РЕШЕНИЕ
№ 229
гр. Сливен, 16.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на десети юли през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Мартин Цв. Сандулов
Членове:Мария Ян. Блецова Калцова
Стефка Т. Михайлова Маринова
при участието на секретаря Ивайла Т. Куманова Г.
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно
гражданско дело № 20242200500284 по описа за 2024 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение №328/19.04.2024г. по гр.д.
№2670/2023г. на Сливенски районен съд, с което: е обявен е за нищожен, като
привиден, на основание чл. 26, ал. 2, предл. пето от ЗЗД, по отношение на Е. Н. У., Н. Р.
У. и К. С. У. договор за продажба на недвижим имот, сключен с нотариален акт *****
г. на нотариус Е.Ш., вписан вх. рег. № **** г. на Служба по вписванията - Сливен, с
който Е. Н. У. продава на Н. Р. У. недвижим имот: поземлен имот с идентификатор №
***** по КККР на гр. Сливен, с административен адрес *****, с площ на имота от ***
кв. м., трайно предназначение на територията: урбанизирА., начин на трайно ползване:
ниско застрояване (до десет метра), стар идентификатор: няма, номер по предходен
план: ***, с посочени граници, ведно с построената в имота еднофамилна жилищна
сграда с идентификатор № ******, на един етаж, със ЗП от 66 кв. м. и прилежащо
избено помещение от 3 кв. м. С решението са присъдени разноски на ищцата в размер
на 2953,78лв.
Въззивната жалба е подадена от един от ответниците в първоинстанционното
производство - К. С. У. и с нея се обжалва първоинстанционното решение изцяло.
Въззивницата К. У. чрез пълномощника си адв. С. З. от САК посочва, че
обжалваното първоинстанционно решение е неправилно и незаконосъобразно, като
1
постановено в нарушение на материалния закон и съдебната практика, в разрез с
установената фактическа обстановка. Счита, че районният съд не е обсъдил в
дълбочина събраните по делото доказателства – писмени и гласни. Прави А.лиз на
свидетелските показания. Заявява, че съдът не разгледал искането й за обявяване на
договора от 2020г. за симулативен. Не било обсъдено и възражението й за частична
недействителност на контралетъра от 2020г. по отношения на нея. ОстА.ло
неразбираемо защо обратното писмо е съставено след твърдяната привидна сделка.
Това било „частично обратно писмо“, което нея не я обвързва, тъй като тя не е
участвала в съставянето и подписването му. Поради това и иска срещу нея следвало да
бъде оставен без уважение. Въззивницата посочва, че съдът не ценил писмените
доказателства, в т.ч. документите от ДМДТ – Сливен. Намерението било тя да бъде
ощетена. Документите предхождали бракоразводния процес само с няколко месеца и с
цел тя да не претендира принос по отношение на имота след развода. Посочва, че от
сделката до подписване на договора от 2020г. са минали около 4 години. Ответникът
У. сам още през 2016 е декларирал имота като съсобствен със съпругата му, т.е. волята
му била да придобият имота в режим на СИО. Най-логично житейски и правно е в
резултат от сделките от 21.06.2016г. да се придобие имущество и от двамата съпрузи в
СИО, която е и действителната цел, за да може и тя да получи престация за своите
вложения, подобрения и съвместен живот в едно домакинство. Нелогично било да се
сключат двете последователни сделки за „защита“ на имота от кредитори. Не били
предоставени други доказателства, извън двата договора за кредит, за задлъжнялостта
на ищцата, още по-малко за започнало принудително изпълнение спрямо нея. С оглед
изложеното, въззивницата моли съда да постанови решение, с което да отмени изцяло
обжалваното първоинстанционно решение и вместо него да постанови ново, с което да
отхвърли предявения иск, евентуално да го отхвърли в частта му спрямо нея. Моли
съда да прогласи за нищожен договора от 2020г., поради привидност. Претендира
присъждане на направените по делото разноски пред двете инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба,
отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от насрещната стрА. –
ищеца в първоинстанционното производство Е. Н. У..
Постъпило е и становище по жалбата от другия ответник - Н. Р. У..
С отговора на въззивната жалба, въззиваемата Е. Н. У. чрез пълномощника си
адв. А. С., оспорва изцяло твърденията във въззивната жалба. Въззиваемата намира
постановеното първоинстанционно решение за правилно, законосъобразно и
обосновано и моли съда да го потвърди. Намира твърденията, изложени във
въззивната жалба за неоснователни и излага подробни контрааргументи относно
установените факти и А.лиза на събраните доказателства, като счита, че преценката на
районния съд е правилна, а правните изводи – законосъобразни. Посочва, че обратният
2
документ може да бъде съставен и след като е съставен документа за симулативната
сделка. Именно, защото не носи подписа на К. У., съдът е приел, че договорът от
21.09.2020г. е начало на писмено доказателство и е допуснал свидетелски показания за
установяване на привидността по отношение на К. У.. Посочва, че всъщност делото за
развод е образувано по молба именно на К. У., а не на съпруга Н. У.. Декларирането по
ЗМДТ нямало значение за действителността на извършената сделка. Посочва, че
самата въззивница признава, че не е уговаряна и не е плащА. продажна цена, не е
уговаряна покупко-продажба на имота. Счита, че е достатъчно да се докаже, че цената
е привидно уговорена, така пада основанието, а данни за друго основание няма. Счита,
че по делото е установено, че страните по договора за покупко-продажба от
21.06.2016г. не са имали волята и намерението същият да породи правни последици, не
са искали собствеността да се прехвърли, не са уговаряли продажна цена, каквато не е
плащА. и не е получавА.. Съдържанието на договора от 2020г. се подкрепяло от
събраните по делото свидетелски показания. Значение за валидността му нямало
времето на подписване, а изразената в него воля на страните. Посочва, че остА.ли
недоказани твърденията на въззивницата, че заради направени подобрения в имота,
страните са имали намерение тя да получи дял от имота. Не се установило Е. У. или Н.
У. да са имали желание или намерение да прехвърлят собственост на въззивницата.
Отново посочва, че не се установило да са осъществени основните характеристики на
договора за покупко-продажба – прехвърляне на собственост срещу уговорена
продажна цена. Ако Н. У. е искал да прехвърли дял на съпругата си, то той е можел да
й го дари във всеки един момент. Действителната воля на У. била да върне имота на
своята майка, за да не се чувства ощетена сестра му. Нямал намерение да купи имота,
който непосредствено това е подарил. Претендира присъждане на направените пред
въззивната инстанция разноски.
Със становището си по въззивната жалба, Н. Р. У. – ответник в
първоинстанционното производство, намира същата за неоснователна. Счита, че
първоинстанционното решение е правилно и моли съда да го потвърди. Посочва, че
никой не е искал прехвърляне на собствеността на имота от майка му, не е уговаряна
продажба на същия, не е уговаряна и плащА. продажна цена. Показанията на свид. В.
били неверни, тъй като къщата на майка му била на два етажа още откакто той бил
дете и нито той, нито съпругата му са строили нещо в имота на майка му.
Единственото вярно от показанията било, че свидетелката му била теглила на два пъти
заем по 4000лв., които той й върнал.
С въззивната жалба, отговора и становището не са направени доказателствени
искания за въззивната фаза на производството.
В съдебно заседание, въззивницата К. С. У., редовно призовА., не се явява и не
се представлява. По делото е постъпила молба от процесуалния й представител по
3
пълномощие адв. Преслав Петков от САК, който посочва, че поддържа въззивната
жалба на изложените в нея основания и моли за уважаването й. Моли съда да отмени
обжалваното първоинстанционно решение и вместо него да постанови ново, с което да
отхвърли исковите претенции. Претендира присъждане на направените по делото
разноски пред двете инстанции. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на пълномощника на насрещната стрА.. Излага съображения в
писмена защита, А.логични с развитите във въззивната жалба.
В съдебно заседание въззиваемата Е. Н. У., редовно призовА., се явява лично и с
процесуален представител по пълномощие адв. А. С., която оспорва въззивната жалба
и поддържа съображенията изложени в отговора. Моли съда да потвърди обжалваното
решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените
пред въззивната инстанция разноски. Прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на пълномощника на насрещната стрА.. Излага
съображения в писмена защита.
В съдебно заседание, въззиваемият Н. Р. У., редовно призован, не се явява и не
се представлява.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от
процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез
постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата
инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата
инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че
обжалваното решение е законосъобразно и правилно.
Този състав на въззивния съд счита, че формирА.та от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна,
правилна и кореспондираща с доказателствения материал и ПРЕПРАЩА своята към
нея.
Въззивният състав СПОДЕЛЯ изцяло ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд.
Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на
исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции,
правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от
ищеца накърнени права правна квалификация на предявения иск. Направил е доклад
по делото, по който страните не са направили възражения.
Изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на атакуваното
4
решение са неоснователни.
Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени при условията на
субективно пасивно съединяване на искове за прогласяване на нищожност на договор
за покупко-продажба на недвижим имот, като привиден, с правно основание чл.26,
ал.2, предл. пето от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.26, ал.2 от ЗЗД нищожни са договорите, които имат
невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие, предписА.та от закона
форма, основание, както и привидните договори. В случая, твърдението на ищцата в
първоинстанционното производство е че сключения на 21.06.2016г., под формата на
нотариален акт №12, том ІV, рег.№5619, дело №473/2016г. на нотариус Елена
Шидерова, рег. №128, район на действие СлРС, договор за продажба на недвижим
имот е нищожен, като привиден.
Съгласно разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК всяка стрА. е длъжна да установи
фактите, на които основава своите искания и възражения. От тази разпоредба на
закона следва, че подлежат на доказване конкретните факти, на които е основан иска
или възражението. В случая, в тежест на ищеца е да докаже обстоятелствата, на които
основава своята претенция, а именно факта на нищожността. Сключеният договор е
привиден, когато страните са се съгласили, че няма да си дължат посочените
престации. Налице е съзнавано несъответствие между воля и изявление, тъй като
страните не желаят правните му последици. Ако страните са се съгласили, че няма да
си дължат нищо, симулацията е абсолютна, а ако са се съгласили, че ще си дължат
друго, симулацията е относителна. Твърдението в случая е за абсолютна симулация. В
тежест на стрА.та, която претендира, че сделката е привидна, е да докаже
симулацията.
Ищцата следва по пътя на пълното, пряко и главно доказване да установи по
безспорен начин твърдяната абсолютна симулация – твърдението, че страните по
договора не са имали намерение да прехвърлят имота и нямали намерение за се
заплащат суми по него, не са желали договора да породи действие, а само да предадат
вид спрямо трети лица относно действителния собственик.
В отношенията между страните привидността на договора, сключен в писмена
форма не може да се доказва свободно със свидетелски показания. Съгласно чл. 164,
ал.2 от ГПК, свидетелски показания може да бъдат допуснати от съда с изричното
съгласие на насрещната стрА., поради което при сключването на привидната сделка
или по-късно страните съставят "обратно писмо", в което, според естеството на
договора, признават или неговата привидност, или прикритото съглашение. Обратното
писмо доказва симулацията в отношенията между страните. Симулацията обаче може
да бъде доказА. пред съда със свидетелски показания и при наличието на т.нар.
"начало на писмено доказателство" - документ, който не е "обратно писмо", тъй като
5
не доказва симулацията. Този документ може да е случаен и е без значение към кого е
адресиран (напр. писмо до трето лице), но трябва да изхожда от стрА.та или да
удостоверява нейно изявление пред държавен орган, което прави симулацията
вероятна. Документът "начало на писмено доказателство" не доказва симулацията, а
вероятното й съществуване, той е основание да бъдат допуснати свидетелски
показания, чрез които симулацията може да бъде доказА.. Няма пречка симулацията да
бъде разкрита и на базата на косвени доказателства, ако те, разгледани и преценени в
своята съвкупност водят до единствен и несъмнен извод за наличие на такава.
В случая е представено т.нар. обратно писмо, съставено от страните по
сделката, т.е. тези които са подписали нотариалния акт за продажба на имота – ищцата
Е. У. и ответника Н. У., с което и двамата категорично заявяват, че не са желали
договора за покупко-продажба да породи правни последици, не са желали прехвърляне
на собствеността върху имота, поради което не е уговаряна, плащА. и получавА.
продажна цена за имота. Този документ, наречен от страните по него договор, е от
21.09.2020г. и е с нотариална заверка на подписите. С него безспорно се установява
симулацията на процесния договор за продажба на недвижим имот от 21.06.2016г. по
отношение на страните по него /подписалите го/. Въз връзка с възраженията за
неговата нищожност, поради симулация, следва да се отбележи, че такава не е
установена от направилата възражението стрА. – ответницата К. У.. Няма ангажирани
доказателства, от които да се направи извод, че обратното писмо, с което се разкрива
симулацията на първата сделка, също е симулативно. От свидетелските показания на
ангажирания от ответницата К. У. свидетел такива факти, дори и косвено не се
установяват.
Следва да се посочи, във връзка с възражението за датата на договора - обратно
писмо, че съставянето му след сделката, чиято симулация установява, не го прави
симулативен. Обратното писмо може да бъде съставено не само едновременно със
сделката, но и в по-късен момент, което не го прави недействително.
Факта, че по отношение на имота през 2016г. е подадена декларация по ЗМДТ
не означава, че договорът е породил правни последици между страните, чиято
действителна воля е била точно обратното – непораждането на визираните в него
правни последици. Декларирането е ирелевантно в случая. То е изпълнение на
административно задължение. Освен това извършването му /декларирането/ е
свързано именно с целта да се заблудят третите лица кой е действителния титуляр на
правото на собственост.
Тъй като ответницата К. У. не е формална стрА. по договора за покупко-
продажба от 21.06.2016г., а придобива право на собственост в режим на СИО по силата
на законова разпоредба и законова презумпция за съвместен принос /чл.21, ал.1 и ал.3
от СК/, то договора от 21.09.2020г./по който тя също не е стрА./ играе ролята на начало
6
на писмено доказателство, което по силата на разпоредбата на чл.165, ал.2 от ГПК
прави допустими и свидетелски показания за установяване привидността на
процесната сделка по отношение на К. У..
Въззивният състав споделя напълно извода на първоинстанционния съд, че от
показанията на свидетелите Т. Й. и Т. К., които кредитира като взаимно допълващи се,
логични и непротиворечиви, се установява по безспорен начин, че процесният договор
за продажба от 21.06.2016г. е фиктивен, сключен между страните единствено с цел за
пред трети лица имота да не се води на Е. У., която теглила доста заеми и се страхувала
да не й вземат имота.
От показанията на свидетелката Я. В. също не се установява по сделката
привидните купувачи да са платили цена. Свидетелката посочва, че е теглила кредити,
като парите е давала на Н. и К., като те след това й ги връщали, но не твърди, че тези
пари са плащани по сделката. Съдът не приема твърдението на свидетелката В., че с
теглените от нея заеми К. и Н. са построили втория етаж от къщата, тъй като те остават
изолирани, неподкрепени от остА.лите свидетелски показания. Освен това ответницата
– въззивница не е ангажирала абсолютно никакво писмено доказателство относно това
твърдение, че тя и съпругът й са построили със свои средства втория етаж. Това
твърдение остА. недоказано. Поради това съдът приема, че твърдението за различен
мотив, цел на договора за покупко-продажба от 21.06.2016г. – К. У. да получи дял от
имота, е недоказано. Ако това е била волята на страните до договора, то не е било
необходимо да се извършват поредиците от прехвърлителни сделки, като е можело
единствено и само съпругът да дари на съпругата си съответна част от имота, който до
21.06.2016г. е бил негова собственост. Напротив, от показанията на свид. Т. Й. се
установява, че целта на дарението от 21.06.2016г. е имота да се върне в патримониума
на Е. У., за да може тя да се разпореди с него в полза и на двете си деца, а не само на
ответника Н. У.. Както вече бе посочено, мотивът за втората сделка – покупко-
продажбата е бил с цел заблуда на трети лица – кредиторите на Е. У., кой е
действителния титуляр на правото на собственост.
Следва да се посочи, че самата въззивница не твърди, още по-малко дори и
косвено не установи, че по продажбата е уговорена и платена цена.
Съдът приема за установено, че въпросната продажба от 21.06.2016г. е
привидна, като страните не са целели правните последици на сключения договор и
същият следва да се обяви за нищожен като привиден. Искът с правно основание
чл.26, ал.2, пр.5 от ЗЗД е основателен и доказан и като такъв следва да се уважи
спрямо двамата ответника.
Щом като правните изводи на двете инстанции съвпадат изцяло, атакуваният
съдебен акт следва да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен.
Правилно и законосъобразно районният съд е присъдил в полза на ищцата
7
сторените от нея в първоинстанционното производство разноски.
Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед
неоснователността на въззивната жалба, следва да се възложи на въззивницата, като тя
следва да понесе своите разноски така, както са направени и да заплати на
въззиваемата Е. У. направените от нея разноски в доказания размер от 1500лв. за
заплатено адвокатско възнаграждение. Направеното в тази насока възражение за
прекомерност е неоснователно. Неговият размер е минималния такъв по чл.7, ал.6 от
Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Въззиваемият Н. У. не е претендирал и не е доказал извършването на разноски и
такива не следва да му се присъждат.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №328/19.04.2024г.,
постановено по гр.д.№2670/2023г. по описа на Сливенски районен съд.
ОСЪЖДА К. С. У. с ЕГН ********** от ******* да заплати на Е. Н. У. с ЕГН
********** от ******* сумата от 1500 лв., представляваща направени пред
въззивната инстанция разноски.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2
от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8