СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV "Б" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
Младши
съдия БОЖИДАР СТАЕВСКИ
при участието на
секретаря Йорданка Пекова, разгледа докладваното от мл. съдия Божидар Стаевски
въззивно гражданско дело № 9610 по
описа на съда за 2020 г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 93744/20.05.2020 г. по гр. д. № 52727
по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, 43-ти състав е признато за
установено, че В.Н.Г., ЕГН **********, с адрес: *** дължи на Н.Б.Б., ЕГН **********,
с адрес: *** на основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 240 от ЗЗД сумата от 20
000 лв., представляваща главница по договор за заем от 08.10.2013 г. с
нотариална заверка на подписите рег. № 23106/08.10.2013 г. по описа на нотариус
Д.А.с район на действие Софийски районен съд, ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение –
18.05.2018г. За горепосочена сума е
издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. 31714/2018г. по
описа на СРС 43 състав.
Срещу така постановено решение е депозирана
въззивна жалба вх. № 5078568/22.06.2021 г. по регистъра на СРС от ответника по
исковете - В.Н.Г., ЕГН ********** Изложил е съображения, че решението е
неправилно, постановено при нарушение на съдопроизводствени правила и на
материалния закон. Посочил е, че по делото не било установено, валидно
правоотношение по договор за заем, не било установено получаване на парите. Изтъква
процесуално нарушение на съда при събирането на доказателствата като визира
допускането на свидетел на ищцата. Моли за отмяна на постановеното решение и
отхвърляне на исковете.
Въззиваемият – ищец Н.Б.Б., ЕГН **********в предоставения
срок е оспорила жалбата. Навела е твърдения, че решението е правилно. Посочил
е, че договора за заем бил валидно сключен, а от представените доказателства се
установява предаване на заемната сума. Моли за оставане без уважение на
въззивната жалба.
Съдът, след като прецени доводите на страните и
събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба
вх. № 2023534/12.09.2018 г. на Н.Б.Б., ЕГН ********** срещу В.Н.Г., ЕГН **********,
с която е поискал от съда да признае за установено на основание чл. 422 във
връзка с чл. 240 от ЗЗД, че ответникът дължи сумата от 20 000 лв., представляваща
главница по договор за заем от 08.10.2013 г. с нотариална заверка на подписите
рег. № 23106/08.10.2013 г. по описа на нотариус Д.А.с район на действие
Софийски районен съд ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 18.05.2018г. За горепосочена сума е издадена заповед за
изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. 31714/2018г. по описа на СРС 43 състав.
Ответникът В.Н.Г., ЕГН ********** в предоставения
му срок за отговор е оспорил исковете. Посочил е, че сумата не била получена от него. Оспорва наличието
на каквито и да е било облигационни отношения между двамата. Сочи, че договора
е реален и изисква предаване на процесната сума. Задълженията за главница и за
неустойка били погасени по давност. Претендирал е разноски.
По делото е приложеноч.гр.д.31714/2018г. по описа
на СРС 43 състав, образувано по заявление по чл. 417 от ГПК от Н.Б.Б., ЕГН **********
срещу В.Н.Г., ЕГН ********** за сумата от 20 000 лв. по договор за заем.
По делото е приет препис от договор за заем с
нотариално заверени подписи, удостоверяването на които е извършено на 08.10.2013
г. от нотариус Д.А., рег. № 595 на Нотариалната Камара, съгласно който Н.Б.Б. се
е задължил да предостави на В.Н.Г. в заем сумата от 20 000лв. срещу задължение
на заемоискателя да му ги върне в срок до три дни от поискване. Оригиналът на
договора се намира в кориците на ч.гр.д. 31714/2018г. по описа на СРС 43 състав.
По делото е представен препис от разписка
съгласно която В.Н.Г. е получил от Н.Б.Б. сумата от 20 000 лв. на дата
08.10.2013г., съгласно договор за заем.
Процесната разписка е оспорена от ответника В.Н.Г.
и в открито заседание пред въззивната инстанция от дата 31.05.2021г. е открито
производство по чл. 193 от ГПК за проверка на истинността на документа и
неговото авторство, и по искане на въззивника, на въззиваемия-ищец Н.Б.Б. е указано,
че на основание чл. 183 от ГПК следва в двуседмичен срок да представи
разписката в оригинал. Въззиваемят е
предупреден, че при непредставяне на документа в оригинал той ще бъде изключен
от доказателствата по делото.
С молба от 23.06.2021г. процесуалният
представител на Н.Б.Б., адв. Т.Б. заявява, че е поел защитата на въззиваемия от
11.05.2021г. като преди това процесуално представителство е осъществявал адв. А..
На адвокат А. са предоставени оригиналите на процесните документи, но тъй като
той не живеел в България не можел да се свърже с него.
В открито
заседание на 17.03.2022г. процесуалният представител на Н.Б.Б., адв. Т.Б.
заявява че не е могъл да се снабди с разписката в оригинал. Не е направил други
доказателствени искания. С протоколно определение разписката е изключена от
доказателствата по делото.
По делото е приложен препис от документ именуван
уведомление имащ характер на покана от Н.Б.Б. до В.Н.Г. с която го кани да
върне сумата по договора за заем до дата 31.01.2018г.
Приети са заповед за изпълнение и изпълнителен
лист по дело № 31714/2018г. по описа на СРС 43 състав., съгласно които В.Н.Г. е
осъден да заплати на Н.Б.Б. главница от 20 000лв. по договор за заем от 08.10.2013
г. както и разноски в размер на 1323,27 лв.
С оглед на така установената фактическа
обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния
съд се произнася служебно по валидността на решението а по допустимостта му - в
обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е ограничен от посоченото
в жалбата.
В конкретния случай постановеното по делото
решение е валидно и в обжалваната част е допустимо.
По правилността на решението в обжалваната част:
Предявени искове са правно основание с чл. 240, и
чл. 86 от ЗЗД -за осъждане на ответника да върне на ищцеца предоставен му по
договор за заем от 08.10.2013 г. суми и да му заплати обезщетение за забава в
размер на законната лихва.
При така предявените искове в тежест на ищеца е
да установи по делото, че между страните е възникнало валидно облигационно
правоотношение по договор за заем за сумата от 20 000 лв., че ответникът е
изпаднал в забава на плащането на сумата от 20 000 лв.
По иска по чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД:
Заемът за потребление е реален договор. Той се
счита за сключен от момента на постигане на съгласието едната страна да получи
сума срещу задължение да върне на другата и сумата бъде предадена от
заемодателя на заемателя. За да има валидно правоотношение по договор за заем
следва освен да се постигне съгласие между страните за съществените елементи на
договора, то следва да има и реално предаване на сумата, предмет на договора.
Предаването на сумата е елемент от фактическия състав на самата сделка.
Договора за заем се счита за сключен от момента в който заемодателят даде, а
заемополучателя получи сумата/заместимата вещ, а не от момента на постигане на
съгласието. Основанието на което се сключва един договор не може да се презумира,
не се презумира основанието на което е дадена сумата. То подлежи на доказване
от страната, която се позовава на него. Презумпцията е процесуално средство за
разместване на доказателствената тежест, което е приложимо само при изрична
законодателна уредба, каквато при договора за заем отсъства. Не всяко плащане
на суми от един правен субект на друг е с основание договор за заем, сключен
между тях. Предаването на парични суми може да се извършва на различни
основания - с дарствено намерение, в изпълнение на задължение възникнало преди
това правоотношение между страните. С оглед различните хипотези относно факта
на плащането, не може от самия факт на предаването на сумата при липса на други
данни, да се презумира, че страните сключват договор за заем. Ищецът не е
освободен от задължението да установи източника на задължението независимо от
пасивното поведение на ответника по делото. В тежест на ищеца при условията на
пълно и главно доказване е да установи валидно правоотношение по договор за
заем, тоест че страните са постигнали съгласие ищецът да предостави на
ответника определена сума пари срещу задължение на ответника да я върне, както
и че сума е предадена. (В този смисъл: Решение № 52/22.05.2009 г. по т.д. №
695/2008 г. на ВКС, І-во Т. О. Решение № 390/20.05.2010 г. по гр. д. № 134/2010
г. на ВКС, ІV-то Г. О.; Решение № 69/24.06.2011 г. по гр. д. № 584/2010 г. на
ВКС, ІІІ-то Г. О.; Решение № 174/23.07.2010 г. по гр. д. № 5002/2008 г. на ВКС,
ІV-то Г. О.; Решение № 143/12.04.2011 г. по т.д. № 63482009 г. на ВКС, ІІ-ро Т.
О., всички те, постановени по реда на чл. 290 от ГПК).
Съдът приема за установено по делото, че на
14.11.2013 г. и 16.11.2013г. страните са ищецът се е задължил да предаде
20 000 лв. на ответника. Това обстоятелство се установява от приетия по
делото нотариално заверен договор. Не се
установява обаче предаването на сумата от ищеца към ответника. Както беше
посочено разписката която установява че ответникът е получил сумата по договора
е изключена от доказателствата на делото, а други доказателства за това
обстоятелство не са ангажирани. При това положение не е доказан елемент от
фактическия състав договора за заем, а именно реалното предаване на заемната
сума. Предвид липсата на предаване на заемната сума следва да се приеме, че не
е налице сключен договор за заем съгласно реалния характер на договора за заем.
При тези изводи на настоящата съдебна инстанция
първоинстанционното решение следва да се отмени, а исковете следва да се
отхвърлят.
Предвид отхвърлянето на главните искове следва да
се отхвърлят и обусловените искове по чл. 86 от ЗЗД
По отношение на разноските.
При този изход на производството право на
разноски има ответника. За настоящата инстанция му се следват разноски в размер
на 1200 лв. разноски за адвокатско възнаграждение, и 400 лв. държавна такса. Доколкото
в първоинстанционното производство ответникът не е ангажирал доказателства за
сторени разноски такива не следва да се присъждат.
На основание чл. 280, ал.3 от ГПК настоящото решение
подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
Мотивиран от гореизложеното
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 93744/20.05.2020 г. по гр. д. № 52727 по описа за 2019 г. на
Софийски районен съд, 43-ти състав с което е признато за установено, че В.Н.Г.,
ЕГН **********, с адрес: *** дължи на Н.Б.Б., ЕГН **********, с адрес: *** на
основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 240 от ЗЗД сумата от 20 000 лв., представляваща
главница по договор за заем от 08.10.2013 г. с нотариална заверка на подписите
рег. № 23106/08.10.2013 г. по описа на нотариус Д.А.с район на действие
Софийски районен съд, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 18.05.2018г., както и в
частта, с която В.Н.Г. е осъден да заплати на Н.Б.Б. разноски в размер на
2900лв., направени в исковото производство и 1323,27 лв. направени в
заповеднотото производство и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковете на Н.Б.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, предявени срещу В.Н.Г.,
ЕГН **********, с адрес: *** за признаване за установено на основание на 422 от
ГПК във вр. с чл. 240 от ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 20 000лв.,
по договор за заем от 08.10.2013 г. с нотариална заверка на подписите рег. №
23106/08.10.2013 г. по описа на нотариус Д.А.с район на действие Софийски
районен съд, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 18.05.2018г.
ОСЪЖДА Н.Б.Б., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на В.Н.Г., ЕГН **********,
с адрес: *** на основание чл. 78, ал.3 от ГПК сума в размер
на 1600 лв. разноски във въззивното производство от които 1200лв. разноски за
адвокатско възнаграждение и 400 лв. държавна такса.
Решението може да се обжалва пред Върховен
касационен съд при условията на чл. 280 от ГПК в едномесечен срок от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.