Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 17.12.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесети
ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. МАРИНА ГЮРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №516 по описа на СГС
за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ищеца Р. И.Ж. срещу решение от 22.10.2018 г. по гр.д. №84534/2017 г. на
Софийски районен съд, 153 състав, с което са отхвърлени предявените от
жалбоподателя срещу „И.С.“ ЕООД кумулативно съединени искове с правно основание
чл.128 т.2 КТ за заплащане на сумата от 1094,43 лв., представляваща неизплатено
трудово възнаграждение за периода 18.08.2017 г. – 16.12.2017 г. и с правно
основание чл.215 КТ за заплащане на сумата от 2776,14 лв., представляваща
дължими командировъчни за периода 18.08.2017 г. – 16.10.2017 г., като ищецът е
осъден да заплати на ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението е
недопустимо и неправилно. Твърди, че СРС не е установил всички обстоятелства,
относими към спора. Поддържа, че ответникът не му е изплатил пълния размер на
договореното трудово възнаграждение и командировъчни. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да уважи изцяло
предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна „И.С.“ ЕООД в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение
да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалба е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му,
поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка
доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и
следното:
Трудовото възнаграждение е
парично плащане от работодателя на работника или служителя за престираната от
него работна сила. За основателността на иска по чл.128 т.2 КТ ищецът следва да
установи съществуването на трудово правоотношение между него и ответника,
размера на договореното трудово възнаграждение и размера на неизплатената част
от него.
В доказателствена тежест на
ответника е да докаже, че е изплатил претендираните трудови възнаграждения.
От представения трудов договор
№24/18.08.2017 г. се установява, че основното месечно трудово възнаграждение на
ищеца е в размер на 500,00 лв. Неоснователни са наведените в жалбата доводи
за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционният съд при събирането на
доказателства във връзка с твърденията на ищеца за по-голям
размер на реално уговореното между страните
трудово възнаграждение. Предвид нормата
на чл.62 вр. чл.119 вр. чл.118 КТ трудовият
договор се сключва, съответно изменя, единствено в писмена форма, която е форма,
както за действителност, така и във връзка с чл.164 ГПК за доказване на същия. При правилно
приложение на горните процесуални и материалноправни норми за установен по
делото е приет размерът на трудовото възнаграждение по сключения между страните трудов договор и в който размер работодателят е
изплатил същото за процесния период.
При
тези данни и въззивният съд приема, че ответникът е доказал положителния факт на плащането
на дължимите се на ищеца трудови възнаграждения за процесния период, което води
до извод за неоснователност на предявения иск с правно основание чл.128 т.2 КТ.
За
основателността на иска за заплащане на командировъчни пари в тежест на ищеца е
да докаже, че между него и ответника за процесния период е съществувало трудово
правоотношение, по силата на което в изпълнение на трудовата функция и по
предвидения за това ред е бил командирован за изпълнение на трудови задължения
в друго населено място, различно от това, в което изпълнява длъжността, като
фактически, ефективно е извършвал работа в друго населено място, определено от
работодателя.
Съгласно
разпоредбата на чл.215 КТ, при командироване работникът или служителят има
право да получи освен БТВ още и пътни, дневни и квартирни пари в размери,
определени от МС. С ПМС №40/1987 г. за приемане на НСКСЧ е предвидено, че
предприятията, дружествата и обществените организации могат да определят и
изплащат и други размери дневни пари от определените в наредбата. В чл.228 ал.2 КТ е предвидено, че размерът на обезщетението по чл.215 КТ се прилага,
доколкото в акт на МС, КТД или в трудов договор не са предвидени по-високи
размери, т.е. работодателят може да определя по-високи от посочените в чл.31 от
НСКСЧ размери, но не и по-ниски. Издадената и описана по-горе от ръководителя
на ответното дружество заповед е в противоречие с действащата нормативна
уредба, която определя най-ниския размер на командировъчните, тъй като съгласно
разпоредбата на чл.118 ал.3 КТ, работодателят може едностранно само да
увеличава, но не и да намалява, трудовите възнаграждения. В случая с акт на МС
са определени размери на командировъчните, които са минимални и работодателят
не може да създава по-неблагоприятно положение за служителя е да определя
по-ниски суми от нормативно установените /Решение №707/15.05.2006 г. на ІІІ ГО
на ВКС/.
Съгласно чл.31
вр. Приложение №3 от НСКСЧ, персоналът на сухоземните транспортни средства
получава командировъчни пари на ден за времето на изпълнение на международни
рейсове съгласно индивидуалните ставки – 27 евро на ден за шофьори при единична
езда, в който размер са и дължимите се на ищеца командировъчни, доколкото
липсва уговорен друг размер със сключения трудов договор и който размер са
изплатени.
При
тези данни и настоящият въззивен състав намира, че ответникът е доказал положителния
факт на плащането на дължимите се на ищеца командировъчни пари за процесния
период, което води до извод за неоснователност на предявения иск с правно
основание чл.215 КТ.
С оглед гореизложеното и поради съвпадение на крайните изводи на
настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено изцяло.
С изхода на
делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК
следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от
1600,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №511978/22.10.2018 г., постановено
по гр.д. №84534/2017 г. по описа на СРС, ГО, 153 състав.
ОСЪЖДА Р. И.Ж.,
ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на „И.С.Б.“ ЕООД, ЕИК *******,
седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78 ал.3 ГПК 1600,00 лв., представляваща разноски
във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.