Решение по дело №213/2021 на Окръжен съд - Бургас

Р Е Ш Е Н И Е

 

№  V-51

 

05.05.2021г.

 

В    И М Е Т О    НА    Н А Р О Д А

 

 

БУРГАСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II-ро Гражданско отделение, пети въззивен състав, в публично съдебно заседание, на деветнадесети април две хиляди двадесет и първа година, в следния състав:

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:   Вяра Камбурова

    ЧЛЕНОВЕ:  Галя Белева

  Мл.с. Александър Муртев

 

при секретаря Таня Михова, разгледа докладваното от младши съдия Муртев в. гр. д. № 213 по описа за 2021г. на Бургаски окръжен съд, II-ро Гражданско отделение, пети въззивен състав и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба на М.Й.Д., ЕГН **********, депозирана чрез адв. Люба Трудолюбова Райнова, с адрес за призоваване гр. Бургас, ул. “Цар Симеон I” № 58-60, ет.1, офис 1, против Решение № 2101 от 10.12.2020г. по гр.д. № 5274 от 2020г. по описа на БРС, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателката срещу “Маркг Фешен” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Бургас, ул. “Княз Борис I” № 76, представлявано от Весела Славова Петкова, искове за признаване уволнението й, извършено със заповед № 13/16.03.2020г., за незаконно и отмяната му, за възстановяването й на заеманата преди уволнението длъжност и за осъждане на ответника да й заплати обезщетение в размер на 3780 лева за периода 16.03.2020г. – 16.09.2020г., през което същата е била без работа, поради незаконосъобразното уволнение, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 02.09.2020г. до окончателното плащане на главниците, като неоснователни поради погасяването им по давност.

С обжалваното решение, жалбоподателката е осъдена да заплати на ответното дружество сумата от 840 лв. съдебно-деловодни разноски.

Жалбоподателката намира постановеното от БРС решение за неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи, че същото е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС по приложението на чл.358, ал.1, т.2 от КТ и решаващия съд не е извършил съвкупна преценка и цялостен анализ на твърдението в исковата молба, становище по отговора и установени по делото обстоятелства, сочещи на злоупотреба с право от страна на ответника – работодател.

Релевира оплакване, че молбата й за отлагане на делото, поради възникнали внезапни здравословни е обективни причини, а именно контакт с болни от Ковид 19 лице, както и становището й по ангажираните от ответната страна доказателства не са били своевременно докладвани, вследствие на което съдът е дал ход на делото и не се е произнесъл по нито едно от направаните от нея доказателствени искания. В тази връзка поддържа направеното от нея доказателствено искане за назначаване на съдебно-счетоводна експертиза.

Оспорва като неправилни изводите на съда, че исковата молба е била депозирана след изтича на двумесечния срок, визиран в чл.358, ал.1, т.2 от КТ.  В тази връзка посочва, че макар исковата молба, с която е оспорила Заповед № 13 от 16.03.2020г. за прекратяване на трудовия договор да е подадена след изтичане на преклузивния двумесечен срок, то същинската Заповед № 1 от 16.03.2020 г. за дисциплинарно уволнение, което е получила с отговора на 19.11.2020г. е оспорила своевременно още на 07.12.2020г. с депозираното от нея становище по отговора. Сочи, че по делото не са представени доказателства кога е връчена заповед № 1/16.03.2020г. за дисциплинарно уволнение на управителя на “МАРГК ФЕШЕН” ЕООД, това не било отбелязано в приложения към исковата молба екземпляр от Заповед № 13 от 16.03.2020г., както и в екземпляра от заповед № 1/16.03.2020г. на управителя на “МАРГК ФЕШЕН” EООД, представен с отговора на исковата молба. Излага съображения, че уреденият от законодателя ред за връчване на заповедта е чрез изпращането й по пощата. Сочи, че за да е надлежно връчена по пощата не е необходимо връчването да е извършено лично на получателя. Редовно би било всяко друго връчване, което е допустимо съгласно общите правила уредени в чл.46 и чл.47, във вр. с чл.42 и чл.44 ГПК, както и съобразно специалния закон – чл.36 от ЗПУ. В този смисъл цитира съдебна практика на ВКС.

Акцентира се върху обстоятелството, че Заповед № 1 от 16.03.2020г. никога не било връчвана на ищцата, а била сведена до знанието й за първи път с депозирането й едва с отговора на исковата молба, който бил връчен на жалбоподателката на 19.11.2020г. Това бил и момента, в който жалбоподателката научила за наложеното й дисциплинарно наказание. Именно тази заповед жалбоподателката твърди, че е своевременно оспорена със становището й, като същата макар и антидатирана в съдържателно отношение има само дата на издаване, но не и дата на връчване. В този ред на мисли жалбоподателката излага съображения, че не става ясно посочените свидетели какво точно удостоверяват с подписа си и на коя дата да се подписали.

Прави се анализ на събраните по делото гласни доказателства. Сочи, че от изявлението на св. С. е видно, че дори тя самата не е знаела какви документи реално са връчени на ищцата. Свидетелката, нито веднъж не заявила какви са тези документи, дали сред тези документи е била Заповед № 1 от 16.03.2020г., дали същата заповед й е била поне прочетена, дали лицата посочени като свидетели са знаели каквото точно подписват и какво удостоверяват с подписа си. Свидетелката също така, нито веднъж не споменала, че ищцата е отказвала да приеме документите и на коя точно дата са й били връчени. Нещо повече – св. С. заявила, че е била подписана на тези документи като свидетел, но в с.з. заявила,но не потвърдила, че лично ги е подписала. С оглед изложеното, предвид липсата на каквито и да било доказателства досежно датата на която на ищцата е връчена Заповед за уволнение № 1 от 16.03.2020г., възражението на ответника, че е изтекъл срокът за предявяването на конститутивните искове по чл.344, ал.1, т.1 от КТ и по чл.344, ал.1, т.2 от КТ жалбоподателката намира за неоснователно.

Навежда доводи, че представените от работодателя документи, в които са обективирани “искане за даване на обяснения” са антидатирани, съставени с оглед целите на процеса и представляват частен документи. Такъв сочи, че се явява и Заповед № 1 от 16.03.2020г. С оглед на това, намира, че при направеното от нея оспорване на тези документи, то работодателят е следвало да проведе пълно и главно доказване на инкорпорираните в тях факти. Същевременно обаче работодателят не ангажирал никакви доказателства относно твърдяната дата на връчване, в т.ч. и чрез уведомления по чл.62, ал.3 КТ, доколкото в тях не се удостоверява връчването на заповедта.

В заключение сочи, че ако съдът приеме, че с исковата молба е оспорена само Заповед № 13 от 16.03.2020г. за прекратяване на трудовия договор, то държи да отбележи, че това е така защото на ищцата е била връчена само тази заповед, което в разглеждания случай има само констативен характер.

            На следващо място намира, че Заповед за уволнение № 1 от 16.03.2020г. е незаконосъобразна, необоснована и издадена при грубо нарушаване правото на защита на жалбоподателката, поради което същата следва да бъде отменена като незаконосъобразна. Релевира оплакване, че в процесната заповед не са конкретно посочени извършените нарушения, не е било поискано и дадено конкретно обяснение и от дисциплинарно наказания служител. Твърди се, че изобщо не е било проведено конкретното дисциплинарно производство, т.к. не е била спазена процедурата на чл.193, ал.1 от КТ. Затова жалбоподателката счита, че предявените от нея искове следва да бъдат уважени като бъде прието, че издадена заповед за дисциплинарно уволнение е незаконосъобразно на осн. чл.193, ал.2 от КТ. В тази насока цитира съдебна практика на ВКС.

Излага съображения, че заповедта е незаконосъобразна и на основание чл.195, ал.1 от КТ,  която императивна разпоредба установява нейното необходимо съдържание. Сочи, че описанието на извършеното от Д. нарушение не удовлетворявало по никакъв начин тези изисквания – в процесната заповед липсвало каквото и да е описание на конкретните нарушения на трудовата дисциплина, извършени от ищцата както и времето на извършването им. Работодателят не бил посочил точно кои задължения вменени с длъжностната характеристика ищцата не е изпълнила като своя основна трудова функция и в този смисъл дадената правна квалификация без цифров израз по КТ и изписаното нарушение “системни нарушения на трудовата дисциплина” се явяват лишени от всякакво съдържание. Поради изложеното съдът не можел да извърши преценка относно извършване на нарушенията, нарушителя и правната квалификация на извършеното. Релевира се оплакване и че е недопустимо работодателят едва в хода на съдебното производство по обжалване на дисциплинарно наказание да уточнява какво точно е извършил работника, за които е бил наказан.

Доколкото обемът на проверката за законосъобразност на уволнението била ограничена до изложените в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание като мотиви обстоятелства, индивидуализиращи нарушенията на трудовата дисциплина, които следва да са в достатъчна степен конкретизирани с техните обективни и субективни признаци, за да става ясно какво точно е извършено от работника или служителя, а в процесната заповед такива липсват, жалбоподателката навежда доводи, че е безпредметно да се изследва искани ли са и давани ли са или не от наказания работник обяснения преди налагането на дисциплинарното наказание.

Релевира се оплакване, че липсата на пълно съвпадане между фактологията по исканите обяснения и тази посочена в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание по отношение не нарушител, нарушение, време и начин на извършване води до липса на процедура по чл.193 от КТ. В представените по делото 3 бр. искания за даване на обяснения били изброени множество нарушения, които с подписи на свидетели били вменени като извършени нарушения от страна на ищцата. Жалбоподателката сочи, че същите нито разгледани поотделно, нито разгледани в съвкупност могат да обусловят налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание. В случай, че съдът кредитира тези искания за даване на обяснения, намира, че вменените на ищцата действия, представляват такива по нарушаване на вътрешна за работодателя процедура, която не е била сведена до знанието на служителя, в това число и Правилника за вътрешния ред. Извършените от нея действия били осъществени в кратък период от време и не било доказано да се извършени умишлено с цел нанасяне на имуществени вреди на работодателя. Работодателят само бланкетно изтъквал, че са нанесени материали и финансови загуби на фирмата и грубо уронване доброто име на предприятието, като в тази връзка не бил представил нито едно доказателство.

В условията на евентуалност се излагат аргументи, че при налагането на дисциплинарното наказание, работодателят не се е съобразил с разпоредбата на чл.189, ал.1 от КТ, не е преценил обстоятелствата при които е било извършено нарушение на трудовата дисциплина, не е взел предвид при какви обстоятелства е извършено то, както и тежестта му, в резултат на които наложил наказание, което е несъразмерно тежко. Не е съобразил и че на ищцата не са налагани дисциплинарни наказания преди това. По изложените съображения моли атакуваното решение да бъде отменено като неправилно, а предявените от нея искове, в т.ч. и тези при условията на евентуалност да бъдат уважени.

Прави доказателствено искане за допускане и назначаване на съдебно-счетоводна експертиза. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. пред въззивната инстанция, въззивницата не се явява и не се представлява. Депозира молба /озаглавена писмена защита/, с която поддържа изложените аргументи във въззивната жалба, моли експертизата да бъде приета, както и делото да бъде гледано в нейно отсъствие. Представя списък на разноските.

В с.з. пред въззивната инстанция, въззиваемото дружество се представлява от адв. З., който поддържа изложените с отговора на въззивната жалба съображения и моли същата да бъде оставена без уважение. Представя списък с разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на обжалването - и допустимо в обжалваните части.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

            Бургаският районен съд е бил сезиран с предявени от М. Й. Д. против “Маркг фешен” ООД при условията на обективно кумулативно съединяване искове за признаване на уволнението за незаконно и за неговата отмяна, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за оставане без работа в резултат на уволнението за срок от шест месеца в размер на 3780,00 лв.  с правно основание чл. 344, ал.1, т.1, т.2 и т.3, вр. с чл. 225, ал.1 от КТ.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищцата накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

            По повод наведено с въззивната жалба оплакване за допуснато процесуално нарушение – липса на произнасяне на съда по направено от ищцата искане за извършване на съдебно-счетоводна експертиза, такава е била допусната от въззивната инстанция на основание чл.266, ал.3 от ГПК.

            От заключението по изготвената в хода на въззивното производство съдебно-икономическа експертиза, което не е било оспорено от страните, се установява, че начисленото и изплатено на ищцата възнаграждение за периода януари – март 2020г. е на база брутна основна работна заплата от 630,00 лв. като за същият период няма начислявано допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж, професионален опит в размер на 0,60 %. При изследване на предоставената информация, трудов договор и ведомости за работна заплата на ищцата се установява още, че на същата не са начислявани допълнителни трудови възнаграждение с постоянен характер. В заключение е посочено, че дължимото брутно трудово възнаграждение съгласно чл.225, ал.1 КТ за периода 16.03.2020г. – 16.09.2020г. възлиза на сумата от 3780,00лв.

С обжалваното решение, първоинстанционния съд е приел за безспорно между страните по делото, както и от представената по делото Заповед за прекратяване на ТПО, че между страните е съществувало трудово правоотношение, което е било прекратено на 16.03.2020г. на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ. За да отхвърли предявените искове без да разглежда по същество наведените с тях доводи за незаконосъобразност на уволнението, съдът е разгледал на първо място релевираното от ответника възражение за изтичане на давностния срок по чл.358 КТ. Констатирал е, че същият е започнал да тече на 16.03.2020г. – датата на прекратяване на трудовото правоотношение и е изтекъл на 16.05.2020г., значително време преди предявяване на исковете по чл.344, ал.1, т.1-3 от КТ. Предвид основателността на възражението е намерил, че исковете се явяват погасени по давност и като такива следва да бъдат отхвърлени.

Мотивите в обжалваното решение се възприемат изцяло от въззивния съд. БРС се е произнесъл в съответствие със събрания доказателствен материал и е изложил фактически и правни изводи, които не се споделят от БОС.

Спорните по делото въпроси въведени като предмет на делото са дали исковата молба е подадена след изтичане на двуседмичния срок, визиран в хипотезата на чл.358, ал.1, т.1 от КТ, с оглед представената с отговора на исковата молба заповед за уволнение и липсата на ангажирани доказателства за връчването й, преди този момент, а в случай, че същата не е просрочена – дали уволнението е незаконосъобразно на сочените в исковата молба основания.

По въззивната жалба на М.Д., настоящия състав намира следното:

В Решение № 43 от 10.02.2014г. на ВКС по гр.д. № 4082/2013г. е посочено, че липса изрично законово изискване за издаване на две заповеди – една за налагане на дисциплинарно наказание, и втора – за прекратяване на трудовото правоотношение. Поради това издаването само на една заповед, с която се налага дисциплинарното наказание “уволнение” е напълно достатъчна, за да се приеме, че трудовото правоотношение е прекратено по дисциплинарен ред. Няма обаче пречка работодателят да издаде и втора заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.330, ал.2, т.6 от КТ. Това обаче не означава, че той е бил задължен да извърши това. Характерът на тази втора заповед има само констативен характер, тъй като връчването на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание “уволнение” ще произведе ефекта на прекратяване на трудовото правоотношение. Когато обаче работодателят издаде само заповед, основаваща се на разпоредбата на чл.330, ал.2, т.6 КТ, той прекратява трудовото правоотношение по дисциплинарен ред именно с тази заповед. Тази заповед обаче трябва да съдържа също реквизитите, визирани в чл.195, ал.1 КТ.

В исковата си молба ищцата е заявила, че на 16.03.2020г. е била поканена в деловодството на ответното дружество, където й е била връчена атакуваната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение. Това обстоятелство е видно и от съдържанието на оспорената заповед, където фигурира подписа на ищцата. Заповедта съдържа и текста “прекратявам трудовото правоотношение на основание чл.330, ал.2, т.6 от КТ”, а като причини за прекратяване на трудовия договор са посочени “системни нарушения на трудовата дисциплина”.

При наличие на тези обективирани в заповедта данни, следва да се приеме, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ е едновременно и заповед за дисциплинарно уволнение.

Налага се извода, че работодателят с едно волеизявление и с един акт е наложил дисциплинарното уволнение и е прекратил трудовото правоотношение, тъй като волеизявленията “прекратявам трудовото правоотношение на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ ” и “налагам наказание дисциплинарно уволнение” са равносилни и имат едни и същи правни последици. Поради това ирелевантно за предмета на делото и началото на срока по чл.358 от КТ се явява обтоятелството, че в хода на първоинстанционното производство е била представена нова заповед, озаглавена “заповед за налагане на дисциплинарно уволнение”, във връзка с връчването на която не са били представени доказателства от ответника.

Съгласно формираната трайна съдебна практика по чл. 290 ГПК – напр. – решение № 377/26.10.2011 г. по гр.д. № 1962/2010 г. на IV г.о., решене № 322/07.11.2012 г. по гр.д. № 278/2011 г. на III г.о. гр.дело № 67/2016 г., по гр.д. № 162/13.07.2016 г. на IV г.о., гр.дело № 4554/2014 г. по гр.д. № 181/22.07.2015 г. на IV г.о. на ВКС, която напълно се споделя и от настоящия състав: Заповедта, с която се налага дисциплинарно наказание, следва да бъде ясно мотивирана и по начин, че да са ясни съществените признаци на деянието от обективна страна, времето и мястото на извършването му. Важното е от съдържанието на заповедта да следва несъмненият извод за същността на фактическото основание, поради което е прекратено трудовото правоотношение и работникът или служителят да има възможност да разбере причината, поради която трудовото правоотношение се прекратява, а съдът да може да извърши проверка и, въз основа на това, да заключи дали уволнението е законосъобразно. В случаите, когато мотивите са изложени в друг писмен документ, с което само по себе си не се нарушава чл. 195, ал. 1 ГПК, същественото е този документ също да е станал достояние на работника или служителя. Не е задължително този документ непременно да изхожда от работодателя. Когато дисциплинарното нарушение е осъществявано в рамките на определен период, а спецификата на изпълняваната работа или характера на самото нарушение не позволява откриване на точния ден и час на извършването му, а контролирането им е възможно само като краен резултат, изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ са изпълнени с посочване на периода на извършването му. Когато нарушението, изразяващо се в бездействие - неизпълнение на възложени трудови функции, е продължавало за определен период, вкл. и до откриването му, изискванията на чл. 194 ал. 1 КТ и чл. 195 ал. 1 КТ са изпълнени с посочване на момента на откриването му, тъй като извършването на нарушението и момента на откриването му съвпадат. Така даденото тълкуване е съобразено с целта на законодателя – задължението на работодателя да мотивира заповедта за дисциплинарно наказание е с оглед възможността да се прецени изискването за еднократност на наказанието, да се съобразят сроковете по чл. 194 КТ и да се гарантира правото на наказаният работник или служител да се защити ефективно. В този смисъл, от значение е дали изложените в заповедта мотиви са достатъчни за удовлетворяване на тези изисквания, и ако отговорът е положителен, заповедта е мотивирана по смисъла на чл. 195 ал. 1 КТ. Без значение е дали в заповедта е посочена разпоредба от КТ, която е нарушена, съответно позоваването точно ли е, правилно ли е квалифицирал (терминологично) работодателят вида нарушение. Същественото за мотивирането на заповедта, както стана ясно, е индивидуализацията на самото деяние (действие или бездействие) чрез неговите обективни и субективни признаци.

Процесната заповед за уволнение номер 13 от 13.03.2020г. /л.14 от делото на БРС/ е немотивирана – в нея не са посочени изискуемите се законови реквизити: нарушенията, с техните обективни и субективни признаци, кога са извършени, наказанието, което се налага, като не е спазено и безусловното изискване за посочване на време на извършване на всяко едно от нарушенията, като вместо това е отбелязано само законовото основание на което се налага наказанието, както и това, че нарушенията представляват системни нарушения на трудовата дисциплина. В допълнение на изложеното следва да се спомене, че немотивирана и издадена в нарушение на чл.195, ал.1 КТ се явява и представената в хода на процеса Заповед № 01/16.03.2020г. /л.28 от делото на БРС/, в която фактическите основания, обосновали налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание – уволнение са посочени само бланкетно, което само по себе си препятства възможността на работника да организира защитата си.

            Отмяната на обжалваната заповед като незаконосъобразна обаче би могло да бъде реализирана само при спазване на законоустановените срокове по чл.358 от КТ, за които съдът следи при релевирано от ответника възражение. В тази връзка, настоящия състав съобрази следното:

            По делото е установено по безспорен начин, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е била получена от на ищцата на 16.03.2020г.

Разпоредбата на чл.358, ал.1, т.2 КТ предвижда, че исковете по трудови спорове се предявяват в 2-месечен срок по спорове за прекратяване на трудовото правоотношение.

Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020г. и за преодоляване на последиците е обнародван в ДВ. бр.28 от 24 март 2020г. и влязъл в сила на същата дата.

В чл.3 от цитирания по-горе закон са определени сроковете, които спират да текат – от 13.03.2020г. до отмяната на извънредното положение, като в т.1 и 2 са посочени процесуалните и давностните срокове.

Срокът по чл.358, ал.1, т.2 КТ не е давностен, а преклузивен и следователно спрямо него чл.3, т.2 не може да се приложи.

Съгласно чл.4, ал.1, т.1 от закона, сроковете, определени в закон, извън тези по чл.3, които изтичат по време на извънредното положение и са свързани с упражняване на права или изпълнение на задължения на частноправни субекти, се удължават с един месец от отмяната на извънредното положение. С оглед горното, следва да се приеме, че срокът по чл.358, ал.1, т.2 от КТ попада в обхвата на чл.4, ал.1, т.1 от закона.

Извънредното положение е било отменено с извънреден ЗИД ДВ, брой 44 от 13.05.2020г.

Гореизложеното обуславя извода, че срокът по чл.358, ал.1, т.2 КТ е започнал да тече на 16.03.2020г. /с получаване на заповедта от ищцата/ и е изтекъл на 16.05.2020г. Тъй като същият е изтекъл извън срока визиран в хипотезата на чл.4, ал.1, т.1 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, то същият не следва да се счита за удължен с един месец. Дори и да се приеме, че е бил удължен, то същият отново е щял да изтече през месец юни 2020г., значителен период от време преди предявяване на исковете по чл.344, ал.1, т.1-2 от КТ, именно през месец септември 2020г. Тъй като е налице своевременно направено с отговора на исковата молба възражение от страна на работодателя, правилно районния съд е констатирал погасяването по давност на исковете и ги е отхвърлил като неоснователни.

Неоснователността на главния иск за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна обуславят и неоснователността на иска за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност с правно основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ и правилно и законосъобразно е отхвърлен от районния съд.

Неоснователността на иска по чл.344, ал.1, т.1 от КТ обуславя неоснователността и на иска по чл.344, ал.1, т.3, вр. с чл.225, ал.1 от КТ за заплащане на обезщетение за оставане без работа, поради уволнението, тъй като обуславящата предпоставка е незаконността на уволнението, по който въпрос, с оглед погасяването по давност на главния иск, съдът не може да се произнесе.

Решението на първоинстанционния съд е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на спора по въззивната жалба, следва да се разпредели по следния начин: въззивницата следва да понесе своите разноски така както са направени и да заплати на въззиваемото дружество сумата от 360, 00 лв. с вкл. ДДС, съставляваща сторени по делото разноски пред въззивната инстанция.

Мотивиран от горното, на основание чл.271 от ГПК, Бургаският окръжен съд,

 

                                               Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 2101/10.12.2020г. постановено по гр.д. № 5274/2020г. по описа на БРС като правилно и законосъобразно.

ОСЪЖДА М.Й.Д., ЕГН **********, на осн. чл.81, вр. чл. 78, ал.3 от ГПК, да заплати на “Маркг фешен” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Бургас, ул. “Княз Борис I” № 76, представлявано от Весела Славова Петкова, сумата от 360, 00 лв. /триста и шестдесет лева/, съставляваща сторени по делото разноски пред въззивната инстанция.

 

Решението подлежи на касационно обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от връчването му.

 

 

Председател:  

                       

                                                                               Членове: 1.

                                   

  2.