Р Е Ш Е Н И Е
№ 160/ 03.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският окръжен съд, гражданска колегия в публично
заседание на седемнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ДЕЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖУЛИЕТА
СЕРАФИМОВА
ТОДОР ХАДЖИЕВ
при
секретаря Д.Х., като разгледа докладваното от съдия Т. Хаджиев в. гр. д. № 809 по описа за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на община Хасково против
Решение № 574/ 17.10.2018 г. по гр. д. № 874/2018 г. на Районен съд - Хасково,
с което е уважен предявения от Н. А.Т., Г.К.Х. и Г.К.Т.
иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на следния недвижим
имот: Поземлен имот с идентификатор 77 195.705 245 по КККР на гр.***,
одобрени със Заповед
№ РД-18-63/05 10 2006 г. на ИД на АК - София, с адрес на поземления
имот - гр.***, трайно предназначение на територията - урбанизирана и начин на
трайно ползване - ниско застрояване /до
10м./, с площ на имота 1.535 дка, при съседи; поземлени имоти с
идентификатори: 77195.705.244, 77195.705.248, 77195.705.246 и 77195.705.483.
В жалбата се правят оплаквания за неправилност на обжалваното
решение, като се поддържа, че по силата на закона поради липса на предишен
собственик частта от имота, която е актувана като общинска, е била държавна
собственост, която не е могла да бъде придобита по давност. Предвид изложеното се
иска да се отмени атакуваното решение, вместо което се постанови ново, с което
да се отхвърли предявения иск.
Въззиваемите Н. А.Т., Г.К.Х. и Г.К.Т. чрез пълномощника си оспорват жалбата.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства
по отделно и в съвкупност, констатира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в законния двуседмичен
срок по чл. 259 ГПК от надлежна страна и против акт, подлежащ на инстанционен
съдебен контрол, поради което е допустима.
По делото не е
спорно, че ищците Н. А.Т., Г.К.Х.
и Г.К.Т. са наследници на К. Р.Т.,
починал на 29.08.2015 г.
Установи се също така от разпитаните по
делото свидетели – С.Н., Н.В. и Т.Р., че наследодателят на ищците владял
процесния имот още преди 1980 г., когато го закупил от друго лице, до смъртта
си. Имотът бил заграден с телена ограда и никой не е оспорвал собствеността му.
Видно от
представената по делото скица процесният имот с идентификатор 77195.705.245 по
кадастралната карта на гр.*** с площ от 1535 кв. м. се намира в строителните
граници на града, а по предходния план е представлявал имот пл. № 144.
По повод на подадена
от ищците молба за
издаване на нотариален акт по обстоятелствена проверка община Хасково е
съставила Акт за частна общинска собственост № 10145/ от 11.12.2017 г., с който
на основание § 42 от ПЗР на ЗИДЗОС и чл. 58 от ЗОС е актувала 1035/ 1535 ид. ч.
от ПИ с идентификатор
77195.705.245 като общинска собственост.
Ищците претендират собствеността върху процесния имот
въз основа на изтекла приживе на наследодателя им 10 – годишна придобивна
давност, считано от 1980 г. С оглед твърдяното придобивно основание и предвид
възраженията на община Хасково, че част от процесния имот от 1035 кв. м. е бил
държавна собственост към момента на установяване на владението, първо място
следва да се обсъди въпроса за правния статут на същия.
От съществено значение за правилното
решаване на настоящото дело е въпросът дали процесният имот е включен в режима
на възстановяване по ЗСПЗЗ и приложима ли е забраната на чл. 86 ЗС за
придобиването му по давност от физическо лице. Аналогичен правен спор е бил
предмет на разглеждане по к. гр. д. № 3443/ 2018 г. на ВКС, по което в Определение
№ 545/ 03.12.2018 г. е приел, че не всички земеделски земи подлежат на възстановяване
по ЗСПЗЗ, който извод се налага от целта на закона: да се върне едно предходно
фактическо и/или правно положение, което е било създадено в резултат на
отнемане /ограничаване/ от държавата на правото на лична /частна/ собственост
по отношение на земеделските земи. Затова на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ
подлежат селскостопанските имоти, които са били отнети фактически или
юридически от собствениците им. В случаите, когато имотът не е бил коопериран
по силата на членствено правоотношение, не е одържавяван - например съгласно чл. 12, ал. 2 ЗСГ
(отм.); не е отнеман фактически, запазил е статута си на частна собственост и е
владян в реални граници, следва да се приеме, че такъв имот не подлежи на възстановяване
по ЗСПЗЗ. Затова и включването на такива земи във фонда по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ,
в който се включват само подлежащите на възстановяване, но останали незаявени в
законните срокове, и придобиването им в собственост от общината на основание чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ,
не намира опора в закона. По отношение на имотите, които не са били реално
отнети и са продължили да бъдат във владение на лицата, които са упражнявали
фактическата власт върху тях, забраната по чл. 86 ЗС за
придобиването им по давност не се прилага. За тях не се прилага и разпоредбата
на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ,
приета с § 1, т. 3 от ПЗР на ЗОСОИ.
Лицата, които претендират да са придобили права върху такъв имот, могат да
защитят претендираното от тях субективно материално право по общия исков ред. В
това производство общината не може да се позовава на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ.
Нормата не се отнася за земя, която не подлежи на възстановяване по реда на
ЗСПЗЗ и за която не се провежда процедура за възстановяване на собствеността по
този закон. Такава
земя, ако не е станала държавна на някакво друго основание или общинска след
отделяне на общинската собственост от държавната през 1991 г., може да се
придобива по давност, ако не съществуват пречките за това, предвидени в
ЗРПВПННИ (отм.) и чл. 29 ЗСГ (отм.).
В настоящия случай, видно от устните обяснения на
вещото лице по назначената съдебно – техническа експертиза и приложената по
делото скица, процесният имот попада в границите на
урбанизирана територия в терен по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ.
В скицата като собственик на имота е посочена М.Т.Т. По делото няма данни да са
предприети действия по отчуждаване на имота и по възстановяване на
собствеността, няма и данни върху него да е предоставено право на ползване по
силата на някой от актовете, посочени в § 4, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ.
От показанията на разпитаните по делото свидетели се установи, че наследодателят
на ищците К.Т. заедно със своята съпруга Н. А.Т. взели имота от друго лице през
1980 г., от когато започнали да го обработват, заградили го с ограда и към
настоящия момент се ползва от ищците. Т. е. от гледна точка на реституционното
законодателство не е налице отнемане от държавата на земеделската земя
фактически или юридически - в района не е образувано ТКЗС, същата запазила е
частния си характер и не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, поради
което е неприложима забраната по чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ.
Не се установи за процесния имот да са налице реституционни претенции. Същият попада
в терен по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ
и е включен в плана на новообразуваните имоти, но няма данни да е предоставян
за ползване. От 1980 г. земята е владяна от наследодателя на ищците, а след
смъртта му през 2015 г. - от самите тях, явно, спокойно, необезпокоявано и
непрекъснато, с намерение за своене, поради което след отмяната на глава втора от ЗСГ
/ДВ, бр. 21 от 13.03.1990 г. / не е съществувала пречка за придобиването му по
давност. Общината не е придобила имота, поради което и не е налице забраната на
чл. 86 ЗС да се
придобива по давност имот общинска собственост, съответно за него не се прилага
спирането на давността с § 1 от ЗДЗС.
Акт № 10145 за частна общинска собственост
от 11.12.2017 г., съставен на основание § 42 от ПЗР на ЗИДЗОС, според
който застроените и незастроените парцели и имоти - частна държавна
собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и
благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на
действащите към датата на влизането в сила на този закон подробни
градоустройствени планове, преминават в собственост на общините, няма
правопораждащо действие и не установява правото на собственост на общината
върху процесния имот. Липсват каквито е да било доказателства имотът е бил
държавна собственост, поради което общината неоснователно се е позовала на
нормата на § 42 от ПЗР на ЗИДЗОС, за да го актува като общински. Имотът е останал лична собственост и попадането му в
терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ не изключва наличието на
такава. Предвид частния характер на собствеността
върху имота не съществуват законови пречки за придобиването му по давност,
поради което, като е уважил предявения иск по отношение на община Хасково,
районният съд е постановил законосъобразен съдебен акт, който следва да се
потвърди.
С оглед изхода на делото въззивникът община Хасково
следва да заплати на въззиваемите Н.А. Т., Г.К.Х. и Г.К.Т.
направените пред въззивната инстанция разноски за адвокат и вещо лице общо в размер
на 500 лв. или по 166. 67 лв. на всеки един от тях.
Мотивиран от горното, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 574/ 17.10.2018 г. по гр. д. № 874/2018 г. на Районен съд – Хасково.
ОСЪЖДА община Хасково да заплати на Н.
А.Т., Г.К.Х. и Г.К.Т. направените пред въззивната инстанция разноски за адвокат
и вещо лице в размер на 166. 67 лв. на всеки един от тях.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.