Р
Е Ш Е Н И Е
№144
13.04.2020 год. гр. Стара Загора
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Старозагорски
административен съд, публично съдебно
заседание на дванадесети
март две
хиляди и двадесета год., в състав
Председател: ГАЛИНА ДИНКОВА
Членове: ДАРИНА
ДРАГНЕВА
МИХАИЛ РУСЕВ
при секретаря Пенка
Маринова
в присъствието на прокурор Петко Георгиев
като разгледа докладваното
от съдия Дарина Драгнева
административно дело №38 по описа за 2020 год., за да се
произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл.208
и сл. от Административно-процесуалния кодекс /АПК/.
Образувано е по касационна
жалба на А.Д.А. против Решение №377/15.01.2018г, постановено по
адм.д.№469/2017г по описа на АС Стара Загора в частта му, с която е отхвърлен
предявения иск против ГД „Изпълнение на наказанията“ гр. София за разликата над
450лв.до претендирания размер от 9 980лв, представляващи обезщетение за
неимуществени вреди от нарушение на забраната по чл.3 от ЗИНЗС, причинени му в
периода от 17.02.2015г до 10.06.2015г – престой в ареста в град Хасково. В
касационната жалба се твърди, че решението постановено в противоречие с
материалния закон, тъй като ищецът в продължение на 114 дни е бил подложен
едновременно на въздействието на следните неблагоприятни условия: жилищна площ
по-малко от 4 кв.м. на един лишен от свобода, лишаване от право на престой на
открито, липса на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, съчетано с липса на минимални битови и
хигиенни условия, не осигуряване на медицински грижи. Поискал е обезщетение по
20лв за лишаването от жилищна площ и от престой на открито, по 30лв на ден за
липсата на достъп до течаща вода, санитарен възел и минимални хигиенни и битови
условия, и обезщетение в размер на 2000лв, поради не осигуряването на
медицински грижи. Общата сума от 9 980лв. счита за напълно справедлив
размер, от който като са му присъдени само 450лв е нарушен принципа за
възмездяване на понесените неимуществени вреди за физически и емоционален
дискомфорт, болка, тъга, униние и депресия. Твърди, че докато е бил в килия №17
е разполагал с жилищна площ от 2.79 кв.м. и само с 2.88кв.м, докато е бил в
килия №19 и това положение е търпяно за период от най-малко 91 дни. Тези факти
са констатирани от първоинстанционния съд. Също така е установено в съдебното
решение, че за целия период не е предоставен достъп до течаща вода и санитарен
възел постоянно и безпрепятствено. Съгласно справките на ответника прането и
къпането се е извършвало само веднъж седмично, единствено през почивните дни.
Личният тоалет се е осъществявал по график, така че личната хигиена на ръцете
преди второто хранене за деня не е била възможна, както и ежедневна хигиена на
тялото. Достъп до естествена слънчева
светлина и естествена вентилация на килията е липсвал, тъй като прозорците не
се отварят, а въздух постъпва само от въздуховодите на вентилацията. Килиите са
имали по един прозорец на вратата, гледаща към общите коридори. Това обуславя и
наличието на мухъл, влага, плесен и неприятни миризми. Престой на открито не е
осигуряван, тъй като задържаните лица са отвеждани за престой на открито в
друга килия с размер от 14.5кв.м., като са се разхождали на отворен прозорец.
Тези факти са констатирани от съда.
Неправилно обаче съдът е
приел, че нормални медицински грижи са осигурявани. Събраните по делото
доказателства сочат, че ареста в град Хасково и този в Свиленград са обслужвани само от един фелдшер, което е
крайно недостатъчно с оглед броя на задържаните лица. Установено е по делото,
че ищецът е страдал от психическо заболяване, свързано с възбудимост, виене на
свят и липса на контрол, за което е бил хоспитализиран в Психодиспансер в град
Хасково.
Иска от съда да бъде отменено
решението на АС Стара Загора в отхвърлителната му част като се присъди пълния
предявен размер на исковата претенция с доводи, че присъдената вече сума от
450лв не отговаря на понесените болки, унижения и страдания от установеното
жестоко и нечовешко отнасяне по време на престоя в ареста в град Хасково.
В писмен отговор против
касационната жалба ответника ГД „Изпълнение на наказанията“ гр. София иска от
съда да приеме жалбата за неоснователна и да остави в сила решението в частта
му, с която предявения срещу него иск с правно основание чл. 276 от ЗИНЗС е
отхвърлен за разликата от 450лв до 9 980лв.
С касационна жалба, подадена
от ГД „Изпълнение на наказанията“ е обжалвано решение №377/15.01.2018,
постановено по адм.д.№469/17г по описа на АС Стара Загора в частта, с която
касатора е осъден да заплати на А.Д.А. сумата от 450лв., представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушение на забраната по чл.3
ал.2 от ЗИНЗС в периода от 17.02.2015г до 10.06.2015г. на престой в ареста в
град Хасково. С касационната жалба се твърди, че решението е постановено в противоречие
с материалния закон, тъй като състава на чл.1 ал.1 от ЗОДОВ не е установен в
хода на съдебното дирене и по-конкретно първия и втория елемент. Счита, че
ищеца е освободен от задължението да докаже причинно-следствената връзка, но не
и останалите предпоставки за възникване отговорността на държавата, които
неправомерно действие или бездействие при изпълнение на дейността по ЗИНЗС,
неимуществена вреда, като конкретно се установи в какво се проявява това
засягане. В конкретния случай присъдения
размер на обезщетението се основава на условията в ареста в град Хасково, при
които е бил задържан ищеца в исковия период и отчитане практиката на ЕСПЧ, а не
след пълно и правно доказване от страна на А., че спрямо него са предприемани
действия и мерки, по-големи от допустимите при прилагане на законна форма на
процесуална принуда спрямо лице с мярка за неотклонение „Задържане под стража“.
Не е доказал, че е накърнено правото му на хуманно отношение и на уважение към
човешката личност, на достойнство и още по-малко, че спрямо него са извършвани
умишлени действия, имащи за последица неблагоприятно засягане по смисъла на
чл.3 ал.2 т.1, т.2 и т.3 от ЗИНЗС. Не е доказано, че здравословното му
състояние се е влошило със заболявания, които биха могли да бъдат разглеждани
като пряка последица от пребиваването му в условията на ареста. Не е доказано,
че са настъпили преки и непосредствени морални вреди или сериозно и трайно
увреждане на психичния и емоционален статус.
Действително е бил настаняван
в килии, осигуряващи му под и над законоустановения минимум от 4 кв.м., поради
различната натовареност на помещенията. Но това не е в резултат на бездействие
на органите по изпълнение на наказанието, а последица от капацитета на сградата
на ареста и лицата, които се задържат там по силата на взетите с прокурорско
постановление мерки за неотклонение. По делото не е доказано, че ищецът е
настанен при по-малко от 4кв.м. жилищна площ, въпреки възможността да ползва
минимално изискуемите, с цел да бъде постановен при по-неблагоприятни условия в
сравнение с останалите задържани и така да бъде унизен. С оглед прилагане на
правилото „извън всяко съмнение“, за останалите твърдения – неосигуряване на
достъп до санитарен възел и течаща вода, неосигуряване на достатъчно свеж
въздух и светлина, на ежедневен престой на открито, не се събраха
доказателства, обосноваващи тяхната основателност. По делото е представен
официален свидетелстващ документ – Справка изх. №2155/11.10.2017г на РС „ИН“
Хасково, видно от която на задържаните лица се осигурява достъп до общия
санитарен възел и течаща вода по график и заявено желание по всяко време на
денонощието, което не е опровергано от ищеца. Килиите разполагат с
вентилационна система осигуряваща постоянна циркулация на въздуха. Прозореца, който не се отваря доставя пряка
слънчева светлина, а свеж въздух постъпва от прозореца на вратата на килията.
По делото няма данни ищеца да е страдал от болести, които да изискват по голямо
количество свеж въздух и светлина от нормално осигурените за всяко едно от останалите
настанени в ареста лица. Освен това преценката за достатъчно свеж въздух и
светлина е субективна. Помещението за престой на открито не е изнесено извън
сградата, но това е необходимост, наложена от мерките за сигурност и охрана и
факта, че ареста е ситуиран на последния етаж на сградата, в която се помещава
ОД на МВР Хасково, находящ се в централна градска част. Дори да се приеме, че
първия елемент от състава на чл.1 ал.1 от ЗОДОВ е доказан, то втория – вредата,
не се предполага и следва да се установи. Освен това на обезвреждане подлежат
действително претърпените вреди, които дори и неимуществени са конкретни, не се
презумират и следва да бъдат доказани. При определяне размера на обезщетение,
съдът е следвало да отчете и следното: за времето на престой на ищеца в ареста
е било осигурено самостоятелно легло, постелъчно бельо, ползване на баня и
възможност за поддържане на лична хигиена в общо санитарно помещение, осигурени
са условия и препарати за поддържане хигиената на спалните и общите помещения,
безплатна храна, медицинско обслужване, пряк достъп на естествена светлина.
Ищеца е пребивавал шест дни в Психодиспансер в град Хасково от 04.03.2015г до
09.03.2015г, 14 дни по делегация в друг арест /15.06.2015г до 28.06.2015г/, и
общо 28 дни в килия, осигуряваща му площ от над 4 кв.м. Датата 03.07.2017г е
първи ден на изтърпяване наказанието „лишаване от свобода“ и е недопустимо да се счита за време на
изтърпяна мярка „задържане под стража“, съответно да се присъжда обезщетение за
същата.
От съда се иска да бъде
отменено решението в осъдителната му част като се постанови друго за отхвърляне
на предявения иск и за размера от 450лв обезщетение за неимуществени вреди,
присъдени с Решение №377/15.01.2018г, постановено по адм.д.№469/17г по описа на
АС Стара Загора. В пледоария по същество в открито съдебно заседание
процесуалния представител на касатора ГД „ИН“ гр. София се позовава на Решение
№ 154/07.01.2020г постановено по адм.д.№7743/18г по описа на ВАС на РБ.
Представителя
на Окръжна прокуратура Стара Загора дава заключение неоснователност на
касационните жалби. Счита, че съдът е изложил подробни мотиви и съображения,
въз основа на които е приел за частично основателна исковата претенция, и то
след като е събрал необходимия доказателствен материал.
Касационният
състав на съда, след като обсъди събраните по делото доказателства, наведеното
касаторите касационно основание, доводите и становищата на страните и като
извърши на основание чл.218, ал.2 от АПК служебна проверка на валидността,
допустимостта и съответствието на обжалваното съдебно решение с материалния
закон, намира за установено следното:
Касационните
жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, вр. чл. 63, ал. 1 ЗАНН и от
надлежна страна, за която съдебното решение се явява
неблагоприятно, поради което са процесуално
допустими.
Разгледани по
същество, жалбите са неоснователни.
По касационна жалба на ищеца А.Д.А.:
С исковата молба против ГД
„ИН“ гр. София е поискано обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в
периода на изпълнение на мярката „задържане под стража“ в ареста в град Хасково
– 17.02.205г до 10.06.2015г, които са причинени от едновременното въздействие
на следните неблагоприятни условия: жилищна площ по-малко от 4кв.м., липса на
постоянен достъп до течаща вода и санитарен възел и на условия за ежедневна
хигиена, липса на естествен въздух и светлина, липса на престой на открито,
липса на медицинско обслужване в общ размер от 9 980лв като ищеца е
определил обезщетение от 30лв на ден за липсата на постоянен достъп до течаща
вода, санитарен възел и условия за ежедневна хигиена, 2 000лв за липсата
на медицинско обслужване, и по 20лв. на
ден по отделно за липсата на 4кв.м. свободна жилищна площ, лишаване от престой
на открито. Така формулирана исковата претенция е една, а именно за
претърпените неимуществени вреди от съвместното и едновременно въздействие на
посочените неблагоприятни условия в ареста в град Хасково, поради което не е
допустимо за всяко едно от условията да се определя отделен размер на
обезщетението на ден. Продължителността на едновременното въздействие се
преценява кумулативно с характера на условията при определяне на справедливия
размер на обезщетението. Това е въведената от законодателя мярка за
справедливост във всяка хипотеза на предявен иск за нарушаване на забраната по
чл.3 от ЗИНЗС, като извън и наред с нея се съобразява и настъпването на
извънредни вреди, освен стоящите вън от съмнение. Тези допълнителни вреди обаче
трябва да са наведени от ищеца и съответно в условията на пълно и главно доказване,
да бъдат установени и в хода на съдебното дирене. В настоящия казус, в исковата
молба освен вредите, които се предполагат като изпитвани от всеки човек, поради
естествената човешка същност и природа, не са посочени други, които да са
наведени като основание на предявения
иск. Посочването, че ищеца е прехвърлен в Център за психично здраве е с
доказателствено значение – „Състоянието му на изпитвани чувства на тревожност,
отчаяние, мъка и тъга, толкова се влошило, че бил прехвърлен в ЦПЗ“. С този
довод ищеца цели да докаже по-силен интензитет на въздействие на посочените в
исковата молба факти, представляващи нарушение на чл.3 ал.2 от ЗИЗНС и
първоинстанционния съд при спазване на правилата да вземе предвид кумулативния
им ефект е преценил, че обезщетение в размер на 450лв. съответства на
претърпените негативни преживявания. От представената медицинска справка е
установено, че при постъпването в ареста в град Хасково не е съобщено
заболяване и такова не е удостоверено по делото, нито наведено в исковата молба.
На 28.05.2015г ищецът се е оплакал от възбудимост, виене на свят, не
контролируемост и е насочен за консултация с психиатър, което от своя страна
сочи, че правилно първоинстанционния съд е отрекъл да не е предоставяне
медицинска помощ. В Психо диспансер гр. Хасково ищецът престоява десет дни,
като е изписан диагноза „Симулация. Психично здрав“, съгласно епикриза
№163/2015г. Оспорване на този официален свидетелстващ документ не е заявено.
Следователно не е допуснато нарушение на правилата за изграждане на вътрешно
убеждение по фактите от страна на първоинстанционния съд, който въз основа на
събраните по делото свидетелстващи писмени доказателствени средства е проверил
съществуването на посочените в исковата молба условия на изтърпяване на мярката
„задържане под стража“. В касационната жалба изрично се поддържа оплакване, че
съдът единствено не е възприел за установено твърдението за липса на медицинско
обслужване като за останалите посочени неблагоприятни условия, правилно според
касатора, е извел фактически изводи за тяхното едновременно въздействие върху
него. Следващото му и основно оплакване в касационната жалба, наведено като
обуславящо касационното основание – неправилно приложение на материалния закон,
касае определяне размера на обезщетението като се сочи основно
хоспитализирането в Психо диспансер гр. Хасково като факт, обуславящ извод за
вреди, изискващи осъждане на ответника за пълния размер до 9 980лв. Тези
твърдения на ищеца са неоснователни, освен поради дотук изложеното и защото:
Съдът в решението си е отчел, че за исковия период ищецът е бил подложен на
едновременно въздействие на следните неблагоприятни фактори: в килия №17 с обща
площ от 8.37кв.м. е настанен с още две лица, а в килия №19 с обща площ от
8.64кв.м. са настанявани още едно или две лица, като и двете помещения са били
оборудвани с три легла, една маса и две табуретки. Следователно свободната
жилищна площ очевидно е под 4кв.м. за всяко задържано лице. В тези две килии не
е имало санитарен възел и течаща вода, както и външен прозорец, който да се
отваря и да осигурява достъп на свеж въздух. Достъпът до общото помещение с
тоалетни и мивки, е бил три пъти дневно – сутрин, обед и вече, през времето
определено за личен тоалет, съласно график. През останалото време ищецът е бил
принуден да се въздържа от удовлетворяване на естествени физиологични нужди или
е могло да ползва кофа в килията в присъствието на останалите задържани. С
оглед на тези установявания по делото, съдът е приел, че ищецът е бил поставен
в условията на липса на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, на
невъзможност за естествено проветряване на помещението и липса на минимална
жилищна площ. За цялото време на престой в ареста е бил лишен и от престой на открито, тъй като
същият, без спор между страните, както впрочем и по горните факти, е провеждан
в друга по-голяма стая в сградата на ареста. Тези условия, заключава съдът,
накърняват права на ищеца по чл.29 ал.1 от Конституцията на РБ, което е
извършено от специализираните органи по изпълнение на наказанията и е допуснато
нарушение на чл.3 от КЗПЧОС. По степен на интензитет, създаденото на ищеца
неудобство може да се квалифицира като „причиняващо страдание и унижаващо
човешкото достойнство“. Изпълнението на мярката „задържане под стража“ и
статута на задържано лице на ищеца, водят до ограничения, но в случая
прилагането на законовите мерки за изолация и следващите се от тях неудобства,
са довели до необосновано нарушаване на основни лични права на ищеца, защитени
от ЕКПЧ и Конституцията на РБ. Тези условия са причинили без съмнение
неблагоприятно въздействие върху емоционалната му сфера. С оглед обичайните
условия на живот, съответстващи на изискванията за хуманно отношение, което да
не накърнява човешкото достойнство, условията в ареста в град Хасково, предвид
кумулативния им ефект, са възприети като нехуманни и унизителни. Тяхното
едновременно въздействие е продължило в период от около 4 месеца, без настъпило
конкретно физическо или ментално увреждане на здравето на ищеца, което да се
разглежда като извън мерна последица от поставянето в посочените неблагоприятни
условия, поради което съдът е приел за справедливо обезщетение в размер на
450лв. Отчел е принципа на чл. 284 ал.2 от ЗИНЗС, както и вида, характера,
ценността на засегнатите нематериални блага и в какво точно са се изразили
вредните последици. Засегнати са основни човешки право на достойнство и хуманно
отношение, които не са довели до вреди, извън присъщите на всяко човешко
същество. Тези съображения се споделят изцяло от настоящия касационен състав на
съда като следва да се добави и, че не през целия исков период от 114,
преброени от ищеца, същият е бил подложен на тези условия. В период от 10 дни е
пребивавал извън ареста, както и е бил конвоиран за още 14 дни, също извън тези
условия. Следва да се каже, че за размера на обезщетението съдът е съобразил
графика на посещения на санитарните помещения, като главния факт, обусловил
извода за нарушение на чл.3 ал.2 от ЗИНЗС, е поставянето в условия да се
удовлетворяват физиологични нужди в самата килия в присъствието на другите
задържани, което е особено силно въздействащо върху човешкото достойнство
отношение. Другите установени по делото условия –липса на въздух, липса на
движение на открито, причиняват емоционални страдания, но не с този интензитет,
който е присъщ на липсата на уединение и хигиена за удовлетворяване на
физиологични нужди. Следва да се каже, че 90 дни са период от три месеца, за
които са присъдени по 150лв., което е повече от социалната пенсия за лица,
които са в неспособност да получават трудови доходи поради старост или
инвалидност. Този размер е предназначен да удовлетвори основни жизнени
потребности, а от задоволяване на аналогични, по своята природа, нужди е бил
лишен и ищеца. Ето защо като се е позовал на обичайните условия на живот, първоинстанционния
съд при правилно приложение на материалния закон е определил и сумата на
обезщетението от 450лв.
По касационната жалба на ГД
„ИН“ гр. София съдът препраща към мотивите, изложени на стр. 8, 9,10,11 и 12 от
обжалваното решение, които дават отговор на всички наведени от този касатор
оплаквания, споделими от настоящия касационен състав. Неоснователно е
твърдението, че само причинно следствената връзка се стои в полето на
доказателствена тежест на ищеца. Съгласно чл. 284 ал.3 от ЗИНЗС в тежест на
ответника е да докаже обратното на наведените в исковата молба факти като
предостави информация за условията и мерките, при които се изпълнява
наказанието „лишаване от свобода“, съответно процесуалната принуда „задържане
под стража“. Нещо повече, ответникът е онзи, който следва да обори презумпцията
по чл.284 ал.5 от ЗИНЗС за настъпване на неимуществените вреди, чрез
опровергаване верността на посочените в исковата молба факти, представляващи
нарушаване на забраната по чл.3 ал.2 от ЗИНЗС. Ищецът е освободен от тежестта
да доказва условията, при които е бил поставен, а само да ги посочи, както и от
задължението да установи, че тъкмо те са му нанесли неимуществени вреди.
Разпоредбата на чл.284 ал.1 от ЗИНЗС е специален иск спрямо този по чл.1 ал.1
от ЗОДОВ и аналогията направена в касационната жалба е не уместна. Искът по
чл.284 ал.1 от ЗОДОВ има следните елементи – нарушения на чл.3 от ЗИНЗС и
вреди, настъпили в техен резултат, като последните се презумират, ако първия
елемент – нарушенията, се установят поради несправяне на ответника с тежестта
му да докаже противното на посочените в исковата молба основания. Ето защо за
ищеца няма задължение да доказва незаконосъобразно действие или бездействие на
ответника, още по-малко умишленото нарушаване на чл.3 от ЗИНЗС. Института на
отговорност на държава по принцип не изисква вредите да са резултат на виновно
поведение, независимо от формата на вина, на нейни представители. Не се държи
сметка и за причините, поради което чл.3 от ЗИНЗС е нарушен. Необходимо и достатъчно
за възникване на отговорността по чл. 284 от ЗИНЗС е установяване на факта на
неспазване на забраните по чл.3 ал.1 от ЗИНЗС. В тази връзка за конкретния
казус има значение и презумпцията, въведена от чл.3 ал.2 от ЗИНЗС, а именно, че
за нарушение на забраната по ал.1 се смята и поставянето в конкретно, но не
изчерпателно изброените условия. Използваната от законодателя правна
конструкция сочи, че искът по чл.284 ал.1 от ЗИНЗС е предоставен като вътрешно
правно средство за защита срещу нарушаване на основните права, гарантирани от
ЕКЗПЧ, поради което изрично и чрез презумпции по чл.3 ал.2, чл.284 ал.5 и
обратната тежест по чл.284 ал.3 от ЗИНЗС, ответника по иска е страната, която
следва да установи обратното на посочените от ищеца факти под силата на тежестта
да бъде приет искът за основателен. След като по делото ответника не е
установил, че престоя на открито действително е под открито небе, че свеж, а не
вентилиран и един и същ въздух постъпва в помещенията, че има постоянен и
необезпокояван достъп до течаща вода и санитарен възел за ищеца, че същият има
необходимата жилищна площ, която да удовлетвори нуждата от физическо уединение
и жизнено пространство, което също е свързано с необходимото количество въздух
за дишане, то се налага извода, че касационната жалба е неоснователна.
Изложеното по-горе защо е справедлив размера на обезщетението от 450лв важи и
по отношение извода на настоящия състав за неоснователност на касационната
жалба на ГД „ИН“. Само за пълнота следва да се каже, че довода за поставяне на
ищеца в еднакви условия с всички останали е относим при иск, основан на
претенция за обезщетение на вреди в резултат на дискриминация, какъвто не е
предявен, а дали ищеца има нужда от повече въздух не подлежи изобщо на
обсъждане с оглед гореказаното, че минималната жилищна площ и изискването за
достъп на свеж въздух не са самоцелни. Тези изисквания са обусловени от
естествени жизнени потребности да се диша достатъчно количество въздух от всеки
човек, всеки ден, за да съществува нормално и са общо известни, като същото
важи и за престоя на открито. Жизнения цикъл на човека изисква вода, въздух,
храна, движение, измерено в минимално време и разстояние. Задължително е да се
осигурят минимални условия за задоволяване на основни жизнени потребности,
чиято липса е нехуманно и унизително отношение, поради което и изпитваните
неимуществени вреди се предполагат, не се доказват. Касае се за нарушаване не
просто на лични, а на естествени човешки
права, които са фундаментални. В тази връзка позоваването на решение № 154/07.01.2020
по адм.д.№7743/2018г на ВАС не може да послужи като основание за отмяна на
обжалваното решение в осъдителната му част. В това решение, ВАС на РБ определя
справедлив размер на обезщетението от 400лв. за период от 8 месеца, но от
условията, причинили неимуществените вреди липсва не осигуряването на достъп до
санитарен възел и течаща вода. Обезщетението
е присъдено за не осигуряване на минимална жилищна площ, достатъчно въздух,
престой на открито в периода от 25.11.2016
г. – 25.07.2017 г, който е последващ и различен от процесния. На следващо
място, неоснователно е оплакването на този касатор, че съдът не е взел предвид
предоставянето на самостоятелно легло, постелки, храна, санитарни и хигиенни
материали. Разпоредбата на чл.284 ал. 2 от ЗИНЗС изисква от съда в случаите по
чл.3 ал2. от същия закон да вземе предвид кумулативното въздействие на
условията, при които е било поставено лицето тоест въздействието на
неблагоприятните условия, посочени в чл.3 ал.2 от същия закон. Искането да се
съобразят благоприятните е лишено от правна логика, защото обезщетение се
присъжда за вредите, които са причинени от посочените в чл.3 ал.2 от ЗИНЗС
условия, действия и бездействия, като не може да бъде намалявано, защото на
ищеца не са му липсвали и още условия. Размера на обезщетението по силата на
общия правен принцип се намалява при съпричиняване на вредите. В казуса,
разглеждан от ВАС на РБ в исковата молба са били посочени и други
неблагоприятни условия като не поддържане чистотата и хигиената в килиите и не предоставяне
на постелъчни материали, които не са наведени в настоящата искова молба.
Следователно обжалваното решение № 377/15.01.2018г, постановено по
адм.д.№469/17г по описа на АС Стара Загора изцяло е съответно на практиката
посочена от ГД „ИН“ гр. София, което е още един довод за оставянето му изцяло в
сила като постановено при правилно приложение на материалния закон въз основа
на изложеното в мотивите му подробно обяснение на възприетото от ЕСПЧ и ВАС на
РБ негово съдържание.
Водим от горните мотиви и на
основание чл. 221, ал.1, от АПК, тричленен състав на Старозагорският
административен съд
Р Е Ш
И :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение №377/15.01.2018г.,
постановено по адм. д. №469/2017
год. по описа на Административен съд Стара
Загора.
Решението не подлежи на
обжалване и протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.