Решение по дело №575/2020 на Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ  №260049

гр. Кюстендил, 11.03.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

КЮСТЕНДИЛСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, в открито заседание от двадесет и трети февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА САВОВА

                                                         ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА КОСТАДИНОВА

                                                                                  КАЛИН ВАСИЛЕВ-мл. съдия

 

 

  При участието на секретаря В. Бараклийска, като разгледа докладваното от младши съдия Василев в. гр. д. №575/2020 г. по описа на Окръжен съд - Кюстендил и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 268 от ГПК.

 

          Образувано е по въззивна жалба с вх. №165863/13.11.2020г. от И.А.С., ЕГН: **********, адрес: ***, против решение №260138 от 30.10.2020 г., постановено по гр. д. №1125/2020 г. по описа на Районен съд – Кюстендил.

           С обжалваното решение първоинстанционният съд е осъдил С. да плати на М.Г. сумата от 4920 лева, представляваща размерът на шест месечни наемни вноски, всяка по 820 лева, за периода от 01.03.2018г до 30.08.2018г., дължими по силата на Договор за наем от 30.08.2013г. и Анекс към него от 08.08.2016г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното й заплащане.

      Жалбоподателят счита, че решението е неправилно, порочно, несправедливо, незаконосъобразно и  постановено в противоречие на материалния закон. Изводите на съда били неправилни. Не следвало да се кредитират показанията на разпитания свидетел, тъй като той бил заинтересован от изхода на делото. Съдът не допуснал до разпит свидетел, с чийто показания щяло да се докаже, че жалбоподателят бил плащал наемната цена. Ищецът в първоинстанционното производство не доказал твърденията си. От доказателствата по делото се налагал извод за  недоказаност на вземането от страна на въззиваемия. Иска се отмяна на първоинстанционния акт и отхвърляне на ищцовите претенции.

        Препис от въззивната жалба е изпратен на насрещната страна, която в законоустановения двуседмичен срок е депозирала писмен отговор. Със същия се счита въззивната жалба за неоснователна. В атакувания акт нямало пороци, водещи до неговата отмяна. Иска се потвърждаване на решението на КРС, като правилно, обосновано, мотивирано и постановено в съответствие на материалния и процесуалния закон. Правилен бил изводът на КРС за основателност на предявения иск по чл.232, ал.2, пр.1 от ЗЗД. Било доказано наличието на облигационни правоотношения между страните по спора. По делото се установило, че ответникът е ползвал обекта предмет на договор за наем от 30.08.2013г. и Анекс към същия от 08.08.2016г., както и че ответникът по него не е заплащал уговореното възнаграждение. Коментира се в отговора, че с нотариална покана от 10.07.2018г. е отправено изявление до наемателя за прекратяване на договора за наем, поради неизпълнение на задължението на наемателя да плаща наемните вноски. Претендира се присъждане на разноски и за въззивната инстанция.         

    В съдебно заседание страните, редовно призовани, явява се процесуалният представител на въззивницата – адв. Дингозов. Същият иска постановяване на решение, с което да бъде уважена подадената жалба срещу първоинстанционния акт. Явява се и процесуалният представител на въззиваемата  - адв. З.. Иска постоновяване на акт, с който се потвърди решението на КРС. Допълва, че районният съд правилно е приложил материалния и процесуалния закон и оплакванията във въззивната жалба са неоснователни.

 

Въззивният съд, след като обсъди доводите на жалбоподателя и след проверка на данните по делото, съдът установи от фактическа страна следното:

 

Видно от Договор за наем от 30.08.2013г. /л.5-6 от гр.д. №1125/2020г. по описа на КРС/ М.Г. и И.С. са сключили договор по силата на който Г. е предоставила помещение на първия етаж от нейна сграда, находяща се в гр. К. ул. „*******“ №***, под наем на С. за наемна цена от 820 лв. месечно с ДДС за срок от 3 години – до 31.08.2016г. С анекс от 08.08.2016 г. към договора /л.7/ действието му е продължено до 30.08.2018г., запазвайки всички клаузи по договора. Г. е изпратила нотариална покана до С. за заплащане на сума в общ размер на 4920 лв., ведно със законна лихва за периода от 06.03.2018г. до 30.08.2018г. в седмодневен срок от получаване на поканата, като С. на 13.07.2018г. отказва да я получи.

По делото е разпитан един свидетел – А.Б.. Тя сочи, че е актуален наемател на процесното помещение. Познава и двете страни по спора. През август 2018г. е посетила търговския обект, който се намирал в процесното помещение, за да попита дали имотът ще се освобождава, за да го наеме тя. На място установила С., която й предоставила телефонния номер на собственичката на имота – Г.. Впоследствие Г. и Б. постигнали договореност последната да наеме имота. Ключовете за помещението получила от С. на 30.09.2018г. Договорът за наем между Б. и Г. бил вписан в имотния регистър на 07.10.2018 г. Б.заявява още, че не й е известно Г. да е посещавала отдадения под наем обект по време на действие на договора между нея и С.. 

 

       От правна страна съдът установи следното:

 

 Жалбата е подадена в срок, от надлежна страна, процесуално допустима е, заплатена е дължимата държавна такса, поради което съдът пристъпи към разглеждане на нейната основателност. Атакуваното решение е валидно и допустимо.

Съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК въззивният съд е обвързан от посоченото във въззивната жалба:

 

По оплакването за неправилна оценка на доказателствения материал по делото:

 

По предявения от Г. против С. иск с правно основание чл. 232, ал. 2, пр.1 от ЗЗД са събрани следните писмени доказателства – договор за наем от 30.08.2013 г. и анекс от 08.08.2016 г. към същия, нотариална покана, която С. на 13.07.2018г. е отказала да получи, както и гласно доказателство – разпитът на свидетеля на А. Б.пред Районен съд – Кюстендил. От тях се установява, че между страните по спора е възникнало валидно облигационно правоотношение, по което Г. е предоставила на С., помещение за ползване под наем, находящо се в гр. К., ул. „****** №***,  със срок на действие от 07.2013 г. до 30.08.2018 г., срещу което С. се е задължила да плаща месечен наем в размер на 820 лв. Претенцията на Г. е, че С. не й е заплащала наемната цена за периода от 06.03.2018 г. до 30.08.2018 г. /шест месеца/ на основание чл. 23 от Договора за наем от 30.08.2013 г., във връзка с Анекса от 08.08.2016 г., която сума възлиза на 4920 лв. Както правилно е отразено в доклада по делото пред КРС това обстоятелство – плащането на наемната цена за претендирания период, е в тежест на ответника. Доколкото липсват каквито и да е доказателства в тази насока, то е логичен е изводът на съда, че с оглед представените доказателства не се установява плащане на цената, следователно следва да се уважи исковата претенция, след като е доказан с писмени доказателства наличие на облигационното отношение и предоставянето на помещението. От друга страна периодът на ползване на имота, освен че е уговорен в договора и анекса към него се установява и от свидетелските показанията на свидетелката Б., които съдът няма причина да не кредитира като недостоверни.  

 

По оплакването, че районният съд не е допуснал събирането на доказателства, поискани от ответника /сега въззивник/:

 

Въззивникът е имал право с въззивната си жалба да поиска допускането и събирането на доказателства, които районният съд незаконосъобразно и в резултат на процесуално нарушение е отказал събирането им. Такива доказателствени искания не са сторени, а за възззивния съд, извън конкретно определени хипотези, в които настоящият случай не попада, не съществува задължение служебно да събира доказателства, което пък следва от принципа за диспозитивно начало. Само за пълнота ще се посочи, че съгласно чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК е недопустимо със свидетелски показания да се установява погасяването на установени с писмен акт парични задължения. Това че рече, че щом задължението следва от писмен акт, доказването на плащането е възможно само с писмени документи, но не и със свидетелски показания. В този смисъл правилен е отказа на КРС да допусне свидетел, с чийто показания да се установява наличие на плащане по договора и анекса за наем. По направеното доказателствено искане с отговор на исковата молба за задължаване на ищцовата страна да представи на основание чл. 190 от ГПК доказателства за плащане на наемната цена е вярна аргументацията на районния съд, че е недопустимо подобно разместване на доказателствената тежест и фактът на плащане е в тежест на ответника, а не обратното. Поради това правилно е отказано задължаването на ищеца за представяне на писмени доказателства в тази посока. Правилно КРС е отказал събирането на доказателства за обстоятелството дали наемодателят е собственик на процесния имот, тъй като не само собственик може да отдава под наем помещение /напр. ако не противоречи на уговореното в договора, наемателят може на свой ред да преотдаде под наем имота/. Условие за действителност на договора за наем не е обстоятелството дали  наемодателят е собственик на вещта, възможно е дори наемателят да е собственикът на  наетата вещ – в този смисъл р. №725/2008 г., постановено по т. д. №163/2008 г.  II г.о. ТК на ВКС. По отношение на поисканото от ответника в първоинстанционното производство изслушване на един свидетел, доведен от него, то в съдебното заседание, проведено на 01.10.2020 г. страната, поискала свидетеля не го е довела. Отделно от това съдът с протоколно определение се е произнесъл, че за поисканите обстоятелства изслушването му е недопустимо, с което настоящият състав е съгласен по изложените по-горе съображения, по аргумент от нормата на чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК. Не се налага извод за извършено от първоинстанционния съд процесуално нарушение, обусловило допускането на свидетел във въззивната инстанция при наличие на релевирано такова искане с въззивната жалба.      

 

Ето защо, настоящият съдебен състав на Окръжен съд - Кюстендил ще потвърди решение №260138 от 30.10.2020 г., постановено по гр. д. №1125/2020 г. по описа на Районен съд – Кюстендил, като правилно.

 

По разноските:

 

С оглед изхода на делото и на основание чл. 78 от ГПК въззиваемата има право да получи разноските за въззивната инстанция, които е сторила, доказала и поискала.  В настоящия случай с отговора на въззивната жалба е поискано присъждането на разноски за въззивната инстанция, но липсват доказателства такива да са сторени, а отделно и в хода на устните състезания процесуалният представител на въззиваемата заявява, че не претендира разноски за въззивното производство с оглед на обстоятелството, че такива не са сторени. Поради това в настоящото производство разноски няма да бъдат присъждани.

 

По обжалваемостта:

 

Доколкото размерът на иска не надхвърля сумата от 5 000 лв., визирана в нормата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, то решението не подлежи на обжалване и е окончателно.

 

Водим от горното, настоящият съдебен състав на Окръжен съд – Кюстендил,

 

РЕШИ:

 

       ПОТВЪРЖДАВА решение №260138 от 30.10.2020 г., постановено по гр. д. №1125/2020 г. по описа на Районен съд – Кюстендил.

         

      Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                               ЧЛЕНОВЕ:1.

 

                                                   2.