посоченият в договора ГПР е коректно изчислен.
Счита за неоснователни доводите на ищеца за неспазване на изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 10 поради следните съображения:
С разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПK се дава определение на понятието
годишен процент на разходите, а не се въвежда законово изискване за
описване на съставните елементи на ГПР. Съгласно цитираната разпоредба
годишният процент на разходите е цифрова стойност, съотношение между
разходите по кредита и размера на предоставения кредит, изразено като
процент. Целта на посочването на ГПР е да се предостави числово и сравнимо
представяне на разходите за кредита за потребителя. Съгласно CEC, т. 29 от
Решението по дело С-290/19 „Съдът е имал случая да подчертае, че за
потребителя ГПР е от основно значение като общ разход по кредита, който е
представен под формата на процент, изчислен по единна математическа
формула. Всъщност този процент позволява на потребителя да прецени от
икономическа гледна точка обхвата на задължението, поето със сключването
на договора за кредит (вж. в този смисъл решения от 21 април 2016 г.,
Radiinger и Radlingerová, С-377/14, EU:C:2016:283, m. 90 и цитираната
съдебна практика, от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, С -42/15,
EU:C:2016:842, m. 66 и цитираната съдебна практика, и от 20 септември 2018
г., EOS KSI Slovensko, С-448/17, EU:C:2018:745, m. 64)."
Счита, че не само в разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10, но и в разпоредбите
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и 20 и ал. 2 от Закона за потребителския
кредит, не фигурира изискване за представяне на пояснения във връзка с
компонентите на ГПР, за разписване на методика на формиране на ГПР, за
представяне на пояснения относно какви разходи са включени в ГПР.
С оглед както на разпоредбите на Закона за потребителския кредит, така и
на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕС), задължението за посочване на
ГПР се изчерпва с посочването на цифровата стойност с точност до втория
десетичен знак, получена в резултат на изчислението по предвидената в
Приложение 1 на ЗПК формула.
Годишният процент на разходите по договора включва всички разходи по
кредита в съответствие с чл. 19, ал. 1 ЗПК. Годишният процент на разходите по
договора е изчислен съобразно изискванията на чл. 19, ал. 2 ГПК, и неговият
12
размер е в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Както вече беше
посочено, ГПР по договора е изчислен по определения в Приложение 1 (ЗПК)
начин. ГПР включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита и в процесния случай това е само лихвата, тъй като
това е единственият разход по кредита за кредитополучателят.
Годишният процент на разходите не е по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България - основния
лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от
1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта /Постановление № 426
от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по
просрочени парични задължения/, с оглед на което няма нарушение на чл. 19
от ЗПК.
Твърди, че надвишаването на законовия размер на годишния процент на
разходите не води до недействителност на договора. Съгласно чл. 19, ал. 5,
само клаузите, с които се надвишава размера на ГПР, се считат за нищожни.
Разликата в стойностите на годишния лихвен процент и годишния процент
на разходите се дължи на разликата в естеството и начина, по който се
определят и изчисляват ГПР и ГЛП.
Съгласно § 1., т. 4 ДР ЗПК „Лихвен процент по кредита" е лихвеният
процент, изразен като фиксиран или като променлив процент, който се
прилага на годишна основа към сумата на усвоения кредит."
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК „Годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит"
Годишният лихвен процент е договореният процент, който се прилага към
сумата на усвоения кредит. Годишният процент на разходите показва
съотношението между общите разходи по кредита към общия размер на
кредита, изразено като процент. За да се определи размерът на ГПР се прилага
определената в Приложение № 1 към ЗПК формула. Тази формула включва
размер и брой на погасителни вноски, брой и размер на усвоявания по
13
кредита, интервал между усвояване на кредита и съответната погасителна
вноска и пр. Лихвата, сама по себе си, като част от размера на вноската, също
е един от елементите, които се вземат предвид при изчисляването на ГПР, но
не е единственият, поради което няма как ГПР и ГЛП да са равни. Поради
разликите в определянето и изчисляването на двата процента, съвсем
нормално е и те да са различни при едни и същи изходни показатели. Това не
означава, че в договора има скрити разходи, неясни за потребителя, нито пък
че всички подлежащи на включване в ГПР разходи не са взети предвид при
изчисляването му.
Размерът на ГПР с оглед дадената формула би се равнявал на лихвения
процент, единствено при хипотеза, в която е уговорено, че цялата дължима
сума, включваща главница и начислена върху нея лихва, се плащат еднократно
и след едногодишен период. Настоящият случай, очевидно, не е такъв.
Твърденията, че не са спазени изискванията на 11, ал. 1 т. 10 ЗПК, тъй като в
ГПР по договора за паричен заем не е включено възнаграждението по
договора за поръчителство и е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, според ответника са несъстоятелни.
Във връзка с ищцовите твърдения за договореност на задължение за
заплащане на възнаграждение на поръчителя, сочи за договореност, по силата
на която е предвидена дължимост на неустойка. Счита, че сключването на
Договор за поръчителство е въздигнат като елемент от сключването на
договор за паричен заем, без който последният не може да бъде сключен са
неверни.
В договора за паричен заем не съществува изискване за сключване на
договор за поръчителство; не съществува изискване за сключване на договор
за поръчителство с избрано от заемодателя дружество; не е предвидена
дължимост на възнаграждение за поръчителство; представянето на
обезпечение не е въздигнато в условие за отпускане на кредит.
Оспорва като невярно твърдението на ищеца, че получаването на кредита е
било обусловено от сключването на договор за гаранция. Сочи чл. 4, ал. 1 от
Договора, съгласно който Заемателят се е съгласил и задължил в срок до три
дни от сключването на договора за паричен заем и получаването на заемната
сума да предостави избраното от него обезпечение. Сочи, че за
кредитополучателя е уговорена възможност да избира между три вида
14
обезпечения, които да представи. Първата възможност е да се представи
банкова гаранция. Втората възможност е да се осигурят двама поръчители.
Третата възможност е представяне на гаранция от дружество-гарант. Видно от
приложения договор, заемополучателят не е бил ограничен при представяне
на гаранция от дружество-гарант до „Файненшъл България" ЕООД.
Заемополучателят е можел да посочи и представи гаранция и от друго
дружество-гарант. Изборът на обезпечение е предоставен изцяло във волята на
кредитополучателя.
Счита за несъстоятелно ищцовото твърдение, че при изчисляване на ГПР по
договора за паричен заем следва да се включи възнаграждението, което той е
договорил с дружеството-гарант по договор за поръчителство, който ищецът е
сключил по своя инициатива.
Възнаграждението по договора за поръчителство не следва да се включи
при изчисляване на ГПР, тъй като то не е част от общия разход по кредита за
потребителя. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по
кредита за потребителя", дадена в § 1, т. 1 ДР ЗПК.
Договорът за предоставяне на гаранция е отделно облигационно
правоотношение, с различни правни субекти, възникнало след сключване на
договора за паричен заем. Възнаграждението на дружеството-гарант, което
ищецът и дружеството-гарант са уговорили, не е част от заемното
правоотношение по Договора за заем и не представлява пряк разход, свързан с
кредита. Възнаграждението по договора за поръчителство не представлява и
разход за допълнителна услуга, който трябва да се включи в ГПР, тъй като
сключването на договор с дружеството-гарант не е задължително условие за
получаване на кредита.
Заемополучателят, избирайки да обезпечи вземанията, чрез предоставяне на
поръчител, който предоставя гаранционни сделки, договаря с него
съответните приложими в отношенията им условия. Ищецът по собствена
воля е избрал да обезпечи задължението си по договора за заем чрез
поръчителство, имайки на свое разположение три алтернативни начина за
обезпечаване.
Сочи, че договорът за поръчителство е пописан след сключване на договора
за паричен заем и получаване на заемната сума. В договора за поръчителство
е уговорено, че той влиза в сила, ако в тридневен срок от сключване на
15
договора за паричен заем потребителят не представи друго обезпечение на
кредитора.
Сочи, че релевантен за изчислението на ГПР е моментът на сключване на
договора за паричен заем. При изчисление на ГПР се вземат предвид
съществуващите към момента на сключване на договора за паричен заем
ангажименти. Заемодателят, към момента на сключване на договора за кредит,
няма задължение да предвижда и допуска хипотетични разходи, за да ги
включи при изчисляването на ГПР. Заемодателят няма задължение при
промяна на условията по договора да изчислява и посочва нов ГПР. Директива
2008/48/ЕО, като се имат предвид разпоредбите на членове 11 и 12(2)), не
изисква кредиторите да предоставят нов ГПР, когато има промяна в лихвения
процент, в таксите, които формират общите разходи за кредита или когато се
променят съответните договорни условия.
Счита за неоснователни твърденията на ищеца, че невключването на
възнаграждението по договора за поръчителство в ГПР представляват
заблуждаваща търговска практика.
Твърди, че не само в българското и европейското законодателство, но и в
практиката на CEC се приема, че за да се определи една практика като
заблуждаваща или нелоялна тя трябва да променя съществено
икономическото поведение на потребителя (н.пр.) или да води до вземане на
търговско решение, което потребителят не би взел (з.пр.). Счита, че ищецът,
позовавайки се на нелоялна или заблуждаваща информация, би следвало да
представи доводи в защита на тази своя теза. Ако ищецът при избора на
кредитен продукт се е водил от размера на годишния процент на разходите, то
не става ясно защо е предпочел да сключи договор с дружеството-ответник, а
не договор за кредит с някоя от множеството банки, които предлагат много
по-изгодни условия за потребителски кредити, при които размерът на ГПР
започва дори от 7 %. Очевидно, изборът му се е основавал на критерии,
различни от годишния лихвен процент или годишния процент на разходите.
Сочи, че ищецът по своя инициатива се е обърнал към дружеството за
кредитиране, въз основа на предлаганите от дружеството условия и съобразно
изразените от ищеца предпочитания. Дружеството е предоставило на ищеца
предложение за кредит (Стандартен европейски формуляр), в който
параметрите на съответния кредит са изрично посочени - общ размер на
16
кредита, общата сума, която трябва да се заплати, лихвен процент, годишен
процент на разходите, изискваните обезпечения и срока за представяне на
избраното от ищеца обезпечение. Твърди, че преди да сключи договора за
кредит, ищецът е знаел, както параметрите на кредита, така и условието за
предоставяне на обезпечение. Преди ищецът да е бил обвързан от договор за
потребителски кредит, дружеството е предоставило цялата необходима и
изискуема информация за вземане на информирано решение.
Счита, че съгласно решение по дело С-453/10 CEC националният съд трябва
да провери дали „заблуждаващата практика" подтиква или е възможно да
подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел и, че такава търговска практика представлява само един от
елементите, на които по силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/9
компетентният съд може да основе преценката си за неравноправния характер
на договорните клаузи относно цената на отпуснатия на потребителя кредит.
Тази констатация обаче не се отразява непосредствено на преценката от гледна
точка на член 6, параграф 1 от Директива 93/9 на действителността на
сключения договор за кредит." Член 6, параграф 1 от Директива 93/9/ЕИО на
Съвета от 5април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че когато преценява
дали сключен между продавач или доставчик и потребител договор, съдържащ
една или няколко неравноправни клаузи, може да се изпълнява и без тези
клаузи, сезираната юрисдикция не може да се основе единствено на
евентуално благоприятните за една от страните, в случая потребителят,
последици от обявяването на недействителността на съответния договор в
неговата цялост."
Сочи, че договорът за паричен заем е подписан в два екземпляра, по един за
всяка страна, поради което ищецът разполага с екземпляр на процесния
договор.
С оглед на гореизложеното прави искане за отхвърляне на предявените
искове като недоказани и неоснователни.
С вх. № 8870/17.10.2024 г. по делото е получен писмен отговор от
„Файненшъл България" ЕООД, в който е обективирано становище за
неоснователност на претенциите. Твърди, че ищцовите твърдения и доводи се
основават единствено на логически грешки/уловки и неверни твърдения.
17
Съображенията за нищожност на договора за предоставяне на гаранция се
основават на погрешното схващане на ищеца, че процесният договор е част от
договора за паричен заем, че към процесния договор са приложими
разпоредбите на Закона за потребителския кредит и пр. идеи, които не засягат
действителността на договора за поръчителство.
Сочи, че полученото от дружеството възнаграждение по договора е
получено на валидно правно основание. Ищецът и „Файненшъл България"
ЕООД са сключили договора за предоставяне на гаранция, по силата на който
"Файненшъл България" ЕООД се задължава да обезпечи изпълнението на
задълженията на ищеца-потребител по договор за паричен заем, а ищецът се е
задължил да заплати възнаграждение за предоставената услуга. „Файненшъл
България" ЕООД е изпълнило задълженията си по процесния договор за
предоставяне на гаранция.
Счита за неоснователно твърдението, че договорът за предоставяне на
гаранция е сключен в противоречие с добрите нрави.
Сочи, че преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се
прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.
Счита, че в случая ищецът следва да докаже в какво точно се изразява
противоречието и да наведе твърдения и доказателства за нарушаването на
определен морален принцип. Счита, че в исковата молба липсва каквато и да
било обосновка в тази насока. Сочи, че понятието "добри нрави" е субективно
и относително, то подлежи на изследване и доказване от страната, която желае
да се позове на него, в случая - от ищеца. Такива доказателства не са
ангажирани.
Договорът за поръчителство не нарушава нито изрично формулиран правен
принцип, нито правен принцип, проведен чрез създаването на конкретни
други разпоредби. Договорът за поръчителство е сключен в съответствие с
принципите на добросъвестността и справедливостта.
Относно ищцовите твърдения за принципа на справедливостта и
нееквивалентност на престациите, заявява:
Ответното дружество, задължавайки се да отговаря солидарно с цялото си
имущество за задълженията на заемателя (и то за размер на дълга, който е
много над уговореното възнаграждение по Договора), не получава нещо в
повече, от това което предоставя. При всеки алеаторен договор престацията по
18
договора за поръчителство на пръв поглед изглежда нееквивалентна, но
поръчителството се простира върху всички последици от неизпълнението на
главното задължение, включително и разноските по събиране на вземането, с
оглед на което престациите може да бъдат разглеждани като нееквивалентни,
но в полза на ищцовата страна, а не в полза на Поръчителя, чиято отговорност
може да бъде ангажирана в размер, надвишаващ с много полученото
възнаграждение. Дължимото му се възнаграждението по Договор за
предоставяне на поръчителство е определено след извършена преценка на
риска. Ако насрещната страна го е считала за несправедливо висок, то тя
изобщо не би сключила договора. Към момента на сключване на договора, по
времето на неговото изпълнение/действие и до приключването му спор между
страните не е съществувал. Сочи Определение № 381 от 14.04.2016 г. по ф. д.
№ 1275 / 2016 г. на ВКС, съгласно което нееквивалентността на престациите
не води до нищожност на договора. Когато страните са договорили
неравностойни насрещни престации, заинтересованата страна може в
едногодишен срок да иска унищожаване на договора, ако пит е сключен
поради крайна нужда."
Твърди, че при сключване на договора ответното дружество е действало
добросъвестно. Клаузите в договора за поръчителство за формулирани
достатъчно ясно и разбираемо и всеки разумен потребител - относително
осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, би могъл да
прецени икономическите последици от сключване на договора. В договора за
поръчителство е предвидено, че той влиза в сила само, ако заемополучателят
не представи на кредитното дружество обезпечение под формата на
поръчителство от физически лица или банкова гаранция.
Оспорва като неотносимо ищцовото твърдение, че договорът за
поръчителство заобикаля разпоредби на Закона за потребителския кредит,
предвид че разпоредбите на Закона за потребителския кредит и последиците
от неспазването им са относими единствено и само за договори за
потребителски кредит, каквито договорът за поръчителство категорично не е.
Сочи, че сключеният между страните по делото договор за поръчителство
не попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит. В чл. 1 от
Закона за потребителския кредит е записано, че законът урежда изискванията
към договора за потребителски кредит. Под договор за потребителски кредит,
19
съгласно чл. 9. аз. 1 ЗГ1К. законът има предвид договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит
под формата на заем. разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги
или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне.
Договорът за потребителски кредит по смисъла на чл. 9. ат. 1 от Закона за
потребителския кредит е договор с потребител, чийто предмет е
предоставянето на кредит. Процесният договор за предоставяне на
поръчителство няма за предмет предоставяне на кредит на потребител.
Счита, че обстоятелството че дружеството-поръчител е дъщерно дружество
на „Изи Асет Мениджмънт" АД не превръща „Файненшъл България" ЕООД в
кредитор, в дружеството-кредитор „Изи Асет Мениджмънт" АД, нито пък
трансформира договора за поръчителство в договор за кредит. Според
законодателството, „Изи Асет Мениджмънт" АД и „Файненшъл България"
ЕООД са различни правни субекти, с различен предмет на дейност. Пак
според законодателството, договорите за поръчителство и договорите за
кредит са договори с различен предмет. Законът за потребителския кредит,
видно от разпоредбите му, се прилага единствено и само към договорите за
паричен заем.
Твърдението на ищеца, че „...със сключване на договора за поръчителство се
цели да се заобиколи разпоредбата ни чл. IV, ал. 4 ЗПК", счита за
несъстоятелно. Договорът за поръчителство е сключен по инициатива на
ищеца. Ищецът се е обърнал към дружеството-ответник с оглед изпълнение на
поето от него задължение. Предоставянето на обезпечение от страна на
дружество-гарант е само едно от трите обезпечения, предвидени, съгласно
условията по договорите за паричен заем на „Изи Асет Мениджмънт" АД. С
оглед на това обстоятелство, инсинуациите на ищеца за заобикаляне на Закона
за потребителския кредит от страна на дружеството-ответник са
несъстоятелни. Ако ищецът, сключвайки договор за поръчителство, е целял да
заобиколи посочената разпоредба на Закона за потребителския кредит, то
ответното дружество не е знаело за тези цели и намерения на ищеца.
20
„Файненшъл България" ЕООД сключва гаранционни сделки по занятие.
Твърденията на ищеца, че „... със сключването на договор за поръчителство
се цели едно допълнително оскъпяване на договора за кредит", „в договора за
поръчителство се уговаря възнаграждение, което впоследствие ще бъде
разпределено като печалба на „Изи Асет Мениджмънт" АД" счита за
несъстоятелни. Възнаграждението по договорите за поръчителство, които
„Файненшъл България" ЕООД сключва със своите клиенти е насрещната
престация срещу поето задължение за обезпечаване на кредит. Дружеството
сключва гаранционни сделки по занятие. Като всяка стопанска/търговска
дейност, същата се осъществява с цел положителен финансов резултат. Но
какъв е резултатът от извършваната от дружеството стопанска дейност, дали е
положителен или отрицателен и как се разпределя след приключване на
финансовата година, според ответника е ирелевантно в процесния случай.
Разпределението на евентуалния положителен резултат от стопанската
дейност на дружеството по никакъв начин не се отразява на действителността
на договора за поръчителство, поне според действащото в страната и в ЕС
законодателство.
Счита за несъстоятелни и твърденията на ищеца, че договорът за
поръчителство е недействителен на основание чл. 143. ал. 1 и ал. 2. т. 19 от
Закона за защита на потребителите.
Сочи разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от Закона за защита на потребителите, в
която се съдържа единствено легалната дефиниция на понятието
„неравноправна клауза" в договор, а ал. 2 от същия член съдържа
неизчерпателно изброяване на неравноправни клаузи. Разпоредбата на чл. 143
ЗЗП не урежда основания за недействителност на потребителски договори.
Сочи, че съгласно Директива 93/1З/ЕИО, респ. Закона за защита на
потребителите, преценка на неравноправния характер не се извършва въз
основа на клаузи, които описват общия предмет на договора, нито пък на
съотношението качество/цена на доставените стоки или предоставените
услуги. Съгласно чл. 4 от Директива 93/1 З/ЕИО относно неравноправните
клаузи в потребителските договори, клаузите, определящи основния предмет
на договора и възнаграждението/цената, както и съответствието между
възнаграждението/цената и доставената стока или услуга не подлежат на
преценка за неравноправност, ако са изразени по ясен и разбираем начин.
21
Разпоредбата е транспонирана в чл. 145. ап. 2 от Закона за защита на
потребителите, съгласно която ..Преценяването на неравноправната клауза в
договора не включва определянето на основния му предмет, както и
съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката
и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна,
при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми, (чл. 145, ал. 2
ЗЗП)
Твърди, че в множество решения СЕС се е произнесъл, че чл. 4, параграф 2
от Директива 93/1З/ЕИО установява изключение от механизма за контрол по
същество на неравноправни клаузи, предвиден от въведената с гази директива
система за защита на потребителите, при условие, че клаузата е изразена на
ясен и разбираем език. Преценка за неравноправност на клаузи от основния
предмет на договора се прави само в случай, че те са неясни и неразбираеми
/решение подело С-186/16. т.1. изр.2 от диспозитива: решение по дело С-
484/08. Еи:С:2010:309. т.32; решение по дело С-26/13. т.68/ (Решение № 60079
от 19.01.2022 г. по т. д. № 105 / 2020 г. на ВКС. 1-во търг. отделение)
Сочи ,че договорът за предоставяне на поръчителство е сключен само и
единствено поради възлагането от ищцовата страна. Ищецът е кандидатствал
за кредит, който е следвало да бъде обезпечен или с поръчителство, или с
банкова гаранция, или чрез дружество-гарант. Ищецът е можел да избере дали
да сключи договора за кредит при тези условия или не. Ищецът е можел да
избира между три вида обезпечения, които да представи. Първата възможност
е да се представи банкова гаранция. Втората възможност е да се осигурят
двама поръчители. Третата възможност е представяне на гаранция от
дружество-гарант. Ищецът е можел да избере както банката, която би издала
банкова гаранция, така и дружеството, което да гарантира изпълнението на
задълженията му. Ищецът е избрал да сключи договор с „Файненшъл
България" ЕООД.
Сочи, че в договора за поръчителство ясно и разбираемо е написано, че
„Файненшъл България" ЕООД се задължава да сключи договор за
поръчителство с „Изи Асет Мениджмънт" АД, по силата на който да отговаря
солидарно с потребителя за неговите задължения по договор за заем, а
потребителят се задължава да заплати на „Файненшъл България" ЕООД
посоченото в договора възнаграждение. Всеки потребител - относително
22
осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, би могъл да
прецени потенциално значимите икономически последици за него.
Икономическите последици са се равнявали на сумата, която потребителят е
трябвало да заплати.
Твърди, че процесният договор за поръчителство е действителен, тъй като
отговаря на приложимите изисквания на закона, тъй като е сключен валидно -
между лице, което е вписано в Регистъра на БНБ за финансовите институции
по чл. За ЗКИ, в рамките на предмета, за който е вписано и дееспособно лице,
което към момента на сключване на договора е могло да разбира свойството и
значението на постъпките си и да ги ръководи, като е спазена и изискваната
форма. Процесният договор за поръчителство не страда от пороците,
посочени в исковата молба или твърдените пороци не водят до нищожност на
договора.
„Файненшъл България" ЕООД е вписано като финансова институция в
Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл. За ЗКИ, с основен
предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно
в това си качество - на търговец, дружеството сключва гаранционни сделки
(поръчителство) - обезпечава изпълнението по договори за кредит срещу
възнаграждение (по занятие).
Дружеството отговаря на изискванията на закона по отношение на лицата,
конто могат да предоставят гаранционни сделки по занятие. Дружеството,
сключва договори за поръчителство в рамките на дейността, за която с
регистрирано.
Договорът за поръчителство, сключен между ищеца и „Файненшъл
България" ЕООД, урежда техните отношения по повод задължението на
„Файненшъл България" ЕООД да обезпечи кредита на ищеца. По силата на
договора за поръчителство, „Файненшъл България" ЕООД се задължава да
обезпечи изпълнението на задълженията на кредитополучателя, да отговаря
солидарно с него пред кредитната институция за изпълнение на задълженията
му по договор за паричен заем. както и да търпи последиците от
неизпълнението на тези задължения, а клиентът се задължава да заплати
договореното възнаграждение. Възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство е насрещна престация срещу задължението за
обезпечаване на кредит. В Закона за задълженията и договорите липсва
23
изрична регламентация на възмездното поръчителство, но и в теорията и в
практиката никога не е съществувало схващане, че възмездното
поръчителство е недопустимо или пък нарушава законова разпоредба.
С оглед на изложеното ответникът „Файненшъл България" ЕООД, прави
искане за постановяване на решение, с което предявените искове бъдат изцяло
отхвърлени като неоснователни и недоказани. Претендира разноски на
основание чл. 78. ал. 3 от ГПК. В случай, че съдът постанови решение в полза
на ищцовата страна, прави възражение за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение и моли определеното от съда възнаграждение да
бъде съобразено с липсата на правна и фактическа сложност на делото. В тази
връзка сочи, че при определяне на размера на адвокатското възнаграждение по
чл. 38, както и в случаите на прекомерност на направените разноски за
адвокатско възнаграждение, съдът не е обвързан от правилата за определяне
на адвокатското възнаграждение, установени с НМРАВ. сочи, че в практиката
на CEC се приема, че съдът следва да съобрази сложността на действително
извършеното от адвоката по делото, поради което може да намали
адвокатското възнаграждение дори под минималния размер, определен в
НМРАВ ( в този смисъл е дело С-427/16 на CEC). Съдът има възможност,
отчитайки правната и фактическа сложност на делото, да се отклони от
минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава,
когато той се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и
направени разходи на процесуалния представител. Позовава се на диспозитива
на Решение по дело С-438/22 на CEC от 25.01.2024 г., като сочи, че съгласно
същия националният съд дори е длъжен да откаже да приложи национална
правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски, когато установи, ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочения член 101. параграф 1.
В открито съдебно заседание ищцата не се явява и не се представлява. С
писмено становище нейния процесуален представител поддържа предявения
иск. По същество пледира за уважаване на иска като доказан и основателен.
Претендира съдебни разноски съгласно списък на чл.80 ГПК.
Ответните дружества, редовно призовани, не се представляват. Не изразяват
24
становище по проекта на доклад по делото. Не правят доказателствени
искания. Не представят доказателства.
По делото са събрани представените от ищцата писмени доказателства,
допусната и назначена е поисканата от ищеца съдебно- счетоводна експертиза,
вещото лице е изслушано в съдебно заседание, заключението е приобщено
към доказателствената съвкупност.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на
страните и приложимия закон, прие за установено от фактическа страна
следното:
Не е спорно по делото, че на 28.04.2023 г. ищцата и първият ответник са
сключили договор за паричен заем, по силата на който М. се е задължила да
върне на „Изи Асет Мениджмънт“ ЕООД общо сумата в размер 325.40, от
която 300 лева главница, при ГПР 46,70% и 40 % при срок на издължаване 4
месеца. Не се спори, че по силата на постигнатите договорености ищцата е
сключила с втория ответник договор за поръчителство, по силата на който М.
се задължила да заплати възнаграждение на поръчителя – „Файненшъл
България“ ЕООД в размер на 154,60 лева, а дружеството се задължило за
задълженията на М. по договора за заем от 28.04.2023 г.
Не се спори по делото, а приобщената към доказателствата по делото
неоспорена от страните и необорена от останалите доказателства съдебно-
счетоводна експертиза, която съдът изцяло кредитира с доверие, установи по
категоричен начин, че ищцата е погасила цялото задълженията си по
процесните договори, а именно: 300 лева главница и 25,40 лева договорна
възнаградителна лихва, дължими на основание процесния договор за заем, и
154,60 лева възнаграждение на поръчителя по процесния договор за гаранция.
Установено е по делото, че размера на годишния процент на разходите е
бил в размер на 40%, а годишният лихвен процент в размер на 46.70%.
При така установеното от фактическа страна съдът прави следните правни
изводи:
По предявения от ищцата против първото ответното дружество осъдителен
иск с правна квалификация чл.55, ал.1, от.1 от ЗЗД в тежест на ищцата е да
докаже при условията на пълно и главно доказване по чл.154, ал.1 от ГПК, че
заплатила без основание претендираните от нея сума при сключен Договор за
25
заем № 4788152/28.04.2023 г. и Договор за поръчителство №
4788152/28.04.2023 г.
В тежест на ответната страна е да бъде доказано, че процесните суми са
постъпили в техния патримониум на валидно правно основание, т.е. на
валидно сключени договори.
Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД, е безспорно установено, че
представлява финансова институция по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради
което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства.
Дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла
на чл.9, ал.4 от ЗПК.
Ищцата в производството попада на хипотезата дадена в § 13, т.1 от ДР на
ЗЗП, и въз основа на нея се явява като потребител спрямо която са приложими
всички императивни норми на потребителската защита.
От тези обстоятелства, се стига до извода, че по своята правна
характеристика и съдържание е такъв за потребителски кредит по смисъла на
чл.9,ал.1 от ЗПК и за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон- Закон за потребителския кредит.
Съгласно чл.22 от същия закон, когато не са спазени изискванията на чл.10,
ал.1, ч.11, ал.1, т.7- 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Посочените разпоредби уреждат
императивни законови изисквания към формата и съдържанието на договора
за потребителски кредит, установени в защита на потребителите.
Императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК предвижда, че договорът за
кредит трябва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин.
Целта на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК е на потребителя, да бъде
предоставена пълна, точна и максимално ясна информация за разходите във
връзка с кредита, за да може същия да е в състояние и напълно информиран за
предстоящото сключване на договора.
По този смисъл, в ГПР следва да са включени всички разходи, които пряко
26
засягат потребителя и отпускането на заема. Както е посочено в §1, т.1 от ДР
на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
вкл. лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, които са известни на потребителя и са пряко
свързани с договора за заем, с изключение на нотариалните такси.
В тази насока е и Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС,
съгласно което в ГПР се включват всички разходи, които следва потребителят
да понесе. При положения, че ГПР не е конкретизиран с разходите които
обхваща, същевременно лишава потребителя от възможността на обхвата на
разходите които той следва да направи.
Сключеният между страните договор за предоставяне на поръчителство е
сключен с юридическо лице, което безспорно се явява свързано с
кредитодателя, поради причината, че „Изи Асет Мениджмънт“ АД е
едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД. Освен
това, не е оспорено от двете страни че, на същата дата и място, е бил подписан
Договорът за поръчителство. Това обстоятелство, обуславя извода, че на
длъжника не е предоставено право на избор и възможност за индивидуално
договаряне, респективно, че сключването на въпросния договор не отговаря на
изискването на добросъвестност и води до значително неравновесие в правата
между потребителя и търговеца. За да обоснове още повече това си
становище, съдът подчертава и факта, че въпреки задължаването на
представянето на Договора предоставяне на поръчителство, същия не е
представен от страна на второто ответно дружество, факт който обуславя, че
следва да бъдат приети представените доказателства от ищцата.
При горните обстоятелства възниква обосновано съмнение за типично
неравноправно договаряне чрез използване на предварително фиксирани
клаузи и договори, върху чието съдържание потребителят не може да влияе.
Предварителното одобряване от кредитодателя на евентуалния поръчител и
отправянето на предложение към него за сключване на договор за
поръчителство, обвързването на падежа на възнаграждението по този договор
с падежа на задълженията по договора за заем, плащането на това
възнаграждение съгласно погасителния план чрез кредитодателя и
свързаността между двете дружества навежда на извод за недобросъвестност
при сключване на договорите за заем и за предоставяне на поръчителство не
27
се преследва легитимна цел, а единствено оскъпяване на договора за кредит и
заобикаляне на императивните правила на Закона за потребителския кредит
относно максимално допустимите размери на ГПР.
В аспекта на изложеното се налага изводът, че възнаграждението по
договора за поръчителство следва да бъде включено в общите разходи по
договора за потребителски кредит, което обаче не е сторено. В случай че това
възнаграждение, бъде добавено по договора за заем, е очевидно и без да са
необходими специални знания, че се надвишава максимално допустимия
размер по чл.19, ал.4 ЗПК. За да бъде дадена повече яснота в това, следва да се
отбележи, че възнаграждението, което кредитополучателят, трябва да плати
на поръчителя за обезпечението на кредита, представлява 51,5% от кредитната
сума. Отделно от това, невключването на тези разходи в ГПР, при положение,
че изчисления ГПР в заключението на съдебно- счетоводната експертиза е
установено, че е в бил в размер на 40%, води до нарушаване на чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК, доколкото не са спазени изискванията за коректно посочване на ГПР
с включване на всички компонентни в него. Това нарушение от своя страна
води до недействителност на договора за кредит по чл.22 ЗПК.
Съгласно чл.23 от ЗПК когато договорът за заем е недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. Законна лихва върху чистата стойност на кредита се
дължи за периода след подаване на исковата молба, според което съдът счита,
че първия предявен осъдителен иск, се явява основателен, тъй като касае сума
която се отнася до договорна възнаградителна лихва.
Предвид акцесорния характер на договора за поръчителство, при
признаване за недействителен на договора за кредит, то и договорът за
гаранция не е породил своите правни последици.
По изложените съображения, съдът намира, че процесният договор за
предоставяне на гаранция се явява нищожен, като влиза в пряко противоречие
с изискванията за добросъвестност и нарушава принципа за съответствие на
договорите с добрите нрави. Поради това, предявеният осъдителен иск е
основателен. От това следва, че всички плащания по него са при изначална
липса на основание- чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД и подлежат на връщане. Техният
размер възлиза на 25,40 лева по сключения Договор за заем, и 154,60 лева по
сключения Договор за поръчителство, съгласно заключението на вещото лице.
28
Като претендирана сума обаче ищцовата страна е заявила – от заемодателя
„Изи Асет Мениджмънт“ АД - 10 лева, а от „Файненшъл България“ ЕООД - 20
лева, поради което и с оглед на установеното по-горе предявените искове
следва да се уважат изцяло като доказани и основателни.
По разноските:
На основание чл. 78, ал.1 ГПК, ищцата има право на присъждане на
разноски. По делото е представено доказателство за платени такива само за
държавна такса в размер на 100 лева, както и възнаграждение за вещо лице в
размер също на 100 лева. Същите следва да бъдат, заплатени по- равно от
двамата ответница, а именно по 50 лева за внесената държавна такса, както и
по 50 лева за внесения депозит за вещо лице.
Ищцата е получила безплатна адвокатска помощ видно от представения
Договор за правна помощ и съдействие. Въпреки това, процесуалния
представител на ищцата претендира възнаграждение по 480 лева. Направено
е възражение за прекомерност от ответните дружества, което съдът счита че
следва да приеме като основателно, съобразявайки с това, че делото не се
отличава с фактическа и правна сложност и материалният интерес е нисък.
Ето защо, същото следва да бъде намалено по 180 с ДДС лева, за всеки
предявен, респективно уважен иск.
Тъй като адвокатът, на когото се присъждат възнагражденията, е регистриран
по реда на ЗДДС, съобразно представеното копие на удостоверение за
регистрация (вж. л. 55-56 от делото), издадено от органите на Националната
агенция по приходите, в тях е включен и дължимият ДДС (вж. Определение №
280/14.06.2018 г. по ч. гр. д. № 1704/18 г., IV г. о. на ВКС, Определение №
216/19.06.2018 г. по т. д. № 1587/17 г., II т. о. на ВКС и Определение №
429/19.07.2018 г. по ч. т. д. № 1673/18 г., II т. о. на ВКС).
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, седалище и
адрес на управление гр. София, ж.к. „Люлин“ № 7, бул. „Джавахарлал Неру“
№ 28, ет.2, представлявано от Г.Т.Т. и А.В.М., да ЗАПЛАТИ на Н. П. М., ЕГН
********** от с. К., ул. „Б.“ № 22, сумата в размер на 10 /десет/ лева,
29
представляваща недължимо платена по недействителен Договор за паричен
заем № 4788152/ 28.04.2023 г., ведно със законната лихва върху сумата,
считано от датата на депозиране на исковата молба в съда - 04.09.2024 г. до
окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, гр. София,
ж.к. „Люлин“ 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46,
представлявано от управителя П.Б.Д. да заплати на Н. П. М., ЕГН **********
от с. К., ул. „Б.“ № 22, сумата в размер на 20 /двадесет/ лева, представляваща
недължима платена по недействителен Договор за предоставяне на
поръчителство № 4788152/ 28.04.2023 г. ведно със законната лихва върху
сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда - 04.09.2024
г. окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, седалище и
адрес на управление гр. София, ж.к. „Люлин“ № 7, бул. „Джавахарлал Неру“
№ 28, ет.2, представлявано от Г.Т.Т. и А.В.М., да ЗАПЛАТИ на Н. П. М., ЕГН
********** от с. К., ул. „Б.“ № 22, сумата в размер на 100 /сто/ лева,
представляваща половината от сторените от ищцата разноски по делото, от
която сума 50 лева държавна такса и 50 лева разноски за вещо лице.
ОСЪЖДА „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, гр. София,
ж.к. „Люлин“ 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46,
представлявано от управителя П.Б.Д. да заплати на Н. П. М., ЕГН **********
от с. К., ул. „Б.“ № 22, сумата в размер на 100 /сто/ лева, представляваща
половината от сторените от ищцата разноски по делото, от която сума: 50 лева
държавна такса и 50 лева възнаграждение за вещо лице.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, седалище и
адрес на управление гр. София, ж.к. „Люлин“ № 7, бул. „Джавахарлал Неру“
№ 28, ет.2, представлявано от Г.Т.Т. и А.В.М., да заплати на адв. Д. В. М., АК-
П. с адрес на кантора и съдебен адресат: гр. П., ул. П. № 3Б, ет.2, ап.5,
адвокатско възнаграждение в размер 180 /сто и осемдесет/ лева.
ОСЪЖДА „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, гр. София,
ж.к. „Люлин“ 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46,
представлявано от управителя П.Б.Д. да заплати на адв. Д. В. М., АК- П. с
адрес на кантора и съдебен адресат: гр. П., ул. П. № 3Б, ет.2, ап.5, адвокатско
възнаграждение в размер 180 /сто и осемдесет/ лева.
30
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд -Благоевград в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Петрич: _______________________
31