№ 627
гр. София, 14.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Мария Яначкова
Членове:Десислава Б. Николова
Миглена Йовкова
при участието на секретаря Мариела П. Миланова
като разгледа докладваното от Миглена Йовкова Въззивно гражданско дело
№ 20241000501711 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 – 273 от ГПК и е образувано по въззивни
жалби на двете спорещи страни.
Ищецът в производството С. Т., представлявани от адв. Б. П., обжалва
Решение №261327/01.12.2023г. по гр.д. №2370/2021г. на СГС, в частта, в която
са отхвърлени исковете му за главницата за разликата над 30 000лв., в частта
за претендираната неустойка за разликата над 7 950лв., както и в частта за
законната лихва върху претендираната неустойка.
Във ВЖ се сочи, че в атакуваната част решението е неправилно, тъй като
не е приложен правилно материалния закон, както и че са приети
необосновани фактически констатации. Според жалбоподателя, представените
от него доказателства пред първоинстанционния съд, категорично
установяват сключването на процесния договор за заем и анексите към него,
както и предаването на заемните суми на заемополучателя. Счита за
безспорно установено и неизпълнението на задължението за връщане на
заемните суми от последния, поради което иска в обжалваната му част
решението да бъде отменено, а исковете да бъдат уважени в пълния
претендиран размер.
Отговор на ВЖ е подаден от ответника С. К., чийто процесуален
представител счита, че тя е неоснователна, поради което
първоинстанционното решение в отхвърлителната му част следва да бъде
потвърдено. Излага съображения за недоказност на исковете и за неправилно
приложение на нормите на чл. 29 от ЗЗД и чл. 92, ал.2 от ЗЗД.
1
Втората въззивна жалба е депозирана от адв. Р. като пълномощник на
ответника С. К., срещу частта с която той е осъден да заплати на С. Т. сумата
от 20 000лв., представляваща неизпълнено задължение по договор за заем от
01.07.2020г. и анекси от 15.07.2020г. и 01.10.2020г. и сумата от 5 000лв.
договорена неустойка за периода от 31.12.2020г. до 22.02.2021г. Изложено е
оплакване, че решението на СГС в осъдителната му част е неправилно, тъй
като не се е произнесъл по направеното възражение за унищожаемост на
процесните договори на основание чл. 29 от ЗЗД. Според жалбоподателя,
неправилно съдът не е формирал мотиви по възражението на ответника за
нищожност, поради липса на съгласие, на договор от 28.08.2017г., сключен
между ищеца и трето за спора лице Г. Д.. Твърди също, че
първоинстанционният съд не е обсъдил всички събрани доказателства, в
резултат на което е постановил необоснован и неправилен съдебен акт. По
изложените доводи се иска обжалваното решение да бъде отменено в
атакуваната от него част.
Решаващият състав констатира, че въззивните жалби са подадени в
рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал.1 от ГПК, от
легитимирани лица и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което са процесуално допустими. Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му само
в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Съдът констатира, че обжалваното решение е издадено от надлежен
съдебен състав на Софийския градски съд, в рамките на предоставената му от
закона правораздавателна власт и компетентност, поради което то е валидно.
Предвид изискванията на процесуалния закон за служебна проверка на
постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се
установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със
съществуване и упражняване правото на иск, поради което
първоинстанционното съдебно решение е допустимо.
Софийският апелативен съд, след като обсъди събраните от
първоинстанционния съд доказателства и във връзка с изложените във ВЖ
пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено от фактическа страна
следното :
По силата на Договор за паричен заем от 01.07.2020г. със страни С. Т. –
заемодател и С. К. – заемател, е постигнато съгласие първият да предаде в
собственост на втория сумата от 6 000лв., а получилият същата се е задължил
да я върне в срок до 31.12.2020г. В т.2 от договора е уговорено, че заемната
сума ще бъде предадена от заемодателя на заемателя в деня на подписване на
договора. Последният не съдържа изрична клауза, инкорпорираща разписка за
предаване на сумата от 6 000лв. от С. Т. на С. К.. Не е спорно, че договорът е
подписан от страните. По делото обаче, ищецът не е представил писмено
доказателство за предаване на сумата от 6 000лв. За установяване на този факт
доказателствената тежест е за него, в каквато насока са и указанията в доклада
на СГС по чл. 146 от ГПК.
С анекс от 15.07.2020г., имащ характер на самостоятелен договор за
заем, подписан между същите конктрагенти, е договорено С. Т. да предаде в
2
собственост на С. К. сумата от 4 000лв., а получилият същата се е задължил да
я върне в срок до 31.12.2020г. В т.2 от договора е уговорено, че заемната сума
ще бъде предадена от заемодателя на заемателя по банков път в срок от 5 дни
от подписването му. Видно е от платежно нареждане за кредитен превод с дата
16.07.2020г., че сумата е била преведена съгласно уговорката и посоченото
основание за превода е заем по договор.
С анекс от 01.10.2020г., имащ характер на самостоятелен договор за
заем, подписан между същите конктрагенти, е договорено С. Т. да предаде в
собственост на С. К. сумата от 10 000лв., а получилият същата се е задължил
да я върне в срок до 31.12.2020г. В т.2 от договора е уговорено, че заемната
сума ще бъде предадена от заемодателя на заемателя по банков път в срок от 5
дни от подписването му. Видно е от платежно нареждане за кредитен превод с
дата 01.10.2020г., че сумата е била преведена съгласно уговорката и
посоченото основание за превода е заем по договор-анекс от 01.10.2020г.
С анекс №3 от 09.10.2020г., имащ характер на самостоятелен договор за
заем, подписан между същите конктрагенти е договорено С. Т. да предаде в
собственост на С. К. сумата от 10 000лв., а получилият същата се е задължил
да я върне в срок до 31.12.2020г. В т.2 от договора е уговорено, че заемната
сума ще бъде предадена от заемодателя на заемателя по банков път в срок от 5
дни от подписването му. Видно е от платежно нареждане за кредитен превод с
дата 09.10.2020г., че сумата е била преведена съгласно уговорката и
посоченото основание за превода е заем по договор-анекс от 09.10.2020г.
Следва да се посочи, с оглед възражението на ответника, че макар
представеното в кориците на първоинстанционното дело копие от този анекс
да не е подписан от заемодателя, поради това че носи подпис на заемателя и
заемната сума, договорена с него, е преведена от заемодателя, следва да се
приеме, че фактическият състав на договора за заем е завършен.
Всички обсъдени договори имат клауза в т. 6 от тях, че в случай на
забавяне, от която и да е от страните, виновната страна дължи неустойка в
размер на 0,5% за всеки просрочен ден.
Към доказателствения материал са приобщени показанията на свидетели
на ответника – съпругата му и нейния брат. В показанията си свид. Н. Д. - К.
установява, че съпругът й е сключил няколко договора за паричен заем в
средата на 2020г., по които е получил от С. Т. около 25 000 лв. със задължение
да ги върне до края на същата година, но не ги е върнал до момента.
От показанията на свид. Д. е видно, че между страните са сключени
договори и анекси за заеми от 01.07.2020г. нататък, като той знае за разговори
между тях за няколко заема, както и че получените пари не са върнати от
заемателя.
Настоящият състав счита, че не следва да обсъжда останалите приети
писмени доказателства, тъй като са за отношения между субекти, различни от
страните в спора и са неотносими към значимите за спора факти. Към делото
нямат отношение и показанията на двамата свидетели за затрудненията при
изграждането на жилищни сгради на ул.“Емилиян Станев“ в гр. София и
съвместната икономическа дейност на ищеца и бащата на свид. Д. - К. Г. Д..
3
Въззвният състав е категоричен, че процесното заемно правоотношение е
самостоятелно и не е продължение на предходни отношения между Т. и Д.,
нито тези предходни отношения са източник на задълженията, предмет на
делото.
Въз основа на изложените факти и в контекста на наведените от
страните възражения във въззивните им жалби срещу правилността на
решението на СГС, Софийският апелативен съд приема следните правни
изводи :
Предявеният иск за главница в размер на 30 000лв. е с правно основание
чл. 240, ал.1 от ЗЗД, тъй като източникът на претендираното вземане са
договори за заем, сключени между страните Т. и К.. Договорът за заем за
потребление е реален договор, който се счита сключен, когато въз основа на
постигнато между страните съгласие заемодателят предаде, а заемателят
получи в заем парична сума, на която става собственик, но се задължава да я
върне. Съдебната практика е последователна, че по иска с правно основание
чл. 240 ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже, че е предал заемната сума на
ответника, както и че е предадена въз основа на договор за заем. Както беше
обсъдено по – горе, по процесните заемни договори се установи, че страните
са постигнали съгласие за сключването им, както и че заемателя Т. е предал
договорените суми, с изключение на сумата от 6 000лв. по първия договор.
Ето защо се налага извода, че е установен в процеса фактическия състав на
договор за заем за сумите от по 4 000лв., 10 000лв. и 10 000лв., т.е. общо за
24 000лв.
Заедно с изложеното, писмените договори, назовани анекси,
установяват в пълнота съдържанието на заемното правоотношение, а именно
поето насрещно задължение за връщане на сумата от ответника, срока на
връщане и санкцията за забава на изпълнението под формата на неустойка и
размера на същата. Клаузите на т. 2.3 от тях предвиждат, че заемната сума
следва да бъде върната на заемодателя в срок до 31.12.2020г. Ответникът
изразява противоречиви твърдения за това върнал ли е предадените му в заем
суми, като един път твърди, че не са му предадени заемните суми, а втори път,
че ищецът му е предоставил заеми(без конкретита кога и в какъв размер), но е
върнал предоставените суми. За последните твърдения не са представени
писмени доказателства от ответника. Нещо повече, в показанията си неговите
свидетели сочат, че не е върнал сумите по сключените договори за заем със С.
Т.. Изложеното обосновава извод за пълно неизпълнение на задължението на
С. К. да върне предоставена му сума в общ размер от 24 000лв., което прави
иска за гланицата основателен.
Ответникът е направил своевременно възражения за нищожност на
договора за паричен заем от 01.07.2020г., поради сключването му при липса на
основание и защото е симулативен, но те не следва да бъдат обсъждани, тъй
като съдът прие, че не е реализиран фактическия състав по сключването на
този договор.
Несъстоятелно е и възражението му, че не са сключени и останалите
договори и не са предадени заемните суми, уговорени с тях, защото както
4
съдът вече посочи, договорите са подписани от заемателя, а заемодателя е
предал паричните суми, за които са сключени.
Последното поддържано възражение от С. К. е, че договорите за заем са
нищожни, тъй като е бил въведен в заблуждение, измамен да ги сключи като
физическо лице и така да поеме чужди задължния. Изложеното е
неоснователно, тъй като въвеждането в заблуждение се изразява в
умишленото предизвикване, създаване и/или поддържане у измамената страна
на невярна представа относно определени обстоятелства, които се отнасят до
фактическия състав на сделката. Тези обстоятелства, е възможно да бъдат
умишлено изопачени от другата страна и да се отнасят до съдържанието на
сделката или до вида и характера й. В настоящия казус следва да се отчете, че
ответникът е дееспособно лице, което разбира свойството и значението на
своите действия и може да ги ръководи, а освен това интелектуалният му
капацитет му позволява да прецени какъв е видът, характерът и съдържанието
на договорите. Този извод на съда се основават на показанията на двамата
свидетели, доведени от К., които установяват, че той и съпругата му са се
нуждаели от парични средства, за да финансират търговска дейност –
строителство на жилищни сгради в гр. София и са приели предложението на Т.
да им предостави такива. Липсват каквито и да е твърдения на ответника, а
още по – малко доказателства за това, че у него умишлено е предизвикана
и/или поддържаната невярна представа, че типичните правни последици на
договорите няма да настъпят или от тях ще настъпят други правни последици,
което го е подвело да сключи заемните договори.
В обобщение, въззивният състав приема, че изведените в съдебната
практика предпоставки за унищожаемост по смисъла на чл. 29 от ЗЗД( виж
Решение № 193 от 30.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1025/2012 г., IV г. о., ГК,
докладчик съдията Б. Ц.), а именно неосъществяване на правни очаквания,
представляващи мотивите за сключването на договорите, когато са плод на
умишлено създадената невярна представа у измамената страна относно
правните последици на сделката чрез изопачаването им от другата страна или
от третото лице, които са от съществено значение за измамата, тъй като
именно тези мотиви са израз на опорочената воля на измамената страна, която
ако не би била въведена в такова заблуждение, не би сключила договорите, в
случая не са реализирани.
По отношение на претенцията за неустойка, която е с правно основание
чл. 92 от ЗЗД, въззивният състав приема, че е доказана по основание.
Безспорно е установено неизпълнено от ответника главно задължение по
договорите му с ищеца, поради което акцесорното задължение за неустойка
също е основателно. Страните са договорили такава при забава на
изпълнението в размер на 0,5% за всеки просрочен ден и без фиксирана
крайна дата, до която се дължи. В срока за отговор ответникът е възразил, че
тази клауза е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, обосновано
с високия размер на неустойката и липсата на определен период за
начисляването й. По отношение на срока, решаващият състав счита, че
единствено липсата на краен предел като срок, до който се начислява
неустойката, не накърнява добрите нрави. В този смисъл са и разясненията,
5
дадени в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС по
тълк.дело № 1/2009 г., съгласно които неустойката следва да се приеме за
нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите
й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Прекомерността на
неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите
нрави, а се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез
съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди. Ето защо не е
нищожна неустойка, която е уговорена без краен предел или без фиксиран
срок, до който тя може да се начислява, тъй като преценката за накърняване на
добрите нрави поради свръхпрекомерност не може да се направи към момента
на сключване на договора. В казуса неустойката е дължима за
непродължителен период от време, а именно 52 дни. Заедно с това не може да
се приеме, че целта на тази уговорка не е да обезпечи изпълнението на
задълженията по договорите, респ. да обезщети вредите от такова. Видно е от
съдържанието й е, че цели да мотивира страните да изпълнят точно
задълженията си по договорите, както и да обезщети вреди при допусната
забава на изпълнението за всяка от тях. Постигането на този обезпечителен и
обезщетителен ефект не противоречи на добрите нрави, представляващи
неписани морални норми, които съществуват като общи принципи или
произтичат от тях.
Ответникът навежда възражение, че и с оглед определения размер на
неустойката - по 150лв. на ден, тя е нищожна, което оплакване не се споделя
от въззивния съд. Съпоставена с размера на законната лихва, неустойката
дължима от ответника е в пъти по – висока, но тя не следва да се съпоставя със
законната лихва, защото има по - широки функции от нея, а именно не само да
обезщети вреди, но и да обезпечи изпълнение и да санкционира неизправната
страна. Принципът на справедливостта обаче изисква да се прецени дали
размерът й не е прекомерен, каквото оплакване, основано на чл. 92, ал.2 от
ЗЗД, е направил и К.. В случая, съдът счита, че следва да редуцира
неустойката до 0, 25% на ден, което върху главница от 24 000 лв. е
равнозначно на 60лв. на ден или за целия претендиран период от 52 дни е
общо 3 120лв. По този начин размерът на неустойката се равнява на около 1/8
от размера на главницата и така постига целта за обезщети изправната страна
за вреди от неизпълнението и да санкционира неизправната страна за забавата
й.
По изложените мотиви, Софийският апелативен съд счита, че следва да
отмени подложеното на въззивна проверка решение в частта, в която е
отхвърлен искът за главницата за сумата над 20 000лв. до 24 000лв. и да го
уважи за тази разлика, както и да отмени решението в частта, в която е осъден
ответникът да заплати неустойка за разликата над 3120лв. до присъдената
сума от 5 000лв. и да го отхвърли за тази разлика.
Предмет на въззивно обжалване е и отхвърленото искане за присъждане
на законна лихва върху задължението за заплащане на неустойка за периода от
предявяване на ИМ до окончателното й погасяване. В тази част решението е
неправилно, тъй като неустоечното задължение е отделно, макар и обусловено
от главното вземане. Същото е дължимо към датата на предявяване на ИМ,
6
както и задължението по главното вземане, поради което длъжникът дължи
обезщетение в размер на законната лихва, поради неизпълнение на
задължението си за заплащане на неустойка.
С оглед изхода от въззивната проверка, първоинстанционното решение
следва да бъде коригирано и в частта за разноските, като бъдат намалени
дължимите от ищеца на ответника до 1355 лв., а ответникът бъде осъден да
заплати на ищеца още 293 лв.
За въззивното производство ответникът дължи разноски на ищеца в
размер на 534лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №261327/01.12.2023г. по гр.д. №2370/2021г. на СГС,
в частта, в която е отхвърлен искът на С. Т. Т., ЕГН **********, със съдебен
адрес в гр. София, ул. „Родопи“ №68, офис 2 против С. И. К., ЕГН **********,
с адрес в гр. ***, ул.“***“ №***, ет.* за сумата над 20 000лв. до 24 000лв.,
представляваща неизпълнено задължение по договор за заем от 01.07.2020г. и
анекси от 15.07.2020г., от 01.10.2020г. и от 09.10.2020г., ведно със законна
лихва от 22.02.2021г. до окончателното изплащане и ПОСТАНОВЯВА :
ОСЪЖДА С. И. К., ЕГН **********, с адрес в гр. ***, ул.“***“ №***,
ет.* да заплати на С. Т. Т., ЕГН **********, със съдебен адрес в гр. София, ул.
„Родопи“ №68, офис 2 сумата от още 4 000 лв. представляваща разликата над
присъдената от първоинстанционния съд сума от 20 000лв. до 24 000лв.,
представляваща неизпълнено задължение по договор за заем от 01.07.2020г. и
анекси от 15.07.2020г., от 01.10.2020г. и от 09.10.2020г., ведно със законна
лихва от 22.02.2021г. до окончателното изплащане.
ОТМЕНЯ Решение №261327/01.12.2023г. по гр.д. №2370/2021г. на СГС,
в частта, в която е осъден С. И. К., ЕГН **********, с адрес в гр. ***, ул.“***“
№***, ет.* да заплати на С. Т. Т., ЕГН **********, със съдебен адрес в гр.
София, ул. „Родопи“ №68, офис 2 сумата над 3 120лв. до 5 000лв. –
представляваща договорена неустойка по договора за заем и анексите за
периода от 31.12.2020г. до 22.02.2021г. и ПОСТАНОВЯВА :
ОТХВЪРЛЯ иска на С. Т. Т., ЕГН **********, със съдебен адрес в гр.
София, ул. „Родопи“ №68, офис 2 против С. И. К., ЕГН **********, с адрес в
гр. ***, ул.“***“ №***, ет.* за сумата от 1 880лв., представляваща разлика
между присъдената от първоинстанционния съд сума от 5 000лв. до 3 120лв. -
договорена неустойка по договора за заем и анексите за периода от
31.12.2020г. до 22.02.2021г.
ОСЪЖДА С. И. К., ЕГН **********, с адрес в гр. ***, ул.“***“ №***,
ет.* да заплати на С. Т. Т., ЕГН **********, със съдебен адрес в гр. София, ул.
„Родопи“ №68, офис 2 законна лихва върху задължението за заплащане на
неустойка в размер на 3 120лв. за периода от предявяване на ИМ – 22.02.2021г.
до окончателното й погасяване.
7
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му част.
ОСЪЖДА С. И. К., ЕГН **********, с адрес в гр. ***, ул.“***“ №***,
ет.* да заплати на С. Т. Т., ЕГН **********, със съдебен адрес в гр. София, ул.
„Родопи“ №68, офис 2 още 293 лв. разноски за първоинстанционното
производство и 534лв. разноски за въззивното производство.
ОТМЕНЯ Решение №261327/01.12.2023г. по гр.д. №2370/2021г. на СГС,
в частта имаща характер на определение, с която е осъден С. Т. Т., ЕГН
**********, със съдебен адрес в гр. София, ул. „Родопи“ №68, офис 2 да
заплати на С. И. К., ЕГН **********, с адрес в гр. ***, ул.“***“ №***, ет.*
разноски за първоинстанционното производство за разликата над 1 621лв. до
1 355лв.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба, в 1 – месечен
срок от връчването му на страните, пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8