№ 11
гр. гр. Добрич, 09.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на двадесет и първи
декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Галатея Ханджиева Милева
Членове:Жечка Н. Маргенова Томова
Анна Великова
при участието на секретаря Павлина Ж. Пенева
като разгледа докладваното от Анна Великова Въззивно гражданско дело №
20223200500763 по описа за 2022 година
и, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството по делото е образувано по реда на глава XX от ГПК по
повод жалба с вх. № 2606 от 05.09.2022г. по регистъра на Районен съд –
Каварна, подадена от „К.“ АД с ЕИК ***, гр. ***, чрез упълномощен адвокат
М. К. от АК - Добрич, срещу решение № 97 от 17.08.2022г. по гр.д.№
111/2021г. по описа на Районен съд - Каварна, с което е отхвърлен
предявеният от дружеството против Г. Д. Т., с ЕГН **********, гр. К., иск с
правно основание чл. 59 от ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата от 3 250 лева, представляваща неоснователно получена сума за
обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ, с която ответникът неоснователно се е
обогатил за сметка на ищеца.
В жалбата са изложени оплаквания, че решението е неправилно,
немотивирано и постановено при нарушения на материалния и процесуалния
закон. Поддържа се несъответствие между мотивите на съдебния акт и
неговия диспозитив, който не кореспондира на събраните доказателства и
тяхната тежест. Съдът неправилно преценил фактите и обстоятелствата по
делото, като не приложил правилно нормите, уреждащи института на
неоснователното обогатяване. Изискуемите от чл. 59 от ЗЗД обстоятелства –
обогатяването на едно лице за сметка на друго, липса на друга възможност за
защита на обеднелия, обедняването и обогатяването да произтичат от един и
същ факт или обща група факти, без необходимост връзката между тях да е
причинно-следствена, били установени по делото.
1
Въззиваемата страна е представила отговор на жалбата, в който излага
доводи за нейната неоснователност – решението е правилно, при
постановяването му съдът не е допуснал нарушения на материалния и
процесуалния закон, не е налице противоречие между мотивите и
диспозитива на съдебния акт. Счита жалбата за бланкетна, без конкретни
твърдения за незаконосъобразността на решението, а доводите за неправилно
приложение на нормите, уреждащи неоснователното обогатяване, за
несъстоятелни по причина, че в мотивите на решението липсва обсъждане
налице ли е или не неоснователно обогатяване. В съдебното заседание, чрез
процесуален представител, поддържа подадения отговор, настоява за
потвърждаване на решението и присъждане на разноски.
Постановеното неизгодно за въззивника решение му е връчено на дата
21.08.2022г. (неделя), поради което жалба с вх. № 2606 от 05.09.2022г.
(първия работен ден след последния неприсъствен ден от двуседмичния срок)
е подадена при спазване на чл. 259, ал. 1 от ГПК, от лице с правен интерес от
обжалването и е допустима.
При служебната проверката на обжалваното решение по чл. 269, изр.
първо от ГПК въззивният съд намира, че то е валидно и допустимо, като
постановено от законен състав на районния съд в рамките на правомощията
му, в изискуемата форма, мотивирано и разбираемо, по предявен допустим
иск.
По правилността на съдебния акт, с оглед изложените в жалбата
оплаквания, доводите на въззиваемия и въз основа на събраните по делото
доказателства, съдът намира следното:
Съдебното производство е образувано по повод искова молба от „К."
АД, с която против Г. Д. Т. е предявен иск ответникът да бъде осъден да му
заплати сумата от 3 250 лева, представляваща неоснователно получена сума в
периода 2017г. - 2018г., с която ответникът се е обогатил за сметка на ищеца.
Претендира се и законна лихва, считано от подаване на исковата молба в съда
до окончателното изплащане на задължението.
В исковата молба ищецът е изложил следните обосноваващи
претенцията обстоятелства: страните са били в трудово правоотношение,
прекратено със заповед № 3 от 17.05.2017г., поради придобиване от
ответника на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Дружеството
било длъжник по изпълнителни дела и върху сумите по неговите сметки бил
наложен запор. Това правело невъзможно извършването на преводи по банков
път, поради което и част от дължимите суми съгласно заповед № 3 от
17.05.2017г. в общ размер от 3 250 лева за обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ
били изплатени на ответника в периода 2017г. - 2018г. по следния начин:
2 200 лева в брой, срещу подписан от него разходен касов ордер; общо 1 050
лева на ръка, без подписване на разписка. По подадена от Г. Д. Т. искова
молба в Районен съд - Каварна против дружеството било образувано гр.д. №
234/2020г. с предмет иск с правно основание чл. 222, ал. 3 от КТ.
2
Съобщението по чл. 131 от ГПК било връчено на ответника (настоящ ищец)
при условията на чл. 50, ал. 2 от ГПК. Поради несвоевременното узнаване за
образуваното производство представляващият дружеството пропуснал
предвидените в закона срокове за депозиране на отговор, въвеждане на
възражения и представяне на доказателства. Искът бил уважен с влязло в сила
решение за сумата от 3 389.28 лева. С оглед извършените вече плащания,
след влизане в сила на решението по гр.д. № 234/2020г. по описа на Районен
съд - Каварна, ищецът счита, че ответникът неоснователно е получил сумата
от 3 250 лева, с която се е обогатил за сметка на дружеството и настоява за
осъждането му на основание чл. 59 от ЗЗД за връщането й.
В отговора на исковата молба ответникът е оспорил допустимостта и
основателността на иска. Навел е възражението, че с предявяването на иска
ищецът цели да постигне недопустимо пререшаване на спора относно
дължимостта на обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ, по който спор вече има
влязло в сила решение. С оглед забраната по чл. 299 от ГПК, преклудирани
били всички факти и основаните на тях права, осъществени преди
постановяване на решението, независимо дали те са били известни на
страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. Срещу
основателността на иска е противопоставил възражението, че не е получавал
суми за изплащане на дължимото му обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ.
Оспорил е да е получавал суми „на ръка", без да е полагал подпис на
ведомост или ордер. Посочил е, че след прекратяване на трудовия договор е
получавал средства от ищеца само за възлагани му от него услуги. Оспорил е
получаването на сумите по представените от ищеца касови ордери и
полагането от него на подписи в тях. Настоявал е за прекратяване на делото,
евентуално за отхвърляне на иска. В първото съдебно заседание, след
запознаване с оригиналите на оспорените от него РКО, ответникът е
допълнил, че с такива ордери е било документирано изплащането на аванси
по време на действието на трудовото правоотношение; оспорил е записаната в
ордерите дата на плащане, както и основанието за плащането; заявил е, че не е
подписвал РКО след прекратяване на трудовия договор, а само по време на
неговото действие при получаване на аванс от трудовото възнаграждение, че
при подписване от него на РКО не е имало изписана текстова част за
основание и дата, ЕГН и адрес, а тези текстове са дописани в последствие
(след полагане на неговия подпис), като ордерите не отразяват вярно датата на
съставяне и основанието за изплащане на сумите.
Като е намерил иска за недопустим, съдът е прекратил производството
по делото с определение № 102 от 23.03.2022г. Последното е отменено с
определение № 481 от 09.06.2022г. по в.ч.гр.д.№ 313/2022г. по описа на
Окръжен съд – Добрич и делото е върнато на районния съд за разглеждане на
иска по същество.
С обжалваното решение искът е отхвърлен по съображения, че сумите, с
които ищецът твърди ответникът да се е обогатил неоснователно за негова
сметка, са същите, които са били предмет на спора по гр.д. № 234/2020г., като
3
в хода му ответникът (сега ищец) не е навел възражение за плащане на
претендираните суми и не е представил доказателства за това; решението не е
обжалвано, влязло е в сила и по въпроса относно дължимостта на сумата от
3389.28 лева, представляваща обезщетение при придобиване на право на
пенсия, то поражда сила на присъдено нещо, а съгласно чл. 297 от ГПК е
задължително за съда, който го е постановил и за всички съдилища,
учреждения и общини в Република България. Тъй като влязлото в сила
решение № 260003 от 07.01.2021г. по гр. д. № 234/2020г. по описа на Районен
съд – Каварна установява, че „К." АД дължи на Г. Т. сумата 3389.28 лева,
представляваща неплатено обезщетение при придобиване право на пенсия,
последващо заведеният иск за недължимост на част от тази сума е
неоснователен.
Предявеният иск е с правно основание чл. 59 от ЗЗД. Касае се за
фактически състав, от който възниква вземане за изравняване на
неоснователно обогатяване, включващ елементите: обогатяване на едно лице
за сметка на друго; обедняване на другото лице; липса на основание за
обогатяването и липса на друга правна възможност да бъдат защитени
интересите на обеднелия.
Установява се от представената заповед № 3 от 17.05.2017г., издадена
от „К." АД, че на 17.05.2017г. трудовото правоотношение между дружеството
и Г. Д. Т. е прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 12 от КТ - поради
придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Със заповедта е
разпоредено на основание чл. 222, ал. 3 от КТ на работника да се изплати
обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от
шест месеца. Между страните се е развило исково производство по гр.д. №
234/2020г. по описа на Районен съд – Каварна, образувано по предявен от Г.
Д. Т. иск за осъждане на дружеството да му заплати обезщетението по чл.
222, ал. 3 от КТ. Спорът е окончателно разрешен с влязло в сила (не се спори
между страните) решение № 260003 от 07.01.2021г. и допълнително решение
№ 260015 от 12.02.2021г., с което „К." АД е осъдено да заплати на Г. Д. Т.
сумата от 3389.28 лева, представляваща неплатено обезщетение при
придобиване право на пенсия, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното
погасяване на задължението.
Вземането си за неоснователно обогатяване в настоящото съдебно
производство ищецът (сега въззивник) обосновава с твърдението, не че е
платил едно свое несъществуващо задължение, а че е платил именно
следващото се на въззиваемия обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ съгласно
издадената от него заповед № 3 от 17.05.2017г. (на правно основание) и то
преди приключване с влязло в сила решение на гр.д. № 234/2020г. по описа на
Районен съд – Каварна и, че неоснователно въззиваемият се е обогатил с
получаването на тази сума, тъй като тя му е присъдена в последствие (след
плащането) със съдебното решение, постановено в производство, в което
страната е пропуснала да наведе свое правопогасяващо възражение.
4
Съдебните решения, съобразно субективните и обективни предели на
силата на пресъдено нещо, влизат в сила между същите страни, за същото
искане и на същото основание, според чл. 298, ал. 1 от ГПК. Породената от
решението сила на пресъдено нещо отразява материалноправното положение
между спорещите към момента на приключване на устните състезания по
делото. Обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат
правопораждащите защитаваното субективно материално право юридически
факти, очертаващи правоотношението, от което то произтича.
Преклудиращото й действие обхваща всички настъпили до приключване на
устните състезания факти, релевантни за съществуването или
несъществуването на съдебно признатото право, предмет на спора,
включително основаващите се на такива възражения на ответника,
независимо дали са били наведени или не. Поради това, в последващ процес
между същите страни, по предявен на различно основание или за различно
искане иск, но, основаващ се на същите правопораждащи факти, следва да
бъде зачетено, съгласно чл. 297 от ГПК, преклудиращото действие на силата
на пресъдено нещо относно тях, като те не могат да бъдат преразглеждани.
Зачитането на силата на пресъдено нещо на съдебното решение се състои в
задължението на съда, сезиран с последващ между страните спор, да приеме,
че правното положение между обвързаните от нея лица е такова, каквото
гласи решението, без да пристъпва към нова проверка на фактите,
обуславящи съдебно установеното право.
Със сила на пресъдено нещо между страните по гр.д. № 234/2020г. по
описа на Районен съд – Каварна (които са страни и по настоящото дело) е
установено съществуването към датата на приключване на устните състезания
на възникнало и непогасено задължение на „К.“ АД, съответно вземане на Г.
Д. Т., от 3389.28 лева, съставляващо обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ (така
чл. 298, ал. 1 от ГПК). Между страните спор по този въпрос не може да бъде
повече повдиган, съгласно чл. 299, ал. 1 от ГПК и нещо различно от
установеното със съдебното решение съдът, зачитайки същото по правилото
на чл. 297 от ГПК, не може да приеме. За страните и за съда съществува
задължителността на постановеното, че обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ в
размер от 3389.28 лева „К.“ АД не е платило на Г. Т. към датата на
приключване на устните състезания по гр.д. № 234/2020г. по описа на
Районен съд – Каварна. И в следващо съдебно производство между същите
страни не може да бъде прието нещо различно по този факт. С осъждането с
влязлото в сила решение на дружеството да плати на работника
обезщетението при придобиване право на пенсия са преклудирани всички
възражения на работодателя относно съществуващи правни основания за
погасяването на вземането и тяхното обсъждане в последващ съдебен спор не
е допустимо, включително и когато този следващ спор формално не е със
същото искане и на същото основание. Всички свои възражения - твърдения
за факти относно възникването, съществуването или погасяването на
спорното право, ответникът по иска следва да въведе в предмета на делото в
5
срока за подаване на отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 от ГПК, а
пропускът да направи това води до последицата по чл. 133 от ГПК – за
незаявените ответникови възражение настъпва преклузия. Обстоятелството,
че ответникът по гр.д. № 234/2020г. по описа на Районен съд – Каварна е
платил претендираната с иска по това дело сума, ако е съществувало, е
следвало да бъде своевременно заявено, за да не бъде преклудирано от силата
на пресъдено нещо на решението. Щом ответникът по осъдителния иск не е
възразил да е платил претендираната с иска сума, то със сила на пресъдено
нещо между страните е установено, че тя е дължима от него към момента на
приключване на устните състезания по делото и допустимите негови
възражения срещу съществуването на задължението му могат да се основават
само на факти, настъпили след този момент. Казано с други думи, за
извършени преди устните състезания плащания с погасителен ефект спрямо
присъденото с решението вземане, с право на възражение ответникът по
делото не разполага – той вече не може да противопоставя на насрещната
страна твърдението, че присъденото й вземане е платено. Последното
изключва установяването, че се е осъществило разместване на материални
блага – че е платено обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ. Това е израз на
общия принцип за зачитане на влязлото в сила решение, чрез който се цели
окончателната ликвидация на спора, предмет на акта. Да се приеме
противното означава да се допусне нарушение на принципа за абсолютното
значение на станалия неотменяем съдебен акт по причина пропуск на страна в
производството да упражни своевременно свои процесуални права, а този
принцип има основно значение за стабилността на правната система. Тези
съображения се съдържат в първоинстанционното решение, поради което на
основание чл. 271, ал. 1 от ГПК то следва да бъде потвърдено от въззивния
съд.
Освен това, отсъствието на възникнало валидно правоотношение, на
правопораждащ факт, който да оправдае имущественото разместване (липсата
на основание за обогатяването), е необходима предпоставка за уважаване на
иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. Самото твърдение на ищеца, че е извършил
плащане на съществуващо правно основание, опровергава възможността за
изравняване на разместването на имуществени блага в хипотезата на чл. 59 от
ЗЗД. Общият фактически състав на неоснователното обогатяване изисква да
няма съществуващо правоотношение, което да дава правно основание за
имущественото разместване, а в конкретния случай въззивникът извежда тази
липса от постановено след твърдяното плащане осъдително решение по иска
за обезщетение по чл. 222, ал. 3 от ГПК, в производството по разглеждане на
който е пропуснал да наведе свое правопогасяващо възражение. Последното,
по изложените вече съображения, е в противоречие с разпоредбите на чл. 297
и чл. 298 от ГПК.
Събирането и обсъждането на доказателства за осъществяване на един
отречен с влязло в сила решение, обвързващо със сила на пресъдено нещо
страните, факт е в нарушение на чл. 297 от ГПК, поради което анализ на
6
приобщените към делото доказателства не следва да бъде извършван.
По изложените съображения въззивната жалба не е основателна. Като е
отхвърлил предявения иск, първоинстанционният съд е постановил правилно
решение, което следва да бъде потвърдено.
При този резултат право на разноски за въззивното производство има
въззиваемата страна. На присъждане в нейна полза подлежи платеното,
съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 12.12.2022г.,
адвокатско възнаграждение в размер на 700 лева с ДДС за подаване на
отговор на въззивната жалба и за процесуално представителство по
въззивното дело.
Водим от изложеното, съдът:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 97 от 17.08.2022г. по гр.д.№ 111/2021г. по
описа на Районен съд – Каварна.
ОСЪЖДА „К.“ АД с ЕИК ***, гр. ***, да плати на Г. Д. Т., с ЕГН
**********, гр. К., сумата от 700 лева, съставляваща платено адвокатско
възнаграждение във въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по
смисъла на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7