Р Е Ш Е Н И Е
№ 595
Гр. П., 07.05.2019
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, I-ви състав, в публичното съдебно заседание, проведено на двадесет и първи март
през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ИВЕТА ИВАНОВА
при участието на секретаря Цветелина Малинова,
като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 05779/2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са от С.М.Д. срещу „Европейски
политехнически университет“ – гр. П. кумулативно обективно съединени осъдителни
искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 2 500 лв., представляваща нетната стойност на неизплатени
трудови възнаграждения за месеците септември, октомври, ноември и декември 2015
г. и 12 дни от месец януари 2016 г., която сума е част от общо дължимата от 2
573 лв. /с оглед допуснато уточнение на исковата претенция с протоколно
определение от 07.02.2019 г./, сумата от 1 350
лв., представляваща нетната стойност на обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск за 20 дни от 2014 г. и 20 дни от 2015 г., сумата от 35,80 лв., представляваща лихва за
забава върху главницата от 2 500 лв. за периода от
13.01.2016 г. до 17.08.2018 г. и сумата от 19,30
лв., представляваща лихва за забава върху главницата от 1 350 лв. за
периода от 13.01.2016 г. до 17.08.2018 г.
Ищецът твърди, че между него, в качеството му
на служител и ответното учебно заведение, в качеството му на работодател, през
периода от 15.02.2014 г. до 12.01.2016 г. е съществувало трудово
правоотношение, по силата на което Д. заемал длъжността „главен ***“. Поддържа,
че същото било прекратено на 12.01.2016 г. на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ
– с едностранно писмено изявление на ищеца поради забава от работодателя му в
изплащането на следващото му се трудово възнаграждение. Посочва, че „Европейски
политехнически университет“ – гр. П. му дължи трудови възнаграждения за периода
от месец септември 2015 г. до месец декември 2015 г., както и за 12 дни от
месец януари 2016 г. в общ размер на сумата от 2 573 лв., от която
претендира сумата от 2 500 лв. Изяснявае, че Д. има и неизплатени 40 дни платен
годишен отпуск, съответно 20 дни за 2014 г. и 20 дни за 2015 г., като
претендира заплащане на обезщетение за тях, равняващо се на сума в общ размер
от 1 350 лв., изчислена в съответствие с нетния размер на трудовото му
възнаграждение. Намира, че поради допуснатата забава ответникът дължи и законна
лихва за забава върху всяко от вземанията в общ размер на сумата от 55,10 лв.
за периода от 13.01.2016
г. до 17.08.2018 г. /датата на подаване на исковата молба/. Изяснява, че
началният период на акцесорните вземания е съобразен с момента на настъпване на
падежа на главниците – в случая денят, следващ по време прекратяването на
трудовото правоотношение между страните по силата на заявлението от 12.01.2016
г. С тези съображения отправя искане за уважаване на исковите претенции.
В депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК
писмен отговор ответникът „Европейски политехнически университет“ – гр. П.
оспорва исковата претенция по чл. 224, ал. 1 КТ по основание и размер с
твърдението, че в учебното заведение няма данни на ищеца да се дължат
обезщетения за отпуск, както и с довода, че това вземане е частично погасено по
давност, намирайки за приложим тригодишния давностен срок. Посочва, че началният
момент, от който започва да тече давността за вземането – обезщетение за
неизплатен отпуск за 2014 г. е 01.01.2014 г., а за вземането – обезщетение за
2015 г. е 01.01.2015 г. Считано от този момент, когато е настъпила
изискуемостта на тези вземания, до подаване на процесната искова молба –
17.08.2018 г. следва да се приеме, че част от притезанията са недължими като
погасени по давност, което прави претенцията частично неоснователна. На същото
основание се явява и частично неоснователен искът за лихва за забава върху
вземането за неизплатен годишен отпуск. С тези доводи ответникът отправя искане
за отхвърляне на исковете в посочената част и за присъждане на следващите му се
в тази връзка разноски.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и
в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено от фактическа страна следното:
Между страните не се спори, а и от
приетите по делото писмени доказателства се установява, че по силата на трудов
договор № 221 от 15.02.2014 г. ищецът С.М.Д. бил назначен на длъжността „*** –
ЕПУ – гр. П.. В клаузата на чл. 2 от договора е уговорено, че служителят има
право на основно трудово възнаграждение, чийто размер ще бъде определен с анекс
№ 1 към договора, а в клаузата на чл. 3 правото на платен годишен отпуск в
размер от 48 работни дни, който ще се ползва след писмено разрешение /заповед/
от работодателя. С Анекс № 1 от 15.02.2014 г. страните по трудовия договор са
постигнали допълнително споразумение относно размера на дължимото се на
служителя С.Д. трудово възнаграждение за длъжността „***“, като е уговорено
същото да бъде в размер от 892,80 лв.
Изяснява се, че така възникналото
трудово правоотношение между страните било прекратено с едностранно изявление
на служителя, обективирано в заявление от 12.01.2016 г. на основание чл. 327,
ал. 1, т. 2 КТ – поради неизплащане на трудово възнаграждение. В заявлението ищецът С.Д.
е поискал да му бъдат начислени и изплатени дължимите работни заплати и
обезщетения на основание чл. 221, ал. 1 и чл. 224 КТ. От отразяването, направено върху
заявлението, следва, че същото е получено от работодателя – ЕПУ – гр. П. на
същата дата – 12.01.2016 г.
От приетите по делото писмо от
19.01.2018 г. и писмо от 12.06.2018 г., изготвени от трето за процеса лице –
Дирекция „Инспекция по труда“ – гр. П. се установява, че от страна на
контролния орган са били извършени проверки на „Европейски политехнически университет“
– гр. П. в хода на които било установено, че на С. Д. не са изплатени трудови
възнаграждения за месеците септември, октомври, ноември и декември 2015 г. и
месец януари 2016 г., както и обезщетение за срока на предизвестие по чл. 221,
ал. 1 КТ и за неизползван платен годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 КТ, заради
което спрямо учебното заведение били предприети действия по търсене на
административно-наказателната му отговорност /чрез изпращане на покана за
съставяне на АУАН/.
С оглед липсата на оспорване от
страните, с проекто-доклада по делото, обективиран в определението от 03.12.2018
г. по чл. 140 ГПК и приет за окончателен такъв, с оглед липсата на възражения
от страните, съдът е отделил като безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата,
че между ищеца и ответника през периода от 15.02.2014 г. до 12.01.2016 г. е
съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е полагал труд
като „главен ***, че правоотношението е прекратено, считано от 12.01.2016 г., както
и, че ищецът има неизплатени трудови възнаграждения през процесния период,
възлизащи на исковата сума.
Следователно, основният спорен
въпрос в настоящото производство касае съществуването на правото на ищеца да
получи търсеното обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, с оглед
оспорването от ответника на това парично притезание и наведеното възражение за
недължимостта на част от него поради погасяването му по давност.
От изводите на вещото лице, обективирани
в изготвеното и прието по делото заключение на съдебносчетоводната експертиза и
уточненията, направени от експерта в съдебно заседание се установява, че за
целия период на действие на трудовия договор между страните и съгласно
уговореното между тях в анекс № 1 от 15.02.2014 г. ищецът има право на общо 91
дни платен годишен отпуск, от които 42 дни за 2014 г., 48 дни за 2015 г. и 1
ден за периода от 01.01.2016 г. до 12.01.2016 г. От тези 91 дни общо 89 дни са
отразени при ответника като ползван платен годишен отпуск, както следва: 44 дни
за 2014 г. /ползван отпуск с 2 дни повече от полагащия се на ищеца/, 44 дни за
2015 г. или неползван отпуск от 4 дни и 1 ден за 2016 г., начислен като
обезщетение за ползван отпуск или общо неизползваният платен годишен отпуск за
периода възлиза на 2 дни /като се приспаднат двата дни, ползвани вповече от
полагащите се през 2014
г./. В заключението е отразено, че в изготвената от работодателя Заповед № 1 от
12.01.2016 г., с която на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ е прекратено
трудовото правоотношение между страните е вписано, че на служителя следва да
бъде изплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 4 дни от
2016 г. Посочено е, че в изготвените от ответника ведомости за заплати за периода
от месец април 2014 г. до
31.01.2016 г., на ищеца е начислено възнаграждение за платен годишен
отпуск за месеците юли и август 2014 г. за общо 44 дни с брутна сума в размер
на 1 785,96 лв., като за месец август 2014
г. има положен подпис срещу името на ищеца за получаване на сумата от 700 лв.
Следователно, начисленото и неизплатено възнаграждение за ползван платен
годишен отпуск за 2014 г. възлиза на сумата от 892,98 лв. – брутна сума или на
700 лв. – чиста сума за получаване /след приспадане на 192,98 лв.,
представляваща стойност на данъци и осигурителни вноски за сметка на
осигуреното лице/. За месеците юли и август 2015 г. на ищеца е начислено
възнаграждение за платен годишен отпуск за общо 44 дни с брутна сума от 1
499,94 лв. и нетна сума от 1 175,80 лв. /след приспадане на сумата от 324,14
лв. – данъци и осигурителни вноски за сметка на осигуреното лице/. За месец
януари 2016 г. на Д. ответникът е начислил обезщетение за 1 ден платен годишен
отпуск с брутна сума за получаване от 37,50 лв. и чиста сума от 33,75 лв.
Експертизата достига до извод, че обезщетението за общо неизползваните от ищеца
2 дни платен годишен отпуск за 2015 г. възлиза на сумата от 75 лв. – брутна
сума или на 67,50 лв. – чиста сума, определени съобразно изискванията на
Наредбата за структурата и организацията на работната заплата и съгласно
размера на брутното трудово възнаграждение/среднодневното такова на ищеца за
месец декември 2015 г. /последният работен месец с отработени повече от 10
работни дни/. Отразено е, че начисленото възнаграждение за платен годишен
отпуск без положен подпис за изплащането му и начисленото възнаграждение за
неползван платен годишен отпуск е в общ нетен размер от 1 984,55 лв., от които: 700
лв. чиста сума за получаване за 23 дни отпуск за месец юли 2014 г., 87,95 лв. –
чиста сума за получаване за 23 дни отпуск за месец юли 2015 г., 587,85 лв. –
чиста сума за получаване за 21 дни отпуск за месец август 2015 г., 33,75 лв. чиста
сума за получаване за начислено обезщетение за 1 ден платен годишен отпуск за
месец януари 2016 г. и 75 лв. брутна сума /67,50 лв. чиста сума/ за неначислен
платен годишен отпуск за 2 дни за 2015 г. При изслушването си пред съда
вещото лице изяснява, че във ведомостта за месец август 2014 г. срещу името на ищеца
има положен подпис за получена сума от 700 лв. за 21 дни отпуск. Срещу
останалите начислени суми няма такъв подпис, няма и отбелязване за банков
превод на сумите. В материалите не се съдържа информация, от която да е видно
колко дни отпуск реално е ползвал ищецът. Експертът уточнява, че във
ведомостите се начисляват отработените, а не календарните дни и по този начин
се определя размерът на платения годишен отпуск. Съдът
кредитира заключението като компетентно изготвено, въз основа на материалите по
делото, проверка на място в счетоводството на ответника /ведомости за заплати и
заповед за прекратяване на трудовото правоотношение/, даващо обоснован отговор
на всички поставени задачи, включително на уточняващите такива, поставени от
страните и съда в съдебно заседание и същевременно неоспорено от страните.
При така приетата за установена фактическа обстановка, съдът
достига до следните правни изводи:
По иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ:
Съгласно разпоредбата на чл. 128, т.
2 КТ работодателят е длъжен в установените срокове да заплаща на работника
уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. Възникването в полза
на ищеца на вземането за трудово възнаграждение е обусловено от установяване
кумулативното наличие на следните обстоятелства: съществуването на трудово
правоотношение между страните през процесните периоди, ищецът реално да е
полагал труд при работодателя през времето, за което претендира заплащане на работна заплата и размерът на дължимото
трудово възнаграждение, респ. падежа на вземанията.
По делото се установи, че през
процесния период – от месец септември 2015 г. до 12.01.2016 г. страните са били
обвързани от действието на валидно възникнало трудово правоотношение, считано
от 15.02.2014 г. до 12.01.2016 г., когато същото е било прекратено с
едностранно волеизявление на ищеца, адресирано и получено от ответника, за
което същият е издал нарочна Заповед № 1 от 12.01.2016 г. /описана в
заключението на съдебносчетоводната експертиза/. Съдът приема, че в рамките на това
правоотношение ищецът С.Д. реално е полагал труд при работодателя си в
изпълнение на задълженията си, произтичащи от заеманата длъжност „***“,
доколкото по делото няма данни за неизпълнение на поети с договора трудови
задължения от негова страна, нито въведени фактически твърдения от ответника в
този смисъл. Следователно, последният дължи заплащане на претендираното трудово
възнаграждение за извършената работа, което, с оглед съвпадащите твърдения на
страните, съдът приема, че възлиза на нетна сума в общ размер от 2 573 лв., част
от която е претенираната от ищеца сума от 2 500 лв. Тези обстоятелства, като
безспорни от страните, са отделени за такива с проекта за доклад, обявен за
окончателен такъв, а и съответстват на писмените доказателства, в частност на
констатациите на контролния орган ДИТ – гр. П. като трето, неучастващо по
делото лице.
Въпреки разпределената му доказателствена
тежест ответното дружество не установи положителния факт на плащане на
дължимите на ищеца трудови възнаграждения за процесния период, поради което
предявеният иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ се явява основателен и
следва да бъде уважен в пълния предявен нетен размер от 2 500 лв.
По
иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Възникването в полза на ищеца на
вземането за законна лихва за забава е обусловено от установяване наличието на
главен дълг и изпадането на ответника в забава. По делото се установи, че
ищецът има изискуемо вземане срещу ответника в общ размер на сумата от 2573 лв., съответно 2500 лв.
като част от общата сума, представляващо нетната стойност на трудовите
възнаграждения за периода месец септември 2015 г. – до 12.01.2016 г.
Процесното вземане за трудово
възнаграждение се явява дължимо по силата на закона и непосредствено при
прекратяване на трудовото правоотношение. В този смисъл, работодателят е
изпаднал в забава за изпълнение на задължението си да го заплати, считано от 13.01.2016
г. /следващ деня на прекратяване на правоотношението с ищеца/. Ето защо, съдът
намира, че от страна на ищеца се доказа основанието за начисляване на
обезщетение за забава върху вземането за неплатени трудови възнаграждения в общ
размер от 2 500 лв. за исковия период от 13.01.2016 г. до 17.08.2018 г.
Размерът на същото, определен от съда по реда на чл. 162 ГПК с помощта на
електронен лихвен калкулатор, възлиза на сумата от 658,51 лв., поради което
акцесорният иск, предявен за сумата от 35,80 лв. следва да бъде уважен изцяло.
По
иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ:
Възникването в полза на ищеца на
вземането за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск е обусловено от
кумулативното установяване на следните факти: прекратено трудово
правоотношение, без значение от основанието за прекратяване, полагащите му се
дни платен годишен отпуск, както и размера на обезщетението.
В случая, ищецът претендира
заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в нетен размер от
1 350 лв. за 20 дни за 2014 г. и за 20 дни за 2015 г. Изясни се, че трудовото
правоотношение между страните, възникнало въз основа на трудовия договор № 221
от 15.02.2014 г., е било прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ с
едностранно изявление на ищеца от 12.01.2016 г., достигнало до адреса –
работодателя, който от своя страна е издал Заповед № 1 от 12.01.2016 г.
Установи се също, че в клаузата на
чл. 2, ал. 1 от процесния трудов договор страните са уговорили в полза на ищеца
правото на 48 дни платен годишен отпуск. От изводите на вещото лице по приетата
съдебносчетоводна експертиза следва, че Д. има правото на 44 дни платен годишен отпуск
за 2014 г. и на 48 дни за 2015 г., изчислени пропорционално на отработените от
служителя дни през съответния период. От експертизата се установява също, че в
изготвената от ответника ведомост за работни заплати срещу името на ищеца е
положен подпис,удостоверяващ получаването на сума в размер от 700 лв.,
представляваща възнаграждение за 21 дни ползван платен годишен отпуск през
месец август 2014 г. Доколкото това обстоятелство не е оспорено от Д., нито
фактът на реално полагане на подписа върху този документ, съдът приема, че се
касае за извънсъдебно признание за получане на сумата, ползващо се с висока
доказателствена стойност и неопровергано от доказателствата по делото. Ето защо,
следва да се приеме, че от общо полагащите му се 44 дни платен отпуск за 2014
г. ищецът реално е използвал 21 дни, за което му е било изплатено
възнаграждение и за тази календарна година същият има оставащи още 23 дни
отпуск, съответно 48 дни за 2015 г.
Въпреки разпределената му
доказателствена тежест и изричното указание, че не сочи доказателства за
съответните обстоятелства, ответникът не проведе доказване, от което да се
установи, че ищецът е използвал полагащите му се дни платен годишен отпуск за
процесния период, съответно, че ответното дружество му е заплатило полагащото
му се обезщетение на основание чл. 224, ал. 1 КТ.
Правото на платен годишен отпуск е субективно
право на работника/служителя, което се упражнява чрез волеизявление на
последния, обективирано в писмена молба, съответно на насрещната страна по
трудовото правоотношение – работодателя, обективирано в писмена заповед – арг. чл.
173 КТ. От посочената разпоредба следва, че това право се упражнява по
определен в закона ред, който включва писмено изявление на работника с искане
за ползване на отпуск с посочване на вида му, продължителността му и времевия
период, за който да се ползва /освен в изрично предвидените случаи, в които
платеният годишен отпуск може да се ползва независимо от желанието на работника
или служителя, какъвто не е настоящият/, така и писмено волеизявление на
насрещната страна по трудовото правоотношение, с което се разрешава отпускът.
Ето защо, установяването на обстоятелството, че през процесния период ищецът С.
Д. реално е използвал полагащите му се дни платен годишен отпуск, съответно 23
за 2014 г. и 48 за 2015 г., което е в доказателствена тежест на насрещната
страна по правоотношението, твърдяща този факт – ответникът „Европейски
политехнически университет“ – гр. П., следва да бъде осъществено именно с
писмени доказателства.
По делото не са представени изходящи
от ищеца молби за ползване на останалите полагащи му се дни платен годишен отпуск
за 2014 г. и за 2015 г., липсват и заповеди, издадени от ЕПУ – гр. П. като
работодател за разрешаване на такъв. В експертизата изрично е посочено, че с
изключение на отразените като ползвани 21 дни отпуск за 2014 г., за които има
положен подпис срещу името на ищеца /факт, неоспорен от него/ за получено
възнаграждение, липсват такива подписи за останалите начислени именно като
възнаграждения, а не като обезщетения суми, което да се приеме за форма на
извънсъдебно признание за реалното ползване на тези дни. В допълнение, и вещото
лице уточни, че сред материалите, използвани при изготвяне на заключението, не
се съдържа информация, от която да се направи извод колко дни отпуск реално е
ползвал ищецът. Счетоводното отразяване при ответника на всички полагащи се на
служителя дни през 2014 г. и 2015 г. като ползван отпуск, за който се дължи
съответното възнаграждение, а не като неизползван, за който се дължи
обезщетение, представлява изявление на ответника, удостоверено в изготвяни от
него частни документи, което по изложените вече съображения не е достатъчно, за
да обоснове извод за неоснователност на претенцията на ищеца, заради реално
ползване на дните отпуск, за които същият претендира обезщетение за неползването
им.
С оглед изложеното, съдът намира, че
в полза на ищеца е възникнало правото да получи парично обезщетение за притежаваните
и неизползвани от него дни отпуск, равняващи се на общо 71 дни, от които 23 за
2014 г. и 48 за 2015 г. Доколкото ищецът претендира заплащане на сума,
представляваща нетната стойност на обезщетение само за 20 дни от 2014 г. и за
20 дни от 2015 г. и предвид основният принцип на гражданския процес –
диспозитивното начало, то в полза на същия следва да бъде присъдено обезщетение
именно за поисканите от него дни.
Съгласно разпоредбата на чл. 224 КТ
обезщетението се изчислява по реда на чл. 177 КТ към деня на прекратяването на
трудовото правоотношение – от начисленото при същия работодател среднодневно
брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, през който
работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дни /чл. 224, ал. 2,
вр. с чл. 177, ал. 1 КТ, вр. чл. 18, ал.
1 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата/. Въз основа
на посочената база и изводите на вещото лице по съдебносчетоводната експертиза
относно размера на среднодневното брутно трудово възнаграждение за месец
декември 2015 г. /последният работен месец с отработени повоче от 10 работни
дни/, равняващо се на 37,50 лв. или на 33,75 лв. чиста сума за получаване,
следва, че процесното обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 20
дни от 2014 г. в нетен размер възлиза на сумата от 675 лв., а за 20 дни от 2015 г. в
нетен размер на сумата от 675 лв. или общият размер на следващото се на ищеца
обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ възлиза на нетната сума от 1 350 лв., което
прави исковата му претенция изцяло основателна.
Изясни се, че с отговора на исковата
молба ответникът оспорва дължимостта на част от сумата с твърдението, че е
погасена по давност. Съдът намира този довод за неоснователен, предвид следните
съображения:
От систематичното тълкуване на
разпоредбите на чл. 110 и чл. 118 ЗЗД следва изводът, че погасителната давност
е законоустановен период от време, през който носителят на едно вземане
бездейства и с изтичането на който последният губи възможността да получи
защита на правото си чрез средствата на държавната принуда.
Съдът приема, че спрямо вземането,
представляващо обезщетение за неизползван платен годишен отпуск намира
приложение общият петгодишен давностен срок, уреден в разпоредбата на чл. 110 ЗЗД, както и, че на основание чл. 114, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 224 КТ същият е
започнал да тече от деня на прекратяване на трудовото правоотношение или
считано от 12.01.2016 г. /когато е настъпила изискуемостта на вземането/ и
следователно същият не е изтекъл към 17.08.2018 г. – датата на подаване на
исковата молба, което действие води до прекъсване на давността на основание чл.
116 ЗЗД. В тази връзка съдът намира за неоснователни доводите на ответника за
приложимост на тригодишен давностен срок, доколкото в случая не се касае за
вземане за възнаграждение за труд, за друго вземане с периодичен характер, а за
еднократно такова, дължимо в цялост от ответника, съответно за друго вземане,
за което в закон е предвидена по-кратка давност. Дори и да се
приеме за приложима тригодишната погасителна давност, то към момента на
сезиране на съда, а и към момента на приключване на устните състезания пред
настоящата инстанция и този срок не е изтекъл. Неоснователно е и твърдението на
ответника, че началният момент на давността е началото на съответната
календарна година, за която се отнасят неизползваните дни отпуск. Изясни се, че
процесното обезщетение представлява парично притезание, което възниква в полза
на ищеца при кумулативното проявление на два юридически факта – прекратено
трудово правоотношение и полагащи се на ищеца към този момент определен брой
дни неизползван платен годишен отпуск. Ето защо, процесното вземане става
изискуемо именно от момента на проявление на този фактически състав – считано
от прекратяването на правоотношението, в случая от 12.01.2016 г., а от този
момент до подаване на исковата молба не е изтекъл приложимият давностен срок.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Възникването в полза на ищеца на
акцесорното вземане за заплащане на обезщетение за забава е обусловено от
установяване наличието на главен дълг, изпадане на длъжника в забава, както и
размера на претендираното обезщетение.
Съгласно трайната практика на ВКС,
обезщетение за забава върху размера на обезщетението за платен годишен отпуск в
конкретния случай (както и върху всяко обезщетение по КТ) се дължи само в
случай, че има отправена изрична покана за плащане. При безсрочните задължения,
каквото е това за заплащане на обезщетение по чл. 224 КТ, длъжникът изпада в
забава след като бъде поканен от кредитора – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Когато
липсва покана, лихвата се дължи от деня, в който е предявен искът (ТР №
3/19.03.1996 г. по гр. дело № 3/95 г., ОСГК на ВС и определение № 901/10.08.2010
г. по гр. дело № 376/2010 г., III ГО, ВКС). В случая, съдът намира, че
обективираното в заявлението от 12.01.2016 г. изрично искане на ищеца С.Д. до
работодателя му – ответното учебно заведение за изплащане на следващото му се
обезщетение по чл. 224 КТ, което заявление е получено от ответника на същата
дата, представлява по характера си покана за заплащането му. Ето защо,
акцесорната претенция за заплащане на лихва за забава върху вземането в размер
на сумата от 1350 лв., заявена за периода от 13.01.2016 г. до 17.08.2018 г., се
явява доказана по своето основание. Същата се явява установена и по размер,
който определен от съда по реда на чл. 162 ГПК с помощта на
електронен лихвен калкулатор, възлиза на сумата от 355,60 лв. /по-висока стойност от заявената от ищеца/, поради
което акцесорният иск, предявен за сумата от 19,30 лв. следва да бъде уважен
изцяло.
По отговорността
за разноски:
При
този изход на спора – основателност на предявените искове, право на разноски на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК има само ищецът. Същият не е претендирал и не е
доказал извършването на такива, поради което и не следва да му бъдат
присъждани. На основание чл.
78, ал. 6, вр. ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на
Районен съд – П. сумата от 276,20 лв., представляваща разноски по делото, от
които 156,20 лв. за държавна такса и 120 лв. за депозит за вещото лице по
съдебносчетоводната експертиза. В тази връзка съдът намира за неоснователно
възражението, направено от пълномощника на ответника, последните разноски да са
за сметка на страната, направила доказателственото искане, доколкото същите
представляват част от разноските по делото и следва да се разпределят по общите
правила на чл. 78 ГПК, в случая по реда на чл. 78, ал. 6 ГПК, с оглед пълното
уважаване на исковите претенции. Сторените от ответното учебно заведение
разноски следва да останат за негова сметка.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Европейски политехнически университет“ – гр. П., с Булстат:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. П., ул. „Св. св. Кирил и
Методий“ № 23 на основание
чл. 128, т. 2 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД да заплати на С.М.Д., с ЕГН: **********, с
адрес: *** *** сумата от 2 500 лв., представляваща нетната стойност на неизплатени
трудови възнаграждения за месеците септември, октомври, ноември и декември 2015
г. и за 12 дни от месец
януари 2016 г., която сума е част от общо дължимата от 2 573 лв., сумата от 1 350 лв., представляваща нетната
стойност на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 20 дни от 2014
г. и 20 дни от 2015 г., сумата от 35,80
лв., представляваща лихва за забава върху главницата от 2 500 лв. за
периода от 13.01.2016 г. до 17.08.2018 г. и сумата от 19,30 лв., представляваща лихва за забава върху главницата от 1 350
лв. за периода от 13.01.2016 г. до 17.08.2018 г.
ОСЪЖДА „Европейски политехнически университет“ – гр. П., с
Булстат: *********, със седалище и адрес на управление: гр. П., ул. „Св. св.
Кирил и Методий“ № 23, на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК, да заплати по сметка на Районен съд – П. сумата от
276,20 лв., представляваща дължими
разноски в производството за държавна такса и депозит за съдебносчетоводната експертиза.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с въззивна жалба, пред Окръжен съд – П., в двуседмичен срок от съобщаването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: