Р Е Ш Е Н И Е №
гр. Велинград, 21.09.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД ВЕЛИНГРАД,
в публично заседание на двадесет и втори юни две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛИЛИЯ ТЕРЗИЕВА-ВЛАДИМИРОВА
При
участието на секретар Мария Димитрова, като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 27 по описа на съда за 2021 г. и за да се произнесе взе
предвид следното:
Съдът е
сезиран с искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 6 ЗПФУР, предявен от
„КРЕДИТ ИНС” АД, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул. "Цар
Борис III" No 19, вх. В, ет.1, ап. 6, с ЕИК 15997727, против И.И.П.,ЕГН:**********,***. Климент Охридски 16, с които се иска да бъде установено по
отношение на ответника, че дължи на ищцовото дружество сумата от сумата
от 67.94 лв. главница на основание
сключен Договор за потребителски кредит „Екстра” №88655/25.06.2019г., ведно със
законната лихва за забава върху главницата, считано от момента на подаване на
Заявлението за издаване на Заповед за изпълнение- 16.10.2020 г. до
окончателното й заплащане.
Ищцовото
дружество излага, че подало заявление за издаване на заповед за изпълнение, въз
основа на което била издадена заповед за изпълнение № 260135 от 04.11.2020г.,
по ч.гр.д. № 843, по описа ВРС за 2020 г., като в срока чл. 415, ал.1 ГПК
постъпило възражение по чл. 414 ГПК, поради което е налице правен интерес от
предявяване на настоящия установителен иск. Твърди, че по силата на сключен с ответника
договор за потребителски кредит „Екстра“ №
88655/25.06.2019 г., на
последния е предоставена сума в размер на 800 лв., която е преведена чрез системата е-рау и получена от
същия на каса. Излага, че съгласно
разпоредбите на ЗПК
на ответника е предоставена преддоговорна информация, като същият се
е запознал и е приел Общите условия на предлагания му кредит, като е потвърдил
и получил на посочения от него e-mail адрес „Европейски формуляр за предоставяме па информация
за потребителските кредити”. Сочи се, че съгласно договора
ответникът се е задължил да върне
предоставения кредит с договорна лихва и такса „Гарант”, като общият размер на
задължението му бил в размер на 1664.00 лв., платимо на дванадесет равни
месечни вноски, като първите 2 вноски били изцяло погасени, а останалите не.
Излага се, че служители на
ищцовото дружество няколкократно осъществили връзка с ответникът, но ответникът не е осъществил никакво плащане или индикация, че
желае да направи такова. Предвид
забавата му за плащане на главница се твърди, че ответникът дължи
и обезщетение за забава в размер на законната лихва по
просрочени задължения, която до датата на подаване на заявлението възлиза на
74.28лв.
Сочи се, че след издаването на заповедта за изпълнение ответникът направил частично плащане на сума в
размер на 673.00 лева, която не е
достатъчна, за да удовлетвори изцяло вземанията на
ищеца и с която се при
съобразяване с предвидената поредност на погасяване на
задълженията по правилото на чл.76, ал.1 от ЗЗД, са погасени съответно
начислената законна лихва за забава за периода 26.09.2019г.-15.10.2020г. в
размер на 74.28, както и част от процесната главница в размер на 598.72
лв. Общата стойност на непогасения
паричен дълг на ответника след извършено
от ответника частично плащане е в размер на 67.94 лв. главница. Предвид изложеното се моли съдът да постанови
решение, с което да уважи предявените искове. Ангажират се доказателства.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът И.П.
депозира отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове по
основание и по размер. Твърди, че със сумата от 950, 46лв. е погасил изцяло
предоставената му главница от 800лв., а на основание чл. 23 от ЗПК не дължи
друго по договора. Моли се остатъкът в размер на 150. 46 лв. от общо
заплатените от ответника 950, 46лв., формиран след приспадане на главницата от
800 лв. да бъде отнесен за погасяване на платените от заявителя - ищец в
настоящото производство разноски в заповедното производство за държавна такса в
размер на 25лв. и за дължимият адвокатски хонорар, за който е направено
възражение, че е прекомерен. Твърди, че
не дължи мораторна лихва, за което излага подробни съображения. Счита,
че уговорената възнаградителна лихва е нищожна като противоречаща на добрите
нрави по чл. 26 ЗЗД и неравноправна по смисъла на на чл. 143 ЗЗП и като
заобикаляща изискванията на ЗПК по смисъла на чл. 21 ЗПК, тъй като е в размер
на 36 % годишно, което надхвърля повече от три пъти законната. Твърди, че е
налице основание за нищожност на уговорената възнаградителна лихва по чл. 21 ЗПК, тъй като посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на 36 % не
отговаря на действително приложения в заемното правоотношение лихвен процент,
защото уговорената такса - гарант представлява добавък към договорната лихва -
скрита лихва и в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, кредиторът не е
оповестил па потребителя действителната цена на кредитния ресурс. Поддържа, че
за да заобиколи материално-правните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4
от Закона за потребителския заем, ищцовото дружество въвело практика да поставя
на кандидатстващия за кредит изисквания, на които тоя не може да отговори:
осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното правоотношение при
неизпълними условия и/или предоставянето на банкови гаранции и др. В процесният
случай, по силата на чл. 8. т. I и т. 2 от ОУ от потребителя се изисквало да
сключи договор за банкова гаранция, т.е. абсолютна банкова сделка и то с
лицензирана банкова институция и по този начин кредиторът е създал предпоставки
потребителят да не може да изпълни ограничителното му изискване да предостави
банкова гаранция с цел да възникне задължението по чл. 8.4 от ОУ и чл. 4
договора за заплащане на такса гарант. Твърди се, поставянето на изискването за
заплащане на възнаграждение за осигуряване на реално обезпечение противоречи на
целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8. параграф I от
Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно, че преди
сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може
да включва да се направи справка в съответната база данни. Задължение за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на
кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския
кредит. Поради изложеното клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение
под формата на такса за осигуряване на гаранция от дружество-гарант е в пряко
противоречие с целта на Директивата. Възнаградителната лихва е уговорена
неравноправно по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като при сключване на процесния
договор потребителят не е могъл да прецени обхвата на поетото от него
задължение, защото е бил заблуден от търговеца, че ще дължи цена на кредита в
размер на 36 %. В нарушение на чл. 147, ал. 1 ЗЗП, на заемателят не е било
оповестено по обективен и прозрачен начин, ясно и разбираемо какви са
икономическите последици от поетото от него задължение и какъв е действителния
размер на възнаградителната лихва, а е бил заблуден, че нарушава договора, на
което основание трябва да престира такса за възнаграждение за дружество-гарант.
Поддържа, че процесният договор е изначално недействителен и на основание
нарушаване на изискването на чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК кредиторът да включи в
договорното съдържание условията за прилагането на лихвения процент. Твърди, че
действително приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения
в договора, че кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 49, 7 % е заблудил
потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до
неравпонравност на уговорката за ГПР и че той е заобиколил изискванията на чл.
2, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поради неравнонравиостта на уговорката на ГПР и на
основание чл. 21 ЗПК клаузата за ГПР е нищожна с произтичащите правни последици
но чл. 22 ЗПК- нищожност на цялата кредитната сделка поради липса на
задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по
чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК. Излага, че в конкретния случай, в процесния договор
за кредит, яснота досежно обстоятелствата по чл. 19, ал. 1. Посочен е лихвен
процент по заема - 36 %. /който е фиксира и годишен/, но не се изяснява как
тези стойности се съотнасят към ГПР по договора. Поддържа, че съгласно чл. 10.
ал. 2 и чл. 10 а, ал. 4 ЗПК видът, размерът и действието, за което се събират
такси и /или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора и
кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане
за разходи, свързани с договора, които не са предвидени в него. В този смисъл
излага, че освен уговорената възнаградителна лихва в кредитния контракт
страните не са уговорили други разходи, следователно кредиторът нямало право да
включва в обхвата на ГПР други разходи освен договорната лихва. От друга
страна, за да се изчисли правилно действително прилагания в правоотношението
размер на ГПР кредиторът е следвало да включи в обхвата му и допълнителната
печалба - скритата под формата на неустойка- възнаградителна лихва. Поради
заобикаляне на изискванията на чл. 11. ал.1, т. 9 и т. 10 ЗПК в договора да се
впишат действително прилаганите в правоотношението цена на кредита и ГПР,
разписаните лихва и ГПР са недействителни
уговорки. Съгласно чл. 22 ЗПК, уговорките за лихвата и за ГПР са задължителни
реквизити на кредитния контракт и неуговарянето в съдържанието му на тези
съществени елементи води до отричане на правния ефект на цялата кредитна
сделка. Поради изложено моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира
разноски. Ангажира доказателства.
Съдът,
като взе предвид доводите на страните, прецени събраните по делото
доказателства, съгласно чл.235 ГПК намира за установено следното от фактическа
страна:
По иска с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 99, ал. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2
Ищцовото дружество следва да докаже при
условията на пълно и главно доказване: 1. че между ищеца и ответника е налице валидно облигационно отношение, по договор
за предоставяне на финансова услуга от разстояние, по силата на което е
предоставило на ответника процесната сума, а за него е възникнало задължение за връщане на заетата
сума и за плащане на възнаградителна лихва в претендираните размери; 2.
настъпилата изискуемост на вземанията; 3. индивидуално договаряне с ответника
по клаузите на процесния договор.
В тежест на ответника е да докаже, че е
погасил процесните вземания, както и възраженията си срещу възникването и
съществуването им.
С доклада по
делото са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване между страните,
между тях е сключен Договор за потребителски кредит „Екстра”
№88655/25.06.2019г., по силата на който на ответника е предоставена в заем сума
в размер на 800 лв., която е изцяло усвоена. Ответникът е погасил две вноски по
него, а след подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение, въз
основа на което била издадена заповед за изпълнение № 260135 от 04.11.2020г.,
по ч.гр.д. № 843, по описа ВРС за 2020 г., направил плащане в размер на 673.00
лева, с която сума били
погасени начислената законна лихва за забава за периода
26.09.2019г.-15.10.2020г. в размер на 74.28 и част от процесната главница в
размер на 598.72 лв.. Изложеното се установява и
от представените по делото писмени доказателства- Договор за потребителски
кредит „Екстра” №88655/25.06.2019г. и погасителен план към него, разписка за
извършено плащане към кредитополучателя, платежно нареждане от 07.12.2020 г..
От приетия като писмено доказателство,
подписан от ответника Договор за
потребителски кредит „Екстра” № 88655/25.06.2019г., се установява, че на
ответника е предоставена в заем сумата от 800 лева, при възнаградителна лихва в
размер на 36% и ГПР в размер на 49,7 %, за целия период на договора, а той се е
задължил да я върне на дванадесет месечни вноски. Съгласно чл. 4 от него
ответникът се кредитодателят да ангажира дружество гарант, за гарантиране
връщане на вноските по кредита, за което да му заплати „такса гарант“,
разсрочена към месечните му вноски съгласно погасителен план. При съобразяване
изложеното съдът намира, че по делото е установено съществуването на заемно
правоотношение от 04.11.2020 г.,
по силата на което ищцовото дружество е предоставило на ответника сумата от 800
лв., а последния се е задължил да я върне.
Процесният договор представлява
потребителски договор, който придава на кредитополучателя качеството на
потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК,
"общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия, а в т. 2 от същата разпоредба е указано, че
"обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на
кредита и общите разходи по кредита за потребителя, а съгласно т. 3 „общия
размер на кредита“ е максималният размер (лимит) или общата сума,
предоставяна по договора за кредит.
Видно от процесния договор за кредит е,
че никъде не е обективиран с думи и/или цифри размерът на общата сума, дължима
от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит, а
единствено е посочен ГПР. Едва в погасителния план към договора е посочена
общата сума, дължима от кредитополучателя, която видно се формира от главница,
възнаградителна лихва и вноска „такса гарант“. Следователно анализа на съдържанието на договора обуславя извода,
че е нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК, поради което и на основание чл. 22 ЗПК процесният
договор за потребителски кредит е недействителен. Тази разпоредба от една
страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на
равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга – към
стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при
предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между
интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 от ЗПК,
което не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни
стандарти за защита, поради което и процесният договор следва да бъде прогласен
за недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
В допълнение видно от представените ОУ
към договора Раздел VIII,
в чл. 8.1 е уговорено, че кредитополучателят се задължава с цел обезпечаване
погасяването на всички дължими и изискуеми вземания на кредитодателя да му
предостави гаранция, като съгласно чл. 8.2 това е задължително условие за
отпускане на кредита. Следователно при сключването на договора, като условие за
предоставянето на паричния заем е вменено като задължение на ответника
сключване на договор за гаранция и заплащане на премиите по него заедно с всяка
вноска по кредита. Тези разходи са част годишният процент на разходите, тъй
като съгласно чл. 19 ЗПК той изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване
на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Следователно в случая при общ разход по кредита, който възлиза на 864
лв. и общ размер на предоставения кредит в размер на 800 лв., то ГПР по кредита
надвишава многократно 50 %, което
противоречи на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК /изчислено с https://www.calculator.bg/1/crediten_gpr.html#imgl-
284.1888 %/. Ето защо
клаузата предвиждаща като допълнително условие за отпускане на кредита
заплащането на „такса гарант“ от потребителя се явява нищожна и на това
самостоятелно основание.
Отделно от всичко изложено е, че по
същество тази такса за допълнителна услуга включена по този начин към
погасителните вноски, се явява добавък към възнаградителната лихва и
представлява сигурна печалба за заемодателя предвид уговорката за заплащане на
премиите в негова полза, а не в полза на гаранта, от където следва, че е налице
и нелоялна практика от страна на търговеца, изразяваща се в невярно посочване
на прилагания процент възнаградителна лихва по договора. Това по същество е
нарушение разпоредбата на чл. 143 ЗЗП, поради което тази клауза е неравноправна
и доколкото е видно, че не е уговорена индивидуално, тъй като условие за
сключване на кредита е предоставянето на гаранция, то същата е нищожна и на
това основание.
В чл. 23 от ЗПК
е предвидено, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи
лихва или други разходи по него. Следователно, в настоящия случай задължението
за главница на ответникът е в размер на 800 лв., от които преди подаване
на заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК е погасил сума в размер на 277,34 лв. /първите две
вноски с падежи 25.07.2019 г. и 25.08.2019 г./ и е останал непогасен остатък в
размер на 522,66 лв..
Законната
лихва представлява обезщетение за ищеца от неоснователно забавяне на
изпълнението на неговото парично вземане, която се присъжда като законна
последица от основателността на предявената претенция. Когато основателно претендираното вземане
бъде удовлетворено от ответника чрез плащане в хода на процеса, законната лихва
следва да бъде присъдена в полза на ищеца в случай че ответникът е изпаднал в
забава независимо, че искът ще бъде отхвърлен, тъй като претенцията му поначало
е основателна. По делото се установява, че ответникът е изпаднал в забава още
преди подаване на исковата молба, поради което същият дължи обезщетение за
забава върху главницата, считано от датата на депозиране на заявление изпълнение
по чл. 410 ГП в съда- 16.10.2020 до деня, предхождащ плащане на дълга, а именно
до 06.12.2020 г., г. /плащането е на 07.12.2020 г./, която към тази дата възлиза на сума в размер на 7,55 лв. /изчислена
по реда на чл. 162 ГПК с помощта на https://www.calculator.bg/1/lihvi_zadaljenia.html/.
Следователно задължението към датата на погасяването му е било в общ
размер на 530,21 лв. и с плащането на сумата от 673 лв. ответникът е погасил изцяло
вземането на ищцовото дружество за главница и законна лихва за забава, като е надплатил
сумата от 142,79лв.. По изложените съображения предявения установителен иск следва да бъде
отхвърлен изцяло, като погасен чрез плащане в хода на процеса.
По разноските:
В съответствие с т. 12 на ТР №4/2013г.
на ВКС, ОСГТК, съдът следва да се произнесе и по разпределението на
отговорността за разноските в заповедното и исковото производство. На основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищцовото дружество следва да се присъдят разноски в
заповедното производство, съобразно уважената част от иска. По възражението с
правно основание по чл. 78, ал. 5 ГПК, сторено от ответника с възражението по
чл. 414 ГПК, съдът го намира за своевременно и основателно предвид разпоредбата
на чл. 7, ал. 7 вр. ал. 2, т.1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения и правната и фактическа сложност на
делето или претендираното адвокатско възнаграждение следва да бъде
намалено до сума в размер на 150 лв.. Ищцовото дружество претендира общо сумата
от 325 лв. разноски в заповедното производство, от които сумата от 25 лв.
държавна такса и 300 лв.- възнаграждение за един адвокат. Предвид съдебно
установеното му вземане към датата на депозиране заявлението в съда и размера
главница, който е претендиран с него, по правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК
ответникът се установява, че дължи разноски на ищцовото дружество в заповедното
производство в размер на 137,20 лв.,
които са изцяло погасени, чрез плащане от ответника на 07.1.2020 г. /142,79лв.-
137,20 лв. = 5.59 лв./.
В исковото производство хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК
не е налице, тъй като с първоначалния си отказ да плати на падежа ответникът е
станал повод за образуване на съдебното производство, поради което на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК заявителят (ищец) има право на направените от него разноски в
размер на 350 лв.. На основание чл. 78,
ал. 3 ГПК на ответника се следват разноски в заповедното производство,
доколкото е бил представляван от адвокат по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, съобразно
представените доказателства, то на основание чл. 38, ал. 2 вр.
ал. 1, т. 2 ЗА във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 7 вр. ал. 1
от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 32,40
лв., предвид основателността на възражението на ищцовото дружество по реда на
чл. 78, ал. 5 ГПК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от "КРЕДИТ ИНС” АД, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.
"Цар Борис III" No 19, вх. В, ет.1, ап. 6, с ЕИК 15997727, против И.И.П.,ЕГН:**********,***.
Климент Охридски 16, иск с правно
основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 6 ЗПФУР, с който се иска да бъде установено по
отношение на ответника, че дължи на ищцовото дружество сумата от сумата
от 67.94 лв.- главница на основание сключен Договор за потребителски кредит
„Екстра” №88655/25.06.2019г., ведно със законната лихва за забава върху главницата,
считано от момента на подаване на Заявлението за издаване на Заповед за
изпълнение- 16.10.2020 г. до окончателното й заплащане, поради ПЛАЩАНЕ В ХОДА НА ПРОЦЕСА.
ОСЪЖДА И.И.П.,ЕГН:**********,***.
Климент Охридски 16, ДА ЗАПЛАТИ НА „КРЕДИТ
ИНС” АД, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул. "Цар Борис
III" No 19, вх. В, ет.1, ап. 6, с ЕИК 15997727, на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК сумата от 350 лв., представляваща разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА
“КРЕДИТ ИНС” АД, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул. "Цар
Борис III" No 19, вх. В, ет.1, ап. 6, с ЕИК 15997727, ДА ЗАПЛАТИ НА адв. Д.Л.Ф.,
САК л.№ 1200388790909, на основание чл. 78, ал.3 ГПК вр. чл. 38, ал. 1,
т. 2 ЗА сумата от 32,40 лв.,
представляваща разноски по делото.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд
Пазарджик в двуседмичен срок от
връчването му.
РАЙНОЕН
СЪДИЯ:
ЛИЛИЯ
ТЕРЗИЕВА- ВЛАДИМИРОВА