Решение по дело №1405/2020 на Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

 

№V-232

 

18.11.2020 г., гр. Бургас

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

            Окръжен съд – Бургас, II гражданско отделение, въззивен граждански състав, в открито заседание на деветнадесети  октомври две хиляди и двадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСЕН ПАРАШКЕВОВ

ЧЛЕНОВЕ: 1. ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА

2. мл. с. ДИАНА АСЕНИКОВА-ЛЕФТЕРОВА

 

            при секретаря Таня Михова, като разгледа докладваното от младши съдия Асеникова-Лефтерова въззивно гражданско дело № 1405 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

                Производството е по реда на чл. 294 ГПК и е второ по ред въззивно, след като с Решение № 24 от 11.06.2020 г. по гр. д. № 3108/2019 г. на ВКС, II г. о. е обезсилено Решение № 34 от 25.04.2019 г. по гр. д. № 213/2019 г. на Окръжен съд – Бургас и делото е върнато на друг състав на Окръжен съд – Бургас за ново разглеждане с даване на задължителни указания.

                Постъпила е въззивна жалба на Т.А.Р., ЕГН **********, и В.П. Р., ЕГН **********, двамата с адрес: ***, против Решение № 2494 от 03.12.2018 г. по гр. д. № 4642/2017 г. по описа на Районен съд – Бургас, с което: е ПРИЗНАТО ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Т.А.Р., ЕГН ********** *** и В.П. Р., ЕГН ********** ***, че И.И.Я., ЕГН **********,***, П.И.С., ЕГН ********** ***, Д.И.П., ЕГН ********** *** и Т.И.Ц., ЕГН  ********** ***, са собственици на реална част от поземлен имот с идентификатор 47202.501.1215 по КК и КР, одобрени със Заповед № РД-18-22/24.03.2016г. на ИД на АГКК с адрес на имота: с. Маринка, целия с площ от 2009 кв. м., която реална част е с площ от 915 кв. м. и е в границите, защриховани с жълто в скица-приложение № 5 на вещото лице по съдебно – техническата експертиза; ОСЪДЕНИ са Т.А.Р., ЕГН ********** *** и В.П. Р., ЕГН **********,*** да предадат на И.И.Я., ЕГН  ********** ***, П.И.С., ЕГН  ********** ***, Д.И.П., ЕГН ********** *** и Т.И.Ц., ЕГН ********** ***, владението върху собствената им реална част от поземлен имот с идентификатор 47202.501.1215 по КК и КР, одобрени със Заповед № РД-18-22/24.03.2016г. на ИД на АГКК с адрес на имота: с. Маринка, целия с площ от 2009 кв. м., която реална част е с площ от 915 кв. м. и е в границите, защриховани с жълто в скица-приложение № 5 на вещото лице по съдебно – техническата експертиза.

            Във въззивната жалба са изложени оплаквания, че първоинстанционният съд не е извършил надлежна проверка дали ищците са собственици на процесния имот. Твърди се, че ищците не са доказали, че техен наследодател е бил собственик на процесния имот, който да е бил отчужден от държавата и да подлежи на реституция по реда на ЗВСОНИ. Поддържа се, че влязлото в сила решение по гр. д. № 1326/2007 г. на Районен съд – Бургас няма сила на пресъдено нещо по отношение на ответниците по настоящото дело поради липсата на вписване на исковата молба и решението по делото, както и поради липсата на идентичност между предмета на спора по това дело и предмета на извършената в хода на процеса разпоредителна сделка. Посочва се, че установителното решение по гр. д. № 1326/2007 г. на Районен съд – Бургас не представлява годен титул за собственост. Поддържа се, че процесният терен е държавна собственост съгласно ЗСПЗЗ. Излагат се съображения, че имотът се държи от ответниците на правно основание, тъй като същите са закупили селскостопански постройки и обслужващото ги съоръжение, което съществува на място и се ползва съгласно чл. 64 ЗС. Въззивниците молят съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Претендират за присъждане на разноски.

            В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК по делото е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от въззиваемите, които я оспорват като неоснователна и излагат доводи в подкрепа на изводите на първоинстанционния съд. Молят съда да потвърди обжалваното решение.

            Въззивната жалба е подадена против подлежащ на обжалване съдебен акт, в законовия срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежно упълномощен представител легитимирани лица, които имат правен интерес от обжалване, и съдържа необходимите реквизити по чл. 260, ал. 1, т. 1, 2, 3, 4 и 7 ГПК и чл. 261, т. 1 и 4  ГПК, поради което е процесуално допустима.

            В съдебно заседание въззивниците се представляват от адвокат Димитров, който поддържа въззивната жалба. Счита, че и след отменителното решение на ВКС и дадените от съда указания въззиваемите-ищци не са доказали при условията на пълно и главно доказване, че наследодателят им е бил собственик на процесния имот, който да е бил отчужден по реда на някой от предвидените в ЗВСОНИ закони, както и че този имот е бил надлежно реституиран в тяхна полза по реда на ЗСПЗЗ.

            В съдебно заседание въззиваемите се представляват от адвокат Пенева, която поддържа отговора на въззивната жалба. Счита, че силата на пресъдено нещо на влязлото в сила установително решение се простира не само върху собствеността на земята, но и върху съоръжението, по отношение на което са били наведени възражения при разглеждане на делото.

            Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

            Производството пред Районен съд – Бургас е образувано по искова молба на И.И.Я., П.И.С., Д.И.П. и Т.И.Ц. против Т.А.Р. и В.П. Р. за приемане за установено, че ищците са собственици на реална част от поземлен имот с идентификатор 47202.501.1215 по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-22/24.03.2016г. на ИД на АГКК, с адрес на имота: с. Маринка, целия с площ от 2009 кв. м., която реална част представлява площ от 915 кв. м., заключена между точките, обозначени с букви ABCDEF по приложената към исковата молба скица, и (съобразно уточнението на исковата молба) защрихована с жълто в приложение № 5 към заключението на вещото лице Веселина Георгиева, както и за осъждане на ответниците да предадат на ищците владението върху така индивидуализираната реална част от имота. В исковата молба са изложени твърдения, че правото на собственост на ищците е признато с влязло в сила съдебно решение № 1480 от 08.12.2008 г. по гр. д. № 1326/2007 г. на Районен съд – Бургас, по сила на което недвижим имот, представляващ терен с площ от 2450 кв. м., част от бивш парцел I-78 в бивш кв. 45 по плана на с. Маринка от 1945 г., им е реституиран, а впоследствие е урегулиран и обособен в УПИ V-5010439 в кв. 40 по ПУП-ПРЗ на с. Маринка, отреден за „смесено предназначение“, целия с площ от 2009 кв.м. Поддържа се, че част имота се ползва без правно основание от ответниците, които твърдят, че черпят права по силата на нотариален акт за придобиване на селскостопански обект – силажохранилище, представляващо едноетажна масивна сграда със застроена площ от 1386 кв. м. Ищците поддържат, че посочената сделка е нищожна поради липса на предмет, тъй като такава едноетажна сграда не съществува.

            Предявени са активно и пасивно субективно съединени искове с правно основание чл. 108 ЗС.

            В срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответниците, които оспорват исковата молба. Излагат доводи, че влязлото в сила решение по гр. д. № 1326/2007 г. на Районен съд – Бургас няма сила на пресъдено нещо по отношение на тях поради липсата на идентичност между предмета на спора по това дело и предмета на извършената в хода на процеса разпоредителна сделка. Посочват че, установителното решение не представлява годен титул за собственост. Оспорват твърденията на ищците, че праводателят им е притежавал собственост, която да е била одържавена и възстановена по реда на ЗВСОНИ. Навеждат съображения, че процесният терен е държавна собственост, която не може да бъде придобита по давност.

            Съобразно указанията, дадени с обезсилващото Решение № 24 от 11.06.2020 г. по гр. д. № 3108/2019 г. на ВКС, II г. о., исковата молба е оставена без движение като нередовна, като на ищците-въззиваеми са дадени указания да посочат фактите, от които произтича правото на собственост върху процесния имот преди отнемането му в полза на държавата, както и фактите, обуславящи възстановяването на правото на собственост върху процесния имот по някой от реституционните закони.

            С молба вх. № 13195/31.07.2020 г. ищците-въззиваеми И.И.Я., П.И.С., Д.И.П. и Т.И.Ц. са изложили твърдения, че са собственици на процесния недвижим имот в качеството им на наследници на П.И.Д., починал на 14.06.1968г., оставил за законен наследник сина си Иван П. Дончев, който от своя страна, след смъртта си на 19.10.2007 г. е оставил за наследници ищците по делото. Твърди се, че П.И.Д.е придобил процесния имот по давност, тъй като го е владял в продължение на повече от десет години преди 1961 г., като владението му не е оспорвано и прекъсвано. Поддържа се, че П.И.Д.е упражнявал фактическата власт върху имота с намерението да държи вещта като своя несъмнено, спокойно и явно в продължение на повече от 10 години, поради което е станал собственик на основание изтекъл давностен срок. Излагат се твърдения, че правото му на собственост на това основание е признато с Решение № 1480/08.12.2008 г. по гр. д. № 1326/2007 г. на Бургаския районен съд поради наличието на предпоставките на чл. 2 от ЗВСОНИ за възстановяването на собствеността, а именно: имотът е бил собственост на наследодателя на страните преди отнемането му; същият е съществувал към датата на постановяване на съдебното решение като обект на собственост във вида, в който е бил отчужден; наследодателя на ищците не е бил обезщетен при отчуждаването; към датата на влизане в сила на ЗВСОНИ и на постановяване на съдебното решение имотът не е бил лична или кооперативна собственост, а е бил собственост на държавата, общината, обществена организация или техни фирми или еднолични търговски дружества по чл. 61 от ТЗ. Поддържа се, че при наличието на посочените предпоставки ищците са признати за собственици на процесния имот на основание чл. 97 от ГПК (отм.) във връзка с чл. 2 от ЗВСОНИ.

            С молба вх. № 260949/31.08.2020 г. ответниците-въззивници Т.А.Р. и В.П. Р. са заявили, че изложените твърдения и доводи за придобиване на собствеността от ищците върху процесният имот повтарят изцяло заявеното в исковата молба, като не се сочат нови факти и обстоятелства. Твърдят, че по тях са взели отношение с отговора на исковата молба, като са ги оспорили своевременно и обосновано. Посочват, че поддържат изцяло заявеното в отговора на исковата молба.

            С Решение № 1480 от 08.12.2008 г. по гр. д. № 1326/2007 г. на Районен съд – Бургас, влязло в сила на 31.12.2008 г., е прието за установено по отношение на ЗКПУ „Съгласие“, със седалище и адрес на управление: с. Маринка, община Бургас, че ищците И.И.Я., П.И.С., Д.И.П. и Т.И.Ц. са собственици на терен от 2 450 кв. м., представляващ бивш парцел I-78 в бивш кв. 45 по плана на с. Маринка от 1945 г., с бивши граници: парцел II-74 на наследниците на Иван Ганев, парцел III – на наследниците на К.Б., и улици от три страни, понастоящем попадащ върху УПИ II-221 (отреден за стопански двор) в кв. 40 по плана на с. Маринка от 1973 г., целият УПИ с площ 24 810 кв. м.

            Не се спори между страните, че в хода на производството по гр. д. № 1326/2007 г. на Районен съд – Бургас с нотариален акт № 153 от 29.10.2007 г. на нотариус Ангел Николов ЗКПУ „Съгласие“ е продала на Т.А.Р. следните недвижими имоти: 1) Селскостопански обект – телчарник № 1, представляващ едноетажна масивна сграда с площ от 196 кв. м., построена в УПИ II-221 в кв. 40, целият с площ от 24 810 кв. м., представляващ стопански двор, собственост на Държавен поземлен фонд и физически лица, находящ се в землището на с. Маринка, общ. Бургас, при граници: от трите страни – улици и УПИ III-423; 2) Селскостопански обект – телчарник № 2, представляващ едноетажна масивна сграда с площ от 196 кв. м., построена в УПИ II-221 в кв. 40, целият с площ от 24 810 кв. м., представляващ стопански двор, собственост на Държавен поземлен фонд и физически лица, находящ се в землището на с. Маринка, общ. Бургас, при граници: от трите страни – улици и УПИ III-423; 3) Селскостопански обект – силажовместилище, представляващ едноетажна масивна сграда, със застроена площ от 1386 кв. м., построен в УПИ II-221 в кв. 40, целият с площ от 24 810 кв. м., представляващ стопански двор, собственост на Държавен поземлен фонд и физически лица, находящ се в землището на с. Маринка, общ. Бургас, при граници: от трите страни – улици и УПИ III-423.

            Въз основа на влязлото в сила решение по гр. д. № 1326/2007 г. на Районен съд – Бургас по реда на чл. 587, ал. 1 ГПК е съставен констативен нотариален акт № 47 от 24.02.2010 г. за право на собственост върху недвижим имот, възстановен по реда на ЗВСОНИ, по силата на който ищецът Д.И.П. е признат за собственик на ¼ идеална част от ПИ № 439 в кв. 40 по действащия план на с. Маринка, целият с площ 2 450 кв. м., представляващ бивш парцел I-78 в бивш кв. 45 по плана на с. Маринка от 1945 г.  

            Въз основа на влязлото в сила решение по гр. д. № 1326/2007 г. на Районен съд – Бургас и съставения констативен нотариален акт № 47 от 24.02.2010 г. е издадена по реда на чл. 16, ал. 5 ЗУТ Заповед № 2188 от 01.09.2015 г. на Директора на Дирекция „Строителство“ при Община Бургас, с която И.И.Я., П.И.С., Д.И.П. и Т.И.Ц. са определени за собственици на УПИ V-5010439, целият с площ от 2009 кв.м. по ПУП-ПРЗ на с. Маринка, отреден за „смесено предназначение“, при граници: север – улица, изток – улица, юг – УПИ VI-5010430 и УПИ IV-5010477, запад – УПИ IV-5010477, а Община Бургас е придобила в собственост отстъпените й за инфраструктура 441/2450 ид. ч. от неурегулиран ПИ № 439 в кв. 40 по кадастралния план на с. Маринка, целият с площ от 2 450 кв. м., при съседи: север – улица, изток – улица, юг – УПИ II-221, запад – УПИ II-221.

            По делото е приложено писмо изх. № 1310/12.09.2014 г. на Областна дирекция „Земеделие“ – гр. Бургас, адресирано до Т.А.Р., с което го уведомяват за реда и необходимите документи за закупуване на държавна земя към сгради „телчарник № 1“, „телчарник № 2“ и „силажовместилище“, представляващи имущество на заличени организации по § 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ, находящи се в УПИ II-221 в кв. 40 по плана на с. Маринка, общ. Бургас.

            По делото е изготвено заключение на вещото лице по назначената съдебно-техническа експертиза, което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено. От него се установява, че за с. Маринка са били одобрени три регулационни плана – от 1945 г., 1973 г. и 2012 г., както и частични изменения, засягащи процесния имот. По плана от 1945 г. процесният имот е съставлявал парцел ІХ-78 в кв. 45, записан в разписния лист на наследниците на И.Д., като за него няма записано изрично отреждане, но той е един от множеството парцели в квартала, обособени за индивидуално жилищно застрояване. Посочено е, че с Постановление на Министерския съвет № 216/1961 г. кв. 43 и кв. 45 са изключени от регулацията и са отредени „за спомагателен стопански двор“. По плана от 1973 г. имотът попада в кв. 40 – целият отреден „за стопански двор“, но по-голямата част от имота попада в ивица покрай уличната регулация, отредена за „задължително озеленяване“. Със Заповед № 2189/14.08.2009 г. на Кмета на Община Бургас, издадена въз основа на решение по гр. д. № 1326/2007 г. на Районен съд – Бургас, е одобрено допълването на кадастралния план на с. Маринка, кв. 40, с нов ПИ пл. № 439, с площ от 2 450 кв. м. по границите му от плана от 1945 г. С Решение № 11-10/26.06.2012 г. на Общинския съвет – гр. Бургас е одобрена „Актуализация на ПУП-ПРЗ и разширение на с. Маринка“, по който план процесният имот е отреден за УПИ V-5010439 в кв. 40 „за смесено предназначение“, а площта му е редуцирана съгласно чл. 16, ал. 1 ЗУТ от 2 450 кв. м. на 2 009 кв. м. Със Заповед № РД-18-22/24.03.2016 г. на Изпълнителния директор на АГКК е одобрена кадастрална карта за с. Маринка, в която процесният имот е въведен с идентификатор 47202.501.1215., идентичен с УПИ № 439 в кв. 40 по регулационния план на с. Маринка от 2012 г. Вещото лице посочва още, че през 1994 г. за стопанския двор на с. Маринка е бил изработен парцеларен план по чл. 45 ППЗСПЗЗ, като за всяка стопанска сграда е определена прилежаща площ съгласно Наредбата за размера на необходимата земя при изграждането на строителни обекти, приета с ПМС № 41/23.11.1982 г., но за силажовместилището няма определена прилежаща площ, тъй като в размера на необходимия терен за животновъдните обекти се включват и силажните ями и траншеи съгласно чл. 26, ал. 2 от Наредбата. Вещото лице дава заключение, че определената прилежаща площ на двата телчарника трябва да включва и площта на силажовместилището, което не представлява сграда, а съоръжение, обслужващо селскостопанските сгради. При огледа на място е установено, че силажовместилището няма покрив и се състои само от две успоредни стени, изградени от панели, монтирани на бетонни стъпки – между стените се складират и съхраняват балите слама, служещи за храна на животните през зимата. Към заключението е изготвено Приложение № 5, на което с жълто е защрихована заградената от ответниците площ от 915 кв. м.,  а в зелено – заетата от силажовместилището площ от 312 кв. м. 

            За да отхвърли предявените искове с правно квалификация чл. 108 ЗС, първоинстанционният съд е приел, че  на основание чл. 121, ал. 3 ГПК (отм.), съответно чл. 226, ал. 3 ГПК ответниците са обвързани от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по гр. д. № 1236/2007 г. по описа на Районен съд – Бургас, тъй като спорното право е прехвърлено в хода на процеса. Намерил е, че силажовместилището не е самостоятелен обект на правото на собственост, поради което на основание чл. 92 ЗС следва собствеността върху земята, върху която попада, и не е могло да бъде придобито чрез сделка от ответниците.

            На основание чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

            Основателни са доводите на въззивниците, че влязлото в сила решение по гр. д. № 1326/2007 г. на Районен съд – Бургас няма сила на пресъдено нещо по отношение на тях поради липсата на идентичност между предмета на спора по това дело и предмета на извършената в хода на процеса разпоредителна сделка.

Съгласно разпоредбите на чл. 226, ал. 1 вр. ал. 3 ГПК, ако в течение на производството спорното право бъде прехвърлено върху другиго, делото следва своя ход между първоначалните страни, като постановеното решение съставлява пресъдено нещо и спрямо приобретателя, с изключение на действията на вписването, когато се отнася за недвижим имот (чл. 114 от Закона за собствеността), и за придобиване на собственост чрез добросъвестно владение (чл. 78 от Закона за собствеността), когато се отнася за движими вещи. С Решение № 1480 от 08.12.2008 г. по гр. д. № 1326/2007 г. на Районен съд – Бургас, влязло в сила на 31.12.2008 г., е прието за установено по отношение на ЗКПУ „Съгласие“, че ищците И.И.Я., П.И.С., Д.И.П. и Т.И.Ц. са собственици на недвижим имот, идентичен с процесния поземлен имот с идентификатор 47202.501.1215. В хода на производството по гр. д. № 1326/2007 г. на Районен съд – Бургас ЗКПУ „Съгласие“ е продала на Т.А.Р. два телчарника и едно силажовместилище, част от което попада върху процесната реална част от поземлен имот с идентификатор 47202.501.1215. Разпоредителната сделка е сключена по време на висящия процес, но с решението е отречено правото на собственост на праводателя върху земята, но не и върху постройките – предмет на договора за продажба, в който е отразено, че земята представлява стопански двор – държавен поземлен фонд и на физически лица.  Поради това не може да се направи извод за идентичност на спорното вещно право, което е било предмет на производството по гр. д. № 1326/2007 г. на Районен съд – Бургас, и правото на собственост – предмет на извършената с нотариален акт № 153 от 29.10.2007 г. разпоредителна сделка. Следователно не е налице основанието по чл. 226, ал. 1 вр. ал. 3 ГПК за разпростиране на силата на пресъдено нещо на установителното решение по гр. д. № 1326/2007 г. на Районен съд – Бургас и по отношение на Т.А.Р., доколкото същият не е правоприемник на спорното право в това производството. При това положение ищците в настоящото производство не могат да се позовават на влязлото в сила установително решение, за да установят правото си на собственост върху процесната реална част от поземления имот.

            Основателни са наведените от въззивниците оплаквания, че ищците не са доказали, че техен наследодател е бил собственик на процесния имот, който да подлежи на реституция по реда на ЗВСОНИ.

На първо място, въпреки разпределената доказателствена тежест и дадената възможност за ангажиране на доказателства пред въззивната инстанция по делото не са представени удостоверения за наследници, които да легитимират ищците като правоприемници на Иван П. Дончев и П.И.Д., за когото се твърди, че е придобил процесния имот чрез давностно владение в продължение на повече от десет години преди 1961 г.

На второ място, въпреки разпределената доказателствена тежест и дадената възможност за ангажиране на доказателства пред въззивната инстанция по делото не се установяват при условията на пълно и главно доказване твърденията на ищците, че П.И.Д.е придобил процесния имот чрез давностно владение в продължение на повече от десет години преди 1961 г. В заключението на вещото лице по изготвената съдебно-техническа експертиза е посочено, че в кадастралния и регулационен план на с. Маринка от 1945 г. процесният имот е записан в разписния лист на наследниците на И.Д.. Отразеното в разписния лист обаче не установява по категоричен начин принадлежността на правото на собственост, а би могло да бъде само индиция за това, ако е подкрепено с други годни доказателства в негова подкрепа (Решение № 71 от 11.04.2014 г. по гр. д. № 6248/2013 г., І г. о. на ВКС, Определение №61/29.01.2019 по дело № 3415/2018 г., II г. о. на ВКС), а такива по делото не са ангажирани. Не може да се цени в рамките на настоящото производство обстоятелството, че по гр. д. № 1326/2007 г. на Районен съд – Бургас ищците са ангажирали гласни доказателства чрез разпит на двама свидетели за установяването на факта, че П.И.Д.е владеел процесния имот в продължение на повече от десет години преди 1961 г.

На трето място, не може да се приеме, че имотът подлежи на реституция по реда на ЗВСОНИ. Установява се по делото, че по кадастралния и регулационен план на с. Маринка от 1945 г. за процесния имот няма записано изрично отреждане, но той е един от множеството парцели в квартала, обособени за индивидуално жилищно застрояване. С Постановление на Министерския съвет № 216 от 08.11.1961 г. за подобряване градоустройственото планиране на населените места и увеличаване фонда на обработваемата земя имотът е изключен от регулация, като е отреден „за спомагателен стопански двор на ТКЗС“. По кадастралния и регулационен план на с. Маринка от 1973 г. процесният имот попада в кв. 40 – целият отреден „за стопански двор“, но по-голямата част от него попада в ивица покрай уличната регулация, отредена „за задължително озеленяване“. След изключване на имота от регулация той се счита внесен в ТКЗС, като загубва своите реални граници и се променя неговото предназначение по силата на чл. 7 и чл. 12 от Примерния устав на ТКЗС. Посочените в постановлението условия за заплащане на подобрения или за предоставяне на друг урегулиран имот нямат отношение към статута на имота, който с изключване от строителните граници на населеното място се приобщава към земеделския фонд. При следващо включване в регулация собствеността на предишния собственик не се възстановява в старите реални граници, а имотът се записва като собственост на ТКЗС или на общините. Оттук произтича и необходимостта за възстановяването на имота по реда на ЗСПЗЗ. Имотът би бил изключен от този режим само ако представлява земя, призната за единствен стопански двор и жилище на член на ТКЗС, каквито твърдения не се поддържат и не се установяват в настоящото производство. В този смисъл е поставена трайна практика на ВКС, която се споделя от настоящия съдебен състав (Решение № 328 от 17.07.2009 г. по гр. д. № 626/2008 г. на I г. о., Решение № 124 от 28.04.2010 г. по гр. д. № 709/2009 г. на I г. о., Решение № 1273 от 19.01.2009 г. по гр. д. № 3467/2007 г. на IV г. о., Решение № 230 от 10.03.2005 г. по гр. д. № 2724/2003 г. на IV г. о., Определение № 438 от 20.05.2010 г. по гр. д. № 1823/2009 г. на I г. о.). 

На четвърто място, следва да се отбележи, че не са налице предпоставките на ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността върху процесния имот в полза на ищците. Установява се по делото, че върху спорната реална част от процесния имот попада част от силажовместилището, което ответникът Т.Р. е придобил по силата на договор за покупко-продажба, предмет на който са и намиращите се в съседния имот два телчарника. Силажовместилището няма покрив и се състои само от две успоредни стени, изградени от панели, монтирани на бетонни стъпки – между стените се складират и съхраняват балите слама, служещи за храна на животните през зимата, т. е. силажовместилището не представлява сграда, а съоръжение, обслужващо селскостопанските сгради. През 1994 г. за стопанския двор на с. Маринка е бил изработен парцеларен план по чл. 45 ППЗСПЗЗ, като за всяка стопанска сграда е определена прилежаща площ съгласно Наредбата за размера на необходимата земя при изграждането на строителни обекти, приета с ПМС № 41/23.11.1982 г., но за силажовместилището няма определена прилежаща площ, тъй като на основание чл. 26, ал. 2 от тази наредба в размера на необходимия терен за животновъдните обекти се включват и силажните ями и траншеи, т. е. определената прилежаща площ на двата телчарника трябва да включва и площта на силажовместилището. Към влизане на ЗСПЗЗ в сила земите, включени в стопанските дворове на ТКЗС, ДЗС или други, образувани въз основа на тях селскостопански организации, са изрично изключени от предметния обхват на закона като негодни за земеделско производство (чл. 2, т. 2 ЗСПЗЗ). С приемането на чл. 10б ЗСПЗЗ (ДВ, бр. 28 от 1992 г.) законодателят предвиди възможност за обезщетяване на собствениците на тези земи, защото стопанските дворове представляват „проведено мероприятие, което не позволява възстановяване на собствеността“. Със ЗИДЗСПЗЗ - ДВ бр. 45/1995 г. тези земи са обявени за държавна собственост (така и Решение № 8 от 19.06.1995 г. по конст. д. № 12/ 1995 г. на Конституционния съд). Впоследствие, с чл. 10, ал. 12 ЗСПЗЗ (ДВ бр. 79/1996 г.) законодателят отстъпи от титулярството на държавата като собственик на тези земи, като допусна в полза на гражданите (и по изключение) възможността за реституция, но само по реда на чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ (в съществуващи или възстановими на терена стари реални граници) и върху земите във и извън границите на урбанизираните територии (населени места), включени в стопански дворове на организациите по § 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ, които не са застроени или не представляват прилежащи площи към сгради. С чл. 10б, ал. 4 ЗСПЗЗ (а сега чл. 10б, ал. 5, пр. 1 ЗСПЗЗ) за държавна собственост са обявени  земите в стопанските дворове на организациите по § 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ, които са прилежащи площи към сгради и съоръжения на тези организации. За земите от бившите стопански дворове на организациите по § 12 и § 29 от ПЗР на ЗСПЗЗ, върху които са разположени сгради и/или съоръжения от имуществото на тези организации, без оглед на това дали са законно построени, се издава акт за държавна собственост (чл. 27, ал. 11 ЗСПЗЗ). Лицата, които са придобили собствеността върху сгради и съоръжения от имуществото на организациите по § 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ, могат да придобият застроените и прилежащите площи без провеждане на търг (чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ). В този смисъл са постановени Решение № 103/13.05.2016 г. по гр. д. № 6163/2015 г., I г. о. на ВКС и Решение № 430 от 17.05.2016 г. по гр. д. № 7408/2014 г., IV г. о. на ВКС. Въз основа изложените съображения съдът намира, че са налице пречки за възстановяване на собствеността върху процесния имот съгласно ЗСПЗЗ.

При така установената фактическа обстановка и възприетите правни изводи следва да се приеме за оборена доказателствената сила на съставения в полза на ищеца Д.И.П. констативен нотариален акт по чл. 587, ал. 1 ГПК за ¼ идеална част от процесния поземлен имот, който е бил издаден въз основа на влязлото в сила решение по гр. д. № 1326/2007 г. на Районен съд – Бургас.  Фактите, обуславящи посоченото в акта по чл. 587, ал. 1 придобивно основание, са надлежно опровергани, което води до отпадане на легитимиращото действие на нотариалния акт за принадлежността на правото на собственост (Тълкувателно решение № 11/21.03.2013г. по т. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС).  

 Приложената по делото заповед по чл. 16, ал. 5 ЗУТ, издадена въз основа на влязлото в сила решение по гр. д. № 1326/2007 г. на Районен съд – Бургас и съставения констативен нотариален акт, няма правопораждащо действие в частта, с която ищците са определени за собственици на процесния имот.

С оглед на изложеното съдът приема, че по делото не е установено при условията на пълно и главно доказване, че ищците са собственици на процесния поземлен имот.

Основателни се явяват и доводите на въззивниците, че спорната реална част се държи от тях на правно основание, тъй като същите са закупили селскостопански постройки и обслужващото ги съоръжение, което съществува на място и се ползва съгласно чл. 64 ЗС. Установява се по делото, че върху спорната реална част от процесния имот попада част от силажовместилището, което ответникът Т.Р. е придобил по силата на договор за покупко-продажба, предмет на който са и намиращите се в съседния имот два телчарника. Силажовместилището няма покрив и се състои само от две успоредни стени, изградени от панели, монтирани на бетонни стъпки – между стените се складират и съхраняват балите слама, служещи за храна на животните през зимата, т. е. силажовместилището не представлява сграда, а съоръжение, обслужващо селскостопанските сгради. През 1994 г. за стопанския двор на с. Маринка е бил изработен парцеларен план по чл. 45 ППЗСПЗЗ, като за всяка стопанска сграда е определена прилежаща площ съгласно Наредбата за размера на необходимата земя при изграждането на строителни обекти, приета с ПМС № 41/23.11.1982 г., но за силажовместилището няма определена прилежаща площ, тъй като на основание чл. 26, ал. 2 от тази наредба в размера на необходимия терен за животновъдните обекти се включват и силажните ями и траншеи, т. е. определената прилежаща площ на двата телчарника трябва да включва и площта на силажовместилището. Поради това съдът намира, че силажовместилището представлява принадлежност, предназначена да обслужва двете селскостопански сгради, поради което и на основание чл. 98 ЗС следва собствеността върху тях. Силажовместилището е било валидно прехвърлено заедно с главните вещи по силата на сключения със ЗКПУ „Съгласие“ договор за продажба, който не страда от поддържаното от ищците основание за нищожност – липса на предмет. Съгласно разпоредбата на чл. 63, ал. 2 ЗС собственикът на земята може да прехвърли отделно от земята собствеността върху вече съществуващата постройка, като на основание чл. 64 ЗС собственикът на постройката може да се ползува от земята само доколкото това е необходимо за използването на постройката според нейното предназначение, освен ако в акта, с който му е отстъпено правото, е постановено друго. В процесния случай се установява, че силажовместилището представлява две стени, между които се складират бали слама за животните, като е необходимо да има свободен достъп до тях от изток и от запад, за да преминават тракторите, които товарят сламата. Ето защо може да се приеме, че ответниците ползват процесната реална част, доколкото това е необходимо за използването на силажовместилището според неговото предназначение, а именно да обслужва двата телчарника.

            По изложените съображения съдът намира, че не са налице предпоставките за уважаване на предявените активно и пасивно субективно съединени искове с правно основание чл. 108 ЗС, поради което същите следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.

Поради несъвпадане на правните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените ревандикационни искове да бъдат отхвърлени.

При този изход на делото въззивниците имат право на разноски съобразно направеното искане и представените доказателства за извършването им, а именно: в първоинстанционното производство – 1200 лева за заплатено адвокатско възнаграждение и 181, 50 лева за внесен депозит за експертиза; в първото въззивно производство – 480 лева за заплатено адвокатско възнаграждение и 100 лева за внесена държавна такса за въззивно обжалване; в касационното производство – 1200 лева за заплатено адвокатско възнаграждение; в настоящото въззивно производство – 600 лева за заплатено адвокатско възнаграждение. Ето защо въззиваемите следва да бъдат осъдени да заплатят на въззивниците сумата от общо 3 761, 50 лева, представляваща разноски по делото.

 Така мотивиран, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ Решение № 2494 от 03.12.2018 г. по гр. д. № 4642/2017 г. по описа на Районен съд – Бургас, като вместо него ПОСТАНОВЯВА

ОТХВЪРЛЯ предявените от И.И.Я., ЕГН **********,***, П.И.С., ЕГН ********** ***, Д.И.П., ЕГН ********** *** и Т.И.Ц., ЕГН  ********** ***, против Т.А.Р., ЕГН ********** *** и В.П. Р., ЕГН ********** ***, активно и пасивно субективно съединени искове с правно основание чл. 108 ЗС за ПРИЗНАВАНЕ ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ответниците, че ищците са собственици на реална част от поземлен имот с идентификатор 47202.501.1215 по КК и КР, одобрени със Заповед № РД-18-22/24.03.2016г. на ИД на АГКК с адрес на имота: с. Маринка, целия с площ от 2009 кв. м., която реална част е с площ от 915 кв. м. и е в границите, защриховани с жълто в скица-приложение № 5 на вещото лице по съдебно – техническата експертиза, и за ОСЪЖДАНЕ на ответниците да предадат на ищците владението върху собствената им реална част от поземлен имот с идентификатор 47202.501.1215 по КК и КР, одобрени със Заповед № РД-18-22/24.03.2016г. на ИД на АГКК с адрес на имота: с. Маринка, целия с площ от 2009 кв. м., която реална част е с площ от 915 кв. м. и е в границите, защриховани с жълто в скица-приложение № 5 на вещото лице по съдебно – техническата експертиза.

ОБЯВЯВА скица-приложение № 3 и скица-приложение № 5 на вещото лице по съдебно-техническата експертиза за неразделни части от настоящото решение.

ОСЪЖДА И.И.Я., ЕГН **********,***, П.И.С., ЕГН ********** ***, Д.И.П., ЕГН ********** *** и Т.И.Ц., ЕГН  ********** ***, да заплатят на Т.А.Р., ЕГН ********** *** и В.П. Р., ЕГН ********** ***, сумата от общо 3 761, 50 лева, представляваща разноски по делото.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                ЧЛЕНОВЕ: 1.                                   2.