№ 155
гр. Варна, 10.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ, в публично заседание на десети
януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Галина Чавдарова
Членове:Радостин Г. Петров
Ралица Ц. Райкова
при участието на секретаря Жасмина Ив. Райкова
като разгледа докладваното от Ралица Ц. Райкова Въззивно гражданско дело
№ 20223100502369 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 69 427/11.10.2022г., подадена от И. Д. Д., ЕГН
**********, с поС.ен адрес: ***************, действащ чрез особен представител адв. Д.
Д., срещу Решение № 2824/ 19.09.2022г., постановено по гр.д. № 14661 / 2021г. по описа на
РС – Варна, 25 –ти състав, В ЧАСТТА, с която е прието за установено по отношение на
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ООД, ЕИК: ********* със седалище и
адрес на управление гр.София, бул.“ Васил Левски“ 114, ет. Мецанин, че И. Д. Д.,
ЕГН:********** с адрес **********************, дължи заплащането на присъдените със
Заповед за изпълнение №2115/02.06.2021г., издадена по ч.гр.д. №7770/2021г. по описа на
ВРС суми, дължими по Договор за паричен заем №5534693 от 26.06.2019г., сключен с „Вива
Кредит“ ООД, вземането по който е прехвърлено в полза на заявителя “АКПЗ“ООД с
Приложение №1 от 01.06.2020г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения
/цесия/ от 01.12.2016г., както следва: разликата над сумата от 2790 лв. /две хиляди
седемстотин и деветдесет лева/ до присъдените 3000 /три хиляди/ лева, представляваща
дължима главница, сумата от 868.35 лв. /осемстотин шестдесет и осем лева и тридесет и
пет ст./, представляваща договорна лихва за периода 26.07.2019г. до 18.09.2020г., сумата от
184.17 лв. /сто осемдесет и четири лева и седемнадесет ст./, представляваща законна лихва
за периода 19.09.2020г. до 27.04.2021г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението в съда 01.06.2021г. до окончателно изплащане на вземането, на основание
чл.422 ГПК.
1
С определение, постановено в открито съдебно заседание, проведено на 10.01.2023г.,
въззивният съд е конституирал като въззиваема страна „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Панайот Волов“ No 29, ет.3, като правоприемник на „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ООД, ЕИК: *********.
В жалбата се излага, че решението е неправилно и незаконосъобразно.
Първоинстанционният съд не бил обсъдил възраженията за недействителност на процесния
договор за паричен заем Viva Standart 30 №5534693-26.06.2019г., изложени в отговора на
исковата молба във връзка с потребителската закрила, които били основателни. На първо
място, не било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В процесния договор ГПР
бил определен в размер на 49,49% като абсолютна процентна стойност. Сумата посочена в
чл.4, ал.2 от договора в размер на 3672.75 лева като неустойка следвало да бъде
разглеждана като част общото задължение по договора и включена в годишния процент на
разходите на заема, тъй като същите представлявали косвени разходи по аргумент на 19, ал.
1 от ЗПК. Ето защо годишният процент на разходите в процесния договор в размер на
49,49% бил неправилно изчислен и посочен. Отделно видно било, че годишният лихвен
процент е 40,32% като до 49,49% ГПР оставали 9,17%, което било почти една четвърт от
него. Следвало от самото съдържание на договора да било пределно ясно какви точно такси,
комисионни и т.н. формират тази съществена разлика от 9,17%, а такава яснота липсвала.
Нарушеното изискване за унифицирано изчисление на ГПР водело до недействителност на
целия договор, тъй като било изведено като съществено условие на договора. ( в този
смисъл Решение № 260046 от 13.07.2020 г. по в. т. д. № 241 / 2020 г. на II състав на Окръжен
съд – Варна.) В случая било ирелевантно дали неустойката по чл.4, ал.2 от процесния
договор била предмет на делото или не. На следващо място сочи, че съгласно чл. 22 от ЗПК
във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК договор за потребителски кредит е недействителен, ако не са
посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в договора
било посочено, че годишният лихвен процент е 40,32%. Липсвала, обаче, разпоредба за
условията за прилагането му. Липсвало уточнение за базата, върху която се начислява
лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница.
Не ставало ясно как е разпределян лихвеният процент във времето върху цялата дължима
главница или съобразно поетапното намаляване. Оттук не ставало ясно как е формирана
възнаградителната лихва и какъв е нейния размер. Обобщава, че процесният договор е
недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, като
съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, потребителят би следвало да дължи връщане само
на чистата стойност по кредита. С оглед на отправените възражения, че договорът е
недействителен следвало да се приеме, че въззивникът който бил заплатил сумата от 210 лв.
по процесния договор е погасил с нея част от главницата. Моли съда да отмени решението в
обжалваната част, като постанови ново, с което да уважи исковете и да присъди разноските
за двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба. Същият сочи,
че решението е правилно и законосъобразно, а въззивната жалба неоснователна и
недоказана. Съгласно разпределената доказателствена тежест, ищецът е доказал
съществуването на валидно сключен договор, неговото прехвърляне чрез осъществена цесия
и дължимостта на сумите претендирани с исковата молба. Неоснователни били твърденията
въведени с въззивната жалба по отношение годишния лихвен процент, годишния процент на
разходите и противоречията със ЗПК. При фиксирана лихва липсвало задължение в
договора да се съдържа информацията по чл. 11. ал. 1. т. 9 ЗПК., а в настоящия случай видно
и от чл. 2, ал.1. т. 5 от процесния Договор за заем лихвеният процент бил фиксиран за целия
срок на договора, непроменлив и съгласно изискванията на закона - на годишна база. Освен
2
това главницата, върху която договореният фиксиран лихвен процент се начислява, също
била изрично посочена в договора. Законът за потребителския кредит не вменява
задължение за посочване на размера на възнаградителната лихва и как тя се разпределя във
времето с изппащане на всяка една от месечните вноски, посочени в погасителния план.
Твърди, че процесният договор за кредит бил съобразен и с императивната норма на чл. 11,
т. 10 ЗПК. Същата не предвиждала в договора за потребителски кредит изрично и
изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включени в ГПР, а единствено да се
посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР, като „допускания“ се
използвало в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на разходи, част от ГПР.
Обобщава, че сключеният Договор за паричен заем отговаря на изискванията на ЗПК за
действителност съобразно чл. 22 ЗПК. Моли съда да остави без уважение подадената жалба
и да присъди разноски в полза на въззиваемата страна.
В открито съдебно заседание, за въззивника не се явява процесуален представител,
като е депозирано писмено становище, с което се поддържа депозираната жалба, моли се за
отмяна на първоинстанционното решение и за присъждане на разноски. Въззиваемата страна
не се явява и не се представлява в открито съдебно заседание, като е депозирано писмено
становище, с което се оспорва жалбата, моли се да бъде оставена без уважение и се
претендират разноски по представен списък.
За да се произнесе по подадената въззивна жалба, настоящият състав съобрази
следното:
Първоинстанционното производство пред РС – Варна е образувано по искова молба,
подадена от „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД срещу И. Д. Д., с която
е предявен иск с правно основание чл.422 ГПК за признаване на установено в отношенията
между страните, че ответникът дължи заплащането на присъдените със Заповед за
изпълнение №2115/02.06.2021г., издадена по ч.гр.д. №7770/2021г. по описа на ВРС суми,
дължими по Договор за паричен заем №5534693 от 26.06.2019г., сключен с „Вива Кредит“
ООД, вземането по който е прехвърлено в полза на заявителя “АКПЗ“ООД с Приложение
№1 от 01.06.2020г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от
01.12.2016г., както следва: сумата от 3000 лева, представляваща дължима главница, сумата
от 868.35 лева, представляваща договорна лихва за периода 26.07.2019г. до 18.09.2020г.,
сумата от 275.52 лева, представляваща законна лихва за периода 19.09.2020г. до
27.04.2021г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда
01.06.2021г. до окончателно изплащане на вземането.
В исковата молба се твърди, че между ответника и „Вива кредит“ ООД бил сключен
Договор за предоставяне на паричен заем №5534693 от 26.06.2019г., по силата на който на
ответника е била предоставена заемна сума в размер на 3000 лева, който удостоверил, че я е
получил като договорът имал силата на разписка. Заемателят се задължил да върне заемната
сума съгласно условията на договора, като заплати сумата в размер 3868.35 лева, ведно с
договорна лихва на 15 месечни погасителни вноски, всяка в размер на 257.89 лева. Същият
бил извършил плащания в общ размер на 210 лева. Същият следвало да изплати заема до
3
18.09.2020г., която била последната падежна дата. Дължал лихва за забава върху
непогасената главница в размер на 275.52 лева за периода 19.09.2020г. до датата на подаване
на заявлението в съда 27.04.2021г. Твърди се, че вземанията по процесния договор за кредит
са придобити от ищеца въз основа на Приложение №1 от 01.06.2020г. и Рамков договор за
прехвърляне на парични вземания от 01.12.2016г.
В срока по чл. 131 от ГПК назначеният особен представител на ответника е
депозирал отговор на исковата молба, в който е изразено становище за неоснователност на
иска. Твърди се, че процесният договор за заем е недействителен. В договора било посочено,
че годишният лихвен процент е 40.32 %, но липсвала разпоредба за условията за
прилагането му, липсвало уточнение за базата, върху която се начислява – дали върху целия
размер на кредита или върху остатъчната главница. Не ставало ясно как е разпределян
лихвения процент във времето върху цялата дължима главница или съобразно поетапното й
намаляване. Оттук не ставало ясно кака е формирана възнаградителната лихва и какъв е
нейният размер и на ставало ясно как са формирани претенциите за сумите от 275.52 лева и
868.35 лева. Оспорва се дължимостта и размера на тези суми. В ГПР на процесния договор
не били включени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в Приложение №1 начин, каквото било изискването на чл.11,ал.1, т.10 ЗПК. В
него следвало да бъде включена и предвидената неустойка в чл.4,ал.2 от договора, което не
било сторено или най-малкото следвало да бъде посочен годишен процент на разходите в
хипотезата на неизпълнение на чл.4,ал.2 от потребителя. Така не била посочена
действителната стойност на ГПР. Неправилното изчисляване и посочване на ГПР било
самостоятелно основание за недействителност на договора, защото имало за цел да
заобиколи чл.19,ал.4 ЗПК. Годишният лихвен процент бил 40.32, като до 49.49 % ГПР
оставали 9.17 %, което било почти една четвърт от него. Следвало от самото съдържание на
договора да е определено ясно какви точно такси, комисионни и т.н. формират тези
съществени разлики от 9.17%. Твърди се, че е нарушено изискването на чл.11,ал.1, т.10 ЗПК,
което било самостоятелно основание за недействителност на договора, съгласно чл.22 ЗПК.
Нарушеното изискване за унифицирано изчисление на ГПР водело до недействителност на
целия договор, тъй като било изведено като съществено условие на договора. Твърди се, че
договорът е недействителен на основание чл.22 ЗПК вр. чл.26,ал.1, пр.1 ЗЗД и съгласно
разпоредбата на чл.23 ЗПК потребителят следвало да върне само чистата стойност на
кредита. Отправя се искане да бъде прието, че с погасяване на сумата от 210 лева ответникът
е погасил само част от главницата.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от активно легитимирано
лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, процесуално допустима е и отговаря на
останалите съдържателни изисквания на чл.260 и чл. 261 ГПК и следва да бъде разгледана
по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. В обхвата на така посочените
4
въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания. Релевираните от въззивника такива се свеждат до неправилност на
изводите на съда.
Въззивната жалба разгледана по същество се явява неоснователна, при прието за
установено следното от фактическа и правна страна:
От фактическа страна:
Видно е от приобщеното ч. гр. д. № 7770 /2021 г. по описа на ВРС, 25 състав, че в
полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по реда на чл. 410 ГПК срещу ответника за сумата, предмет на установителния
иск, като заповедта е връчена на длъжника при условията на чл. 47 ал.5 от ГПК и
съответно на заявителя са дадени указания за предявяване на установителен иск.
Исковата молба е подадена в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК.
Съгласно Договор за паричен заем №5534693/26.06.2019г. „Вива Кредит“ООД е
предоставило на И. Д. Д. кредит в размер на 3000 лева, който е следвало да бъде върнат на
15 месечни вноски, всяка от 257.89 лева. В договора са вписани падежните дати на
дължимите вноски, като последната е 18.09.2020г. Посочено, че кредитът е с фиксиран
годишен лихвен процент в размер на 40.32 %, а ГПР е в размер на 49.49 %. В чл. 2 ал.1 т.7
от договора е посочено, че общият размер на всички плащания 3 868,35 лв. е сбор от общия
размер на заемната сума и общите разходи по кредита при взети предвид посочените
допускания по т.8, а по т.8 е посочено, че при изчисление на ГПР са взети предвид следните
допускания: договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще
изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за
събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение на някое от задълженията по
настоящия договор. В чл. 4 ал.1 заемателят се е задължил в тридневен срок от усвояването
на сумата по договора да предостави на заемателя едно от посочените в т.1 и т.2 от същата
алинея обезпечения на задълженията му – поръчител или банкова гаранция, които да
отговарят на посочените условия. В ал.2 страните са уговорили неустойка при неизпълнение
на задължението по ал.1, а именно, че заемателят дължи неустойка в размер на 3 672, 75 лв.
Страните се уговарят неустойката да се разсрочи и да се заплаща на равни части към всяка
от погасителните вноски, посочени в чл. 2 ал.1 т.4, като в този случай дължимата вноска е в
размер на 355,83 лв., а общото задължение по Договора става в размер на 5337,45 лв.
Видно от представен разходен касов ордер, сумата от 3000 лв. е предадена на И. Д. Д.
от Заемодателя – Вива Кредит ООД на 26.06.2019г.
Съгласно Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от
01.12.2016г. „Вива Кредит“ ООД е прехвърлило на „АКПЗ“ООД свои изискуеми вземания,
произтичащи от договори за заем, като съгласно Приложение №1 от 01.06.2020г. е
прехвърлено вземане по договор за паричен заем, сключен с И. Д. Д. в размер на 3000 лева
5
за главница; 868.35 лева за договорна лихва и 1 434.10 лева за неустойки и разходи за забава.
Представено е и уведомление до И. Д. Д. от „Вива Кредит“ ООД чрез „Агенция за контрол
на просрочени задължения“ ЕООД, с което И. Д. е уведомен за цесията, като липсват
доказателства за датата, на която уведомлението е получено от И. Д..
Съгласно заключението на вещото лице по изготвената по делото ССчЕ, която не е
оспорена от страните и съдът кредитира, размерът на задълженията по процесния договор за
заем са: 3000 лева за главница; 868.35 лева за договорна за периода 26.06.2019г. до
18.09.2020г.; 1 434.10 лева – неустойка по чл.4 от договора; 275.52 лева за законна лихва за
забава. Съобразно изчисленията на вещото лице дължимата лихва за забава върху
главницата за този период възлиза на 184.17 лева. Длъжникът е извършвал плащания към
„Вива Кредит“ ЕООД на 18.11.2019г. -150 лева и на 30.11.2019г – 60 лева, които са отнесени
за погасяване на 35 лева за неустойка по чл.4 от договора и 175 лева за разходи за събиране
на вземането.
Правни изводи, въз основа на възприетата фактическа обстановка:
Исковете по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, са процесуално допустими, предявени в
хипотезата на чл. 415, ал. 1, т. 2 вр. чл. 415, ал. 4 ГПК след издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в производството по ч.гр.д. № 7770/2021
г. на ВРС.
В настоящото производството ищецът следва при условията на пълно и главно
доказване да установи, че редовно му е прехвърлено вземането чрез договор за цесия, както
и че между цедента и ответната страна е сключен договор за кредит, съдържащ твърдените
права и задължения /размер, срок, падеж, лихви, такси и др./, предаването на заемната сума
на кредитополучателя, изпадането на ответника в забава, както и размера на претенциите си
за главница и лихви. От своя страна, ответникът следва да установи правоизключващите си
възражения.
Въз основа на приетата по-горе фактическа обстановка, сключването на процесния
договор за кредит, ведно с твърдените от ищеца права и задължения по него, както и
предаването на сумата на ответника, се установяват от събраните писмени доказателства.
Установява се безспорно съществуването на твърдяното от ищеца облигационно
правоотношение по договора за потребителски кредит, правата по който са надлежно
цедирани на ищеца, доколкото за това обстоятелство и страните не въвеждат спор. Липсват
възражения ответникът да е направил плащане към стария кредитор, което да породи и спор
по отношение на надлежното уведомяване, поради което и въззивната инстанция не следва
да се ангажира с този въпрос. За пълнота на изложението при липса на представени
доказателства за датата на уведомяване на длъжника, следва да се приеме, че същият е
надлежно уведомен с получаването на препис от исковата молба. Настъпил е и крайният
падеж на задължението по договора – така, както е уговорено между страните.
Предвид посоченото в чл. 7, ал. 3 ГПК служебно задължение на съда да следи за
6
наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, какъвто е и
процесният, съдът съобразява, че за да бъде определена като неравноправна една клауза,
трябва да се установят следните предпоставки: 1/ клаузата да не е индивидуално уговорена;
2/ да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ да създава значителна
неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията – съществено и
необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена
във вреда на потребителя. След анализ на клаузите в договора, настоящият състав достига
до заключението, че неговото съдържание е в не съответства с изискванията на ЗПК и са
налице договорки, които могат да бъдат отнесени към категорията на неравноправните,
както и такива, които са нищожни, а и поради неспазване на изискванията на ЗПК, на
основание чл. 22 от същия, влекат след себе си и недействителност на целия договор.
Клаузата за неустойка, която страните са уговорили в чл.4, ал.2 от процесния договор,
а имено, че в случай, че кредитополучателят не представи на кредитора обезпечения по
кредита по чл.4, ал.1, той дължи на дружеството неустойка в размер на фиксирана сума
3672,75 лв., което се явява близо 120 % от стойността на заемната сума, е нищожна поради
противоречието й с добрите нрави, материалния закон и поради нейната неравноправност.
Съгласно приетото в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна
е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Очевидно, че неустойка в посочения размер излиза извън тези
присъщи на неустойката функции. Отделно неустойката е формално уговорена за
неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение по договора, а не пряко за
неизпълнение на връщане на заемната сума, с което се цели да се заобиколят редица
императивни норми на ЗПК, с които се гарантират правата на икономически по-слабата
страна. Така калкулирана неустойката на практика води до фактическо оскъпяване на
ползвания заем, тъй като позволява на заемодателя да получи допълнително плащане и то в
размер надвишаващ размера на отпуснатата в заем сума. Това обстоятелство не е обявено на
потребителя, съобразно изискванията на чл. 19 от ЗПК. По този начин, кредиторът добавя
плащане, което не е посочил в ГПР, а е бил длъжен да отрази. Отделно, този компонент не
намира отражение и в погасителния план, който страните са съгласували. Договорът трябва
да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 към закона начин. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният
процент на разходите /ГПР/ изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В случая не са посочени
взетите предвид допускания, използвани при изчисляването. ГПР следва да включва всички
разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита и се изчислява по
специална формула. Спазването на това изчисление дава информация на потребителя, как е
образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В този смисъл и ГПР е
7
глобален израз на всичко дължимо по кредита, като следва по ясен и разбираем за
потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение.В случая, потребителят е поставен в невъзможност
да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Не става ясно какви са другите компоненти на ГПР и как се формира посочения процент
съобразно Приложение No 1 към ЗПК. Отделно не е спазено и изискването в погасителния
план да са отразени компонентите, които следва да включи всяка една погасителна вноска,
като очевидно от заключението на вещото лице се установява, че са начислявани суми за
неустойка, както и разходи за събиране.
С оглед на гореизложеното, доколкото не са спазени изискванията на чл. и 11 ал.1,
т.10 и т.11 и на основание чл. 22 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен, а съобразно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по същия, в това число предвидените като неустойка суми.
С оглед на това заключение и безпредметно се явява да се обсъждат останалите възражения
на страните.
Видно от заключението на вещото лице по изготвената съдебно –счетоводна
експертиза, заплатена от ответника по процесния договор е общо сума от 210лв., която
следва да се приспадне от главницата и съответно на ищеца се дължи общо сумата от
3000лв. – 210лв. или 2790 лв.
Поради частично несъвпадане изводите на двете инстанции, първоинстанционното
решение следва да бъде частично отменено, съобразно изложеното по-горе. Установи се
дължимостта на сумата от 2790лв.- главница, като върху посочената сума се дължи и
законната лихва за забава или за претендирания период – от 19.09.2022г. / дата, последваща
уговорения краен падеж/ до 27.04.2021г. /дата преди подаване на заявлението по чл. 410 от
ЗЗД в съда/ това е сумата от 171,28 лв. Следва да се уважи и претенцията за присъждане на
законната лихва за забава от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ЗЗД в съда
/01.06.2021г./. За останалите присъдени с първоинстанционното решение суми, претенциите
са неоснователни.
По разноските в производството:
При този изход от спора, разноски се дължат, на двете страни в производството.
Искане за изменение на решението в частта за разноските, страните не са депозирали пред
първоинстанционния съд, като съответно и определеният за ищеца размер на
юрисконсултско възнаграждение, дължимо за първа инстанция в размер на 200лв. не следва
да се променя и съответно преизчисленията ще се основават върху този размер.
Съответно съобразно изхода на спора за заповедното производство, разноските на
ищеца са в размер на общо 94,96 лв., като с решението си ВРС е присъдил 129,66лв., то и за
разликата над 94,96 лв. до 129,66лв. решението следва да се отмени.
За първа инстанция, общо дължимата на ищеца сума за разноски е в размер на 826,89
8
лв. – за държавна такса, депозит за особен представител, за вещо лице и юрисконсултско
възнаграждение, като доколкото с решението си ВРС е присъдил 1131,66лв., то и за
разликата над 826,89 лв. до 1131,66лв. решението следва да се отмени.
За въззивната инстанция, доколкото жалбата е подадена от особен представител,
ищецът следва да заплати сумата за дължимата държавна такса за въззивно обжалване в
размер на 75 лв. На ищеца – въззиваема страна в производство се дължи сума за заплатен
депозит за особен представител, както и за юрисконсултско възнаграждение, като
последното съдът определя на 200лв., след като взе предвид извършенитепроцесуални
действия, или съобразно уважената част от исковете дължима на въззиваемата страна –
ищец за разноски във въззивното производство е сумата от общо 321,58 лв.
Водим от горното, съдебният състав,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 2824/ 19.09.2022г., постановено по гр.д. № 14661 / 2021г. по
описа на РС – Варна, 25 –ти състав, в ЧАСТТА, с която е прието за установено по
отношение на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов“ No 29, ет.3, като
правоприемник на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ООД, ЕИК: *********,
че И. Д. Д., ЕГН:********** с адрес **********************, дължи заплащането на
присъдените със Заповед за изпълнение №2115/02.06.2021г., издадена по ч.гр.д.
№7770/2021г. по описа на ВРС суми, дължими по Договор за паричен заем №5534693 от
26.06.2019г., сключен с „Вива Кредит“ ООД, вземането по който е прехвърлено в полза на
заявителя “АКПЗ“ООД с Приложение №1 от 01.06.2020г. към Рамков договор за
прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 01.12.2016г., както следва:
-за разликата над сумата от 2790 лв. /две хиляди седемстотин и деветдесет лева/
до присъдените 3000 /три хиляди/ лева, представляваща дължима главница,
-за сумата от 868.35 лв. /осемстотин шестдесет и осем лева и тридесет и пет ст./,
представляваща договорна лихва за периода 26.07.2019г. до 18.09.2020г., и
- за разликата над 171,28 лв. / сто седемдесет и един лева и двадесет и осем
стотиники/ до присъдените 184.17 лв. /сто осемдесет и четири лева и седемнадесет ст./,
представляваща законна лихва върху главницата за периода 19.09.2020г. до 27.04.2021г.,
както и в ЧАСТТА ЗА ПРИСЪДЕНИТЕ В ПОЛЗА НА „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Панайот Волов“ No 29, ет.3, като правоприемник на „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ООД, ЕИК: *********, РАЗНОСКИ за размера над 94,96 лв. /
деветдесет и четири лева и деветдесет и шест стотинки/ до присъдените за заповедното
производство 129,66лв. / сто двадесет и девет лева и шестдесет и шест стотинки/, както и
за размера над над 826,89 лв. /осемстотин двадесет и шест лева и осемдесет и девет
9
стотинки/ до присъдените за първа инстанция 1131,66лв. / хиляда сто тридесет и един
лева и шестдесет и шест стотинки/.
В останалата необжалвана установителна част първоинстанционното решение е
влязло в законна сила.
ОСЪЖДА И. Д. Д., ЕГН:********** с адрес **********************, ДА
ЗАПЛАТИ на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов“ No 29, ет.3, като
правоприемник на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ООД, ЕИК: *********,
сумата от 321,58 лв. /триста двадесет и един лева и петдесет и осем стотинки/,
представляващи сторените разноски в настоящото въззивно производство, на основание чл.
78 ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов“ No 29, ет.3, като
правоприемник на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ООД, ЕИК: *********,
ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Окръжен съд – Варна,
сумата от 75 лв. /седемдесет и пет лева/, представляваща дължимата държавна такса за
въззивното производство, на осн. чл.78, ал.6 ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване (чл. 280, ал.3, т.1 ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10