РЕШЕНИЕ
гр.София, 23.06.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІV-В състав в публичното заседание на седми март през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
мл.с. Андрей Георгиев
при секретаря Димитринка Иванова и в
присъствието на прокурора .................... като разгледа докладваното от
съдията-докладчик в.гр.дело N: 6 073 по описа за 2018 година и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – чл.273
от ГПК.
С решение № 301529 от 22.12.2017 г.,
постановено по гр.д.№ 33 284/2015 г. по описа на СРС, I ГО, 159 състав, Агенция
„П. И.“ е осъдена да заплати на З. „А.“ АД, ЕИК********на основание чл.213,
ал.1 КЗ /отм./ във връзка с чл.49 ЗЗД сумата 1 192,95 лева, представляваща
заплатено застрахователно обезщетение за нанесени ще-ти на лек автомобил марка
„Субару”, модел „Легаси” с
рег.№ ********, настъпили в ре-зултат на реализирано
на 16.05.2010 г. ПТП в гр.София, бул.”Самоковско шосе”, в посока към гр.София,
преди кръстовището с Околовръстен път, ведно със законната лихва върху нея,
считано от 12.06.2015 г. до окончателното й изплащане; на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 346,58 лева – обезщетение за забавено изпълнение на главния дълг за
периода: 12.06.2012 г. до 11.06.2015 г., както и сумата 886,83 лева – разноски по чл.78, ал.1 ГПК.
Решението
е постановено при участието на третото лице-помагач на страната на ответника –
Столична община.
Така
постановеното съдебно решение е обжалвано изцяло от ответника Агенция „П.на И.“,
гр.София. Във въззивната жалба се поддържа, че
решението е неправил-но, незаконосъобразно и необосновано, постановено в
нарушение на материалния и проце-суалния закон.
Жалбоподателят излага съображения, че направените констатации и изводите на СРС
са неправилни, тъй като по отношение на ПТП не е посочен час и на кой километър
е осъществено евентуално същото в представените доказателства, вкл.
уведомление-декларация и показанията на свидетеля П.А.; не е приложен/липсва протокол
за ПТП, издаден от компетентен държавен орган, съгласно ЗДвП и р.ХІІ, т.59 от
Общите условия на застрахов-ка на моторни превозни
средства „Каско на МПС”” на ЗАД „А.” и в противоречие
с т.60 и т.61 от общите условия, който протокол има обвързваща материална
доказателствена сила относно фактите, осъществени от или в присъствието на
съответното длъжностно лице и е частен свидетелстващ документ относно
описанието и механизма на произшествието, като не е направен и снимков материал
от длъжностно лице. Поддържа се и че при описание на обс-тоятелствата,
при които е настъпило ПТП, не са посочени размерът и особеностите на пре-пятствието, посочено като причина за настъпване на
застрахователното събитие /”необезо-пасената дупка”/;
че неправилно СРС е кредитирал приложените частни документи от ищцо-вото дружество – уведомление-декларация за щета по
застраховка „Каско на МПС” и др., тъй като частни
свидетелстващи документи те не се ползват с обвързваща съда материална доказа-телствена сила и отразените в тях обстоятелства не
се потвърждават от показанията на свиде-телите. Сочи
се и че използването в чл.20, ал.2 ЗДвП понятие „предвидимо препятствие” след-ва да се разбира като такова, което или е несъмнено
очевидно от далечно разстояние или е обозначено, като във връзка с това, ако се
приеме, че визираното в исковата молба „препятст-вие”,
отговаря на „предвидимо препятствие”, то не става ясно как същото е повлияло в
посока реализация на ПТП, а не обратното; че Областно пътно управление *** не е
сигнализи-рано относно евентуалното препятствие на
пътното платно /чл.165, ал.1, т.3 ЗДвП/; че проти-воречията
между показанията на свидетеля и описаното в частните писмени доказателства и
др., внася съмнение в истинността на фактите, възпроизведени от свидетеля,
както и че пред-вид изложеното не може да се изведе категоричен извод, че
евентуалното произшествие е нас-тъпило при твърдяните обстоятелства. Инвокирани
са аргументи за неправилност на извода на първоинстанционния
съд относно хипотезата за „противоправно поведение”,
тъй като няма как да се установи спазване на правилата и условията от водача –
не може да се установи ско-ростта, с която се е
движел водачът, а СРС изключва съпричиняване –
несъобразена скорост, с оглед посочената такава от водача на МПС – около 40
км/ч., а той е заинтересован, като се наведени доводи за неправилно кредитиране
на показанията на свидетеля А. за нали-чието на друго МПС, което да е
възпрепятствало заобикалянето на евентуалното препятствие от страна на
потърпевшия, тъй като това не е отразено в схемите. Релевират
се съображения и че в опис на претенция – 17.05.2010 г. и доклада по щета
задължителните реквизити за попъл-ване и
удостоверяване не са извършени и не става ясно спазени ли са Общите условия за заст-раховка на моторни превозни средства „Каско” на ЗАД „А.”; че в случая няма ангажи-рани
доказателства че не са налице изключения от покритите рискове по сключения застрахо-вателен договор /в т.ч. че вредите не са причинени
от умишлени действия на водача и че същият не е бил под въздействието на
алкохол или упойващи вещества/ и че застраховател-ната
полица не се удостоверява основанието за изплащане на обезщетението, тъй като
при неизпълнение от страна на застрахования на задълженията му по т.56, т.58 от
общите условия /ОУ/, както и при неспазване на сроковете по т.58.2.2 или
т.58.2.3, или не представи, който и да е от документите и/или реквизитите по
т.59 от ОУ, застрахователят може да намали или откаже изплащане на обезщетение,
т.е. наличието на застрахователна полица е повод за иницииране на
взаимоотношение между страните, но не е доказателства за настъпване на ПТП,
като не става ясно и дали ищцовото дружество е
спазило собствените си общи условия. Навежда се оплакване и че по делото не се
установява дали ответникът е имал задължение да поддържа пътя и дали твърдените
вреди са в причинна връзка с това неизпълнение.
Моли
въззивния съд да уважи жалбата и след като отмени
атакуваното решение, да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения
иск. Претендира присъждането на разноски по делото, в т.ч. и юрисконсултско възнаграждение.
В
срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба от ищеца – З. „А.” АД, ***, в който жалбата се оспорва изцяло, като се
навеждат доводи, че пър-воинстанционното решение е
правилно и обосновано, тъй като по делото е доказано по безс-порен
начин, че в полза на ищеца е възникнало регресно
право по чл.213 КЗ /отм./. Релевират се доводи за
неоснователност на оплакванията във въззивната жалба
във връзка с настъп-ването на застрахователното
събитие, неговото място, дата, механизъм и причинната връзка между него и претърпените
вреди. Релевират се твърдения, че ПТП не е сред
посочените хипотези по чл.125 ЗДвП за съставянето на протокол за ПТП; че
неаргументирани и неотноси-ми към предмета на спора
са възраженията по отношение на застрахователното събитие, че застрахователят е
взел след извършен оглед и анализ обосновано и подкрепено с достатъчно
документи и доказателства решение за изплащане на застрахователно обезщетение,
като се застъпва становище и за неоснователност на оплакването на жалбоподателя
за неправилно кредитиране от СРС на представените и приобщени към делото
доказателства, тъй като всички доказателства са еднозначно и недвусмислено
установяват фактическата обстановка – предмет на спора, а направените
възражения не са подкрепени нито от убедителни аргументи, нито в хода на
производството ответникът е представил доказателства, оборващи тези на ище-ца.
Моли
съда да остави въззивната жалба без уважение и да
потвърди атакуваното решение. Претендира присъждането на направените пред въззивната инстанция разноски.
Софийски
градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира
следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана
страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпро-си той е ограничен от наведените в жалбите
оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013
г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка
настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и
процесуално допустимо в обжалваната част, поради което съдът дължи произнасяне
по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи.
Първоинстанционният съд е сезиран при условията на
обективно съединяване с ис-кове с правно основание
чл.213, ал.1 КЗ /отм./ във връзка с чл.49 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Решаващият
състав на СГС след преценка
на обстоятелствата по делото и събрания в първоинстанционното производство доказателствен материал: доказателствата по щета № 10010030119326,
образувано във връзка с настъпило застрахователно събитие – ПТП от 16.05. 2010
г., в т.ч. и полица № **********/23.02.2010 г. за застраховка „Каско” на л.а.„Субару”, модел „Легаси” с рег.№ ******** и Общите условия за застраховка на
моторни превозни средства /”Каско”/, изслушаните
авто-технически експертизи, изготвени от вещото лице инж. Живко Евтимов, както
и гласните доказателства – показанията на свидетеля П.Н.А. /водач на л.а.„Субару”/ – поотделно и в неговата
съвкупност, напълно споделя изво-дите на
първоинстанционния съд, с които е обоснована дължимостта на претендираните главно
и акцесорно вземания, изведени на базата на правилно
установената фактическа обста-новка по делото и при
правилно приложението на релевантните правни норми, поради което на основание
чл.272 ГПК препраща към тях. В допълнение на мотивите на СРС и във връзка с
доводите, наведени с жалбата, в рамките на които въззивният
съд е ограничен, съгласно нор-мата на чл.269, изр.2 ГПК, следва да се добавят и следните съображения:
По силата на разпоредбата на
чл.213, ал.1 КЗ /отм./ с плащането на застрахователното обезщетение
застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата
до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за
неговото определяне. С оглед тази законодателна уредба предпоставките за
уважаване на иск на това основание са: наличието на застрахователно
правоотношение по имуществена застраховка между ищеца и увреденото лице /в т.ч.
и застраховка „Каско“/; плащането на застрахователно
обезщетение по нея и наличието на непозволеното увреждане по чл.45, ал.1 и
сл.ЗЗД от трето лице – изисквания, които в дадената хипотеза са налице.
Между ищцовото
дружество и „ДСК А.Л.“ ЕООД е налице сключен застрахо-вателен
договор за имуществена застраховка „Каско“ на МПС, с
обект на застрахователно покритие: л.а.„Субару”, модел „Легаси” с ДК № ********, в срока
на действие на който – на 16.05.2010 г. застрахованият автомобил е увреден
вследствие на ПТП. Сключената застраховка е по клауза П – „Всички рискове“,
като по въпроса относно включените в тази клауза покрити рискове е налице
препращане към представените в процеса и неоспорени от ответника в първоинстанционното производство Общи условия за застраховка на
моторни превозни средства /”Каско”/ на З. „А.“ АД, неразделна част от договора.
Подписаният между визираните
лица застрахователен договор съдържа всички изис-куеми
се реквизити по глава Осемнадесета от Част Четвърта на КЗ /отм./, валиден е и е
поро-дил действие в правната действителност. Законова
пречка съконтрагентите по такъв вид сдел-ка по отношение на въпроса за покритите
застрахователни рискове да уговорят препращане към друг акт, в т.ч. и общи
условия, неразделна част от договора – не е налице. Съгласно пред-ставените Общи условия, клауза П – „Всички рискове“ /Пълно
Каско/ покрива пълна загуба или частична щета на
застрахованото МПС, причинени от всички рискове в клаузите „М”, „Ч” и „К”, вкл.
и процесният.
Реализирането на
произшествието, неговият механизъм и настъпилите вреди от това събитие
безспорно се установяват от събраните гласни доказателства – показанията на сви-детеля П.А., основно и допълнително заключение от
07.09.2017 г. на приетата ATE и документите по щетата. Събраните
доказателствата не съдържат данни, които да си проти-воречат,
а такива, които си кореспондират и допълват, като същите еднозначно доказват нас-тъпването на събитието и начина на реализирането му –
попадането на предно дясно колело на лекия автомобил в дупка в дясната част на
платното за движение на бул.”Самоковско шосе” в посока София, няколко метра
преди кръстовището с „Околовръстен път”.
Необосновани са доводи на
жалбоподателя, че не следва да се кредитират свидетелс-ките
показания на П.А.. Действително последният е бил водача на увреденото пре-возно средство, но това обстоятелство не представлява
абсолютно основание за изключване на визираното доказателство от
доказателствения материал по делото. Извършвайки преценка на показанията на
свидетеля с оглед на всички други данни по делото, като се има предвид въз-можната негова заинтересованост – в съответствие с изискването
на разпоредбата на чл.172 ГПК, съдът намира, че на същите следва да бъде дадена
вяра. Показанията са логични, после-дователни, точно
отразяват възприетите от свидетеля факти, не съдържат вътрешни противо-речия и не се опровергават от останалите ангажирани
в производството доказателства – час-тично или в
тяхната цялост, в т.ч. и от изслушаните експертни заключения.
Непосочването на конкретен
километър на настъпване на произшествието и точен час на същото в показанията
на свидетеля и в депозираните от него документи по щетата, не е съществено
обстоятелство, нито е от значение за механизма на произшествието. В показания-та
са предоставени сведения, че инцидентът е настъпил в светлата част на деня, а
мястото на събитието е описано с достатъчно конкретни данни, който го
индивидуализират по безспорен начин. Дори и да е налице известна непълнота в гласните
доказателства относно някои под-робности във връзка с
пътно-транспортното произшествие, то същите се дължат на измина-лото
време от датата на събитието – 16.10.2010 г. до датата на разпита – 19.05.2017
г., за което време е житейски нормално и логически обосновано спомените на свидетеля
за определени обстоятелства да не са детайлно запазени и/или да не могат да
бъдат подробно възпроизведе-ни.
Липсата на отбелязване в схемата,
инкорпорирана в декларацията към уведомлението за щетата на автомобила,
придвижвал се пред процесния, който е закривал
дупката, също не е основание да не се кредитират показанията на свидетеля А.,
тъй като съгласно данните, отразени под нея, схемата показва само
позиционирането на МПС и препятствието на пътното платно към момента на
инцидента.
Неоснователни са и наведените
в жалбата твърдения във връзка с липсата на протокол за ПТП и изискванията на т.56, т.58 и т.59 от Общите условия
към процесната застраховка, при които застрахователят
може да намали или откаже изплащане на обезщетение. Застрахо-вателят
по имуществена застраховка би могъл да се освободи от отговорност и да откаже изп-лащане на обезщетение за настъпило застрахователно събитие само
при наличието на някое от предвидените в императивната разпоредба на чл.211 КЗ
/отм./ основания. В дадения казус липсват доказателства за умишлено
причиняване на застрахователното събитие от застрахова-ния
или от трето ползващо се лице, което да е предпоставка за изключване на
отговорността на застрахователя по чл.211, т.1 КЗ /отм./. Не може да обоснове
изключване отговорността на застрахователя и възражението на АПИ за
неизпълнение на задължението на застрахования по т.59 от ОУ за представяне на
протокол за ПТП, съставен от компетентните съгласно ЗДвП държавни органи, тъй
като този факт не попада в приложното поле на регламентираните в чл. 211 КЗ
/отм./ хипотези. По делото не е установено наличието на някоя от предпоставките
по чл.125 ЗДвП, в която норма законодателят изчерпателно е посочил случаите,
при които орга-ните на МВР – КАТ задължително
посещават на място настъпило пътно-транспортно произ-шествие.
В конкретния случай не е налице нито една от тези законоустановени хипотези,
тъй като се касае само за причинени имуществени вреди на застрахованото моторно
превозно средство, които не са му пречили да се движи на собствен ход с друга
джанта с гума, предвид което и не е било необходимо уведомяването на органите
на МВР – КАТ и изготвянето на протокол за ПТП от страна на последните. Във
връзка с разглеждания въпрос следва да се посочи и че съставянето на такъв протокол
при условията на чл.9 от Наредба № І-167 от 24. 10.2002 г. за условията и реда
за взаимодействие между контролните органи на МВР, застра-хователните
компании и Агенция за застрахователен надзор при настъпване на застрахова-телни събития, свързани с моторни превозни
средства, е установено не като задължение за собственика или водача на увреденото
превозно средство, а като правна възможност, упраж-няването
на която е предоставено на преценката на тези лица. Не упражняването на това
право не може да породи неблагоприятни правни последици за неговия носител. Във
връзка с разглежданото възражение следва да се посочи и че доводите на
жалбоподателя-ответник за неспазването на сроковете по т.58 ОУ не са подкрепени
с никакви доказателства по делото, а тъкмо обратното – същите са в противоречие
с ангажираните пред СРС писмени доказателства и свидетелски показания, от които
се констатира, че застрахователят е бил уведомен за съби-тието
в деня на неговото осъществяване.
Не могат да бъдат споделени и релевираните във въззивната жалба аргументи, свър-зани
с кредитирането от СРС на приложените от ищеца частни писмени доказателства. Дейст-вително частните
свидетелстващи документи не се ползват с обвързваща съда доказателствена сила, но
същите се преценяват от него с оглед на всички други доказателства по делото. При
оспорването им в тежест на представилата ги страна е да установи в процеса с
допустимите по ГПК доказателствени средства, че документирането на съдържащите
се в тях факти е надлеж-но извършено, като в тази хипотеза
верността на частните документи може да бъде установена с всички
доказателствени средства, което в дадения казус е направено със събраните
гласни доказателства, ангажирания снимков материал и изслушаната АТЕ.
Произшествието е настъпило на главен път ІІ-82 в близост до околовръстния
път на гр.София, който е част от републиканската П. мрежа. Съгласно чл.19,
ал.1, т.1 ЗП републи-канските пътища се управляват от
Агенция „П. И.“, която на основание чл. 30, ал.1 ЗП осъществява дейностите по
изграждането, ремонта и поддържането на тези пъ-тища.
В нормата на чл.167, ал.1 ЗДвП е предвидено и че лицата, които стопанисват
пътя, го поддържат в изправно състояние, сигнализират незабавно препятствията
по него и ги отстра-няват във възможно най-кратък
срок. С оглед горното следва да се приеме, че на ответника са вменени
задълженията да стопанисва и поддържа процесния пътен
участък, в т.ч. като не допуска и своевременно отстранява появилите се дупки по
него. Неизпълнението на тези законови изисквания от страна на работниците и
служителите на ответната агенция, на които същата е възложила дейността по
поддържането и ремонта на републиканската П. инф-раструктура
в процесния участък, е довело до неосигуряването към 16.05.2010
г. на безопасни условия за движение по него. Настъпването на разглеждания
инцидент е резултат от проти-воправното бездействие
на натоварените от ответника лица, изпълняващи визираната дейност, в т.ч. и
поради нарушение на регламентираното с чл.13, ал.1 ЗДвП изискване, задължаващо
ги да предупредят участниците в движението за наличието на опасност на пътя
/каквато обек-тивно представлява находяща
се на пътното платно дупка/, като постави необходимите сред-ства
за сигнализиране, чието поведение се явява и виновно, тъй като установената с разпоред-бата на чл.45, ал.2 ЗЗД презумпция не е оборена в
процеса. По силата на чл.49 ЗЗД за деянията на тези лица отговаря Агенция „П. И.“,
чиято отговорност има обезпечител-но-гаранционен
характер. Вследствие на това бездействие на застрахованото при ищеца лице са
причинени имуществени вреди, които подлежат на овъзмездяване,
чиято стойност съгласно допълнителното заключение на АТЕ от 26.04.2017 г. към
момента на настъпване на застрахо-вателното събитие
възлиза на сумата 1 182,95 лева с ДДС, в какъвто размер е изплатеното обезщетение
от ищеца в качеството му на застраховател на увреденото лице. Към момента на
инцидента л.а.”Субару Легаси”
е бил в гаранция, което е изисквало същият да се обслужва само в оторизиран сервиз на тази марка и влагане
при ремонт само на оригинални части, т.е. такива, които са от завода-производител
на автомобила.
Съгласно чл.213, ал.1 КЗ /отм./, действал към момента на възникване на регресното право, с плащането на застрахователното
обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу
причинителя на вредата до размера на платеното обезщетение и обичай-ните разноски, направени за неговото определяне.
Обхватът на регресното право зависи от размера на застрахователното
обезщетение, което застрахователят е платил на застрахования, както и от
размера на обезщетението, което третото лице дължи на застрахования. Третото
лице не може да бъде задължено да заплати на застрахователя повече, отколкото
дължи на застрахования. В този смисъл регресното
право е в размер, който е равен на по-малката сума между платеното
застрахователно обезщетение и дължимото деликтно
такова, които в дадения случай съвпадат.
Доводите на жалбоподателя,
че във връзка с уредените в Общите условия изключени рискове /настъпване на
застрахователното събитие след употреба на алкохол или други упой-ващи вещества, от умишлени действия на водача и пр./
са неоснователни, тъй като с оглед ус-тановените с
нормата на чл.154, ал.1 ГПК правила ответната агенция, а не ищецът, носи те-жестта да докаже тези негови твърдения, като установи,
че застрахователното събитие попада в някое от изброените в Общите условия
изключения от покритие, каквото доказване в случая не е проведено.
Неоснователно е и
възражението на Агенция „П. структура” за наличието на съп-ричиняване
на вредоносния резултат от страна на водача на л.а.„Субару”,
модел „Легаси” с ДК № ********. От събрания по делото доказателствен материал не е установено от стра-на на ответната агенция чрез провеждането на пълно и
главно доказване, че водачът на това МПС с поведението си е допринесъл по
някакъв начин за реализирането на произшествието и/или за настъпването на
вредоносния резултат, което да е предпоставка за приложението на разпоредбата
на чл.51, ал.2 ЗЗД, в т.ч. и поради управление на лекия автомобил след упот-ребата на алкохол.
От друга страна, наличието на
необезопасена и необозначена дупка на платното за
движение не може да бъде определено като „предвидимо препятствие” по смисъла на
чл.20, ал.2 ЗДвП. За пълнота на изложението следва да се отбележи и че с оглед
правилата относно разпределението на доказателствената тежест по чл.154, ал.1 ГПК ответникът е този, който носи тежестта да установи обезопасяването и
обозначаването на намираща се дупка на пътя, респ., че дупката несъмнено е била
очевидна от далечно разстояние, което в дадения казус не е направено.
Не може да бъде споделено и
възражението, че тъй като Областно пътно управление-*** не е било уведомено за
наличието на дупка на платното съгласно чл.165, ал.1, т.3 ЗДвП, жалбоподателят
не носи отговорност за процесните вреди. Визираната
норма регламентира отношения между органите на МВР и АПИ, но същата не дерогира задълженията на агенцията да следи за състоянието
на републиканските пътища и да ги поддържа в изправно състояние.
По изложените съображения въззивният съд приема, че са налице предпоставките за
ангажиране отговорността на ответника по отношение на суброгиралия
се в правата на застра-хования застраховател по реда
на чл.213, ал.1 КЗ /отм./. Предявеният иск се явява основателен и доказан по
размер за сумата 1 192,95 лева, включваща репарираните от ищеца вреди,
пряка и непосредствена последица от увреждането в размер
на 1 182,95 лева и 10,00 лева – ликвида-ционни
разноски, която сума е дължима ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба в съда до окончателното й изплащане.
Обезщетението
за несвоевременно изпълнение на парично задължение има акцесорен
характер и възниква от момента на изпадане на длъжника в забава по отношение на
главното му задължение. Съгласно чл.84, ал.2 ЗЗД,
когато няма определен ден за изпълнение, длъжни-кът изпада в забава, след като
бъде поканен от кредитора. По делото е представена покана от З. „А.“ АД до Агенция „П. И.“ за изплащане
на сумата 1 192,95 лева по процесната щета в
7-дневен срок от получаване на поканата. От представеното писмо за доставянето
й от 07.09.2010 г. /неоспорено в процеса/, поканата е получена от ответника на 14.09.2010
г. – под вх.№ 53-00-6945, предвид което считано от 22.09.2010 г. последният е изпаднал
в забава относно погасяването на задължението му за главницата от 1 192,95
лева и дължи на ищеца обезщетение по реда на чл.86, ал.1 ЗЗД върху него в
размер на законната лихва. При спазване принципа на диспозитивното
начало в гражданския процес във връзка със заявения от ищеца начален период, от
който се претендира това обезщетение, последното следва да се присъди за времето
от 12.06.2012 г. до 11.06.2015 г. вкл., в размер на сумата 364,58 лева,
определен при условията на чл.162 ГПК.
Поради съвпадение на
изводите на настоящата съдебна инстанция с тези на първата инстанция относно
изхода от разглеждането на спора, обжалваното решение като правилно следва да
бъде потвърдено, а въззивната жалба – оставена без
уважение, като неоснователна.
При приетия изход на спора
на жалбоподателя Агенция „П. И.“ не се дължат разноски по делото на основание
чл.78, ал.1 ГПК.
На въззиваемата
страна З. „А.“ АД следва да се присъди на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 406,83
лева – адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция. Неосно-вателно
е наведеното от жалбоподателя в становището му от 05.03.2019 г. възражение по
чл. 78, ал.5 ГПК. Договореното и заплатено от въззиваемата
страна адвокатско възнаграждение не е прекомерно, а напълно съответства на изискването
на чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/09.07. 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения на ВАдвС – в ред.,
действала
до изм. с ДВ бр.45/15.05.2020 г. Същото възлиза на сумата 339,02 лева,
върху която съгласно § 2а,
пр.2 от
ДР на същия акт, е начислен ДДС в размер на 67,81 лева, тъй като адвокатското
дружество е регистрирано по ЗДДС.
Воден от горното, Съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
301529 от 22.12.2017 г., постановено по гр.д.№ 33 284/ 2015 г. по описа на СРС,
ІI ГО, 70 състав.
ОСЪЖДА Агенция „П.
И.“ с адрес на управление:*** да ЗАПЛАТИ на З. „А.“ АД със седалище и
адрес на управление:***, ЕИК********на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 406,83
лева /четиристотин и шест лева и осемдесет и три стотинки/ – разноски за въззивното производство.
Решението е постановено при
участието на трето лице-помагач на страната на ответ-ника
– Столична община.
Решението не подлежи на касационно
обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.