Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 04.03.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ-въззивни
състави, IV-Г състав, в публично заседание на петнадесети
октомври през 2019 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Орешарова
ЧЛЕНОВЕ: Десислава Попколева
Ива Нешева
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното
от съдия Попколева гражданско дело № 3443 по описа за
2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
Въззивното производство е образувано
по въззивна жалба от 18.01.2019 г. на ищците Г.Р.В., В.Б.В., С.Б.
М., Т.В.Н., С.В.С., А.А.Г., Б.А.К., В.Д.С., С.Д.Т., В.М.П., М.С.С., Е.С.Х. и К.М.П.
/конституиран на мястото на починалия в хода на процеса – след хода на устните
състезания пред СРС, ищец М. Б.П./ срещу решение от 11.12.2018 г., постановено
по гр.д. № 54435/2017 г. по описа на СРС, 51 състав, с което са отхвърлени
предявените от жалбоподателите срещу П.Т.Я.
и М.Д.Я. искове с правно основание чл.108 ЗС за признаване за установено,
че ищците са собственици на реална част
с площ от около 700 кв. м. от поземлен имот с идентификатор 21662.4819.10. по
кадастралната карта и кадастралните регистри на с.Д., одобрени със заповед №
РД-18-7/13.01.2012 г. с площ от 1420 кв.м. при съседи на поземления имот: поземлени
имоти с идентификатори: 21662.4819.949, 21662.4819.908, 21662.4819.906,
21662.4819.30 и 21662.4819.42, находящи се в с. Д.,
Столична община, район Нови Искър, ул.“*******и при следните граници на
реалната част от имота: от юг-улица, от изток-имот 21662.4819.908, от
север-продължението на вътрешната граница на имот 21662.4819.908 в посока
запад, от запад - стена на оборите, намиращи се в имота, в същата линия до
пресичането с границата на север, както и за осъждането на П.Т.Я. и М.Д.Я. да
предадат на ищците фактическата власт върху имота.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно,
тъй като е постановено при нарушение на съдопроизводствените
правила, на материалния закон и е необосновано. Поддържа се, че първоинстанционният съд не е взел предвид всички релевантни
за спора факти и обстоятелства, а именно, че между ищците и ответниците
са водени преговори за закупуване на имота, като в началото на 2009 г. ищците
са се снабдили с необходимите за сделката документи, но след отказ от страна на
ответниците, са предприели действия по снабдяването с
констативен нотариален акт за имота с №108, том I,
рег. № 7100, дело № 92/2009 г.Според въззивниците от
страна на ответниците е налице признание по отношение
на факта, че ищците са собственици на процесния имот,
което признание е направено пред Общинска служба по земеделие и гори в община
Нови Искър във връзка с допусната фактическа грешка в отразяването на имот №
282Б01028 по комасационния план на с.Д. от 1946
година, с оглед на което е спряно производството по преписката за имот № 059009
по картата за възстановената собственост на землище Д. и частта от имота,
попадаща в регулация до достигане на споразумение със съседите за промяна на границата,
за което спиране ищците са уведомени с писмо от 04.10.2007 г.. Въз основа на
тези доказателства, СРС е следвало да приеме, че придобивната
давност върху имота е прекъсната на основание чл.116, б.“а ЗЗД, като на
основание чл.117 ЗЗД е започнала да тече нова давност, считано от 31.03.2009
г., когато е издаден в полза на ищците констативния нотариален акт, която към
01.08.2017 г. –датата на подаване на исковата молба, не е изтекла. Относно
втория довод за неправилност на решението, въззивниците
поддържат, че първоинстанционният съд е допуснал
нарушение на материалния закон, като не се е съобразил с разпоредбата на
чл.200, ал.1 ЗУТ, според която реално определени части от поземлени имоти в
границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват
чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минимални
размери по чл.19 ЗУТ.Според въззивниците, в
конкретния случай е приложимо изискването на т.4 от чл.19, ал.1 ЗУТ, а именно: в
селата или частите от тях с преобладаващо равнинен терен – най-малко 16 м. лице
и 500 кв.м. повърхност. В случая обаче оставащата част от поземления имот е с
площ от около 720 кв.м., но лицето на имота е около 10 м. Въззивниците
се позовават на съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК,
както и на решение на ОСГК на ВС, в която се приема, че реална част от парцел
може да бъде придобивана по давност или ако срокът на владение на тази част е
изтекъл преди влизане в сила на ЗТСУ през 1973 г.или ако е осъществявано
владение в период повече от 10 години след влизане в сила на ЗУТ, но при
условие, че владяната част от поземления имот може да се обособи като
самостоятелен имот съобразно изискванията на чл.19 ЗУТ или ако тази част се
присъединява към съседен имот по реда на чл.17 ЗУТ, а оставащата част отговаря
на изискванията на чл.19 ЗУТ или се присъединява към съседен имот. В
противоречие с тази практика, първоинстанционният съд
е приел, че ответниците са придобили процесната реална част от поземлен имот с идентификатор
21662.4819.10 по силата на давностно владение в
периода от 26.06.2007 г. до датата на депозиране на исковата молба, без да е
изследвал въпроса дали процесната реална част би могла да се придобие по давност от ответниците предвид ограниченията, предвидени в
императивната норма на чл.200 ЗУТ, за която норма съдът е длъжен да следи и да
прилага служебно. Предвид изложеното жалбоподателите молят въззивния
съд да отмени обжалваното решение като неправилно и необосновано и да уважи предявените
искове с правно основание чл.108 ЗС, както и да им присъди направените разноски
за двете инстанции.
Въззиваемите страни П.Т.Я. и М.Д.Я.
- ответници по исковете оспорват жалбите и молят съда
да я остави без уважение, а обжалваното с тях решение – потвърдено. Поддържат,
че по делото не са установени наведените едва във въззивната
жалба твърдения за съществували между страните преговори за закупуване на
поземления имот и заявен впоследствие от ответниците
отказ за сключване на договор.Освен, че са преклудирани,
тези твърдения, дори и да бяха доказани, не водят до прекъсване на давността по
смисъла на чл.116, б.“а“ ЗЗД, защото нямат характер на признание на
собствеността, тъй като не е обективирано писмено.Неоснователни
са и доводите за наличие на признание от страна на ответниците
на факта, че ищците са собственици в хода на реституционната преписка относно
имот с № 059010, който имот, съгласно заключението на СТЕ представлява друг
възстановен имот и няма нищо общо с процесния. По
отношение на доводите за допуснато нарушение на императивна правна норма –
чл.200, ал.1 вр. чл.19, ал.1, т.4 ЗУТ, въззиваемите поддържат становище, че твърдението на ищците,
че лицето на оставащата част от поземления имот с площ от около 700 кв.м., е само
около 10 м., не е доказано в процеса. Отделно от това, доколкото имотът е на
хълмист терен, за него са приложими изключенията, предвидени в чл.19 ЗУТ.В
останалата част на отговора, въззиваемите страни
поддържат възраженията си за нищожност и незаконосъобразност на реституционната
процедура по отношение на поземлен имот с пл. № 852, кв.44, по плана на с.Д., с
площ от 1418 кв.м., попадащ в УПИ III-8, УПИ IV-10
и улица о.т. 4а-о.т.36-о.т. 35а, приключила с решение № 3010А/06.07.2007 на
ОСЗГ Нови Искър, а именно за липса на идентичност; за наличие на пречки за
възстановяване на имота - § 1в от ДР на ППЗСПЗЗ, изграждането на стопански
сгради с разрешение на УС на ТКЗС, включването на земята върху която са
построени в урбанизираната територия, считано от 1961 г.; липса на
индивидуализация на възстановения имот с граници в решението на ОСЗГ и на скица
към него; липса на компетентност на лицата, подписали решението. Поддържат и
възражението си, че са придобили имота по давност в условията на съпружеска
имуществена общност в периода след 1995 г., както и че ответницата П. Я.
присъединява към своето владение и това на родителите си, упражнявано в периода
от 1965-1996 г., тъй като от този момент ТКЗС е предоставило имота на баща й Т.Б...
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемите
страни, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. При проверка на правилността на първоинстанционното
решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е
въведено като основание за обжалване.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, което налага произнасяне на въззивния
съд относно неговата правилност в рамките на така очертаните по-горе правомощия.
Съгласно разясненията, дадени в т.1 и т.3 от
ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е допуснал
изслушване на СТЕ, според заключението на която, в м. „Трапо“
са заявени от ищците общо 16.100 дка, като е признато право на собственост
върху 16.433 дка, а реално са възстановени 16.233 дка, т.е. налице е
съответствие между заявените за реституция имоти в м. „Трапо“
по преписка вх. № 04029/12.12.1991 г. на наследници
на Б.П. Г.и действително възстановените имоти в същата местност с решения №
3010/31.07.1997 г. и 3010А/06.07.2007 г. Според вещото лице спорната част от
имот с идентификатор 21662.4819.10 е с площ от 644 кв.м. от които в УПИ IV-10
от кв.44 попадат 627 кв.м., ограничени в контура по букви А-Б-В1-Г1-А на
комбинираната скица приложение 3Д, а в улица попадат 17 кв.м., означени по
букви В-В1-Г1-Г-В на същата скица. Общата граница между имоти с
идентификатори 21662.4819.10 и 21662.4819.949 / ул. „Грамадите“/ в частта между
югозападния ъгъл на имота / на границата с отводнителния канал – имот с
идентификатор 21662.4796.42/ и т.Г на западната стена на сграда с идентификатор
21662.4819.10.2 е с дължина 10.80 м.,
означена с букви Г-Д на скица приложение 2Д. В действителност обаче, както
е констатирано от вещото лице и в заключението, прието от СРС, западната
граница на имот с идентификатор 21662.4819.10 не е граница с канала, тъй като е
налице голямо несъответствие в местоположението на канала в кадастралната
карта, където е нанесен по данни на КВС и в кадастралния план, предхождащ
кадастралната карта, като в действителност каналът преминава през имот с идентификатор
21662.4819.10 , приблизително на равни отстояния от
западната му граница и от западната граница по букви А-Г на процесния
имот.
От приетото по делото удостоверение, издадено
на 12.09.2019 г. от архитекта на район Нови Искър се установява, че за
територията на район Нови Искър няма решение на СОС за определяне на селата или
частите от тях с преобладаващ равнинен или стръмен терен по смисъла на чл.19,
ал.2 ЗУТ, но от представеното геодезическо заснемане
от правоспособно лице пред фронта на имота, наклона на терена в посока
запад-изток е 9,19%, т.е. съгласно определението, дадено в §5, т.13 от ДР на
ЗУТ и направените изчисления, теренът е преобладаващо равнинен. На база на това
удостоверение и данните от геодезическото измерване,
вещо лице Б. е дала заключение, че посочения в представеното удостоверение резултат
относно наклона на терена – 9,19 % е получен след направени изчисления на база
данните за подробни точки с №№ 2 и 9 и по формулата h/Lx100%.
При този резултат се налага извод, че при изменение на регулационния план за
урегулиране на части от имот с идентификатор 21662.4819.10 са приложими
изискванията за минимални размери, посочени в чл.19, ал.1, т.4 ЗУТ.
Други доказателствени
средства не са събирани във въззивната инстанция.
За да отхвърли предявените искове по чл.108
ЗС първоинстанционният съд е приел, че ищците са
придобили правото на собственост върху имот с идентификатор 21662.4819.10 по
силата на наследствено правоприемство от Б.П. Г.и
реституция, извършена с решение № 3110а/06.07.2007 г. на ОСЗГ Нови Искър,
издадено на основание чл.18ж, ал.1, чл.18з, ал.1 ППЗСПЗЗ и протоколи № 320/09.09.1992 г. по чл.18 г, № 341/17.11.1992 г. по чл.18д
ППЗСПЗЗ и № 416/14.12.1992 г. по чл.18е ППЗСПЗЗ. С това решение на наследниците
на Б. Г.е признато право на собственост в съществуващи /възстановими/ стари
реални граници върху ниво с площ от 1,693 дка, пета категория, находяща се в строителните граници на с.Д., м. „Трапо“, имот №УПИ IV-10 и част от УПИ III-8,
парцел 282Б01028 от комасационния план, изработен
през 1946 г., установен със скица на ГИС-София ЕООД, удостоверение по чл.13,
ал.4 и 5 ППЗСПЗЗ и заповед № РД-09-183/04.05.2007 г. на кмета на район „Нови
Искър“, като на същите е възстановено правото на собственост върху 1,418 дка от
нивата и е посочено, че бившият земеделски имот по комасация
попада в границите на урбанизираната територия, определени със застроителен и регулационен план на с.Д., одобрен със
заповед № РД-16-52/22.02.1991 г., от които 0,362 дка попадат в нереализирана
улица, 0,405 дка – в имот с пл.№ 8, кв.44 и 0,926 дка – в имот с пл.№ 10,
кв.44.
Въззивният съд споделя изцяло
изводите на СРС за неоснователност на възраженията на ответниците,
че решението на ОСЗГ е нищожно, тъй като не е придружено със скица и не е
подписано от лицата по чл.33, ал.6 ЗСПЗЗ. Съгласно константната практика на
ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК в случаите на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ
възстановяването на собствеността върху земеделски земи в границите на
урбанизираните територии приключва с издаването на решение на ОСЗ, към което не
е необходимо прилагане на скица, тъй като индивидуализацията на имота, правото
на собственост върху който се възстановява, се извършва още при осъществяване
на административната процедура чрез издадените удостоверение и скица по чл.13,
ал.5 и 6 ППЗСПЗЗ. Тяхната основна функция е именно да осигурят надеждна и
достоверна информация относно актуалното състояние и обстоятелствата,
релевантни за реституцията на тези имоти, съгласно чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ и чл.10б,
ал.1 ЗСПЗЗ - тяхното местоположение, граници, предназначение, застроена и
незастроена част, ограниченията на собствеността, които да бъдат съобразени от
административния орган при постановяване на неговото решение относно
възстановяване на собствеността./ в този смисъл решение № 154/15.11.2019 г. по
гр.д. № 4231/2018 г., решение № 360/08.02.2012 г. по гр.д. № 79/2011 г.,
решение № 225/06.07.2011 г. по гр.д. № 559/2010 г. на ГК на ВКС/. С оглед
събраните по делото писмени доказателства-удостоверение от МЗХГ от 22.06.2018
г., лицата подписали решението са били включени в състава на ОСЗГ-Нови Искър
към 01.07.2007 г., като началник на службата е била именно П.С., която го е
подписала в качеството й на председател
Правилни са и изводите на СРС за
неоснователност на възраженията на ответниците, че
имотът не е подлежал на възстановяване, тъй като върху него са построени
сгради, както и поради обстоятелството, че през него преминава канал към
момента на реституцията, тъй като по делото не е доказано индивидуално законно
застрояване на имота или комплексно застрояване на спорния имот към датата на
постановяване на решението, а напротив заключението на СТЕ на вещо лице Б. е в
обратния смисъл – изградените в процесния имот сгради
не отговарят на никакви норми на проектиране и са построени без определена
конструктивна система и за тях липсват каквито и да е строителни книжа. През
възстановения имот, но не и през процесния имот,
преминава канал, но съгласно заключението на вещото лице, след осъществен оглед
на място, е установено, че към настоящия момент той е нефункциониращ, запълнен
почти изцяло с пръст и всевъзможни боклуци и с развита буйна растителност. При
тези данни правилно е прието от СРС, че този канал/вада, както е изобразен
графично в кад.план на с.Д. от 1982 г., не е пречка
за възстановяване на собствеността по чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ, тъй като
възстановяването по никакъв начин не би осуетило или затруднило реализирането
на някакво обществено мероприятие, извършвано чрез това съоръжение.
Тези изводи на първоинстанционния
съд съответстват на практиката на ГК на ВКС по приложението на чл.10, ал.7
ЗСПЗЗ и чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ-решение № 139/27.06.2011 г. по гр.д. № 1291/2010 г.
на II г.о.; решение №865/23.06.2011 г. по гр.д. № 1533/2009 г.
на I г.о.;решение № 227/2011
г. от 12.01.2012 г. по гр.д. № 1140/2010 г. на II
г.о.; решение № 310/24.06.2010 г. по гр.д. № 494/2009 г., решение №
243/04.12.2013 г. по гр.д. № 1139/2009 г. на II
г.о.;, според която не подлежат на възстановяване земеделска земи, намиращи се
в границите на урбанизираните територии/строителните граници на населените
места/ или извън тях, върху които има осъществени мероприятия по чл.10б, ал.1
ЗСПЗЗ, вр. §1в ДР ППЗСПЗЗ или проведено мероприятие
по чл.24, ал.2 ЗСПЗЗ, служещо за задоволяване на съответните важни държавни и
обществени нужди. Ако имотът или част от него не е зает от строежи и
съоръжения, не представлява прилежащ терен към строежи или съоръжения съобразно
изискванията за строителните правила и норми и не попада в очертанията на
терена, зает от съответното мероприятие, не е налице пречка за реституция, като
преценката за това се прави във всеки конкретен случай.
Правилно и при съобразяване на трайната
съдебна практика на ВКС, вкл. и на указанията, дадени в ТР № 9/07.11.2012 г. по
тълк.дело №9/2012 г. на ОСГК на ВКС относно
допустимите възражения на ответниците при предявен
иск по чл.108 ЗС, собствеността върху който е възстановена по реда на ЗСПЗЗ, първоинстанционният съд е приел, че доколкото ответниците не твърдят, че те или техните наследодатели са
притежавали право на собственост върху процесния имот
към момента на обоществяването му, последните не
могат да правят възражения, че наследодателят на ищците Б. Г.не е бил
собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС, или че възстановеният на
ищците имот не е идентичен с притежавания от техния наследодател преди
колективизацията имот.
При така направените от първоинстанционния
съд изводи, че ищците се легитимират като собственици на процесния
имот /реална част с площ от 644 кв.м от поземлен имот с идентификатор
21662.4819.10./, който попада изцяло в имота нанесен в КК съгласно решение №
3010А/06.07.2007 г. на ОСЗГ-Нови Искър и безспорния между страните факт, че процесната част от имота се владее от ответниците,
съдът е пристъпил към разглеждане на възражението на последните, че са
придобили процесния имот по давност, като съгласно
разясненията, дадени в ТР 10/2012 г. по тълк.дело
№10/2012 г. на ОСГК на ВКС и трайната съдебна практика по приложението на чл.5,
ал.2 ЗВСОНИ, е приел, че осъществяваното от Т.Б.-баща на ответницата П.Я.
владение върху имота е било недобросъвестно, тъй като липсват твърдения
фактическата власт върху същия да е установена въз основан на разпоредителна
сделка в негова полза, нито са ангажирани доказателства в този смисъл, поради
което е приложима нормата на чл.79, ал.1 ЗС. С оглед на тези обстоятелства и
при съобразяване, че в случая началото на давността е свързано с момента на
възстановяване на собствеността, от когато собствениците могат да защитят
правата си въз основа на конститутивното решение на
ОСЗГ, съдът правилно е приел, че за да е основателно възражението за придобивна давност, ответницата Я. следва да установи, че е
владяла имота непрекъснато десет години в периода от влизане в сила на решение
на ОСЗГ, което е станало на 26.07.2007 г. до подаване на исковата молба –
01.08.2017 г. , въз основа на която е образувано настоящото дело, когато давностният срок е прекъснат на основание чл.116, б.“б“ ЗЗД. При съобразяване на събраните по делото гласни доказателствени
средства, първоинстанционният съд е приел, че към
момента на подаване на исковата молба, десетгодишния давностнен
срок е изтекъл в полза на ответницата Я., която е придобила процесния
имот по давност, поради което е отхвърлил предявените от ищците искове по
чл.108 ЗС.
Наведените от въззивниците
доводи за необоснованост и неправилност на решението поради необсъждане на
всички събрани по делото писмени доказателства във връзка с оспорването от
тяхна страна на заявеното от ответниците възражение
за придобивна давност, са неоснователни, като
съображенията на въззивния съд са следните: Разпоредбата
на чл.79, ал.1 ЗС предвижда, че правото на собственост по давност върху
недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години,
а в чл.68 ЗС владението се определя като упражняване на фактическата власт
върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. За да е
основание за придобиване на имот по давност, владението следва да бъде
постоянно, непрекъснато, явно /не по скрит начин, така че да може да бъде
узнато от собственика/ и спокойно /според теорията означава то да не е
установено с насилие, както и да не е поддържано с насилие/. По въпроса за
елементите на фактическия състав на придобивната
давност по чл.79, ал.1 ЗС и по-конкретно дали се включва в тях и изискването
невладеещия собственик да е уведомен за намерението за своене
на владелеца, т.е. същото да му е противопоставено, в съдебната практика е
прието, че такова изискване съществува, но само в хипотезата на съсобственост –
когато съсобственика твърди да е придобил по давност идеалните части на
останалите съсобственици, то е необходимо да демонстрира това свое намерение по
отношение на тях, за да бъдат отблъснати претенциите му.Когато обаче се касае
за владение върху чужд имот, при липса на заявени претенции от трети лица,
упражняващият фактическата власт върху имота като свой няма и по отношение на
кой да демонстрира това свое намерение да свои за себе си. В този смисъл при
липса на действия, целящи отблъскването на установеното владение и при липса на
заявени претенции за имота, фактът, че владелецът се намира в имота и го
поддържа в рамките на необходимата грижа, следва да се възприема като действия
по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС. Според презумпцията на чл.69 ЗС се предполага, че
упражняващият фактическата власт държи вещта за себе си, т.е. притежава
качеството на владелец и то от момента на установяване на тази фактическа власт.
Не може да се счита за смутено владението, което не е придобито и поддържано с
насилие, нито придобивната давност – прекъсната, с
предявяването на извънсъдебни претенции като изпращането на нотариални покани,
плащането на данъци за имота от собственика и други подобни. Придобивната давност се прекъсва само на посочените в
чл.116 ЗЗД, приложим съответно към института на придобивната
давност съгласно чл.84 ЗС, или на изрично посочените в ЗС и други закони
основания /напр. чл.81 ЗС/. Ето защо, доводът на въззивниците,
че с получаване на нотариалната покана от ответниците
на 29.05.2017 г., с която се иска освобождаване на процесния
имот, давността е прекъсната, съответно владението е смутено, е неоснователен. Фактическите
смущения на владеенето, извършвани от собственика, които не са се изразили в
отнемане на владението за повече от шест месеца, не водят до прекъсване на придобивната давност, поради което следва да се приеме, че
в конкретния случай владението е останало необезпокоявано, несмутено и
непрекъснато, тъй като по делото не се установяват действия, извършени от
ищците с последици нарушаване или отнемане на започналото владение от
ответницата Я.. Противно на доводите във въззивната
жалба по делото липсват доказателства, обективиращи признание
на ответниците на правото на собственост на ищците
върху процесния имот, както и доказателства, че
страните са били в преговори за сключване на договор за покупко-продажба
относно процесния имот. Не намира опора в закона и
доводът, че придобивната давност е прекъсната с
издаването на 31.03.2009 г. по молба на ищците, на констативен нотариален акт
за собственост на недвижимия имот, като придобит по наследство и възстановен по
реда на ЗСПЗЗ в стари реални граници.
Основателен обаче е доводът за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на разпоредбата на чл.200,
ал.1 ЗУТ вр. чл.19, ал.1, т.4 ЗУТ, която има
императивен характер. Съгласно чл.200, ал.1 ЗУТ реално определени части от
поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат
да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако са спазени
изискванията за минималните размери по чл.19, т.е. само в случай, че както завладяната част, така и остатъка от
съответния имот отговарят на изискванията за минимална площ и лице за
обособяването им като самостоятелни парцели. Нормата на чл.200, ал.1 ЗУТ възпроизвежда
текста на нормата на чл.59, ал.1 ЗТСУ в редакцията от ДВ, бр.34/2000 г., като
запазва забраната за придобиване чрез правни сделки или по давност на реални
части от неурегулирани поземлени имоти в урбанизирана територия, ако същите не
отговарят на изискванията за минимални размери по чл.19 ЗУТ или не отговарят на
условията едната реална част да се присъедини към съседен неурегулиран поземлен
имот, а другата да може да се урегулира самостоятелно. Нормата на чл.200, ал.2 ЗУТ урежда изключение от това правило, но то касае само случаите, при които част
от поземления имот се присъединява към съседен имот, при условията на чл.17 ЗУТ, т.е. при първоначално урегулиране с регулационен план на неурегулирани дотогава
имоти, но не и при „фактическо присъединяване“. При тази нормативна уредба
следва да се приеме, че от 31.03.2001 г. е допустимо придобиване чрез правни
сделки или по давност на реални части от урегулирани или неурегулирани
поземлени имоти в урбанизирани територии, които части могат да се урегулират
самостоятелно. Доколкото в случая завладяната реална част е такава от поземлен
имот в урбанизирана територия, следва да се приеме, че е допустимо
придобиването й по давност само при положение, че остатъкът от имота ще може да
се урегулира самостоятелно. В конкретния случай от заключението на СТЕ, прието
от въззивния съд, се установява, че остатъкът от поземления
имот не би могъл да бъде урегулиран самостоятелно, тъй като не отговаря на изискванията
на чл.19, ал.1, т.4 ЗУТ- лицето му е 10,80 м., означени с букви Г-Д на скица
приложение 2Д. Съгласно заключението на вещото лице теренът пред фронта на
поземлен имот с идентификатор 21662.4819.10 е с наклон 9,19 % и съгласно §5,
т.13 от ДР на ЗУТ е преобладаващо равнинен, поради което при изменение на РП за
урегулиране на части от този имот са приложими изискванията за минимална площ и
лице, посочени в чл.19, ал.1, т.4 ЗУТ- най-малко 16 м. лице и 500 кв.м.
повърхност. При това положение, следва извод, че ответниците
не биха могли да придобият процесната реална част от
поземлен имот с идентификатор 21662.4819.10, която реална част е с площ от 644
кв.м., от които 627 кв.м., попадащи в УПИ IV-10
от кв.44, а 17 кв.м.- в улица, която част е заключена по букви А-Б-В-Г-А на
скица - приложение 3Д от заключението, прието във въззивната
инстанция, поради забраната на чл.200, ал.1 ЗУТ, тъй като остатъкът от
поземления имот не отговаря на изискванията за минимално лице и не би могъл да
се урегулира самостоятелно.
При това положение и доколкото по делото е
безспорно установено, че процесната реална част от
имота се владее от ответниците, предявения иск с
правно основание чл.108 ЗС се явява основателен и следва да бъде уважен.
Гореизложеното налага отмяна на постановеното
от СРС решение и постановяване на друго, с което искът по чл.108 ЗС бъде
уважен.
При този изход на спора на въззивниците се дължат разноски за производството пред СРС
и за въззивното производство. Сторените от тях
разноски в първата инстанция са в размер на 860,00 лв. – за държавна такса и
адвокатско възнаграждение, а във въззивната инстанция
в размер на 975,00 лв. – за държавна такса, депозит за вещо лице и за
адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение
от 11.12.2018 г., постановено по гр.д. № 54435/2017 г. по описа на СРС, 51
състав, с което са отхвърлени предявените от Г.Р.В., В.Б.В.,
С.Б. М., Т.В.Н., С.В.С., А.А.Г., Б.А.К., В.Д.С., С.Д.Т., В.М.П., М.С.С., Е.С.Х. и М.
Б.П. / починал в хода на процеса и заместен от законния си наследник К.М.П. срещу
П.Т.Я. и М.Д.Я., искове с правно основание чл.108 ЗС за признаване за
установено, че ищците са собственици на реална част с площ от около 700 кв. м.
от поземлен имот с идентификатор 21662.4819.10. по кадастралната карта и
кадастралните регистри на с.Д., одобрени със заповед № РД-18-7/13.01.2012 г. с
площ от 1420 кв.м. при съседи на поземления имот: поземлени имоти с
идентификатори: 21662.4819.949, 21662.4819.908, 21662.4819.906, 21662.4819.30 и
21662.4819.42, находящи се в с. Д., Столична община,
район Нови Искър, ул.“*******и при следните граници на реалната част от имота:
от юг-улица, от изток-имот 21662.4819.908, от север-продължението на вътрешната
граница на имот 21662.4819.908 в посока запад, от запад - стена на оборите,
намиращи се в имота, в същата линия до пресичането с границата на север, и за
осъждането на ответниците да предадат на ищците
фактическата власт върху имота, както и в частта, с която ищците са осъдени да
заплатят на ответниците на основание чл.78, ал.3 ГПК
разноски в размер на 1250,00 лв., като вместо него постановява:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на
основание чл.108 ЗС по отношение на ответниците П.Т.Я., ЕГН ********** и М.Д.Я., ЕГН ********** и двамата с
адрес с.Д., ул.“********че ищците Г.Р.В.,
ЕГН **********, с адрес ***, В.Б.В.,
ЕГН **********, с адрес ***, С.Б. М.,
ЕГН ********** с адрес ***, Т.В.Н., ЕГН ********** с адрес ***.8, С.В.С., ЕГН ********** с адрес ***, А.А.Г., ЕГН
********** с адрес ***, Б.А.К., ЕГН **********
с адрес ***, В.Д.С., ЕГН **********
с адрес ***, С.Д.Т., ЕГН **********
с адрес ***, В.М.П., ЕГН **********,
с адрес ***, М.С.С.,
ЕГН ********** с адрес ***, Е.С.Х., ЕГН
********** с адрес *** и К.М.П., ЕГН
********** с адрес *** /конституиран на мястото на починалия в хода на процеса –
след хода на устните състезания пред СРС, ищец М. Б.П./, са собственици по
силата на наследствено правоприемство от Б.П. Г.и
реституция, извършена с решение № 3110а/06.07.2007 г. на ОСЗГ Нови Искър, на реална
част с площ от 644 кв. м. от
поземлен имот с идентификатор 21662.4819.10. по кадастралната карта и
кадастралните регистри на с.Д., одобрени със заповед № РД-18-7/13.01.2012 г. с
площ от 1420 кв.м. при съседи на поземления имот: поземлени имоти с
идентификатори: 21662.4819.949, 21662.4819.908, 21662.4819.906, 21662.4819.30 и
21662.4819.42, находящи се в с. Д., Столична община,
район Нови Искър, ул.“*******и при следните граници на реалната част от имота:
от юг-улица, от изток-имот 21662.4819.908, от север-продължението на вътрешната
граница на имот 21662.4819.908 в посока запад, от запад - стена на оборите,
намиращи се в имота, в същата линия
до пресичането с границата на север, която е оцветена в жълт цвят и заключена
между букви А-Б-В-Г-А на скицата-приложение 3Д към заключението от 3.06.2019 г.
/неразделна част от настоящото решение/, както и ОСЪЖДА П.Т.Я. и М.Д.Я., да предадат на Г.Р.В., ЕГН В.Б.В., С.Б. М., Т.В.Н., С.В.С., А.А.Г., Б.А.К., В.Д.С., С.Д.Т., В.М.П.,
М.С.С., Е.С.Х. и К.М.П., владението върху така
описаната реална част от поземлен имот с идентификатор 21662.4819.10. по
кадастралната карта и кадастралните регистри на с.Д., одобрени със заповед №
РД-18-7/13.01.2012 г.
ОСЪЖДА П.Т.Я., ЕГН **********
и М.Д.Я., ЕГН ********** и двамата с адрес с.Д., ул.“********да заплатят на Г.Р.В.,
ЕГН **********, В.Б.В., ЕГН **********, С.Б. М., ЕГН **********, Т.В.Н., ЕГН **********,
С.В.С., ЕГН **********, А.А.Г., ЕГН **********, Б.А.К.,
ЕГН **********, В.Д.С., ЕГН **********, С.Д.Т., ЕГН **********, В.М.П., ЕГН **********,
М.С.С., ЕГН **********, Е.С.Х., ЕГН ********** и К.М.П.,
на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 1835,00
лв.-разноски за производството пред СРС и СГС.
Решението подлежи на обжалване
пред Върховния касационен съд с касационна жалба, при условията на чл. 280, ал.
1 и ал.2 ГПК в 1-месечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.