РЕШЕНИЕ
№ 625
гр. Бургас, 10.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Мариана Г. Карастанчева
Членове:Пламена К. Георгиева Върбанова
Тихомир Р. Рачев
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Тихомир Р. Рачев Въззивно гражданско дело №
20242100500732 по описа за 2024 година
и като взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от С. С. У. срещу Решение № 527 от
13.03.2024 г. по гр. д. № 5148/2023 г. на Районен съд – Бургас, в частта, с която
е отхвърлен искът й по чл. 45, ал. 1 ЗЗД срещу д-р Е.Й.Б. за заплащане на
сумата над 500 лв. до пълния претендиран размер от 10 000 лв., ведно със
законната лихва от подаването на исковата молба – 28.08.2023 г., до
окончателното изплащане, която сума представлява обезщетение за
претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от непроведено
правилно лечение на счупена метатарзална кост, тъй като при извършен първи
амбулаторен преглед на 17.09.2021 г. лекарят не е назначил образно
изследване на ляво стъпало за установяване на диагнозата, с което е нарушил
изискването на чл. 81, ал. 2, т. 1 от Закона за здравето, от което за г-жа У. са
настъпили трайно увреждане на лявото ходило, козметичен дефект,
дискомфорт. Решението е обжалвано и в частта, с която е отхвърлен искът по
чл. 86, ал. 1 ЗЗД на У. срещу д-р Е.Й.Б. за заплащане на сумата над 104,70 лв.
до пълния претендиран размер от 2097,57 лв., представляваща лихва за забава
върху главницата за периода от датата на увреждането – 17.09.2021 г., до
подаването на исковата молба – 28.08.2023 г.
1
Решението не е обжалвано в частта, с която е уважен искът по чл. 45, ал.
1 ЗЗД за сумата от 500 лв. и искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 104,70 лв.
Въззивницата счита, че решението е неправилно в обжалваните части,
тъй като съдът не е обсъдил всички критерии за определяне на справедливо
обезщетение по чл. 52 ЗЗД. Сочи се, че съдът е приел, че оздравителният
период е 45 дни съобразно ползвания отпуск и становището на вещото лице
по съдебно-медицинската експертиза, но не е съобразил, че то касае случаите,
в които лечението е започнало от първоначалния преглед. Въззивницата се
оплаква, че съдът не е обсъдил заключението на вещото лице съвместно със
становищата на д-р Славин Желев и д-р Чанко Чанков, които имат
непосредствени впечатления за травмите на въззивницата. Не ставало ясно
защо съдът не кредитира снимките на въззивницата. Поради това неправилен
бил изводът на съда за недоказаност на фактите, че тя и до настоящия момент
изпитва дискомфорт и има козметичен външен дефект. Изтъква се, че
районният съд е преразказал свидетелските показания и другите
доказателства, без да ги обсъди с цел да определи какви точно емоционални,
психически и физически сътресения е преживяла. В жалбата се излага
подробна хронология на преживяното от въззивницата. Акцентира се, че
според вещото лице стрес фрактурата започва с болка, внезапно и често с
постепенно с увеличаващ се интензитет, отток, кръвонасядане, а следващите
дни се ограничават движенията и походката; че в 80-85 % от случаите стрес
фрактурата зараства с гипсова имобилизация, като при голяма дислокация на
костните фрагменти се извършва кръвна репозиция и метална остеосинтеза.
Сочи се, че въззиваемият не е извършил рентгенография и поради това не
могъл да установи дали има дислокация и параметрите, необходими за
лечение. В жалбата се поддържа още, че съдът не е отчел, че от 17.09.2021 г. до
27.09.2021 г. на въззивницата не е указано никакво лечение, за да зарасне
фрактурата и да започне оздравителния процес. Този период следвало да се
брои извън горепосочените 45 дни. Към 54-те болнични дни следвало да се
добавят и дните без болнични от датата на фрактурата, тоест още 7 дни. Иска
се решението на районния съд да бъде отменено в отхвърлителните части и
като краен резултат исковете да бъдат уважени изцяло. Претендират се
деловодните разноски.
Постъпил е отговор на въззивната жалба от д-р Е.Й.Б., чрез адв. Георги
Коев от Адвокатска колегия – Варна. В него се възразява, че жалбата е
просрочена. По същество се аргументира, че поведението на въззивницата е
причина за настъпването на вредите, тъй като не е изпълнила предписанието
за оперативно лечение. Забавянето с 10 дни се дължало на предприета от
пациентката екскурзия в Кипър и годишен отпуск на въззиваемия, в който не е
имало пречка въззивницата да се лекува при друг лекар. Сочи се, че
въззивницата не е искала да се лекува оперативно след като й е поставена
правилна диагноза – тежък халукс вагус, в резултат на което се е стигнало до
стрес фактурата. Въззиваемият счита, че са останали недоказани
обстоятелствата за претърпените от въззивницата негативни последици и
особено през първите 10 дни. Излагат се подробни съображения, че е било
излишно извършване на рентгенова снимка от въззиваемия. Такава не била
2
извършена и от лекаря в Кипър, който въззивницата посетила по време на
екскурзията си. Изтъква се, че въззивната не разбира обстоятелствата по
делото и действителния си здравословен статус. Иска се решението на
районния съд да бъде потвърдено в обжалваните части. Претендират се
деловодни разноски.
Депозираната въззивна жалба е допустима – подадена е от процесуално
легитимирано лице, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт и
отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 ГПК.
Не е вярно твърдението на въззиваемия, че жалбата е просрочена.
Решението е получено на 22.03.2024 г. при отказ на адв. Лиляна Калева, както
е приел районният съд в разпореждане от 25.03.2024 г. Двуседмичният срок за
обжалване изтича на 05.04.2024 г., а жалбата е подадена в съда на 04.04.2024 г.
Отговорът на въззивната жалба е допустим – подаден е в срока по чл.
263, ал. 1 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 259, ал. 2-4, чл. 260, т. 1, 2, 4
и 7 и чл. 261 ГПК.
Относно валидността и допустимостта на решението:
Страните нямат оплаквания във връзка с валидността на решението. В
съответствие със задължението си по чл. 269 ГПК съд извърши служебна
проверка и установи, че решението е валидно и допустимо.
Като прецени събраните по делото доказателства и доводите на
страните, съдът приема за установено следното от фактическа и правна
страна:
Решението на първата инстанция е обжалвано само от ищцата и е влязло
в сила за присъдената сума от 500 лв. – обезщетение за неимуществени вреди
по чл. 45 ЗЗД. Поради това настоящият съд не може да преразгледа въпроса
относно основанието на отговорността, нито да присъди по-малко от 500 лв.
Предмет на делото е само размерът на обезщетението, което се полага на
ищцата.
Видно от приложения по делото амбулаторен лист (л. 9 от
първоинстанционното дело), на 17.09.2021 г. д-р Е.Й.Б. осъществил първичен
преглед на ищцата С. С. Д.. Ищцата се оплаквала от болка в лявото стъпало и
ограничена възможност за движение, без спомен за травма. Лекарят поставил
диагноза: „халукс валгус (придобит)“. Според вещото лице по
съдебномедицинската експертиза, назначена в първата инстанция (л. 135 от
първоинстанционното дело) „халукс валгус“ е деформация на стъпалото,
която съществува у ищцата от много години и създава риск от стрес-фрактури.
При прегледа на ищцата, д-р Б. не назначил рентгенография, а приел, че
болката се дължи на съществуващото състояние „халукс валгус“. Предписал й
само крем за мазане и болкоуспокояващо лекарство. Според св. Р.П. – *** на
ищцата, в края на прегледа тя попитала д-р Б. дали може да пътува в чужбина,
като той й отговорил положително (л. 134 от първоинстанционното дело).
От показанията на св. П.Г.-Х. – приятелка на ищцата (л. 133 от
3
първоинстанционното дело), се установява, че в периода 19.09.2021 г. до
23.09.2021 г. двете осъществили пътуване до Кипър. Ищцата изпитвала
големи болка по време на пътуването, не можела да се движи самостоятелно.
В деня след пристигането в Кипър кракът й много се подул и зачервил, поради
което се наложило да посетят местен лекар. Той констатирал, че проведеното
лечение не е адекватно и че ищцата е получила алергична реакция от крема,
предписан за мазане. Кипърският лекар не назначил рентгенография, а само
посъветвал ищцата да приема предписаните й обезболяващи лекарства и
кракът да стои в покой. Свидетелката Г.-Х. споделя, че ищцата не е знаела
дали има счупена кост и не й е споделяла, че трябва да се подложи на
оперативно лечение.
На 23.09.2021 г. ищцата посетила личния си лекар д-р Димитър Тодоров,
който й издал болничен лист (л. 11 от първоинстанционното дело) със срок до
02.10.2021 г. поради „контузия на други и неуточнени части на стъпалото“.
Предписал й домашен амбулаторен режим на лечение.
На 27.09.2021 г., въз основа на данните от назначена рентгенография, д-р
Б. поставил на ищцата нова диагноза: „счупване на метатарзална кост“ (л. 20
от първоинстанционното дело). Предписал й да носи имобилизационен
ботуш.
На 05.01.2021 г. д-р Тодоров издал на ищцата нов болничен лист (л. 12
от първоинстанционното дело) със срок до 18.10.2021 г. поради счупване на
метатарзална кост. Предписал й домашен амбулаторен режим на лечение.
На 19.10.2021 г. ищцата се е консултирала с друг лекар – д-р Славин
Желев, който установил, че фрактурата е зараснала лошо (л. 22 от
първоинстанционното дело).
На 26.10.2021 г. специализирана лекарска консултативна комисия е
издала на ищцата болничен лист със срок от 19.10.2021 г. до 17.11.2021 г. (л.
19 от първоинстанционното дело). Предписан й домашен амбулаторен режим
на лечение.
На 02.11.2021 г. ищцата провела контролен преглед при д-р Желев, който
я насочил към физиотерапия (л. 22 от първоинстанционното дело).
Първоинстанционният съд се е позовал на заключението на вещото лице
по съдебно-медицинската експертиза (л. 134 от първоинстанционното дело),
според което д-р Б. е бил длъжен да назначи рентгенография на ищцата, за да
изключи като възможност търпяната от нея болка да се дължи на счупване. В
резултат на това за ищцата са настъпили вреди – по-дълготрайни болки и
страдания.
Настоящият съд дава вяра на показанията на разпитаните в първата
инстанция свидетели. Вярно е, че св. П. е заинтересована, но съдът намира, че
показанията й са достатъчно подробни и не се намират в противоречие с
другите събрани по делото доказателства.
Съдът кредитира и заключението на вещото лице, тъй като дава
компетентен отговор на поставените по делото въпроси.
Съгласно Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на Върховния
4
съд при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат
под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Тези
обстоятелства не само следва да се посочат от съдилищата, но трябва да се
отчита и значението им за размера на вредите. Според трайната практика на
ВКС (Решение № 50148/28.02.2023 г. по т.д. № 925/2021 г. на ВКС, II т.о.,
Решение № 50072/01.11.2022 г. по гр.д. № 4101/2021 г. на ВКС, II г.о., Решение
№ 248/02.08.2018 г. по т.д. № 1565/2017 г. на ВКС, I г. о. и др.) за размера на
обезщетението за неимуществени вреди от значение са възрастта на
пострадалия, характерът на увреждането, начинът на извършването му,
обстоятелствата, при които е извършено увреждането, допълнителното
влошаване на състоянието на здравето, причинените душевни страдания,
осакатяванията, загрозявания и други обстоятелства. Следва да се вземе
предвид и общественото разбиране за справедливост на даден етап от
развитието на самото общество, както и конкретните икономически условия
към момента на увреждането. Обезщетението за неимуществени вреди следва
в най-пълна степен да възмезди увреденото лице, без да става източник на
неоснователно обогатяване.
За да определи размера на справедливото обезщетение по настоящото
дело, съдът съобрази следното:
Към момента на непозволеното увреждане ищцата е била на 66 г. и е
работила като вътрешен одитор.
Вещото лице по експертизата е посочило (л. 120-121, 134-134 от
първоинстанционното дело), че ако беше констатирано счупване още на
17.09.2021 г., лечението на ищцата щеше да е по-леко. След установяване на
фрактура нормално би било да се препоръча покой. Обичайният оздравителен
период при такива случаи е 40-45 дни, но при лошо зарастване може и да е
повече. Според вещото лице, след установяване на метатарзалната кост, са
налице няколко възможности за лечение. Един вариант е да се постави ботуш.
Друг вариант е да се постави ортеза, с която да се обездвижи мястото. Третата
възможност е лечение по оперативен път. Между първия и втория вариант
няма съществена разлика. Понастоящем ищцата ходи самостоятелна, без
помощни средства. Видно от проведената рентгенография, фрактурата й е
зараснала и е едва забележима.
Съдът намира, че в резултат на действията на ответника ищцата е
търпяла болки в продължение на по-дълъг период от време, отколкото ако той
бе установил веднага счупването. Забавянето на лечението е с десет дни – от
17.09.2021 г. до 27.09.2021 г. През това време несъмнено е тя е изпитвала
болки и страдания, особено по време на предприетото пътуване в чужбина.
Установи се, че ищцата се е намирала в болничен в продължение на 54 дни,
тоест възстановяването й е отнело около 10 дни повече от обичайното (40-45
дни).
Не се доказаха твърденията на ищцата, че й е останал траен козметичен
дефект в резултат от фрактурата. Вещото лице по съдебномедицинската
експертиза е прегледало ищцата и е установило (л. 120-121 от
първоинстанционното дело) тежка халуксвалгусна деформация на ляво ходило
5
– вторият пръст е изцяло върху първия, с незначителен оток на ходилото.
Наистина е налице козметичен дефект на крака, но той не се дължи на
фрактурата, а на тежката халуксвалгусна деформация.
Според св. П. (л. 133 от първоинстанционното дело) ищцата е изпитвала
остри болки в продължение на около месец и продължава да изпитва болка
понастоящем. С оглед заключението на вещото лице съдът намира, че болката,
която ищцата изпитва в момента, не се дължи на невъзстановяването й от
фрактурата.
Въз основа на всичко изложено съдът намира, че 500 лв. се явява
справедливо обезщетение за претърпените от ищцата вреди. Следва да се
отбележи, че по делото не се обезщетяват вредите от фрактурата, защото тя не
е причинената по вина на ответника. Тоест, на обезщетяване подлежат само
вредите от забавеното лечение, които в случая не са значителни по размер.
Според съда посоченото обезщетение изцяло съответства на икономическите
условия в страната към 2021 г. и не води до неоснователно обогатяване на
ищцата.
Следователно правилно съдът е отхвърлил иска за горницата над 500 лв.
до пълния претендиран размер от 10 000 лв. и акцесорния иск по чл. 86, ал. 1
ЗЗД за горницата над 104,70 лв. до пълния претендиран размер от 2097,57 лв.
(предвид частичното уважавнае на главната претенция).
Пооради съвпадението на изводите на двете инстанции, решението
следва да бъде потвърдено в обжалваните части, като на основание чл. 272
ГПК съдът препраща и към мотивите на първоинстанционния съд.
По разноските:
Предвид изхода на делото, право на разноски би имал въззиваемият. В
писмена молба, представена в открито съдебно заседание, той е претендирал
1000 лв. за адвокатско възнаграждение. Адв. Коев изрично е декларирал, че е
получил сумата в брой. Настоящият състав не счита, че по този начин е
надлежно доказано извършено плащане на адвокатско възнаграждение,
поради което не присъжда на въззиваемия разноски.
Мотивиран от изложеното, Окръжен съд – Бургас
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 527 от 13.03.2024 г. по гр. д. № 5148/2023
г. на Районен съд – Бургас, в частта, с която е отхвърлен искът на С. С. У. по
чл. 45, ал. 1 ЗЗД срещу д-р Е.Й.Б. за заплащане на сумата над 500 лв. до
пълния претендиран размер от 10 000 лв., ведно със законната лихва от
подаването на исковата молба – 28.08.2023 г., до окончателното изплащане,
която сума представлява обезщетение за претърпени неимуществени вреди –
болки и страдания от непроведено правилно лечение на счупена метатарзална
6
кост, тъй като при извършен първи амбулаторен преглед на 17.09.2021 г.
лекарят не е назначил образно изследване на ляво стъпало за установяване на
диагнозата, с което е нарушил изискването на чл. 81, ал. 2, т. 1 от Закона за
здравето, от което за г-жа У. са настъпили трайно увреждане на лявото ходило,
козметичен дефект, дискомфорт, както и в частта, с която е отхвърлен искът
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД на У. срещу д-р Е.Й.Б. за заплащане на сумата над 104,70
лв. до пълния претендиран размер от 2097,57 лв., представляваща лихва за
забава върху главницата за периода от датата на увреждането – 17.09.2021 г.,
до подаването на исковата молба – 28.08.2023 г.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС при
условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК в едномесечен срок от получаване на
препис от страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7