Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 15.10.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното
заседание на двадесет и девети септември две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. СИЛВИЯ ТАЧЕВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №2168 по описа на СГС
за 2021 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на ответника Ю.Н.Д. срещу решение от 16.01.2020 г. по гр.д. №69549/2018
г. на Софийския районен съд, 87 състав, в частта, в която е признато за
установено на основание чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.79
ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86 ЗЗД, че
жалбоподателят дължи на „Т.С.” ЕАД сумата от 1444,64 лв. – главница,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия през периода мес.06.2015 г. - мес.04.2017 г. в
топлоснабден имот – апартамент с аб.
№324988, находящ се в гр. София, ул. „******, бл.******,
ведно със законната лихва от 27.07.2018 г. до окончателното изплащане, сумата
от 73,89 лв., представляваща лихва за забава за периода 15.08.2015 г. - 11.07.2018
г., и сумата от 51,84 лв., представляваща цена на извършена услуга „дялово
разпределение“ за периода мес.06.2015 г. - мес.04.2017 г., ведно със законната лихва от 27.07.2018 г.
до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК по гр.д. №49471/2018 г. по описа на СРС, 87 състав, като ответникът
е осъден да заплати на ищеца разноски за заповедното и исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението е
неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при
допуснати процесуални нарушения, както и недопустимо в частта за установеното
вземане за дялово разпределение, а в частта, в която е уважен искът за главница
за дялово разпределение, е недопустимо. Поддържа, че вземането за дялово разпределение
не е предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Сочи, че по
делото не е установено наличието на облигационни отношения по доставка на
топлинна енергия между ищцовото дружество и
ответника, респ. доставката на такава и нейното количество. Поддържа, че не е
установено и влизане в сила ОУ на ищеца, действали през процесния
период. Твърди още, че първоинстанционният съд
неправилно е приложил разпоредбата на чл.76 ал.2 ЗЗД, както и неправилно е
определил размера на таксата на извършеното дялово разпределение. Предвид
изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да
обезсили обжалваното решение и да прекрати производството по делото в частта за
таксата за дялово разпределение, и да го отмени в останалата обжалвана част и
да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема
становище по жалбата, в о.с.з. оспорва същата.
Третото лице-помагач „МХ Е.” ЕООД срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема
становище по въззивната жалба.
Решението
на СРС в частта, в която предявените установителни
искове са отхвърлени за разликата над посочените по-горе суми до пълните
предявени размери и в частта, в която е отхвърлен изцяло предявеният установителен иск за лихва за забава върху главницата за
дялово разпределение, не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната
жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства,
достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не
попада в двете визирани изключения, поради което въззивният
съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените
оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Неоснователен е доводът на въззивника,
че процесното решение е недопустимо в частта, в която
е уважен установителният иск по чл.422 ал.1 ГПК за
вземането за извършено дялово разпределение. Предмет на установителния
иск, предявен по реда на чл.422 ал.1 ГПК, е вземането по смисъла на чл.410 ГПК,
респ. чл.417 ГПК, според изричната норма на чл.415 ал.1 ГПК – установява се дължимостта на сумата, за която е издадена заповедта за
изпълнение, на основанието, на което е претендирана
със заявлението и на което заповедта за изпълнение е издадена. В този смисъл
следва да има идентитет между страните и предмета на
заповедта за изпълнение и установителния иск, което в
случая е налице. Предмет на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК, по което е било образувано гр.д. №49471/2018 г. по описа на СРС,
ГО, 87 състав, и на издадената по същото дело на 11.09.2018 г. заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК е и сумата от 51,84 лв.,
представляваща цена на извършена услуга дялово разпределение за периода мес.06.2015 г. - мес.04.2017 г.
Решението е и правилно, като въззивният
състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към
мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението,
следва да се добави и следното:
Съгласно разпоредбата на чл.153 ал.1 Закона за енергетиката
/ЗЕ/, облигационната връзка – договор за продажба на топлинна енергия се
създава по силата на закона със страни – топлопреносното
дружество – ищеца и собственика или ползвателя на топлоснабдения
имот - ответника. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.2 ЗЕ, продажбата на
топлинна енергия се извършва по правилата на одобрени от съответния орган общи
условия, публикувани в един централен и местен всекидневник, като не е
необходимо писменото им приемане от потребителите. Тази разпоредба е специална
по отношение на разпоредбата на чл.16 ал.1 ЗЗД, според която договор при общи
условия обвързва приемащия ги, само ако ги е подписал, поради което
възражението на ответника за липса на облигационна връзка, поради
неподписването на общите условия на ищеца е неоснователно. Съгласно
разпоредбата на чл.150 ал.3 ЗЕ, несъгласните с публикуваните общи условия
потребители на топлинна енергия, могат да възразят по съответния ден в
30-дневен срок след публикуване на ОУ, за каквото възражение по делото няма
данни. Тази възможност за възразяване от потребителите на топлинна енергия
срещу съдържанието на облигационната връзка, обективирано
в ОУ и да уговорят различно съдържание, е основание съда да приеме, че
облигационната връзка по продажба на топлинна енергия, дори и възникнала по
силата на закона, е договорна облигационна връзка, за която се прилагат
съответно правилата за договорите. В срока по чл.131 ГПК ответникът е оспорил
обстоятелството, че е собственик на процесния
недвижим имот, но това обстоятелства се установява от представения нот. акт за собственост върху жилище, строено на държавно
място от ЖСК от 14.06.1990 г. От приетото по делото заключение на СТЕ, което и
настоящият съдебен състав кредитира напълно, се установява, че процесният апартамент е бил топлоснабден
през процесния период.
При тези данни, следва да се приеме, че между
страните е възникнало преди и към процесния период облигационно отношение по продажба на
топлинна енергия при условията на специалните нормативни актове, както правилно
е приел и СРС.
За процесния период са действали
Общите условия, влезли в сила от 14.03.2014 г., за които на съда е служебно
известно, че са публикувани във вестник „24 часа“ и вестник „19 минути“, и
Общите условия, влезли в сила през мес.08.2016 г., за
които на съда е служебно известно, че са публикувани през мес.07.2016
г., поради което възраженията на въззивника за липса
на влезли в сила ОУ са неоснователни.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е
доставено в сградата и конкретно в жилището на ответника е от значение
единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност
на този размер не може да доведе до отхвърлянето му, съгласно чл.162 ГПК. В
случая количеството на доставената в цялата сграда топлинна енергия е отчетено
от общия топломер, за който се установява от СТЕ, че отговаря на метрологичните
изисквания. Съобразно чл.139 ал.1 ЗЕ, разпределението на отчетената от общия
топломер топлинната енергия между отделните етажни собственици е извършено по
системата на дяловото разпределение по начина, регламентиран в действащата през
периода нормативна уредба. От заключението на СТЕ се установява, че в
конкретния случай дяловото разпределение е извършено от „МХ Е.“ ООД правилно и
съобразно нормативните изисквания, като в конкретния случай отчетите, изготвени
от фирмата за дялово разпределение, носят подпис за потребител.
От заключенията на СТЕ и ССчЕ се
установява, че общата дължима от ответника сума за топлинна енергия за периода мес.06.2015 г. – мес.04.2017 г. е
в размер на 1548,06 лв., като неплатената част е в размера на сумата от 1444,64
лв., до който размер искът за главница е основателен.
В чл.36 ал.1 и ал.2 ОУ/2014 г. и ОУ/2016 г. е предвидено, че
клиентите заплащат цена за извършената услуга дялово разпределение, извършвана
от избран от тях търговец, а съгласно чл.22 ал.2 – възнаграждението за
извършеното дялово разпределение се заплаща на продавача. В настоящия
случай услугата „дялово разпределение“ безспорно е извършена /по делото са
събрани доказателства, че за топлоснабдения имот са
съставени изравнителни сметки на база извършените от третото лице-помагач
отчети на уредите, носещи подписа на потребителя/, като съгласно заключението
на ССчЕ, което съдът кредитира напълно, размерът на
това вземане възлиза на сумата от 51,84 лв. за периода мес.06.2015
г. – мес.04.2017 г.
Неоснователно е
твърдението на въззивника, че първоинстанционният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл.76 ал.2 ЗЗД. Съгласно ТР
№3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, когато извършеното плащане не е достатъчно,
погасителният ефект за законната лихва за забава при неизпълнение на парично
задължение настъпва при условията и в поредността по
чл.76 ал.2 ЗЗД, т.е. когато
изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата,
погасяват се най-напред разноските, след това лихвите и най-после главницата.
В конкретния случай от заключението на ССчЕ се
установява, че за процесния период преди депозиране
на заявлението по чл.410 ГПК са установени плащания в общ размер на сумата от
119,06 лв., от които 103,42 лв. са отнесени за главница за ТЕ, 15,64 лв. – за
главница за дялово разпределение и 1,24 лв. – за лихва за забава върху
главницата за дялово разпределение. По делото обаче не е установено, а и няма
наведени твърдения в тази насока, дали ответникът е заявил кое от задълженията
си е погасил с всяко от извършените плащания, поради което следва да се приеме,
че са спазени разпоредбите на чл.76 ал.1 и ал.2 ЗЗД.
Поради изложеното, решението на СРС в обжалваните части
следва да бъде потвърдено изцяло.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №13991 от 16.01.2020 г., постановено
по гр.д. №69549/2018 г. по описа на СРС, ГО, 87 състав, в обжалваната
част.
Решението е
постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ищеца „МХ Е.” ООД.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.