Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 20.06.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, IV „Г” въззивен състав в публично заседание на двадесети
март през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Д.
ПОПКОЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
мл.с-я БОРЯНА ПЕТРОВА
при секретаря Антоанета
Петрова, като разгледа докладваното от мл. съдия Петрова в.гр.д. № 11953 по описа на СГС за 2017г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. ГПК
С решение № 156243, постановено на 26.06.2017г. по гр.д.
№ 14365/2015г.
по описа на Софийски районен съд, ГО,
68 състав, е бил отхвърлен
предявеният от „П.Г.“ ЕАД против „И.М.“ АД иск с правно основание чл. 266, ал.1
от ЗЗД, във вр. с чл.286, ал.1 от ТЗ за
сумата от 4 408,70 лева, представляваща възнаграждение за извършване на строително – монтажни работи,
съгласно издадена фактура № **********/30.07.2010г. и протокол №1/29.07.2010г.
Ищецът „П.Г.“ ЕАД е осъден да
заплати на ответника сумата от 1038,61 лева, представляваща съдебно – деловодни
разноски пред първа инстанция.
Недоволен от така постановеното
решение, ищецът „П.Г.“ ЕАД го обжалва в срок с въззивна жалба. Поддържа, че
същото е неправилно и необосновано, т.к. първоинстанционният съд погрешно е
приел за недоказана предявената искова претенция. Твърди по делото категорично
да е установено, че страните са се намирали в търговски отношения, произтичащи
от извършени СМР на обект: „Направа на пътна основа пред блок в кв. М.Л.“.
Поддържа, че всички уговорени и надлежно възложени за изпълнение СМР са били
изпълни и приети съгласно приложен по делото двустранен протокол №1/29.07.2010г
и издадена фактура № **********/30.07.2010г. Твърди, че неправилно съдът не е
взел предвид заключението на изготвената по делото ССчЕ, от която се
установява, че процесната фактура е осчетоводена при ответника, предвид
обстоятелството, че редовността на счетоводните записвания е предпоставка за
доказателствената сила на същите, което при условията на пълно и главно
доказване ищецът твърди да е установил. Ето защо намира изводът на СРС за
неоснователност на ищцовата претенция за неправилен и моли въззивият съд да
постанови решение, с което да отмени изцяло атакувания съдебен акт, а
предявения иск - да уважи.
Въззиваемата страна, „И.М.“ АД, в
срока по чл. 263 от ГПК е депозирала отговор и е взела становище по въззивната
жалба, като твърди същата да е неоснователна, а атакуваното с нея решение - правилно и законосъобразно. Заявява, че
процесният протокол № 1 от 29.07.2010г. не е подписан от служители на
ответника, както и че същият не установява неговата пасивна процесуална
легитимация, предвид обстоятелството, че
в протокола е отразено като инвеститор „И.“, докато наименованието „И.“ е част
от фирмените наименования на още
няколко, вписани в ТР дружества. Изтъква, че съобразно приетата по делото
съдебно – почеркова експертиза, категорично е установено, че подписът, положен на
получател и почеркът, с който е изписано името „Б.Р.“, върху нея не са
изпълнени от изпълнителния директор, представляващ ответника към 2010г. – Б.Р..
По тези причини моли обжалваното решение, като правилно и обосновано, да бъде
потвърдено от настоящата въззивна инстанция.
Въззивната жалба е подадена в съответния срок, от
легитимирана страна, срещу съдебен актов, който подлежи на обжалване и като
процесуално допустима, следва да се разгледа по същество.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от
посоченото в жалбата.
При изпълнение правомощията си по
чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и
допустимо. Не е допуснато нарушение на
императивни материални норми, за правилното прилагане, на които въззивният съд
също следи служебно. По отношение
правилността му, по наведените от въззивника – ищец доводи за неправилност на
първоинстанционното решение, настоящият състав приема от фактическа страна следното:
По делото са приети като писмени доказателства
фактура № **********/30.07.2010г., двустранен
протокол №1/29.07.2010г. и писмо с изх.№ 1510-00-437 А1/ 24.03.2017г. от НАП –
офис „М.“. От представеното от НАП – М.
писмо се установява, че за лицата, подписали протокол №1/29.07.2010г. за
ответника – Л.Ц. и Я.А.няма данни да са били назначавани на трудов договор при
„И.М.“ АД за 2010г.
Изготвена и приета е
съдебно-счетоводна експертиза, според която фактура № **********/30.07.2010г. е
осчетоводена в търговските книги и на двете дружества и по нея няма извършени
плащания.
От приетата по делото съдебно-почеркова
експертиза се установява, че подписът, положен на получател и почеркът, с който
е изписано името „Б.Р.“ върху фактура № **********/30.07.2010г. не са изпълнени от изпълнителния директор,
представляващ ответника към 2010г. – Б.Р..
Поради това, при така установените
факти, съдът приема следното от правна страна:
Съдът е сезиран с иск с правна квалификация чл. 266, ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл.286, ал.1
от ТЗ. При така приетата права квалификация в тежест на изпълнителя е да докаже
съгласно чл.154, ал.1 от ГПК наличие на сключен договор, изпълнение на
възложената му работа, съгласно поръчката на възложителя, както и приемане на
работата. Договорът за изработка е неформален и може да бъде доказан с всички
допустими доказателствени средства при съобразяване на ограниченията на чл.164,
ал.1, т.3 от ГПК. Съобразно съдебната практика приемането на възложената работа
по смисъла на чл.264, ал.1 от ГПК може да бъде извършено както с изрично
изявление, че изработеното отговаря на възложеното, така и с конклудентни
действия – с подписване от възложителя на издадена от изпълнителя фактура, осчетоводяването на такава и включването й в
дневника за продажби по ДДС ползване на данъчен кредит.
За да отхвърли предявения иск,
първоинстанционният съд е приел, че ищецът по спора не е установил при
условията на пълно и главно доказване, че между страните е бил сключен валиден
договор за изработка, по който ищецът да е извършил фактурираните дейности. Първоинстанционният съд е приел, че
ответникът успешно е успял да обори доказателствената сила на фактура № **********/30.07.2010г.
като частен свидетелстващ документ, предвид данните от изслушаната и приета по
делото съдебно – почеркова експертиза, което е довело до изключването й от
доказателствения материал по делото.
При съвкупния анализ на
доказателствата по делото по реда на чл. 12 и чл.235 ал.2 от ГПК, настоящият
състав, също като първоинстанционния съд намира предявената ищцова претенция за
неоснователна.
От ангажираните по делото
доказателства не би могъл да се направи несъмнен извод, че действително между
страните е възникнало процесното договорно отношение, по силата на което
ответникът да се е задължил, след като е приел възложената и извършена от ищеца
работа, да заплати съответната й стойност.
Представената фактура № **********/30.07.2010г.
категорично не следва да се цени като
годно доказателство в настоящия спор, доколкото на същата е придаден вид, че е
подписана от представляващия ответното дружество изпълнителен директор, без
това действително това да е така.
По делото е представен протокол №1
от 29.07.2010г. (акт 19), който сам по себе си не обосновава ищцовата
претенция, доколкото на първо място не се установява същият да е съставен точно
за конкретния ответник, т.к. в текста му се сочи като инвеститор „И.“, а от справка
в ТР се установява, че тази дума съдържат в наименованието си общо 5 търговски дружества. Освен това, видно
от постъпилото от НАП писмо – на л.45 от първоинстанционното дело, лицата които
е отбелязано, че са подписали протокола за ответника – Л.Ц. и Я.А., не са били
назначавани на трудов договор при „И.М.“ АД, нито пък има данни да са
представлявали дружеството към процесния период.
Единствено от изготвената по
делото съдебно – счетоводна експертиза
се установява, че процесната фактура е осчетоводена и вписана в счетоводните
книги и на двете дружества, страни по спора. Съгласно Решение № 67 от 31.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 631/2014
г., II т. о., ТК е предвидено, че: “Процесуалноправният
въпрос за доказателственото значение на неподписаната
от купувача фактура е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС,
обективирана в множество съдебни решения, постановени по реда на чл.
290 ГПК - решение № 114/26.07.2013
г., решение
№ 46/27.03.2009 г. по т. д. № 454/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 42/19.04.2010
г. по т. д. № 593/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 166/26.10.2010
г. по т. д. № 991/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 23/07.02.2011
г. по т. д. № 588/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 30/08.04.2011
г. по т. д. № 416/2010 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др. Съгласно постоянната
съдебна практика, първичните счетоводни документи и вписванията в счетоводните
книги следва да се преценяват от съда според тяхната редовност и съобразно
другите доказателства по делото. Фактурата е частен свидетелстващ документ и при липсата на подпис за получател
от лице, което е отговорно да оформи съответната стопанска операция, тя не
представлява годно доказателство за извършени фактически действия по получаване
и приемане на стоките, нито пък доказателство за облигационна обвързаност между
страните по силата на неформални договори за търговски продажби. … Отразяването
на фактурата в счетоводството на купувача, включването й в дневника за
покупко-продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата съгласно ЗДДС
представлява недвусмислено признание
на задължението и доказва неговото съществуване. Неподписаната от получателя фактура, която не е отразена в
счетоводните регистри на двете страни, не е вписана в дневниците за
покупко-продажби и справките - декларации по ЗДДС
и по която не е ползван данъчен кредит от задължената страна сама по себе си не
установява получаване на стоката, нито доказва сключване на договор за
търговска продажба“. В този смисъл и като
съобрази, че осчетоводената фактура е неистински документ и че по делото лисват
каквито и да било данни представляващия дружеството – ответник изпълнителен
директор да е подписвала декларации, съгласно ЗДДС, с което да е признала процесното
задължение, не би могло да се приложи разпоредбата на чл.301 от ТЗ. Така и Определение №855 от 19.11.2012г. на ВКС по
т.д. № 959/2011г. на II т.о.,ТК, според което извършеното осчетоводяване в
счетоводството на ответника на неистинската фактура, може да бъде ценено наред
с останалите доказателства по делото, като своеобразно извънсъдебно признание.
В настоящия случай липсват каквито и да било други разписки или счетоводни
документи или такива, изходящи от страните, които ада обосноват правния извод,
че процесната сделка е била сключена.
По изложените съображения,
настоящият състав намира, че между страните не е бил сключен валиден договор за
изработка, по който ищецът да е извършил фактурираните дейности, поради което първоиснтанционното
решение се явява правилно и следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба срещу
него като неоснователна, следва да бъде оставена без уважение.
По разноските:
При този изход на спора пред
въззивната инстанция право на разноски има въззиваемата страна. Тя е направила такова
искане и предвид диспозитивния характер на производството разноски за
настоящата инстанция, изразяващи се в юрисконсултско възнаграждение, следва да
й бъдат присъдени в размер на 100 лева.
Предвид изложените съображения, СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ
СЪД, IV Г въззивен състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 156243,
постановено на 26.06.2017г. по гр.д. № 14365/2015г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 68 състав.
ОСЪЖДА П.Г. ЕАД с
ЕИК: ******** на основание чл.78, ал.8 от ГПК да заплати на И.М. АД с ЕИК: ********
сумата от 100 (сто) лева, юрисконсултско възнаграждение пред настоящата инстанция.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване по аргумент от чл.
280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: