Р Е Ш Е Н И Е
№…………./………..2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Административен съд - Варна,
ШЕСТИ КАСАЦИОНЕН СЪСТАВ, в публичното съдебно заседание на четиринадесети октомври
две хиляди двадесет и първа година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР КИПРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА ПОПОВА
МАРИЯНА БАХЧЕВАН
При участието на секретаря АНГЕЛИНА
ГЕОРГИЕВА и на прокурора СИЛВИЯН ИВАНОВ като разгледа докладваното от съдия
ЕВЕЛИНА ПОПОВА кас. адм. дело № 1666 по описа на съда за две хиляди двадесет и
първа година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е по
реда на глава ХІІ АПК вр. чл. 285 ал. 1 изр. второ ЗИНЗС.
Образувано е по касационна жалба
на ГД „Изпълнение на наказанията“ – гр. София, предявена чрез пълномощник юрисконсулт
С., срещу решение № 1951/29.12.2020 по адм. дело №
2107/2020 г. на Административен съд – Варна, ІV състав, в частта, с която ГД
„Изпълнение на наказанията“ е осъдена да заплати на В.А.Х. сумата 2000 /две
хиляди/ лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди за
периода м. юни 2012 г. – м. май 2020 г., настъпили в резултат на бездействието
на органи по изпълнение на наказанията от Затвора-Ловеч да изпълнят
изискванията по чл. 21, ал. 1 ППЗИНЗС и чл. 151, ал. 2 ЗИНЗС. С доводи за
наличието на касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3, предл. първо
и трето АПК се иска решението да бъде отменено от касационната инстанция в
оспорената му част и наместо него да се
постанови друго по съществото на правния спор, с което предявеният иск
по чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС да се отхвърли изцяло.
В с. з. на 14.10.2021 г.
касаторът ГД „Изпълнение на наказанията“, редовно призован, не се представлява.
От пълномощника му юрисконсулт С. е постъпила писмена молба с. д. №
14928/13.10.2021 г., с която касационната жалба се поддържа изцяло на
изложените в нея касационни основания.
Ответникът по касация В.А.Х.
участва в съдебно заседание на 14.10.2021 г. чрез видеоконферентна връзка със
Затвора Варна като в залата се представлява и от служебно назначения си особен
представител адвокат В.Й., който оспорва изцяло касационната жалба и претендира
решението на първоинстанционния съд да се остави в сила.
Ответникът Х. в изложено в
съдебно заседание становище по хода на делото моли съда да уважи изцяло
исковата му претенция, в какъвто смисъл е и подадената от него преди съдебното
заседание писмена молба с. д. № 14570/06.10.2021 г. Предвид обстоятелството, че
съгласно приложения отрязък от СРГ на л. 101 от адм. дело № 2107/2020 г. на
Адм. съд Варна постановеното по делото решение № 1951/29.12.2020 г. е съобщено
на В.А.Х. още на датата 07.01.2021 г., то подадената от него молба с. д. №
14570/06.10.2021 г. като такава извън срока по чл. 211 ал. 1 АПК не може да
бъде квалифицирана като касационна жалба срещу първоинстанционното решение в
отхвърлителна му част и не може да предизвика преразглеждане на делото от
касационната инстанция в тази част.
Явилият се по делото представител
на Окръжна прокуратура Варна дава заключение за основателност на касационната
жалба.
Като съобрази, че като родово и
местно компетентен съд е сезиран с касационна жалба на процесуално легитимирано
лице, предявена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211 ал. 1 АПК срещу подлежащ
на касационен контрол съдебен акт, касационният състав намира производството по
делото за процесуално допустимо и поради това за подлежащо на разглеждане по
основателността на заявеното от касатора оспорване.
По основателността на
касационната жалба съдът намира следното:
С обжалваното по делото решение,
постановено в производство по глава ХІ АПК вр. чл. 285 ал. 1 изр. първо ЗИНЗС,
Варненски административен съд, Четвърти състав, е уважил за сумата от 2000 лв. иска
по чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС на В.А.Х. срещу ГД „Изпълнение на наказанията“ като го е
отхвърлил за разликата до пълния му размер от 156 000 лв.
Според уважената част от иска, с диспозитива на решението ГД „Изпълнение на
наказанията“ е осъдена да заплати на В.А.Х. обезщетение от 2000 /две хиляди/
лева за претърпените от него неимуществени вреди в периода м. юни 2012 г. – м.
май 2020 г., настъпили в резултат на бездействието на органите по изпълнение на
наказанията в Затвора-Ловеч, където в този период Х. е изтърпявал наказанието „лишаване
от свобода“, да изпълнят изискванията по чл. 21, ал. 1 ППЗИНЗС и чл. 151, ал. 2 ЗИНЗС.
Съгласно посочените разпоредби спалните
помещения на лишените от свобода следва да бъдат обзаведени с отделни легла за
настанените лица, да са снабдени със спални принадлежности, шкафчета за лични
вещи, маса, столове, осветителни и отоплителни тела, като следва да бъдат осигурени
и условия за пряк достъп до тях на дневна светлина и възможност за проветряване
/чл. 21, ал. 1 ППЗИНЗС/, а под контрола на медицински специалист ежемесечно следва
да се извършва основното им почистване и дезинфекция /чл. 151, ал. 2 ЗИНЗ/.
За да достигне до извод за
нарушаването на тези изисквания от страна на затворническата администрация в
Затвора Ловеч в процесния по исковата молба период /м. юни 2012 г. – м. май
2020 г./, съдът е съобразил събраните по делото гласни доказателства –
показанията на разпитаните по делото свидетели М. С. С., Г. В. В.и П. С. П.,
като правилно ги е кредитирал при изграждане на фактическите си констатации, предвид
обстоятелството, че и тримата са преки очевидци на описаните нарушения, тъй
като в отделни периоди в рамките на общия исков период са се намирали в една
килия в Ловешкия затвор с лишения от свобода В.А.Х.. За оборване на изнесените от
свидетелите данни за изключително лошото състояние на килиите и инвентара в
затвора ответникът ГД „Изпълнение на наказанията“ не е поискал нито е събрал в първоинстанционното
производство, каквито и да било доказателства, извън един писмен отговор от началника
на Затвора Ловеч, подаден в съда със с. д. № 14907/27.01.2020 г. Неподкрепените
с абсолютно никакви доказателства твърдения в този отговор не са достатъчни
обаче, за да разколебаят основания на целия останал редовно събран
доказателствен материал извод за нарушаването в исковия период на изискванията
на чл. 21, ал. 1 ППЗИНЗС и чл. 151, ал. 2 ЗИНЗС. В тази връзка следва да се посочи, че макар тежестта
да докаже твърденията за лоши битови условия в затвора, на които основава иска
си, да е на ищеца, това по никакъв начин не препятства възможността на
ответника да ги обори чрез провеждането на насрещно доказване в процеса.
Пълното му процесуално бездействие не може да се тълкува във вреда на
решаващите изводи на съда. Поради това касационното оплакване за необоснованост
на съдебното решение е лишено от основание.
При установеното по делото
неспазване на Минималните стандарти за третиране на лишените от свобода първоинстанционният
съд е извел съответен на закона извод за нарушаването на чл. 3 ЗИНЗС, регламентиращ
в първата си алинея забрана осъдените и задържаните под стража да бъдат
подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. В ал. 2
на чл. 3 изрично е разписано, че за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или
задържането под стража, изразяващи се в липсата на достатъчно жилищна площ, отопление,
осветление, проветряване и всякакви други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност.
Нарушаването на забраната на чл.
3 ЗИНЗС обуславя в случая на основание чл. 284, ал. 1 ЗИНЗ пораждането на отговорността
на държавата за вредите, които са причинени на ищеца в качеството му на лишен от
свобода от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на
нарушенията. Не почива на смисъла и логиката на закона оплакването на касатора,
че съдът не бил изследвал наличието на виновно поведение от страна на органите
по изпълнение на наказанията в Ловешкия затвор при извършване на нарушенията по
чл. 3 ЗИНЗС, при това според изложеното в касационната жалба това виновно поведение
трябва да е и в доказана форма на вината умисъл. Както правилно е посочил първоинстанционният
съд в мотивите на решението, отговорността на държавата по чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС
е обективна безвиновна отговорност, което освобождава ищеца от необходимостта
да доказва вина на конкретното длъжностно лице.
Не почива на закона и оплакването
на касатора, че съдът не е изследвал като предпоставка за възникването на
отговорността по чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС и наличието на настъпили неимуществени
вреди в правната сфера на ищеца в резултат на нарушенията по чл. 3 ЗИНЗС. Следва
да се има предвид, че с чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС е въведена оборима презумпция за настъпването
на неимуществените вреди в случаите по ал. 1, което ще рече, че ответникът по
иска е този, който следва да докаже, че такива няма.
Неоснователно е и последното въведено
с касационната жалба оплакване, че за част от исковия период е изтекла
погасителна давност, явяваща се основание за отхвърлянето на иска. Макар това принципно да е така, следва да се
има предвид, че по въпросите на давността съдът не се произнася служебно, а
само при наличието на своевременно заявено възражение, каквото в случая не е направено
от ГД „Изпълнение на наказанията“ в производството пред първата инстанция.
В целостта си изложеното сочи и
на отсъствието на основание за отмяна на решението по смисъла на чл. 209, т. 3,
предл. първо АПК /неправилност поради нарушение на материалния закон/.
Поради неоснователността на
касационната жалба в нейната цялост обжалваното решение следва да се остави в
сила.
Воден от изложеното, съдът
Р
Е Ш И
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1951/29.12.2020
по адм. дело № 2107/2020 г. на Административен съд – Варна, ІV състав, в обжалваната
му част, с която ГД „Изпълнение на наказанията“ е осъдена да заплати на В.А.Х. сумата
2000 /две хиляди/ лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди за периода м. юни 2012 г. – м. май 2020 г., настъпили в резултат на
бездействието на органи по изпълнение на наказанията от Затвора-Ловеч да
изпълнят изискванията по чл. 21, ал. 1 ППЗИНЗС и чл. 151, ал. 2 ЗИНЗС.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/