РЕШЕНИЕ
№ 13509
гр. София, 08.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20241110110822 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от Н. Н. Н.ова
/с фамилно име към момента на устните състезания К. видно от изготвена справка
НБД/ срещу „Вивус.БГ“ ЕООД.
Предявени са за разглеждане два кумулативно обективно съединени иска, както
следва: 1/ установителен иск с правно основание по чл. 26, ал. 1 вр. чл. 22 ЗПК за
прогласяване на нищожност на клаузата, предвиждаща заплащане на такса за бързо
разглеждане, предвидена в договор за кредит № **********/22.02.2023 г., сключен
между страните поради заобикаляне на закона, противоречие със закона и накърняване
на добрите нрави и 2/ в условията на евентуалност осъдителен иск по чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД за осъждането на ответника да заплати сумата от 5,00 лева, предявен като
частичен от сумата от общо 98,52 лева, представляваща недължимо платена сума по
недействителна клауза за такса бързо разглеждане от договора, ведно със законната
лихва върху сумата, считано от депозиране на исковата молба до погасяването.
В проведеното открито съдебно заседание на 20.06.2024 г. съдът, на осн. чл. 214,
ал. 1 ГПК, е допуснал изменение в размера на предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД чрез неговото увеличение, като същият се счита предявен за сумата от 98,52 лева,
което представлява пълната претенция на ищцата.
Ищцата Н. Н. Н.ова твърди, че на 22.02.2023 г. сключила с ответното дружество
„Вивус.БГ“ ЕООД договор за кредит № **********. По силата на договора й била
предоставена в заем парична сума в размер на 400 лв., която следвало да върне в срок
до 24.03.2023 г. Твърди, че ГПР бил уговорен в размер на 49.7 %, лихвен процент за
кредита в размер на 41 %, сума на лихвата за срока на договора 13,48 лв. В договора
било предвидено, че кредитополучателят дължи сума в размер на 98,52 лв.,
представляваща такса за бързо разглеждане. Сочи, че погасила сумата по договора,
като за срока на договора е заплатил по сметка на дружеството изцяло сумата по
договора, включително такса за бързо разглеждане, а именно сумата от общо 512 лв.
1
Счита, че договорът за кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл.
22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно
годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита, тъй като в договора за
потребителски кредит е налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният
такъв бил в пъти по-висок от посочения, което е над максимално установения праг на
ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Още със
сключване па договора било посочено, че потребителят дължи възнаграждение за
допълнителна услуга от момента на подписване на договора. Ето защо намира, че
същата е следвало да бъде включена в размера на ГПР, като невключването й
противоречи на закона и води до неговото заобикаляне.
Намира, че грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на
хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно до
извод за недействителност на целия договор. Счита за нищожна клаузата, с която е
уговорено, че ищецът следва да заплати на кредитиращото дружество такса за бързо
разглеждане на кредита, както и че същата е уговорена в противоречие с разпоредбата
на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Поради тези и останалите подробно изложени съображения моли
предявените искове да бъдат уважени. Претендира разноски.
В срочно подаден отговор ответникът оспорва предявените искове. Признава
факта на възникнало облигационно правоотношение между страните по процесния
договор за заем с посоченото от ищцата съдържание. Признава и факта на погасяване
на главницата от 400 лева в пълен размер, на таксата за бързо разглеждане от 98,52
лева в пълен размер, както и частично на договорната лихва, а именно – сумата от 0,90
лева. Оспорва общо постъпилата сума да е в размер на 512 лева, като сочи, че същата е
в размер на 499,92 лева, разпределена по посочения начин на погасяване. По
отношение на спорната такса за бързо разглеждане признава, че е налице пълно
погасяване. Намира обаче, че уговорената клауза не страда от посочените от ищцата
пороци. Счита, че същата правилно не е включена в ГПР, тъй като представлява
отделна, допълнителна и незадължителна услуга по договора. Счита, че
предоставената допълнителна услуга съответства изцяло на предвидената в чл. 10а, ал.
1 ЗПК законова възможност. Поради тези и останалите подробно изложени
съображения моли предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
С проекта за доклад, обективиран в определение № 19662/12.05.2024 г. и приет
за окончателен в проведеното открито съдебно заседание от 20.06.2024 г. без
възражения от страните на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК като безспорни и
ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: 1) между страните е
сключен договор за кредит № г., по силата на който ищцата е получила в заем сумата
от 400 лв.; 2) с договора за кредит е предоставена в заем парична сума в размер на 400
лв., с уговорена договорна възнаградителна лихва от 13,48 лв., такса за бързо
разглеждане в размер на 98,52 лева, при посочен в договора ГПР от 49,70 %, в който не
е включена таксата за бързо разглеждане; 3) че ищцата е погасила изцяло главницата
по договора и таксата за бързо разглеждане.
Ето защо и на осн. чл. 153 ГПК съдът приема отделените за безспорни
обстоятелства за доказани.
На първо място, съдът намира, че процесният договор за заем е потребителски –
страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице,
което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция
– търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в
2
разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.
Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения
заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора
за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният
договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 –
147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които
съдът следи служебно.
Въз основа на изложените от ищеца фактически обстоятелства и ангажираните
доказателства, съдът приема, че уговорената такса за бързо разглеждане представлява
разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на
годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за
кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната разпоредба
на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление
на Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите
по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор,
надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В
настоящия случай сумата по договора за заем е в размер на 400 лева, като при
включване и на таксата за бързо разглеждане, общият размер на ГПР надхвърля 50 %
/без включване на сумата от 98,52 лева ГПР уговореният ГПР е в размер на 49,70 %/.
Ето защо може да се направи законосъобразен извод, че ГПР надхвърля максимално
допустимия размер. Така уговорената такса не е включена в оскъпяването на
ползваната сума, което води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал.
4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащането й (арг.
чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това вземане. Поради
изложеното съдът намира, че таксата за бързо разглеждане по процесния договор за
потребителски заем, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в
общия разход по кредита (в подкрепа на този аргумент са напр. Решение № 24 от
10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по
в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по
в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.).
Макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуеми реквизити по
чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание
по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по
3
кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите
от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22
ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит,
кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит
на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11
от ЗПК (в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019
г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. №
7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.).
По иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК:
В тежест на ищеца по предявения иск за прогласяване нищожността на отделни
клаузи от договора поради противоречието им със закона, неговото заобикаляне и
накърняване на добрите нрави, е да докаже при условията на пълно и главно доказване
правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно че:
между него и ответника е възникнало облигационно отношение по договор за кредит
от 22.02.2023 г. с посоченото в исковата молба съдържание, както и че клаузата от
процесния договор, касаеща заплащането на таксата за бързо разглеждане на
документите за паричен заем, противоречи на закона, води до негово заобикаляне,
респективно – накърнява добрите нрави.
Установи се, че между страните е уговорено, че кредитополучателят дължи
такса за бързо разглеждане в размер на 98,52 лв. Съдът намира посочената клауза за
неравноправна по смисъла на ЗПК. На първо място, таксата за бързо разглеждане е във
фиксиран размер – 98,52 лв. или в случая е 24,63 % от размера на получения заем.
Липсва каквато и да е еквивалентност между таксата и извършената услуга от
заемодателя. Дори сумата по кредита да е предоставена на кредитополучателя в
рамките на 20 минути, това не обосновава цена на посочената услуга в размер на
почти 1/4 от размера на предоставената главница. Съдът намира, че чрез посочената
клауза е налице скрито оскъпяване на кредита и по този начин кредитодателят постига
заобикаляне на императивната забрана на чл. 19, ал. 4 ЗПК за начисляване на ГПР по
кредита в размер по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения. В случая само за периода на предоставяне на кредита и при точно и
добросъвестно изпълнение на задълженията от страна на длъжника, на годишна база
ГПР, при включване на таксата за бързо разглеждане ще бъде в размер на 74,33 %,
което надвишава допустимия от чл. 19, ал. 4 ЗПК годишен процента на разходите. С
така уговорената клауза кредитът се оскъпява, като се постига забранена от закона цел
– неоснователното обогатяване на кредитора, поради което, съгл. чл.21, ал.1 от ЗПК, е
нищожна. Посочената сума представлява прекомерно висока печалба на кредитора и е
предпоставка за значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца-
кредитодател и потребителя, поради което клаузата, която урежда това задължение се
явява неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП и като такива се явява нищожна
на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Допълнителен аргумент е, че съгласно чл.10а ЗПК кредиторът може да събира
от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, като според ал.2 на цитираната норма кредиторът не може да
изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. В случая таксата за бързо разглеждане на документи
4
представлява именно такса, свързана с усвояване и управление на кредита, поради
което съдът приема, че същата е нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД.
По осъдителния иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца по предявения иск е да докаже при условията на пълно и
главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно, че е предоставил, а ответникът е получил процесната сума в
размер на 98,52 лв., представляваща недължимо платена такса за бързо разглеждане,
предвидена в договор за заем №
При доказване на горното, в тежест на ответника е да докаже, че е налице
основание за получаване и задържане на процесната сума, поради което не се дължи
нейното връщане, респ. да докаже връщане на сумата.
Съдът стигна до извод за основателност на предявения иск за прогласяване
нищожност на предвидената в процесния договор такси за бързо разглеждане.
Като безспорно между страните е отделено обстоятелството, че преди
образуване на настоящото производство ищцата е заплатила на ответното дружество
сумата от 98,52 лева, представляваща дължима по договора такса за бързо
разглеждане.
Поради недействителността на уговорената клауза за такса за бързо разглеждане
се налага извод, че сумата от 98,52 лева е платена при начална липса на основание за
това, поради което ответникът дължи нейното връщане. Предявеният иск е
основателен и следва да бъде уважен в пълен размер.
При първоначално частично предявен иск претенцията за присъждане на
законната лихва от момента на завеждане на иска, е само по отношение на предявената
част от вземането за главница, която част представлява предмет на делото. Едва с
увеличението на иска цялото вземане става предмет на спора и от момента на молбата
по чл.214, ал.1, изр.3, предл.1 ГПК е налице искане за присъждане на законната лихва
върху увеличената част - в този смисъл Решение № 60141/25.11.2021 г. по т. дело №
2022/2020 г. на I т.о. на ВКС, произнесено по реда на чл. 290 ГПК. Ето защо законната
лихва върху пъроначално предявения размер от 5 лева следва да бъде присъдена,
считано от подаването на исковата молба, а върху пълния размер от 98,52 лева – от
подаването на молбата по чл. 214 ГПК , а именно – 10.06.2024 г.
По разноските:
При този изход на спора право за присъждане на разноски възниква за ищцовата
страна. В полза на последната на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК следва да се присъди сумата от
100 лева, представляваща заплатена държавна такса.
Ищцовата страна претендира и заплащането на адв. възнаграждение в полза на
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ в размер на 960 лв. с ДДС. Ответникът е
направил възражение за прекомерност на претендираното възнаграждене, което е
основателно. Делото не се отличава с правна и фактическа сложност, разглеждането
му е приключило с проведено едно открито съдебно заседание, в което процесуалният
представител на ищеца не се е явил лично. Възнаграждението следва да бъде
определено в предвидения минимален размер от по 400 лв. съобразно Наредба №
1/2004 г. на ВАдС. По делото е представен договор за правна защита и съдействие, в
който е уговорено предоставяне на безплатна защита на основание чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв. Съгласно съдебната практика на ВКС (Определение № 43 от 10.02.2022 г. на
ВКС по гр. д. № 2611/2021 г., IV г. о.; Определение № 141 от 15.03.2021 г. на ВКС по ч.
т. д. № 1005/2020 г., II т. о.) за присъждане на адвокатско възнаграждение е необходимо
да бъде представен договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено, че
адвокатът представлява страната на някое от основанията по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., без да
5
е необходимо да се доказват предпоставките за оказване на безплатна адвокатска
помощ. В тези случаи възнаграждението на адвоката се определя от съда /чл. 38, ал. 2,
изр. 2 ЗАдв./. Възнаграждението следва да бъде определено в предвидения минимален
размер съобразно Наредба № 1/2004 г. на ВАдС. Следва да се посочи, че съдът отчита
факта, че посочената наредба няма обвързващ за съда характер, но предвиденият в нея
минимален размер съответства на фактическата и правна сложност на делото. От
служебна справка в базата данни на Европейската Комисия VIES (VAT Information
Exchange System) се установява, че адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ №
********* е с активна регистрация по ДДС, поради което върху присъденото
адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. следва да се начисли и ДДС.
Съгласно Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г., II
т. о., ТК, когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен
ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху
който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е
сборът от цената на всички искове. В конкретния случай сборът от цената на всички
искове възлиза на сумата от 197,04 лева, поради което минималното адвокатско
възнаграждение, изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г.
на ВАдС, е в размер на 400 лева, до който размер следва да бъде уважено искането за
присъждане на адв. възнаграждение, като се включи и сумата от 80,00 лева ДДС.
Дължимото възнаграждение е в размер на 480,00 лева с ДДС.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Н. Н. К., ЕГН: **********
срещу „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК: ********* иск, че клаузата, предвиждаща заплащането
на такса за бързо разглеждане в размер на 98,52 лв. въз основа на договор за паричен
кредит № г., е нищожна на основание чл. 26, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл. 146, ал. 1 ЗЗП във вр.
с чл. 21, ал. 1 ЗПК.
ОСЪЖДА „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК: ********* да заплати на Н. Н. К., ЕГН:
********** на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 98,52 лева, недължимо
платена по договор за паричен кредит № г. такса за бързо разглеждане, ведно със
законната лихва върху сумата от 5 лева, считано от 27.02.2024 г. до погасяване на
задължението и законна лихва върху сумата от 98,52 лева, считано от 10.06.2024 г. до
погасяване на задължението, както и сумата от 100,00 лева на осн. чл. 78, ал. 1, ГПК,
представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК:
********* да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, с БУЛСТАТ №
*********, представлявано от управител адв. Д. М., сумата от 480,00 лева –
адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС за оказана безплатна адвокатска помощ и
съдействие на Н. Н. К..
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6