РЕШЕНИЕ
№ 121
гр. Русе, 18.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ЧЕТВЪРТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Мария Велкова
Членове:Силвия Павлова
Йордан Дамаскинов
при участието на секретаря Иванка Венкова
като разгледа докладваното от Мария Велкова Въззивно гражданско дело №
20254500500086 по описа за 2025 година
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „АЛЕКС ОК“ ЕООД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление: гр.В.Т., бул.“ Е.С.“ №* против решение
№1357/17.10.2024г., постановено по гр.д.№ 6061/2023г. по описа на Русенския
районен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от дружеството
против И. Г. И. иск за установяване на вземане в размер на 650 лв.,
представляващо част от дължимо обезщетение по чл.221, ал.2 от КТ по
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 5223/2023г. по описа на РС-Русе,
иск за сумата в размер на 1437 лв., представляваща частично дължимо
обезщетение по чл.221, ал.2 от КТ, както и в частта, с която е уважен
предявеният насрещен иск за заплащане на сумата в размер на 1026.60 лв.-
обезщетение по чл.224 от КТ и за сумата в размер на 138.36 лв.- обезщетение
за забава за периода 28.12.2022 г.- 24.01.2024 г. Твърди се, че решението в
обжалваните части е неправилно като постановено при съществени
процесуални нарушения и неправилно приложение на закона по
съображенията, изложени в жалбата. Претендира се отмяна на решението и
1
постановяване на ново, с което предявените от дружеството искове бъдат
уважени, а насрещните претенции да се отхвърлят. Изразява становище за
неоснователност на насрещната въззивна жалба по съображенията, изложени
в отговора.
Ответникът по жалбата И. Г. И. от гр.Русе чрез пълномощника си адв.К.Д.
е подал отговор по реда на чл.263 от ГПК, в който изразява становище за
неоснователност на въззивната жалба. Счита решението в обжалваните от
насрещната страна части за правилно и иска същото да бъде потвърдено.
Същият обжалва решението в частта, с която са отхвърлени предявените от
него искове за заплащане на обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ в размер на
2257.80 лв., по чл.224 от КТ- за сумата над 1026.60 лв. до размер на 1365.18
лв., по чл.128 от КТ- за неизплатено трудово възнаграждение в размер на 5560
лв., ведно със законните лихви върху тези суми. Излага оплаквания за
неправилност на решението в тази част и иска неговата отмяна и уважаване на
предявените искове в пълните им размери.
След преценка на доводите на страните, доказателствата по делото и
съобразно правомощията си, визирани в чл.269 от ГПК, въззивният съд
приема следното:
Жалбите са подадени от процесуално легитимирани страни в
законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради
което са допустими и подлежат на разглеждане по същество.
Производството е образувано по обективно кумулативно съединени
искове за установяване на вземане по издадена заповед за изпълнение с правно
основание чл.422 от ГПК и за заплащане на обезщетение по чл.221, ал.2 от КТ.
В производството са приети за съвместно разглеждане и насрещни искове
с правно основание чл. 128 от КТ, чл.221, ал.1 от КТ, чл. 224, ал.1 от КТ и
чл.86 от ЗЗД.
От събраните по делото доказателства е установено, че страните са били в
трудово правоотношение, породено от сключен трудов договор
№1545/31.05.2021г. като И. Г. И. е заемал длъжността „шофьор товарен
автомобил (международни превози)“, с уговорено основно трудово
възнаграждение в размер на 650 лв. и допълнително трудово възнаграждение
за прослужено време в размер на 0,6% за всяка прослужена година в
2
предприятието. В т.VІ от трудовия договора е уговорен срок за предизвестие
за прекратяването му- три месеца, еднакъв и за двете страни. Размерът на
полагаемия годишен отпуск е уговорен на 20 работни дни на основание чл.
155 от КТ и още 5 работни дни на основание чл. 156 от КТ.
С допълнително споразумение от 31.05.2022г. основното трудовото
възнаграждение на работника е променено на 710 лв. месечно. На 21.11.2022г.
И. Г. И. е депозирал молба за прекратяване на трудовото му правоотношение
„по взаимно съгласие“, която не е приета от работодателя. На 28.11.2022г. И.
Г. И. е депозирал нова молба до работодателя за прекратяване на трудовото му
правоотношение „по взаимно съгласие, считано от 28.11.2022г. В същата се
съдържа и изявление, че заявлението да се счита за едномесечно предизвестие
по чл. 326, ал.1 от КТ, ако искането му за прекратяване на трудовото
правоотношение по взаимно съгласие не бъде прието. И. И. е поискал да му
бъде оформена трудовата книжка и други необходими документи, които да му
бъдат предадени.
На 07.03.2024г. работодателят е отправил покана до И. за даване на
писмени обяснения за неявяването си на работа в периода 08.02.2023г. –
05.03.2023г., а със заповед №24/08.03.2023г. е наложил на И. Г. И.
дисциплинарно наказание „уволнение“ и е прекратил трудовото
правоотношение с него, като е посочил основание за това – чл. 330, ал.2, т.6 от
КТ – неявяване на работа в периода 08.02.2023г. до 05.03.2023г. Заповедта е
връчена на работника на 09.03.2023г.
От справка от НАП за актуалното състояние на действащите трудови
договори на И. И. е установено, че трудовото му правоотношение с
насрещната страна е прекратено на 09.03.2023г. На същата дата е прекратено
и трудовото правоотношение с „Батон транспорт България“ ЕООД,
възникнало от трудов договор, сключен на 18.11.2022г. На 09.03.2023г. И. е
сключил нов трудов договор със същото дружество.
Съгласно приетата в първоинстанционното производство съдебно-
икономическа експертиза всички дължими трудови възнаграждения на И. Г. И.
за периода до 22.11.2022г. (до когато е осигуряван в ищцовото дружество) са
изплатени чрез банкови преводи по сметката на Д* И. И.. С експертизата е
установено също, че за процесния период неизползвания платен отпуск
възлизал на 30 дни, а дължимото за него обезщетение е в размер на 1026,60лв.
3
в брутна сума, съответно 923,94лв.- чиста сума за получаване.
Според заключението на изготвената по делото почеркова експертиза,
подписът положен за „работник“ в Заповед №24 от 08.03.2023г., с която е
наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, е изпълнен от И. Г. И..
Също от него е изпълнен и подписът за „получил“ в обратната разписка, с
която заповедта му е връчена.
По депозирано от работодателя заявление по чл. 410 от ГПК е образувано
ч.гр.д.№ 5223/2023г. по описа на РРС и в полза на заявителя е издадена
заповед за изпълнение срещу длъжника И. И. за сумата от 650лв. главница,
представляваща обезщетение по чл. 221, ал.2 КТ, както и разноските в
заповедното производство. Заповедта е оспорена от длъжника с възражение,
поради което е предявен и иска за установяване на вземането на работодателя
по издадената заповед за изпълнение.
При така установените факти първоинстанционният съд е отхвърлил
предявените от работодателя искове по чл.422 от ГПК във вр.221 от КТ и по
чл.221, ал.2 от КТ и е уважил насрещните искове за заплащане на обезщетение
по чл.224 от КТ и обезщетение за забава върху сумата като е отхвърли
претенциите на И. И. за заплащане на дължимо трудово възнаграждение по
чл.128 от КТ, за част от претенцията по чл.224 от КТ и иска за заплащане на
обезщетение по чл.221,ал.1 от КТ.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че претенцията на
работодателя за заплащане на обезщетение по чл.221, ал.2 от КТ- предмет на
установителния и на осъдителния иск е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.221, ал.2 от КТ при дисциплинарно
уволнение работникът или служителят дължи на работодателя обезщетение в
размер на брутното си трудово възнаграждение за срока на предизвестието -
при безсрочно трудово правоотношение, и в размер на действителните вреди -
при срочно трудово правоотношение.
Цитираната правна норма сочи, че за да възникне в полза на работодателя
субективното право на обезщетение, в процеса следва да се установи
прекратяването на трудовото правоотношение между страните в хипотеза на
наложено дисциплинарно наказание „уволнение“. За установяване на
дисциплинарното уволнение на И. И. работодателят е представил заповед
4
№24/08.03.2023 г., връчена на И. на 09.03.2023г.
И. И. е оспорил прекратяването на трудовото му правоотношение с
насрещната страна на посоченото от работодателя основание като е възразил,
че трудовото му правоотношение е прекратено преди заповедта на
работодателя за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ – на
основание чл. 327, т.2 от КТ.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че при направеното
оспорване на основанието за търсене на имуществена отговорност на
ответника, в доказателствена тежест на работодателя е да установи в процеса
прекратяване на трудовото правоотношение поради дисциплинарно
уволнение.
Правилно районният съд е приел за неоснователен доводът на
работодателя, че липсата на оспорване на заповедта за уволнение от страна на
наказания работник, не обуславя извод за наличието на предпоставките за
възникване на правото на обезщетение за работодателя по чл. 221, ал.1 от КТ.
Правилно е прието, че е налице конкуренция на права и съдът следва да
извърши преценка коя от страните по трудовото правоотношение първа
законосъобразно е направила изявление за прекратяването му.
От доказателствата по делото- писмени молби, съдържащи се в трудовото
досие на И. И., е установено, че същият е изявил повторно желание за
прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие и е направил
волеизявление при липса на съгласие за това от работодателя, молбата да се
счита за едномесечно предизвестие по чл. 326, ал.1 от КТ. Молбата е с дата
28.11.2022г. и с оглед липсата на друга, следва да се приеме, че на същата до
работодателят е достигнало обективираното в молбата изявление на
ответника. Правото на работника да прекрати трудовото правоотношение с
отправяне на предизвестие е потестативно и поражда действие с достигането
на писменото изявление до адресата- работодателя. Прекратяването на
трудовото правоотношение на основание чл. 326 от КТ настъпва с изтичането
на срока на предизвестието и издадената заповед от работодателя за
прекратяване на трудовото правоотношение следва само да констатира това
настъпило прекратяване, а не е акт, обуславящ прекратяването.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че трудовото
правоотношение между страните е прекратено на 28.12.2022г.- преди
5
иницииране на производството за налагане на дисциплинарно наказание и
издаването на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение от
работодателя. Обстоятелството, че работника не е спазил уговорения в
трудовия договор срок на предизвестие, поражда други правни последици, но
не и субективното право на работодателя, визирано в чл.221, ал.2 от КТ. С
оглед на това правилно първоинстанционният съд е отхвърлил предявените от
работодателя искове- установителен за сумата от 650 лв. и осъдителен – за
сумата в размер на 1437 лв. като неоснователни.
В тази част решението не страда от наведените в жалбата пороци, същото
е правилно и следва да бъде потвърдено.
Решението е правилно и в частта, с която в полза на И. И. е присъдено и
обезщетение по чл.224 от КТ- за неизползван платен годишен отпуск.
Установено е, че трудовото правоотношение между страните е
прекратено, считано от 28.12.2022г., поради което за работника е възникнало
субективното право на обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск,
регламентирано в чл.224 от КТ. С приетата експертиза е установено, че И. има
право на обезщетение за 30 дни неизползван платен годишен отпуск и е
установен неговия размер. Правилно първоинстанционният съд е уважил тази
претенция съгласно приетата по делото експертиза, тъй като заключението на
вещото лице е обосновано и не е оспорено от страните. В тази част решението
не страда от наведените пороци и следва да се потвърди.
Неправилно обаче върху дължимото обезщетение по чл.224 от КТ е
присъдено обезщетение за забава. Вземането за обезщетение по чл.224 от КТ
възниква с факта на прекратяване на трудовото правоотношение между
страните, но за да изпадне работодателя в забава следва да е налице покана. В
настоящият случай няма наведени нито твърдения, нито са релевирани
доказателства за изпратена покана за плащане, поради което не е налице
основание за присъждане на обезщетение за забава за периода от 28.12.22г. до
завеждане на иска. В тази част решението е неправилно и следва да се отмени
и да се постанови ново, с което искът по чл.86 от ЗЗД се отхвърли.
С обжалваното решение първоистанционният съд е отхвърлил
предявеният насрещен иск за заплащане на неплатени трудови
възнаграждения по съображения, че всички дължими трудови възнаграждения
са платени на И. И. чрез превод по банковата сметка на трето лице, за което
6
той изрично е дал съгласие. Този извод е необоснован, тъй като не
кореспондира с приетите по делото доказателства.
Съгласно разпоредбата на чл.242 от КТ положеният труд по трудово
правоотношение е възмезден, поради което в процеса в доказателствена
тежест на работодателя е да установи, че е изпълнил задължението си
по чл.128, т.2 от КТ- да заплаща уговореното трудово възнаграждение за
извършената работа по един от начините, посочени в чл.270, ал.3 от КТ: в
предприятието, където се извършва работата, авансово или окончателно всеки
месец на два пъти, лично на работника или служителя по ведомост или срещу
разписка или по подадено писмено искане - на негови близки; да преведе
сумата на влог в посочената банка по писмено искане на работника или
служителя.
В настоящият случай са наведени твърдения за изпълнение на
задължението от страна на работодателя чрез извършване на парични преводи
по банкова сметка на трето лице, за което И. И. дал съгласие. Тези доводи не са
подкрепени с писмени доказателства, нито с признание от насрещната страна.
От данните по делото е видно, че И. И. е дал съгласие за изплащане на
дължимите му се командировъчни пари по банковата сметка на Д.П., което
съгласие е обективирано върху приетото по делото уведомление за номерът на
банковата сметка на третото лице. Няма доказателства същият да е дал
съгласие по същата сметка да се превежда и дължимото му се трудово
възнаграждение, поради което плащането от страна на работодателя не е
надлежно и не погасява задълженията му по чл.128, т.2 от КТ. Поради това
работодателят дължи на И. И. неплатените трудови възнаграждения за
периода м.май 2021г.- м. ноември 2022г., които съгласно експертизата възлизат
на нетна сума от 9397.14 лв. С оглед на това предявеният иск се явява
основателен и следва да бъде уважен в претендирания размер от 5560 лв.-
чиста сума за получаване.
Предвид изложеното решението в частта, с която е отхвърлен иска за
заплащане на неплатено трудово възнаграждение следва да бъде отменено
като вместо него се постанови ново решение, с което искът се уважи в
претендирания размер.
Решението в частта, с която е отхвърлен предявеният от И. И. иск за
заплащане на обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ е правилно.
7
Разпоредбата на чл.221, ал.1 от КТ урежда имуществената отговорност на
работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение от работника
или служителя без предизвестие в случаите по чл.327, ал.1, т.2, 3 и 3а от КТ.
По делото няма доказателства за прекратяване на трудовото правоотношение
на посочените в цитираната правна норма основания, поради което не е налице
основание за ангажиране на имуществената отговорност на работодателя на
това основание. Искът е неоснователен и правилно е отхвърлен.
Неправилността на решението в горепосочените части обуславя промяна
в присъдените разноски зяа първоинстанционното производство.
Предвид неоснователността на исковете на работодателя същият няма
право на разноски за първоинстанционното производство. В полза на
насрещната страна следва да се присъдят направените разноски за
първоинстанционното производство съобразно уважената част от исковете
или допълнително сумата от 650 лв.- платено адв. възнаграждение.
Съгласно чл.78 от ГПК разноските за въззивното производство са в
тежест на жалбоподателя.
Ответникът по жалбата е направил разноски за производството в размер
на 2000 лв.- платено адв. възнаграждение за защита срещу въззивната жалба и
за защита по насрещната въззивна жалба поравно. Насрещната страна е
направила възражение за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК. Съдът
намира, че възражението е неоснователно предвид фактическата и правна
сложност на спора, обема на осъществената защита и цената на исковете,
поради което в полза на И. И. следва да се присъдят разноски за въззивното
производство в размер на 2000 лв.
Жалбоподателят дължи и заплащане на държавна такса в размер на
222.40 лв.- върху размера на дължимото трудово възнаграждение.
По изложените съображения Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 1357/17.10.2024г., постановено по гр.д.№
6061/2023 г. по описа на Районен съд-Русе в частта, с която е отхвърлен
8
предявеният от И. Г. И. от гр.Русе против „Алекс Ок“ ЕООД- гр.В.Т., ЕИК
********* иск за сумата в размер на 5560 лв., представляваща неплатени
трудови възнаграждения за периода м. юни 2021г- м. ноември 2022г., както и в
частта, с която „Алекс Ок“ ЕООД- гр.В.Т. е осъдено да заплати на И. Г. И. от
гр.Русе сумата в размер на 138.36 лв.- обезщетение за забава върху
обезщетението по чл.224 от КТ и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „АЛЕКС ОК“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление: гр.В.Т., бул.“Ем. С.“ №* да заплати на И. Г. И., ЕГН **********
от гр.Р., ул.“Ст. Ст.“ №** сумата в размер на 5560 лв.- чиста сума за
получаване, представляваща неплатени трудови възнаграждения за периода м.
юни 2021г- м. ноември 2022г., ведно със законната лихва, считано от
25.01.2024г. до окончателното плащане.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от И. Г. И., ЕГН ********** от гр.Русе, ул.“Ст.
Ст.“ №** против „Алекс Ок“ ЕООД- гр.В.Т. иск за сумата в размер на 138, 36
лв.- обезщетение за забава на плащането на обезщетението по чл.224 от КТ за
периода 28.12.2022г.-24.01.2024г.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалите обжалвани части.
ОСЪЖДА „АЛЕКС ОК“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление: гр.В.Т., бул.“Ем. С.“ №6 да заплати на И. Г. И., ЕГН **********
от гр.Р., ул.“Ст. Ст.“ №** сумата в размер на 650 лв.- разноски за
първоинстанционното производство, както и сумата в размер на 2000 лв.
разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА „АЛЕКС ОК“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление: гр.В.Т., бул.“Ем. С.“ №* да заплати по сметка на Окръжен съд-
Русе държавна такса в размер на 222.40 лв.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
9
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10