№ 1427
гр. Бургас, 15.06.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в закрито заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Мариана Г. Карастанчева
Членове:Таня Т. Русева Маркова
Кристиян Ант. Попов
като разгледа докладваното от Кристиян Ант. Попов Въззивно частно
гражданско дело № 20222100500762 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е oбразувано по частна жалба, подадена от Н.М.И. с
ЕГН ********** и М.Х.И. с ЕГН **********, чрез адв. Сава Каров, срещу
Определение № 1956 от 05.04.2022 г. по гр. д. № 8804/2021 г. по описа на
БРС, с което е оставено без уважение искане за изменение на решението в
частта за разноските в полза на ответниците.
Жалбоподателите твърдят, че в тяхна полза следва да се присъдят 2/3 от
направените от тях в заповедното производство разноски, тъй като
заявлението, по повод на което е образувано то, е подадено за сума в размер
над 30 000 лв., а предявеният след това установителен иск е за сума малко над
10 000 лв. Това се дължало на констатациите на процесуалния представител
на ответнците, че е изтекла погасителна давност за по-голямата част от
вземанията, направена във възражението пред заповедния съд. Молят за
отмяна на обжалваното определение и присъждане на 666,67 лв. разноски за
заповедното производство.
Постъпил е отговор от ответната „Първа инвестиционна банка“ АД в
който се оспорва подадената жалба, като неоснователна. Твърди се, че
подаденото от длъжниците възражение е само предпоставка за предявяване на
материалното право на кредитора по исков път, в което исково производство
длъжникът следва да изчерпи възраженията си за неоснователност на иска.
Законът изрично освобождавал длъжника от задължението да мотивира
възражението си, поради което и доколкото защитата му в исковото
производство по реда на чл.422 ГПК би била напълно аналогична, нямало
основание да бъде възмездяван двукратно за едно и също нещо. Моли се за
отхвърляне на подадената жалба.
Частната жалба е процесуално допустима като подадена от лице с
правен интерес, в срок и срещу подлежащ на обжалване акт.
1
За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият
съдебен състав обсъди данните по делото, във връзка с доводите на
страните, при което приема от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционния съд е уважил предявените установителни искове с
решение постановено при признание на иска и е присъдил разноските по ч. гр.
д. 4548/2021 г. и гр. д. 8803/2021 г. по описа на БРС в полза съответно на
заявителя-ищец. С обжалваното определение по чл. 248 ГПК,
първоинстанционния съд е отказал да присъди разноски в полза на ответника
за заповедното производство, тъй като липсвало направено искане в този
смисъл, своевременно.
Спорен пред настоящия въззивен съд е въпросът дали разноските в
заповедното производство и исковото производство следва да се възложат в
тежест на ищеца – заявител, след като ответникът е признал иска и е
постановено решение при условията на чл. 237 ГПК.
В мотивите на обжалваното определение първоинстанционния съд не е
изследвал релевантния, за правилното решаване на спора, въпрос досежно
предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК.
Настоящата въззивна инстанция намира по същество подадената жалба
за неоснователна.
Възлагането на разноските в тежест на ищеца е предпоставено от
кумулативното наличие на две изисквания – с поведението си ответникът да
не е дал повод за завеждане на делото и да е признал иска. За възлагането на
разноските в тежест на ищеца е без значение неговото поведение, а е важно
поведението на ответника. Ищецът, който има право на иск, не може да бъде
задължен да защити правата си по друг ред.
Разгледаните установителни искове в първоинстанционното
производство, касаят вземания по договор за банков кредит, за главница,
възнаградителна и наказателна лихви. Изрично в договора за кредит вноските
притежават определен падеж, което означава, че длъжникът изпада в забава с
настъпването му, съобразно правилото на чл. 84, ал. 1 ЗЗД. Поради това не
може да се приеме, че длъжникът не е дал повод за предявяване на исковете.
Следователно, макар да е налице признание на иска, липсва изискуемата
втора предпоставка на чл. 78, ал. 2 ГПК и разноските трябва да бъдат
възложени в тежест на ответника. Казаното важи както за разноските
направени в заповедното производство, така и за разноските в исковото
производство, тъй като и за двете производства разноските се присъждат на
едно и също правно основание.
Това становище е възприето и в Определение № 60228 от 4.06.2021 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 1916/2021 г., III г. о., ГК.
Макар първоинстнационния съд в мотивите си да посочил различни
правни доводи, възприетият краен извод в обжалваното определение съвпада
с крайния извод на настоящия въззивен съд, поради което определението
следва да бъде потвърдено.
Така мотивиран, Бургаският окръжен съд
2
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 1956 от 05.04.2022 г. по гр. д. №
8804/2021 г. по описа на БРС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3