РЕШЕНИЕ
гр. София, 17.08.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, IІI-В въззивен
състав, в публичното заседание на двадесети май през две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
АДРИАНА АТАНАСОВА
при секретаря
Цветелина
Пецева, като
разгледа докладваното от мл. съдия Адриана Атанасова в.
гр. д. № 10792/2019г. по описа на СГС, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С решение №
134013/05.06.2019г., постановено по гр. д. № 25817/2018г. по описа на СРС, ГО, 120-ти състав, е признато за
установено в отношенията между страните на „П.к.Б.” ЕООД против П.Й.И. иска с правна
квалификация по чл. 422, ал. 1 ГПK, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че
ответникът П.Й.И. дължи на ищеца „П.К.Б.” ЕООД сумата от 1428, 07 лв. –
главница по Договор за потребителски кредит от 08.02/2016г., ведно със
законната лихва за периода от 31.05.2017г. до изплащане на вземането.
Със
същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 458,62 лв. за
направени разноски по делото, както и да заплати сумата от 78,65 лв., направени
разноски в заповедното производство, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК.
Срещу така
постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника, чрез
назначеният му особен представител – адв. Р.Д. – САК, в която твърди, че последното е
неправилно и незаконосъобразно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Излага подробни
съображения, че намира за неправилен извода на първоинстанционният съд, че
въпреки че ответникът не е бил уведомен за настъпването на предсрочната
изискуемост преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, вземането на ищеца е станало изискуемо, тъй като към
датата на устните състезания пред СРС крайният падеж по договора, определен на
01.03.2018г. е настъпил. Твърди, че претендираната сума от ищеца в размер на
1428,07 лв. като главница, всъщност представлява сбор от главница и договорна
лихва, което е видно от представеното по делото извлечение по сметка ДПК **********.
Релевира и доводи, че в настоящото производство се претендира единствено
главница, но не и договорна лихва. Поддържа и че уговорката между страните по
договора в раздел VI „Параметри” за възнаграждение за закупен
пакет допълнителни услуги в размер на 600 лв. е недействителна, поради което
моли да се приеме, че споразумението за закупуване на допълнителен пакет от
услуги, инкорпорирано в договора за кредит, е нищожно. Иска отмяна на
обжалваното решение и отвърляне на предявените искове, като претендира и разноски.
В срока по
чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивна жалба от „П.к.Б.”
ЕООД, с
който се оспорва въззивната жалба и се твърди, че обжалваното решение е
правилно и законосъобразно. Твърди, че възраженията, които са наведени от
въззивника са преклудирани по силата на закона. Иска потвръждаване на първоинстанцинното
решение. Претендира разноски.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба
е частично основателна.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба и отговора на
въззивна жалба пороци на оспорения съдебен акт.
Производството
се развива след постъпване на възражения против заповед за изпълнение,
издадена в полза на „П.к.Б.” ЕООД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е
налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява
процесуално допустимо.
По
делото се установява, че на 08.02.2016г. е сключен Договор за потребителски
кредит № ********** между страните по делото „П.к.Б.” ЕООД като кредитор и П.Й.И. като
длъжник, като договорът е сключен за сумата от 600 лв. със срок на погасяване 24
месеца на равни месечни вноски и дата на погасяване – на първо число на месеца.
Към договора е предоставен и допълнителен пакет услуги за сумата от 600 лв. В
резултат на това общо начислената сума по задължението по кредита и по пакета
от допълнителните услуги възлиза на 1490,16 лв., а общият размер на вноската в
размер на 62,09 лв. Към договора за потребителски кредит са представени и
следните документи: Общи условия на „П.К.Б.” ЕООД, подписани от потребителя на
всяка страница, съгласно изискванията на Закона за потребителския кредит,
Искане за отпускане на потребителски кредит от Профи Кредит Стандарт,
Декларация във връзка с обработката на лични данни, Стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити,
предварителна преддоговорна информация, представляваща приложение към
Стандартния европейски формуляр, Споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги.
С
преводно нареждане № 11286146 от 08.02.2016г., референция № 270PMW********* е
изплатена сумата от 600 лв. по сметка на ответника в „Централна кооперативна
банка” АД.
Договорът
за потребителски кредит е прекратен автоматично от страна на „П.к.Б.” ЕООД и е
обявен за предсрочно изискуем на 12.07.2016г. По делото не са ангажирани
доказателства, че ответникът е бил уведомен за настъпването на предсрочната
изискуемост, както и прекратяването на договора на посочените основания.
Уважаването на иска е обусловено от наличието на следните предпоставки:
1/ наличието на валидно облигационно отношение, породено от договор за
потребителски кредит, по силата на който ищецът има качеството на кредитодател,
а ответникът - на кредитополучател; 2/ реалното предоставяне от кредитодателя
на кредитополучателя на сумата, претендирана като главница по договора; 3/
настъпване на падежа на задължението на кредитополучателя, касаещо връщане на
главницата, и 4/ неизпълнение на това задължение.
По
делото не се спори, че ищецът е предоставил на ответника сумата от 600 лв. по сключения договор за потребителски кредит
и че същата са постъпили по банковата сметка на ответника.
От
представените Общи условията на „П.К.Б.“ ЕООД към договор за потребителски
кредит и от извлечението по сметка към договора за потребителски кредит е видно, че ответникът не
е изпълнил задълженията си по чл. 6.1, като е погасил само една месечна вноска,
поради което на основание 12.3 от визираните ОУ ищецът обявил целият кредит за
предсрочно изискуем. Следователно страните по делото са обвързани от договор за
потребителски кредит № **********/08.02.2016г. В тежест на ответника е да докаже
погасяване на насрещното си задължение. По делото не са представени
доказателства за това, респ. не е доказан фактът на изпълнение, поради което
съдът приема, че ответникът дължи на ищеца сума в размер на 600,00 лв. - неизплатена
главница, т.е. за ответника П.И. е възникнало задължение, по силата на така сключения договор,
да погаси предоставения му потребителски кредит в срока и при условията,
посочени в договор за предоставяне на кредит от разстояние № **********/08.02.2016г., но само по отношение
на сумата от 300,00 лв., която му е била реално отпусната от ищеца по делото.
Неоснователно
се явява наведеното възражение от въззивника, че поради неуведомяването на
ответника за предсрочната изискуемост преди датата на подаването на заявление
по чл. 410 ГПК, то вземането не е станало изискуемо. По делото се установи, че от обективна страна
са налице условията за предсрочна изискуемост на кредита по чл. точка 12. 3 от
Общите условия на кредитодателя, съгласно която в случай, че кредитополучателят
просрочи една месечна вноска с повече от тридесет календарни дни, настъпва
автоматично прекратяване на договора и обявяване на неговата предсрочна
изискуемост, без да е необходимо кредитодателят да изпраща на длъжника уведомление,
покана, предизвестие или други. Не са установени обаче условията за
настъпването на предсрочната изискуемост от субективна страна – по делото не са
представени доказателства, че кредиторът е обявил на длъжниците, че е упражнил
правото си да направи кредита предсрочно изискуем.
Както е
посочено в решение № 200/18.01.2019 г. на ВКС по т.д. № 665/2018 г., I т.о.
предсрочната изискуемост на вземането по договор за заем за потребление по чл.
240 ЗЗД, уредена в нормата на чл. 71 ЗЗД, представлява преобразуващо право на
кредитора за изменение на договора, което се упражнява с едностранно
волеизявление. Волеизявлението следва да достигне до насрещната страна и
поражда действие, ако са били налице обективните предпоставки за предсрочната
изискуемост, уговорени в договора или предвидени в закона. Договорът се изменя
в частта за срока за изпълнение на задължението за връщането на заетата парична
сума, като се преобразува от срочен в безсрочен. От момента на достигане на
волеизявлението на кредитора до длъжника целият или неплатеният остатък от
заема е изискуем и за кредитора възниква възможност да иска плащането му от
длъжника-заемател. Страните по договора за заем за потребление по ЗЗД могат в
рамките на очертаната от нормата на чл. 9 ЗЗД договорна свобода да уговорят
възможността кредиторът да иска изпълнение на задължението за връщане на
заетата сума преди първоначално определения срок и предпоставките за
предсрочната изискуемост. Изключено е обаче предварително да уговорят, че при
неплащане или настъпването на други обективни обстоятелства целият заем става
предсрочно изискуем, без да е необходимо волеизявление на кредитора за
обявяване на предсрочната изискуемост. Такава уговорка за „автоматично“
настъпване на предсрочната изискуемост на вземането по договор за заем не
поражда действие, тъй като противоречи на характера на предсрочната изискуемост
на преобразуващо право на кредитора, което се упражнява с негово едностранно
волеизявление и чието действие настъпва с достигането му до длъжника при
наличие на обективните предпоставки за изгубване преимуществото на срока,
уговорените в договора или предвидените в закона. Следователно независимо дали
в договора има уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или други
обстоятелства, това не поражда действие, освен ако кредиторът изрично не е
заявил, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем и това
волеизявление е достигнало до длъжника.
Настоящият въззивен състав, като взе предвид
съображенията изложени в цитираното решение на ВКС, които напълно споделя,
намира, че тъй като кредиторът не установи, че преди подаване на заявлението за
издаване на заповед по чл. 410 ГПК е упражнил правото си да направи кредита
предсрочно изискуем като е обявил на длъжниците предсрочната изискуемост,
претенциите му за събиране на парични суми по кредита в резултат на настъпила
предсрочна изискуемост са неоснователни.
На
следващо място обаче следва да се отчете и приетото по т. 2 от ТР № 8/
02.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 8/ 2017 г. на ОСГТК, съгласно което: Допустимо
е предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на
вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде
уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е
била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради
предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към
датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. Разграничението
на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед
за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и в исковата молба по чл.
422, ал. 1 ГПК, не е условие за редовност на исковата молба и за уважаване на
иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по
договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била
обявена на длъжника преди подаване на заявлението.
Следвайки
приетото по задължителното за настоящия съд тълкувателно решение, независимо от
извода, че предсрочната изискуемост не е надлежно обявена на длъжника, което е
пречка за уважаване на исковете на това основание, настоящият съд следва да
уважи предявените искове за вноските с настъпил към настоящия момент падеж
/така и решение № 7/19.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60053/16 г., І т.о.,
решение № 180/31.07.2017 г. на ВКС по т. д. 1357/16 г., решение №
103/07.08.2017 г. на ВКС по т. д. № 851/16 г., І т. о., решение №
208/09.02.2018 г. на ВКС по т. д. № 394/17 г., І т.о./.
Видно
от приложения
по делото погасителен план настоящият въззивен състав констатира, че към датата на
устните състезания – 20.05.2021г. е настъпил падежа на всички, включително и на
последната погасителна вноска предвидена за плащане на 01.03.2018г. Ето защо и
предявеният в настоящото производство иск се явява основателен до размера на
падежиралите незаплатени вноски за главница – на основание чл. 235, ал.
3 ГПК, /така както е разяснено и в т. 9 ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС/, като в
настоящия случай са падежирали всички незаплатени вноски по договора за кредит,
тъй като последната от тях е била с дата на погасяване – 01.03.2018 г.
Настоящият
въззивен състав счита обаче за основателни наведените възражение от страна на
въззивника, че не се дължат сумите претендирани от ищеца за договорна лихва и
за възнаграждение по споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги. Това е така, защото на първо място
както в приложеното по делото заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК, така и в исковата си молба ищецът претендира единствено главница
по процесния договор за потребителски кредит. Налице е и изрично изявление от „П.К.Б.”
ЕООД, че не претендира както уговорената неустойка, така и мораторна лихва.
Освен това от представения по делото погасителен план се установява, че общият
размер на месечната вноска в размер на 62,09 лв. е сбор от сумите от главница и
лихва, сформиращи размера на вноската по кредита, както и сумата за размера на
вноската по закупен пакет от допълнителни услуги.
Въззивният
съд стигна до извода, че сумите по договорна лихва в размер на 252, 57 лв. за периода на договора и за възнаграждение по споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги от 08.02.201г. в размер на 575 лв. за периода на
договора са недължими от ответника поради следните
съображения:
Ответникът има качеството потребител по смисъла на §
13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който потребител е
всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. В случая с
отпускането на кредит в размер на 3000 лева в полза на ответника като физическо
лице му е предоставена „финансова услуга“ по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на
ЗЗП. Като потребител ответникът разполага със защита срещу неравноправни
клаузи, предвидена в Глава VI на ЗЗП, за
които съдът следи служебно. По отношение задължението на националния съд да
преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи, включени в
потребителските договори следва в допълнение на гореказаното да се добави, че е
налице категорично установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. по
т. д. № 3686/2014 г., І т.о. на ВКС/, която задължава първоинстанционният и въззивният
съд да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни
обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския договор
и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива възражения или
не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на
договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по
тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 384/02.11.2011 г. по гр. д. №
1450/2010 г., I г.о. на ВКС и определение № 751/17.08.2010 г. по гр. д. №
2022/2009 г., I г.о. на ВКС/. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба,
във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит,
препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието
на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на закона или го
заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за всеки конкретен
случай към момента на сключване на договора.
В разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП се предвиждат
критерии, чрез които може да се установи неравноправният характер на клауза в
договор, сключен с потребител. Съгласно посочената разпоредба неравноправни са:
1/ клауза, сключена във вреда на потребителя; 2/ клауза, която не съответства
на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни
правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите; 3/ клауза, която води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя.
По отношение на претендираната договорна лихва в
размер на 252, 57 лв. за периода на договора въззивният съд счита, че от
доказателствата по делото се установи, че в процесния договор за потребителски
кредит №
**********/08.02.2016г., за отпуснат на ответника заем от 600,00 лева и срок на погасяване 24 месеца е
договорена възнаградителна лихва в полза на кредитора в размер на 41,17 % от
стойността на заема, лихвения процент на ден е 0.11. Лихвата по договора е
възнаградителна за ползване на дадената парична сума. Договорената между
страните годишна лихва в размер 41,17 % надхвърля значително размера на
законната такава, при определения от БНБ основен лихвен процент за 2017 г. и 10
пункта надбавка, поради което уговорката противоречи на добрите нрави и е
нищожна. Съотнесени тези критерии и към клаузата с уговорения ГПР от 49,87 %,
също обосновават нейната нищожност. Посочените клаузи от процесния договор
нарушават принципа на справедливост и създават условия за неоснователно
обогатяване на ответника. В този смисъл заплащане на възнаградителна лихва в
размер на 41,17% годишно, което е близо до 50%, противоречи на добрите нрави. В
процесния договор уговорените размери на фиксиран годишен лихвен процент по
заема /ГЛП/ и годишен процент на разходите /ГПР/ многократно и значително
надвишават трикратния размер на законната лихва. По делото не се установява, не
се и твърди наличие на обстоятелства, които да дават основание за очакване на
завишен размер на вреди за заемодателя от неизпълнение задължения на заемателя.
Следователно, уговарянето на възнаградителна лихва в размер неколкократно над
законната значително надхвърля размера на действителните вреди. Предвид
характера на предоставяната по договора услуга /предполагащ недостиг на парични
средства у едната от страните/, следва да се приеме, че процесните уговорки не
съответстват на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните
договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите. В тези случаи
се дължи само законната лихва. Уговореният ГПР по договора надвишава над 4 пъти
размера на най-високата законна лихва, действала за периода на договора, както
и уговореният годишен лихвен процент от 41,17% надвишава над 4 пъти този размер
на законната лихва. Поради това неоснователна се явява претенцията на ищеца за
договорна лихва в размер на 252, 57 лв. /решение № 899/28.10.2019 г. на
Бургаски окръжен съд по в.гр.д. № 1157/2019 г., решение № 896/28.10.2019 г. на
Бургаски окръжен съд по в. гр. д. № 1185/2019 г./.
Ето защо
клаузите на договора, с които е уговорен ГЛП в размер на 41, 17% и лихвен
процент на ден в размер на 0.11% накърняват договорното равноправие между
страните, противоречат на добрите нрави, поради което се явяват нищожни на
основание чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД. Нищожните уговорки нямат правно
действие.
По отношение на споразумението за предоставяне на пакет
от допълнителни услуги от 08.02.2016г. следва да се посочи, че то не може да
бъде възприето като отделен договор от договора за кредит дори и само поради
обстоятелството, че възнаградителното задължение по този договор е изрично
включено в параметрите на договора за кредит при формиране на дължимата от
длъжниците по него сума - погасителната вноска по договора за кредит, освен
главница и възнаградителна лихва, включва и парична сума по този допълнителен
пакет услуги /виж и решение № 837/10.10.2019 г. на Бургаски окръжен съд по
в.гр.д. № 1192/2019 г./. От друга страна разпоредбите на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК предвиждат, че кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни
за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но не може
да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. В разглеждания случай на датата на сключване на договора
за потребителски кредит между страните е сключено и споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги, които, според посоченото в
споразумението, се изразяват в: приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит, възможност за отлагане на определен брой погасителни
вноски, възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски,
възможност за смяна на датата на падеж и улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства. Въпросът, който се поставя, е дали посочените
„допълнителни услуги“ представляват действия по усвояването и управление на
кредита, за които кредиторът не разполага с възможността да събира отделна
такса извън сумата по общите разходи по кредита /вж. легалната дефиниция по т.
1, § 1 от ДР на ЗПК/, или пък тези услуги действително не са свързани с
усвояването и управлението му и тяхното заплащане не съставлява задължително
условие за получаване на кредита. При извършването на тази преценка трябва да
се изследва съдържанието на дължимото поведение от страна на кредитора, без
съдът да кредитира безрезервно декларираното в договора за потребителски
кредит, което гласи: „П.К.Б.“ ЕООД не събира никакви такси за разглеждане и
усвояване на кредита“ и „Изборът и закупуването на пакет от допълнителни услуги
не е задължително условие за отпускане на потребителски кредит или за
получаването му при предлаганите условия“. Анализът на съдържанието на описаните в
споразумението и т. 15 от общите условия „услуги“ налага категоричния извод, че
те касаят именно усвояването /по отношение на приоритетното разглеждане и
изплащане на сумата по кредита и улеснената процедура за получаване на
допълнителни парични средства/ и управлението /по отношение на възможността за
отлагане или намаляване на определен брой погасителни вноски и смяната на
падежната дата/ на кредита. Извеждането
на тези „услуги“ в самостоятелно споразумение, обективирано в отделен от
договора за потребителски кредит писмен акт, не променя тяхното естество и не
поражда право за кредитора да претендира отделно възнаграждение за тях, а
съставлява единствено заобикаляне на закона – чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, което
следва да бъде санкционирано с нищожност на споразумението – чл. 26, ал. 1, пр.
2 от ЗЗД.
На следващо място потребителят заплаща възнаграждение
не за конкретно поети от ищеца задължения, чието изпълнение е обусловено от
настъпването на ясно описани условия, а само за предоставени му „възможности“,
които така или иначе той има по силата на самия закон. На „възможността“
длъжникът да поиска извършването на някоя от посочените в споразумението
„услуги“ не кореспондира никакво насрещно задължение на кредитора. Клауза,
която поставя изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в
зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля, е
неравноправна и следователно нищожна – чл. 143, т. 3 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. С
това споразумение на практика длъжника е поел задължение за заплащане на
възнаграждение за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, което
е забранено от закона, като с уговореното задължение за плащане на
възнаграждение се нарушава и разпоредбата на чл. 19 от ЗПК относно предвидения
лимит на годишния процент на разходите по кредита. В противоречие с
изискванията на закона за т. н. предоставен пакет от допълнителни услуги не е
формирана цена за всяка от услугите по отделно, заплащането на възнаграждението
от потребителя е предвидено като предварително, а не за реално предоставени
услуги. В този смисъл са нарушени и принципите на добросъвестност и
справедливост при договарянето, които изискват заплащане на такса при реалното
ползване на определена услуга. Изводът, който се налага е, че услуга, за която
да се дължи такса не е предоставяна, липсва конкретно поето задължение в този
смисъл от страна на кредитора.
На следващо място по делото няма данни ответникът да
се е възползвал от тази допълнителна услуга. Следва да се приеме, че тази
клауза е нищожна поради липса на основание и съгласие на страните. Ако въобще
става дума за предоставяне на каквито и да било допълнителни услуги, то те
следва да бъдат включени в ГПР, тъй като това са възнаграждения по самия
договор за кредит - чл. 19, ал. 1 ЗПК. Договорено е предварително заплащане на
възнаграждението от потребителя, т.е. то е дължимо само за „възможността за
предоставянето“ на изброените услуги, както е посочено и в самото споразумение
и без значение е дали някоя от тези услуги ще бъде използвана от потребителя.
Реално, независимо, че тези услуги може да не бъдат ползвани, т.е. да не бъдат
предоставени, но това в нито един момент няма да бъде обвързано с неплащане или
намаляване на цената на този пакет услуги и оттам следва извод, че така
уговорени клаузите поставят изпълнението на задължението на търговеца в
зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля и
поради това са неравноправни съгласно чл. 143, т. 3 ЗЗП. На практика се въвежда
задължение за потребителя да заплати за нещо, което страната има по силата на
закона, като правото да се инициира предоговаряне на срока на падежа на
договора или плащане на вноските, свободата да се договори отлагане на една или
повече погасителни вноски, което води до неравнопоставеност на страните, тъй
като на практика излиза, че потребителят, заплаща правото си да договоря с
кредитора за изменение на параметрите на сключения договор, като на потребителя
не му е гарантиран определен резултат, а той зависи от волята на кредитора.
Принципите на добросъвестност и справедливост при договарянето изискват
потребителят да заплати такса за реалното ползване на определена услуга, а не
при хипотетично ползване на такава /виж решение
№ 963/08.11.2019 г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. № 1180/2019 г., решение
№ 837/10.10.2019 г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. № 1192/2019 г.
По изложените съображения съдът намира, че
претендираната сума от 575 лв., представляваща възнаграждение по закупен пакет
от допълнителни услуги, също не се дължи от ответника.
Предвид гореизложеното и обстоятелството, че съгласно
чл. 22 ЗПК процесния договор за кредит се явява недействителен на основание чл.
23 ЗПК ответникът дължи връщане само на чистата стойност на кредита в размер до
размера на усвоената главница. При това положение съдът намира, че предявения
иск следва да се уважи, като се признае за установено съществуването на вземането
на ищеца за сумата от 583,80 лв. – главница, представляваща задължение по
договор за потребителски кредит № № ********** /08.02.2016г.,
ведно със законната лихва, считано от 31.05.2017г. до окончателното изплащане
на вземането.
Тъй като
правните изводи на въззивния съд не съвпадат с правните доводи на
първоинстанционния съд, то и обжалваното решение следва да бъде частично отменено като неправилно, а предявените искове да
бъдат частично отхвърлени.
При
този изход на спора и двете страни имат право на разноски. Искане за такива и в
двете инстанции е направила единствено въззиваемата страна - ищец, като е представила списък по чл. 80 ГПК и надлежни доказателства за сторени такива, поради което й седължат
следните суми: 188, 03 лв. за деловодни разноски пред първата инстанция и 32,25
лв. – разноски за заповедно производство. За въззивна инстанция на въззиваемата
страна – ответник й се дължи сумата от 133, 29 лв. за разноски за въззивна инстанция
/за особен представител и юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно
чл. 78, ал. 8 ГПК/, които следва да бъдат възложени в тежест на ответника съразмерно уважената
част от иска.
Доколкото по делото не са претендирани и не са
представяни доказателства за направени такива от назначения особен
представител, разноски не следва да бъдат присъждани на ответника.
Настоящият съдебен състав констатира и че не е
заплатена държавна такса за въззивното производство, с оглед на което на
основание чл. 77 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати такава по
сметка на СГС в размер на 16,85 лв. , а ищецът такава в размер на 11,71 лв.
Следователно
първоинстанционното съдебно решение следва да бъде отменено и в частта, с която
се присъждат разноски за първоистанционното производство на ищеца в размер над
188,03 лв. до пълния присъден размер от 458.62 лв. за направени разноски по
делото, както и за сумата над 32,25 лв. до пълния присъден размер от 78,65 лв.,
направени разноски в заповедното производство на основание чл. 78, ал. 1 и ал.
8 от ГПК.
С оглед
цената на предявените искове, настоящото решение е окончателно и не подлежи на
обжалване – арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №
134013/05.06.2019г., постановено по гр. д. № 25817/2018г. по описа на СРС, ГО, 120-ти състав, в частта, в която е признато за установено в
отношенията между страните на „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление:***, против П.Й.И., ЕГН: **********,
с адрес: ***, със съдебен адрес:***, по иска с правна квалификация по чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че ответникът П.Й.И., ЕГН: **********
дължи на ищеца „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК *******
сумата над 583,80 лв. до пълния
предявен размер от 1428,07 лв. – главница по Договор за потребителски кредит от
08.02.2016г., както и в частта,
в която П.Й.И., ЕГН: **********, с адрес: ***, със съдебен адрес:*** е осъден
да заплати на „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***,
сумата над 188,03 лв. до пълния присъден размер от 458.62 лв. за направени
разноски по делото, както и да заплати сумата над 32,25 лв. до пълния присъден размер
от 78,65 лв., направени разноски в заповедното производство на основание чл.
78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК, като вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено в отношенията между страните „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***,
против П.Й.И., ЕГН: **********, с адрес: ***, със съдебен адрес:***, че
ответникът П.Й.И., ЕГН: ********** дължи на ищеца „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК ******* сумата над
583,80 лв. до пълния
предявен размер от 1428,07 лв. –
главница по Договор за потребителски кредит от 08.02.2016г.
ПОТВЪРЖАВА решение №
134013/05.06.2019г., постановено по гр. д. № 25817/2018г. по описа на СРС, ГО, 120-ти състав, в частта, в
останалата част.
ОСЪЖДА П.Й.И., ЕГН: **********, с адрес: ***,
със съдебен адрес:*** да заплати на „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление:***, сумата от 133, 29 лв. за разноски за въззивна
инстанция.
ОСЪЖДА на основание чл. 77 ГПК П.Й.И., ЕГН: **********,
с адрес: ***, със съдебен адрес:*** да заплати по сметка на СГС сумата от 16,85
лв. – държавна такса за въззивно производство и „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, по сметка на СГС сумата от 11,71 лв. –
държавна такса за въззивно производство, суобразно уважената част от иска.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал.3,
т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.