Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер                                                  28.6.2019 г.                          гр. Велико Търново

 

 В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

ВЕЛИКОТЪРНОВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД                VI-ти граждански състав

на двадесет и седми май                                 две хиляди и деветнадесета година

в публично заседание в следния състав:

                                                                                        Районен съдия: Георги Г.

                                                                                

като разгледа гражданско дело № 955 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е образувано по искова молба на И.М.Г. ***, с която се иска съдът да приеме за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на сграда с идентификатор ***.1, със застроена площ от 42.00 кв.м., с предназначение – жилищна еднофамилна сграда; на сграда с идентификатор ***.2, със застроена площ от 23.00 кв.м., с предназначение – друг вид сграда за обитаване; на сграда с идентификатор ***.3, със застроена площ от 4.00 кв.м., с предназначение – сграда за битови нужди; на сграда с идентификатор ***.4, със застроена площ от 42.00 кв.м., с предназначение – селскостопанска сграда; на сграда с идентификатор ***.6, със застроена площ от 24.00 кв.м., с предназначение – селскостопанска сграда; на сграда с идентификатор ***.7, със застроена площ от 33.00 кв.м., с предназначение – промишлена сграда; и на сграда с идентификатор ***.8, със застроена площ от 12.00 кв.м., с предназначение – селскостопанска сграда – всички построени в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на с. В., Община Велико Търново.

Ищецът твърди, че с договор за покупко-продажба, обективиран в Нотариален акт № 820/30.12.2011 г., т. V, рег. № 11071, дело № 598/2011 г. на А. К. – помощник нотариус по заместване при нотариус Д. Д., е придобил собствеността върху поземлен имот с идентификатор *** по КККР на с. В., Община Велико Търново, с площ 6 566 кв.м., както и че на основание чл. 92 ЗС е собственик на сградите в поземления имот. Заявява, че от 30.12.2011 г. владее непрекъснато, явно и необезпокоявано както поземления имот, така и процесните сгради, а от м. февруари 1999 г. до сключването на договора за покупко-продажба на 30.11.2011 г. такова владение са осъществявали неговите праводатели. Твърди, че без да е собственик на сградите ответникът е издал акт за публична общинска собственост за същите, с което оспорва правото му на собственост върху тях.

Ответникът оспорва претенцията. Заявява, че сградите, находящи се в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на с. В., са придобити от Държавата през 1972 г. от различни физически лица за нуждите на Окръжен музей, гр. Велико Търново – за изграждането на етнографски резерват. Твърди, че относно придобитата собственост са съставени актове за държавна собственост от 1973 г., че придобитите сгради са реставрирани в периода 1973-74 г., както и че с решение на Общински народен съвет – Велико Търново от 1991 г. т.нар. каражейки са утвърдени като част от обектите, недвижими имоти и резервати за ползване и стопанисване от Дирекция „Културно-историческо наследство”, гр. Велико Търново, в чиято структура е Окръжен исторически музей, гр. Велико Търново. Заявява, че именно последният е полагал и полага непрекъсната грижа над сградния фонд на етнографския резерват. В този ред на мисли, посочва, че сградите са отчуждени и съществуват в имота преди възстановяването на последния с решението на Общинска служба „Земеделие”, гр. Велико Търново от 1999 г., а същите не са построени от праводателите на ищеца, поради което определянето им като приращение по смисъла на чл. 92 ЗС е изключено. Изразява становище за неоснователност и на твърдението на ищеца за придобИ.е на сградите по давност с оглед забрана за придобИ.е на имоти публична държавна и общинска собственост по давност, както и с оглед обстоятелството, че същите са стопанисвани от Окръжен исторически музей, гр. Велико Търново.            

В съдебно заседание процесуалният представител на ищеца поддържа исковата молба, като заявява, че е допусната техническа грешка при посочване на идентификационния номер на седемте сгради и на поземления имот, в който те се намират, доколкото същият е ***, а не ***. Сочи, че доверителят му се позовава на придобивна давност, но не изтекла в негова ползва, а такава, изтекла в полза на неговите праводатели в периода от м. февруари 1999 г. до м. февруари 2014 г. Твърди, че спорните сгради са тези по АПОС № 5146/28.2.2012 г. с изключение на имота, който частично попада в съседния имот, но заявява, че тези сгради не са идентични със сградите, които Държавата е закупила от М. Ч.през 1972 г. В хода на устните състезания заявява, че Държавата не е била собственик на спорните имоти, тъй като обектът на продажбата не може да се идентифицира, което прави самия договор от 1972 г. недействителен - било поради липса на съгласие, било поради невъзможен предмет.

Процесуалният представител на ответника оспорва предявения иск. Заявява, че в процесния случай институтът на приращението е неприложим, доколкото към момента на придобиване на поземлния имот от ищеца неговите праводатели не са разполагали с право за собственост върху сградите. Твърди, че по делото е представен неоспорен от ищеца документ, издаден от Общинска служба Земеделие, гр. Велико Търново, който установява идентичността на сградите по актовете за държавна собственост от 1973 г. и тези, които са били собственост на М. Ч., от една страна, и сградите по акта за публична общинска собственост № 5146/28.2.2012 г., от друга. Счита за неоснователна и претенцията за придобиване на сградите на основание давностно владение по изложените в отговора на исковата молба аргументи, касаещи забраната за придобиване на имоти публична държавна и общинска собственост.

Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните, събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа страна следното:

Видно е от приложения Нотариален акт № 820, том V, рег. № 11071, дело № 598/2011 г. (л. 6), че на 30.12.2011 г. ищецът е закупил от Р. С. С. и П. С. М. пасище с площ от 6.568 дка, находящо се в местността „К. 2” по плана за земеразделяне на с. В., при граници: имот № 000623 – полски път на Община В. Търново, имот № 217008 – изоставена нива на наследници на И.С. С., имот № 061021 – полски път на Община В. Търново, имот № 000622 – залесена територия на МЗГ-ДЛ, имот № 217005 – изоставена нива на Община В. Търново, имот № 000620 – водно течение на Държавата и имот № 217009 – изоставена на Община В. Търново за сумата от 100.00 лева. 

От приложения договор за покупко-продажба (л. 117) се установява, че на 6.5.1972 г. от М. С. Ч. от с. В. в. в полза на Държавата са били отчуждени къща на два етажа (паянтова), заедно с два декара дворно място и едноетажна каражейка, при граници: от изток и запад – земи на ДЗС, от север – гора и от юг – река, срещу заплащането на сумата от 3 300.00 лева. Както се сочи в отговора на исковата молба, производството по придобиване на въпросните имоти е инициирано от Председателя на Изпълкома и Началника на Отдел „Финанси” в ОНС – Велико Търново с писмо, адресирано до Министерство на финансите, Държавно юрисконсултсво и Държавни имоти – София. На свой ред и в отговор на въпросното писмо, Министерство на финансите е дало съгласие за закупуване за нуждите на Окръжен музей - Велико Търново недвижими имоти в района на с. В. в., сред които каменна мелница (каражейка) от 71 куб. м., навес от 27 куб. м., дървена турбинна перка, два мелнични камъка, кош за зърно, улей за вода и към мелницата двуетажна сграда от 228 куб. м., паянтова лятна кухня от 45 куб. м., навес от 21 куб. м., складове от 63 куб. м., навес до складовете от 48 куб. м., дворно място от 2000 кв. м., заедно с подорбенията и трайните насаждения в него - всички собственост на М. С. Ч. Впоследствие така отчуждените недвижими имоти са актувани като държавни с АДС № 3393/30.6.1973 г. (л. 72), в който акт е посочено, че същите са предназначени за етнографски резерват.

Видно е от приложените по делото писмени доказателства (л. 77-80), че отчуждените имоти са включени в списъка на обектите, недвижими имоти и резервати, ползвани и стопанисвани от Дирекция „Културно-историческо наследство” – Велико Търново, а впоследствие и утвърдени като част от обектите, недвижими имоти и резервати за ползване и стопанисване от Дирекция „Културно-историческо наследство” – Велико Търново.

С акт за публична общинска собственост № 5146/28.2.2012 г. АПОС (л. 82) имотите, описани в АДС № 3393/30.6.1973 г., са актувани като общинска собственост, а със заповед на Областния управител на Област Велико Търново от 16.5.2012 г. (л. 86) същите са отписани от актовите книги за държавна собственост. Идентичността на имотите по АПОС № 5146/28.2.2012 г. с тези по АДС № 3393/30.6.1973 г. се установява от представеното към отговора на исковата молба удостоверение, издадено от Общинска служба „Земеделие”, гр. Велико Търново (л. 116). От своя страна, идентичността на имотите по АДС № 3393/30.6.1973 г. с тези по договора от 6.5.1972 г. се установява от самия акт за държавна собственост, в който ясно е посочено, че са актувани именно имотите по договора от 6.5.1972 г.

 Видно е приложеното удостоверение (л. 113-115), че праводателите на ищеца по договора за покупко-продажба от 30.12.2011 г. Р. С. и П. М. са внуци и наследници на М. С. Ч., починал на 28.3.1978 г., от когото процесните имоти са били отчуждени в полза на Държавата през 1972 г.

Съгласно Решение № 331ж/25.2.1999 г. на Поземлена комисия, гр. В. Търново на наследниците на М. С. Ч. е възстановено правото на собственост в съществуващи (възстановими) стари реални граници върху пасище с площ от 6.568 дка, находящо се в местността „К. 2” по картата за землището на с. В., при граници: имот № 000623 – полски път на кметство с. В., имот № 217008 – изоставена нива на наследници на И.С., имот № 061021 – полски път на кметство с. В., имот № 000622 – горско-стопанска територия на Държавно лесничейство, имот № 217005 – изоставена нива на кметство с. В., имот № 000620 – водно течение на Държавата и имот № 217009 – изоставена на кметство с. В..

Както вече беше посочено, с договорът за покупко-продажба от 30.12.2011 г., обективиран в Нотариален акт № 820, том V, рег. № 11071, дело № 598/2011 г., ищецът е закупил от наследниците на М. С. Ч. – Р. С. С. и П. С. М., въпросното пасище. 

При така установените факти, съдът намира следното от правна страна:

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК - за признаване със сила на присъдено нещо по отношение на Община Велико Търново, че ищецът е собственик на процесните сгради.

Предпоставка за уважаване на предявения иск е установяване съществуването правото на собственост на ищеца върху спорните сгради на твърдяното от него придобивно основание. От друга страна, при предявен иск за установяване принадлежността на правото на собственост върху недвижим имот страната, която оспорва правата на предявилото иска лице, позовавайки се на свои собствени права или навеждайки доводи за наличие на пречка за осъществяване на твърдяното от ищеца придобивно основание, следва да докаже осъществяването на основанието, на което твърди, че е придобила спорното право, респ. наличието на пречки за осъществяване придобивното основание на ищеца.

В случая макар ищецът да заявява, че е собственик на спорните сгради на основание института на т. нар. приращение и на основание  сключения от него договор за покупко-продажба, на практика придобивното основание е едно и това е самата прехвърлителна сделка.

По отношение позоваването на чл. 92 ЗС следва да се има в предвид, че приращението е специфичен вещнопридобивен способ, който като такъв се прилага еднократно – при изграждането на дадена сграда в груб строеж. В случая не е спорно и се установява от приложените писмени доказателства, че процесните сгради са построени преди възстановяване правото на собственост върху поземлен имот № 217004 по плана за землището на с. В., а както правилно отбелязва процесуалният представител на ответника - данни (и твърдения) сградите да са били построени от Р. С. и/или от П. М. по делото не са ангажирани. Съобразно приложените писмени доказателства следва извод, че въпросните сгради са били построени или от праводателите на М. Ч., или най-късно от последния, който към онзи момент като собственик на земята е станал собственик и на построените в нея сгради. С настъпването на този вещно-придобивен ефект способът по чл. 92 ЗС е бил изчерпан и последващите преобретатели на земята не са могли да се позовават на него. Това еднократно действие разкрива и оригинерния характер на приращението, при който собствеността не се придобива по силата на правоприемството между предишния собственик на веща и собственика на земята. В случая земята и построените в нея сгради са отчуждени от техния собственик (за което е било заплатено съответното обезщетение) и са придобити от Държавата, като при последващото възстановяване правото на собственост върху земята за праводателите на ищеца, а след нейното прехвърляне - и за самия ищец (и въобще за никое друго лице) не е била налице възможност за повторно позоваване на придобивния способ по чл. 92 ЗС. Или казано иначе, правото на собственост върху земята и върху построените в нея сгради са две различни права, които в разглеждания казус имат и различна съдба – правото на собственост върху земята е възстановено на наследниците на М. Ч., а правото на собственост върху сградите е останало за Държавата, а впоследствие - за Община Велико Търново. Установената от чл. 92 ЗС връзка между правото на собственост върху земята и върху построените в нея сгради е съществувала единствено към момента на възникване на правото на собственост върху сградите – т.е. към момента на тяхното изграждане, поради което след този момент никой правен субект не може да се ползва от това придобивно основание. Не може да бъде споделена тезата, която застъпва пълномощникът на ищеца в писмената си защита – че дори постройките да са съществували към датата на осъществяване на придобивното основание (договора за покупко-продажба), ако не са били изрично изключени от действието му, те са станали собственост на лицето, придобило земята, т.е. на ищеца. Напротив, имайки в предвид, че институтът на приращението е уреден в Закона за собствеността, а не в Закона за задълженията и договорите, следва извод, че разпоредбата няма за цел да предполага волята на страните по дадена сделка, а да посочи собственика на земята като собственик на постройките и насажденията върху нея, но при възникването им като вещи. Т.е., обратно на заявеното от пълномощника на ищеца, посочването на чл. 92 ЗС, че собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея се извършва в контекста на построяването на сградата, а не на сключването на последваща разпоредителна сделка със земята. Съществено в случая е и обстоятелството, че с решението на Поземлена комисия, гр. В. Търново на наследниците на М. С. Ч. е възстановено правото на собственост върху пасище, но не и върху построените върху него сгради. На свой ред, Р. С. и П. М. са прехвърли на ищеца правото на собственост именно върху посоченото пасище, но не и върху построените в същото сгради. Тук следва да се има в предвид, че волята за прехвърляне на тези сгради не може да се предполага на основание на чл. 92 ЗС, която разпоредба е вещноправна и няма облигационно значение. Т.е. дори да се приеме, че с решението на Поземлена комисия, гр. В. Търново на наследниците на М. Ч.са възстановени и находящите се в поземления имот сгради, то е очевидно, че с договора за покупко-продажба от 30.12.2011 г. същите не са били прехвърлени на ищеца. В този смисъл важи казаното по-горе, че посочването на чл. 92 ЗС не следва да се извършва в контекста на сключването на дадена разпоредителна сделка със земята и разпоредбата не съдържа презумпция относно това каква е волята на страните по сделката за прехвърляне на собствеността върху земята, при която липсва посочване относно съществуващите върху нея сгради.

По отношение на самия договор за покупко-продажба следва да се има в предвид, че в случая ищецът се позовава на изтекла в полза на своите право-датели придобивна давност, а не на давност, изтекла в негова полза. Т.е. основанието в случая не е самата давност, а договорът за покупко-продажба от 30.12.2011 г. Това е така, доколкото ищецът твърди, че от страна на праводателите му е осъществявано добросъвестно владение върху спорните сгради в периода от постановяване на решението на Поземлена комисия, гр. В. Търново до м. февруари 2004 г., че същите са придобили сградите по давност и след това са му ги прехвърли с договора от 30.12.2011 г. (такова е и твърдението на пълномощника на ищеца в проведеното на 27.5.2019 г. открито заседание). На първо място, тук следва да се посочи, че по делото не бяха ангажирани никакви доказателства за осъществявано владение от страна на праводателите на ищеца върху спорните сгради, като данни, че Р. С. и П. М. са собственици на сградите по давност не са налице и в Нотариален акт № 820, том V, рег. № 11071, дело № 598/2011 г. На следващо място, тук важи в пълна степен изложеното по-горе относно разпоредбата на чл. 92 ЗС и дори да се приеме, че след решението на Поземлената комисия праводателите на ищеца са осъществявали добросъвестно владение върху сградите, собствеността върху които не им е възстановена (доколкото, ако се приеме, че тази собственост е възстановена с решението, то давност в полза на собствениците е изключено да тече по правилото, че никой не може да придобие един имот на две основания), то с договора за покупко-продажба от 30.12.2011 г. сградите не са били прехвърлени на ищеца. При тълкуване волята на страните по сделката по реда на чл. 20 ЗЗД може да се направи категоричен извод, че процесните сгради не са били предмет на договаряне, като показателна за това е посочената в нотариалния акт данъчна оценка на имота (49.92 лева), касаеща единствено земята, както и уговорената покупна цена (100.00 лева), от които е видно, че се касае за прехвърляне единствено на поземления имот, но не и на сградите.

Предвид на горните съображения, искът се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.

По разноските.

Предвид изхода на делото в тежест на ищеца следва да бъде възложено заплащането на възнаграждението за юрисконсулта на ответника, което съдът определя в размер на 150.00 лева.

Мотивиран от горното, Великотърновският районен съд

 

                                             Р Е Ш И:

 

ОТХВЪРЛЯ иска на И.М.Г., ЕГН ********** ***, представлявана от Кмета Д. П., с който се иска да бъде прието за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на сградите, построени в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на с. В., Община Велико Търново, а именно: сграда с идентификатор ***.1, със застроена площ от 42.00 кв.м., с предназначение – жилищна еднофамилна сграда; на сграда с идентификатор ***.2, със застроена площ от 23.00 кв.м., с предназначение – друг вид сграда за обитаване; на сграда с идентификатор ***.3, със застроена площ от 4.00 кв.м., с предназначение – сграда за битови нужди; на сграда с идентификатор ***.4, със застроена площ от 42.00 кв.м., с предназначение – селскостопанска сграда; на сграда с идентификатор ***.6, със застроена площ от 24.00 кв.м., с предназначение – селскостопанска сграда; на сграда с идентификатор ***.7, със застроена площ от 33.00 кв.м., с предназначение – промишлена сграда; и на сграда с идентификатор ***.8, със застроена площ от 12.00 кв.м., с предназначение – селскостопанска сграда.

ОСЪЖДА И.М.Г., ЕГН ********** ***, представлявана от Кмета Д. П.,  сумата от 150.00 (сто и петдесет) лева, представляваща определно от съда юрисконсултско възнаграждение.

 

Решението подлежи на обжалване пред Великотърновския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.                    

 

                                                          РАЙОНЕН СЪДИЯ: