№ 931
гр. Бургас, 11.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на четиринадесети септември през две хиляди двадесет
и втора година в следния състав:
Председател:Мариана Г. Карастанчева
Членове:РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА
Кристиян Ант. Попов
при участието на секретаря Ани Р. Цветанова
като разгледа докладваното от Кристиян Ант. Попов Въззивно гражданско
дело № 20222100500941 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Образувано е по
въззивна жалба подадена от М. Е. Ш. с ЕГН **********, чрез назначения му
особен представител адв. Теодора Русева, срещу Решение № 670 от
12.04.2022г. по гр.д.№ 3308 по описа на Районен съд Бургас за 2021г., в
частта с която са уважени исковете с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. с
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 422 ГПК вр. с чл. 345, ал. 1 ТЗ вр. с чл. 232 ал. 2 ЗЗД и
чл. 422 ГПК вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД, като е признато за установено, че М. Е. Ш.,
дължи на ищеца „Теленор България“ ЕАД, ЕИК:*********, следните суми:
сумата от 77,34 лева /седемдесет и седем лева и тридесет и четири стотинки/,
представляваща стойността на неплатени абонаментни такси за отчетен
период от 25.01.2019 г. до 24.04.2019г. по сключен между страните Договор за
мобилни услуги от 14.04.2018 г. с предпочетен номер +359*********, сумата
от 62,46 лева /шестдесет и два лева и четиридесет и шест стотинки/,
представляваща неустойка при прекратяване по т. 11 б. „а“ от договора,
сумата от 67,08 лева /шестдесет и седем лева и осем стотинки/,
представляващи лизингови вноски за устройство марка Nokia 5 Black за
отчетен период от 25.01.2019г. до 24.06.2019г. по сключен между страните
Договор за лизинг от 14.04.2018г., сумата от 99,71 лева /деветдесет и девет
лева и седемдесет и една стотинки/, представляваща неустойка за
неизпълнение по договора за лизинг по т. 11 б. „б“ от Договор за мобилни
услуги от 14.04.2018 г. с предпочетен номер +359*********, сумата от 89,08
лева /осемдесет и девет лева и осем стотинки/, представляваща стойността на
1
неплатени абонаментни такси за отчетен период от 25.01.2019 г. до 24.04.2019
г. по сключен между страните допълнително споразумение от 04.01.2019 г.
към Договор за мобилни услуги с предпочетен номер +359********** и
сумата от 77,46 лева /седемдесет и седем лева и четиридесет и шест
стотинки/, представляваща неустойка за предсрочно прекратяване по т. 2 изр.
1 от Раздел III от споразумението, ведно със законната лихва върху
главниците, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 25.01.2021 г. до окончателното изплащане на сумата,
за които суми е издадена Заповед за изпълнение № 260306/29.01.2021 г. по ч.
гр. д. № 435/2021 г. на РС Бургас.
Жалбоподателят излага съображения, че решението е неправилно и
необосновано. Твърди, че са налице доказателства, които не са взети предвид
от първоинстанционния съд, установяващи неоснователността на предявените
претенции. Оспорва фактическата обстановка приета в мотивите на
първоинстанционното решение и твърди, че кредитора по договора не е
изправен и тази неизправност била доказана. Твърди, че липсва „предсрочно
прекратяване" на договорите, че липсва „вина на клиента" и ищецът не бил
претендирал претърпени имуществени вреди и пропуснати ползи. Твърди, че
в исковата молба липсвали твърдения относно обстоятелството дали и от коя
дата мобилният оператор счита процесиите договори за прекратени, както и
доказателства, че е отправяно нарочно волеизявление за разваляне на
договорите, което да е достигнало до абоната. Доказателства в тази посока не
били ангажирани, поради което не било доказано мобилният оператор да е
упражнил надлежно правото си да развали договорите. С тези съображения се
аргументира тезата, че не са налице материално-правните предпоставки за
възникване на задължението за неустойка. Не били събрани доказателства
ищецът да е отправил до абоната писмени предизвестия, с които да е дал
подходящ срок за плащане на дължимите по договорите суми. Твърди, че
преустановяването на достъпа до услугите не е равнозначно на прекратяване
на договора. Не било установено и неизпълнение от страна на абоната на
мобилните услуги. Аргументирано е становището, че неустоечните уговорки
представляват неравноправни клаузи, тъй като възможността за едностранно
прекратяване на договора е уговорена единствено в полза на оператора,
поради което са нищожни поради противоречие със закона. Моли за отмяна
на обжалваното решение и отхвърляне на предявените искове.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, в
който се излагат доводи за нейната неоснователност. Твърди се, че във
въззивната жалба се обосновават абстрактни оспорвания, без да е посочено
какви конкретно доказателства не са взети предвид от съда. Правилни били
изводите на съда, че достъп до мрежата е бил предоставен на ответника.
Излага съображения, че нарушението на договорните задължения било
уговорено като самостоятелно основание за възникване на вземането за
неустойка и развалянето на договорите не било елемент от фактическия
състав на вземането за неустойка. Това било така, защото в клаузата бил
използван съюза „или“, от което следвало, че нарушението на договорни
задължения е самостоятелно основание за възникване на вземането за
2
неустойка. В подкрепа на развитата теза е цитирана и съдебна практика.
Твърди се, че при доказано неизпълнение се установявала и вината на
длъжника. Не било основателно и възражението за неравноправност на
уговорените клаузи за неустойка, тъй като било уговорено, че максималният
размер на неустойката не може да надвишава сборът на три абонаментни
такси, по който начин се гарантирало, че неустойката не е прекомерна и не
излиза от присъщите и функции. Моли се за потвърждаване на обжалваното
решение, претендират се разноски и не се сочат доказателства.
Въззивната жалба е допустима, подадена в законовия срок и отговаряща
на изискванията на чл. 260-261 ГПК.
При служебната проверка по чл. 269 ГПК, въззивният съд констатира,
че обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което жалбата
следва да бъде разгледана по същество.
Съдът като прецени материалите по делото, прие следното:
Образувано е по предявена искова молба от „Теленор България" ЕАД
срещу М. Е. Ш.. Твърди се, че на 14.04.2018 г. между страните е сключен
договор за мобилни услуги с предпочетен номер +359********* за срок от 24
месеца с абонаментен план „Тотал 24,99 с неограничени национални минути
и роуминг в зона ЕС“ със стандартен месечен абонамент в размер на 24,99 лв.
с ДДС. Ответникът не изпълнил задълженията си по договора за абонаментни
такси за отчетен период 25.01.2019г. - 24.04.2019г. в общ размер 77,34 лв.
Поради това и съгласно т.11 от договора, мобилният оператор начислил
неустойка в размер на 62,46 лв., за която твърди, че не надвишава размера на
три месечни абонаментни такси. Сочи се, че на същата дата страните
сключили и договор за лизинг, с който мобилният оператор като
лизингодател предоставил на ответника за временно и възмездно ползване
устройство марка NOKIA 5 Black с обща лизингова цена в размер на 243,57
лв., дължима чрез внасянето на 23 лизингови вноски, всяка една в размер на
5,59 лв., и първоначална лизингова вноска в размер на 115 лв. По договора за
лизинг Ш. дължал заплащане на сума в общ размер на 72,67 лв., формирана
от лизинговите вноски за отчетен период 25.01.2019г. - 24.06.2019г., а
именно: 3 броя лизингови вноски в пълен размер х 5,59 лв. за отчетен период
25.01.2019г. - 24.04.2019г. и 55,90 лв. - сбор от 10 лизингови вноски,
начислени накуп, поради неплащане на предходните такива, съгласно чл. 12
от Общите условия към Договора за лизинг, за отчетен период 25.05.2019г. -
24.06.2019г. Вследствие на неизпълнението по договора за мобилни услуги
ответникът дължал и сума в размер на 99,71 лв., представляваща разликата
между цената на устройството без абонамент и преференциалната обща
лизингова цена. Твърди се обща изискуемост на задълженията за лизингови
вноски поради изтичане срока на договора (чл. 2), като към момента на
подаване на исковата молба, предоставеното устройство не било върнато на
мобилния оператор. Излага се, че между страните е сключено и
Допълнително споразумение от 04.01.2019г. към договора за мобилни услуги
с предпочетен номер +359********** за срок от 24 месеца с абонаментен
план „Тотал 30,99 с допълнителни 6000МВ“ със стандартен месечен
абонамент в размер на 30,99 лв. с ДДС. Поддържа се, че ответникът не
3
изпълнил задълженията си по споразумението за абонаментни такси и
използвани услуги за отчетен период 25.01.2019г. - 24.04.2019г. в общ размер
на 89,08 лв. Поради това и съгласно раздел III, чл. 2 от споразумението,
мобилният оператор начислил неустойка в размер на 77,46 лв., за която
твърди, че не надвишава размера на три месечни абонаментни такси.
Посочените суми били начислени в месечните фактури, издавани на
ответника, подробно индивидуализирани по пера в исковата молба. Предвид
липсата на изпълнение от страна на ответника, се сочи, че кредиторът се е
снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, която била връчена на
длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което на кредитора били
дадени указания да предяви настоящия иск по реда на чл. 422 ГПК.
В законоустановения срок по чл. 131 ал. 1 от ГПК ответникът, чрез
назначения особен представител, е подал отговор на исковата молба, в който
е застъпено становище за неоснователност на предявените искове. Счита за
недоказан факта, ответникът да е получавал покани да плати сумите по
фактурите. Липсват доказателства прекратяването на процесните договори,
както и предсрочната изискуемост на задълженията по договора за лизинг да
са били съобщени на длъжника. Твърди, се че фактурите не са подписани от
ответника, поради което те не установяват дължимост на посочените в тях
суми, както и далекосъобщителните услуги действително да са доставени на
ответника. Сочи, че са налице разминавания между начислените суми по
приложените фактури и претендираните с исковата молба. Неясни са начинът,
по който са формирани претендираните суми за неустойка, сумата от 55,90
лв. – сбор от 10 лизингови вноски, начислени накуп и сумата от 99,71 лв. –
разлика между цената на устройството без абонамент и преференциалната
обща лизингова цена. Последната несъответствала на посочената в договора.
Сочи се разминаване в посочената в договора за мобилни услуги обща
лизингова цена и тази в договора за лизинг. Неясен е начинът, по който е
формирана сумата от 239,63 лева във фактура № **********/25.06.2019г.
Предвид това, счита че ищецът не е бил добросъвестен по отношение на
ответника, като не го е уведомявал надлежно за размера на дължимите суми
по процесните договори. Твърди се още, че претенциите за неустойки за
предсрочно прекратяване били неоснователни и поради изтичане на срока на
договорите – съответно на 14.04.2020 г. и 04.01.2021 г., а заповедното
производство било образуване след изтичането им на 21.01.2021г. Счита, че
неплащането не води до автоматично прекратяване на договорите, а в
последните не е предвиден различен ред за прекратяването им от законовия
по чл. 87 от ЗЗД и длъжникът е следвало да бъде уведомен. Същите не
можело да считат прекратени и с връчването на препис от исковата молба,
тъй като към този момент те били вече прекратени поради изтичане на срока.
За да се произнесе по основателността на въззивната жалба,
настоящият съдебен състав обсъди доказателствата по делото, във връзка
с доводите на страните, при което приема от фактическа и правна страна
следното:
Съгласно чл. 269, изр. второ ГПК, разгледано във връзка с чл. 6, ал. 2
ГПК, по отношение проверката на правилността на първоинстанционното
4
решение, въззивният съд е обвързан от изрично посочените във въззивната
жалба въпроси, чието разрешение е провокирало въззивниците да поискат
преразглеждането им.
Видно е от присъединеното ч. гр. д. № 435/2021 г. по описа на Бургаски
районен съд, че в полза на ищеца срещу ответника е издадена заповед за
изпълнение по реда на чл. 410 ГПК за сумата, предмет на установителния иск,
която е връчена по реда на чл. 47 ГПК и искът е предявен в срока по чл. 415
ГПК.
Представени са Договор за мобилни услуги сключен между страните на
15.03.2018 г. за абонаментен план Тотал 24.99 и предпочетен номер
359**********, допълнително споразумение от 04.01.2019 г. към договора за
мобилни услуги за мобилен номер 359********** с абонаментен план Тотал
30,99; Договор за мобилни услуги сключен между страните на 14.04.2018 г. за
абонаментен план Тотал 24.99 и предпочетен номер 359*********; договор за
лизинг от 14.04.2018 г., сключен между страните, с предмет мобилно
устройство Nokia 5 Black с 23 месечни лизингови вноски в размер на 5,59
всяка. Съгласно чл. 4 от договора, лизингополучателят декларира и
потвърждава, че лизингодателят му предава устройството във вид, годен за
употреба. Представена е подписана от абоната декларация – съгласие от
същата дата, че М. Ш. е получила екземпляр от общите условия на ищеца. По
делото са приети описаните в исковата молба фактури, издадени от мобилния
оператор, представени са и Общи условия на Теленор България ЕАД за
взаимоотношения с потребителите на мобилни телефонни услуги, действали
за процесния период.
Във въззивното производство не са ангажирани допустими
доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата инстанция
фактическа обстановка, поради което настоящият съд я възприема.
При това положение е установено, че между страните са налице две
облигационни отношения, породени от договор за предоставяне на мобилни
услуги и от договор за лизинг.
Правилни са доводите на особения представител на ответника, че
оператора е длъжник по задължението за предоставяне на мобилната услуга и
той носи доказателствена тежест да установи положителния факт на
изпълнението. Въпреки това направеното възражение е неоснователно.
Видно от представените договори с тях оператора е предоставил СИМ
карта на потребителя, а че оператора има налична далекосъобщителната
мрежа е ноторно известен факт, който не подлежи на доказване в процеса.
При установяването на тези факти е налице житейска презумпция, че
операторът реално е предоставил достъп на потребителя до мрежата си.
Последващо прекратяване на този достъп, че следва да се докаже от лице
което твърди такова прекратяване, каквото не се твърди в настоящия случай.
Поради това в такава хипотеза потребителят следва да докаже, че достъпът до
мрежата му е бил ограничен. Правилни са и аргументите на първостепенния
съд, че в случая достъп е предоставен и по двата мобилни номера, защото
обратното не би обосновало сключването на допълнителното споразумение от
5
04.01.2019 г. Също така не е оспорено твърдяното от ищеца с исковата молба
частично плащане, поради което правилно първостепенния съд прима, че
същото е реално осъществено от ответника, с което последният е признал
наличието на претендираното от ищеца потребление. Всички тези аргументи
обосновават категоричния извод за неоснователност на поставеното за
разглеждане пред въззивния съд възражение.
С тези съображения настоящия съд намира, че установителния иск за
вземанията за неплатени абонаментни такси и лизингови вноски по двата
договора е основателен, поради което първоинстанционното решение в
уважителната част за тях следва да бъде потвърдено.
По отношение на уважените от първоинстанционния съд установителни
искове за вземания за неустойка следва да се съобразят следните постановки.
Действителната обща воля на страните при сключване на процесния
договор за мобилни услуги от 14.04.2018 г. досежно клаузата за неустойка
следва да се установени точно съобразно критериите на нормата на чл. 20
ЗЗД. В процесния договор е уговорена неустойка дължима единствено при
разваляне на договора, която не може да счита дължима за всяко
неизпълнение. Съобразно възприетото становище в Тълкувателно решение
№7/2013г. на ОСГТК на ВКС, неустойката при разваляне на договора е
самостоятелен и отделен вид неустойка, който може да бъде уговорен, тъй
като нормата на чл. 92 ЗЗД, която урежда неустойката дължима при
неизпълнение е диспозитивна и може да бъде дерогирана при изрично
съгласие на страните.
Това че според текста на клаузата за неустойка е използван съюзът
„или“, не следва, че нарушението на договорни задължения е самостоятелно
основание за възникване на вземането за неустойка. На стр. 2 от представения
договор за мобилни услуги от 14.04.2018 г., в същото изречение, след
цитираната част е записано, че неустойката се дължи „за всяка СИМ карта, по
отношение, на която е налице прекратяване“. Поради този текст, независимо,
че е налице използваният съюз „или“, следва да се приеме, че изричната воля
на страните е била да уговорят неустойка, която се дължи при прекратяване
на договора (разваляне), какъвто единствен смисъл може да бъде извлечен от
текста на договора.
Всяко едностранно прекратяване на договор при неизпълнение на някоя
от страните следва да се квалифицира като разваляне на договора по смисъла
на ЗЗД. Страните са свободни да уговорят условията, при които един договор
може да бъде развален, в отклонение от предвидените законови правила,
защото нормата на чл. 87 ЗЗД е диспозитивна и урежда отношенията между
страните, доколкото не е уговорено друго. Императивни са нормите
единствено на чл. 87, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД.
В настоящия случай не е предвидено автоматично прекратяване на
договора. Нито от индивидуалните уговорки, нито от общите условия може
да се направи извод, че страните са уговорили такъв вид прекратяване на
договора. При тълкуване волята на страните, за съда е категорично ясно, че се
касае за уговорки касаещи реда за разваляне на договора поради
6
неизпълнение. При това положение е известно, че при настъпване на
уговорените от страните предпоставки за кредитора възниква потестативно
право да развали договора, което се упражнява извънсъдебно, с едностранна
правна сделка, която за да породи правни последици трябва да достигне до
другата страна.
В случая данни за такова уведомление не се представят. Издаването на
фактури и неплащането им от задълженото лице, както и последователното
минимизиране на доставените мобилни услуги, включително спирането на
доставката, съчетани с уведомление, че абонатът има незаплатени
задължения, не е равносилно на уведомление за прекратяването на договорите
от доставчика по вина на потребителя.
Следва да се има предвид още, че доколкото може да настъпи разваляне
на двустранен договор с връчването на исковата молба, срокът на договорите
е изтекъл към датата на завеждане на исковото и на заповедното дело, поради
което не може да се приеме, че процесните договори са развалени с
връчванията осъществени по настоящото дело, тъй като не може да се развали
вече прекратен договор. Претендираната неустойка е уговорена само в случай
на разваляне на договора, поради което не се е осъществил фактическия
състав пораждащ вземането, а предявеният иск е неоснователен. В тази част
първоинстанционното решение следва да се отмени, а установителният иск да
се отхвърли. Казаното важи и за неустойките по лизинговия договор, тъй като
в него е формулирана неустоечна клауза със същото съдържание.
Разноски следва да се присъдят в полза на въззиваемия, съобразно
потвърдената част на съдебното решение и уважените искове, като се
преразпределят и разноските сторени пред първоинстанционния съд. Ищецът-
въззиваем следва да бъде осъден да заплати възнаграждение на особения
представител назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, тъй като до края на
въззивното производство не бе внесен депозит за възнаграждението на
особения представител.
Мотивиран от горното и на основание чл. 271 от ГПК, Бургаският
окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 670 от 12.04.2022г. по гр.д.№ 3308 по описа на
Районен съд Бургас за 2021г., в частта с която са уважени исковете с правна
квалификация чл. 422 ГПК вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД, като е признато за
установено, че М. Е. Ш., ЕГН **********, дължи на ищеца „Теленор
България“ ЕАД, ЕИК:*********, следните суми: сумата от 62,46 лева
/шестдесет и два лева и четиридесет и шест стотинки/, представляваща
неустойка при прекратяване по т. 11 б. „а“ от Договор за мобилни услуги от
14.04.2018 г. с предпочетен номер +359*********, сумата от 99,71 лева
/деветдесет и девет лева и седемдесет и една стотинки/, представляваща
неустойка за неизпълнение по договора за лизинг по т. 11 б. „б“ от Договор за
мобилни услуги от 14.04.2018 г. с предпочетен номер +359*********, и
7
сумата от 77,46 лева /седемдесет и седем лева и четиридесет и шест
стотинки/, представляваща неустойка за предсрочно прекратяване по т. 2 изр.
1 от Раздел III от споразумението, ведно със законната лихва върху
главниците, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 25.01.2021 г. до окончателното изплащане на сумата,
за които суми е издадена Заповед за изпълнение № 260306/29.01.2021 г. по ч.
гр. д. № 435/2021 г. на РС Бургас, както и в частта с която М. Е. Ш., ЕГН
********** е осъден да заплати на „Теленор България“ ЕАД, ЕИК:*********,
сума в размер на 1288,50 лв. разноски по делото, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковете с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. с чл. 92,
ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че М. Е. Ш., ЕГН **********, дължи
на ищеца „Теленор България“ ЕАД, ЕИК:*********, следните суми: сумата
от 62,46 лева /шестдесет и два лева и четиридесет и шест стотинки/,
представляваща неустойка при прекратяване по т. 11 б. „а“ от Договор за
мобилни услуги от 14.04.2018 г. с предпочетен номер +359*********, сумата
от 99,71 лева /деветдесет и девет лева и седемдесет и една стотинки/,
представляваща неустойка за неизпълнение по договора за лизинг по т. 11 б.
„б“ от Договор за мобилни услуги от 14.04.2018 г. с предпочетен номер
+359*********, и сумата от 77,46 лева /седемдесет и седем лева и
четиридесет и шест стотинки/, представляваща неустойка за предсрочно
прекратяване по т. 2 изр. 1 от Раздел III от споразумението, ведно със
законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 25.01.2021 г. до
окончателното изплащане на сумата, за които суми е издадена Заповед за
изпълнение № 260306/29.01.2021 г. по ч. гр. д. № 435/2021 г. на РС Бургас.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК М. Е. Ш., ЕГН **********, да
заплати на „Теленор България“ ЕАД, ЕИК:*********, сумата в размер на
635,90 лв. /шестстотин тридесет и пет лева и деветдесет стотинки/
представляваща разноски по исковото и заповедното дело.
ОСЪЖДА на основание чл. 47, ал. 6 ГПК „Теленор България“ ЕАД,
ЕИК:********* да заплати на адв. Теодора Русева сумата в размер на 200 лв. /
двеста лева/ представляваща възнаграждение за особен представител.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8