Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е № 10

    

гр.София, 15.01.2018г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

            СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, търговско отделение, І^-ви състав, в открито съдебно заседание на 01^-ви декември две хиляди и седемнадесета година в състав:

                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДИ ЙОРДАНОВ

 

при секретаря Магдалена Букина, като разгледа докладваното от съдията т. д. №47 по описа за 2017г. на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

            Ищецът „Б.Д.” ЕАД с ЕИК ., със седалище ***, чрез процесуален представител на нейните законни представители – юрк. Б.В., е предявило иск по чл.422, ал. 1 ГПК срещу Б.Н.И. с ЕГН ********** и адрес: *** - за установяване съществуването на вземане за главница и лихва, произтичащи от договор за жилищен кредит от 14.11.2008г., сключен между банката, като кредитор и Б.Н.И. и допълнително споразумение към него от 25.01.2011г., за което вземане е образувано ч. гр. д. №584/2016 г. на Районен съд – гр. Ботевград (по заявлението на банката срещу ответника, за издаване на заповед за незабавно изпълнение) и издаден изпълнителен лист, въз основа извлечение от счетоводните книги на банката.

Размерът на вземането, чието установяване спрямо ответника се търси, възлиза на: 56 689,59 евро (вж. уточняващата молба, вх. №2872 от 21.03.2017г., л. 71 от делото), от които 36 531,22 евро – главница; 15 799,07 евро - договорна лихва за периода от 15.04.2012г. до 26.05.2016г.; 3 308,55 евро – санкционираща лихва за периода от 21.10.2015г. до 26.05.2015г.; 1050,75 евро – заемни такси, както и законна лихва от датата на завеждане на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК – 27.05.2016г. до окончателното погасяване на паричното задължение.

В исковата си молба ищецът „Б.Д.” ЕАД излага следното:

Твърди се в исковата молба, че по силата на горецитирания договор за ипотечен кредит, ищецът предоставил на ответницата ипотечен кредит в размер на 37100 евро със срок за издължаване на кредита 360 месеца, считано от датата на неговото усвояване.

Кредитът бил усвоен от кредитополучателката, както следва: на 20.11.2008 г. - сумата от 12288,78 евро била преведена по сметка на продавача на недвижим имот „М.” ООД; сумата от 24811,22 евро била преведена на 20.11.2008 г. по сметка с титуляр кредитополучателката след учредяване на предвиденото в договора за кредит обезпечение. За отчитане на кредита била открита кредитна сметка. Съгласно т. 6 от договора за кредит падежна дата за издължаване на месечната вноска била 15-то число на месеца. Съгласно т. 7 от същия договор, за предоставения кредит кредитополучателят заплащал лихва за целия период формирана от базов лихвен процент за този вид кредити, определян периодично от кредитора и надбавка, която можела да бъде намалена с отстъпка, съгласно условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма „УЮТ” /приложение № 2 към договора/. Към датата на сключване на договора базовият лихвен процент бил 4,69 %, стандартната надбавка била в размер на 3,6 процентни пункта, съответно лихвеният процент по кредита общо 8,29 %.

Кредитът бил погасяван от страна на кредитополучателя чрез вноски по разплащателната сметка, служещи за погасяване на дължимите суми по кредита.

На 25.01.2011г., поради нередовното погасяване на заема и във връзка с неговата изискуемост по решение на компетентните органи на „Б.Д.” ЕАД кредитът бил преструктуриран с допълнително споразумение, по силата на което към главницата по кредита била капитализирана редовна и неплатена лихва в размер на 3702,92 евро. По силата на допълнителното споразумение кредиторът се отказал от вземането си за наказателни лихви за периода от 13.10.2010г. до 25.01.2011г. Съгласно допълнителното споразумение в случай на предсрочна изискуемост се декапитализирали лихвите в размер на 3702,92 евро и отново се считали за дължима лихва. За извършеното преструктуриране на кредитополучателката бил връчен и нов погасителен план, според който договорената с първоначалния договор за кредит лихва не била променена.

След сключване на допълнителното споразумение кредитът отново бил погасяван със забава. Първата сума внесена за погашение била на дата 01.04.2011г., с която сума е била погасена вноската дължима за м. февруари 2011г., след което последвали няколко частични вноски, с които била погасена дължимата лихва за договорения гратисен период. Със следващите вноски от датите 06.03.2013г. и от 29.03.2013г., са били погасени дължимите лихви към 15.08.2011г., а с вноската от 30.04.2013г. била издължена главницата за тази падежна дата.

В исковата молба се твърди още, че след това последвали от ответницата спорадични вноски, с които били погасявани  вноски с предишни падежни дати, като последната направена вноска била от дата 21.11.2014г., с която била погасена месечната вноска  с падеж 15.03.2012г. и частично месечната вноска с падеж 15.04.2012г.

Твърди се, че поради забава в плащанията над 90 дни, банката обявила кредита за предсрочно изискуем, съгласно т.20.2 от общите условия по договора за кредит от 14.11.2008г. и допълнително споразумение от 25.01.2011г. С обявление изх. №01-20-06903/01.10.2015г., връчено лично на ответницата, последната  била уведомена за обявената от банката предсрочна изискуемост на кредита. След обявяването на кредита в просрочие, частични плащания по него не били правени от ответницата.

В исковата молба се излага още, че към датата на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита – 21.10.2015г. не били погасени 43 броя погасителни вноски, които са подробно индивидуализирани с дата на падежа и размер в и.м.

До предявяване на молбата за събиране на кредита по съдебен ред, остатъкът от кредита се олихвявал с договорния лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка в размер на 10 процентни пункта.

Ето защо, на 27.06.2016г., „Б.Д.” ЕАД подала заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз основа извлечение от счетоводните си книги срещу кредитополучателя Б.Н.И..

Към момента на депозиране на заявлението, дългът на длъжника по Договор за ипотечен кредит от 14.11.2008г. и сключеното допълнително споразумение към него бил в размер на: 36 531,22 евро, представляващи главница по Договор за ипотечен кредит; 15799,07 евро, договорна лихва периода 15.04.2012г. до 26.05.2016г.; 3 308,55 евро санкционираща лихва за периода от 21.10.2015г. до 26.05.2016г., като на основание чл. 86 от ЗЗД заявителят по заповедното производство - ищец по настоящето исково производство, претендирал и законна лихва върху главницата по Договора за ипотечен кредит, считано от датата на подаване на заявлението - 27.05.2016г. С издадените в полза на банката заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, били присъдени и съдебни разноски за заплатена държавна такса и  юрисконсултско възнаграждение.

 Срещу издадената заповед за незабавно изпълнение длъжникът Б.Н.И. подала възражение, за което Банката била уведомена със съобщение на 08.02.2017г. 

Ето защо ищецът „Б.Д.” ЕАД твърди, че за него е налице правен интерес да предяви настоящия установителен иск за вземането си на основание чл. 415 във вр. с чл. 422 от ГПК.

Моли, съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника – Б.Н.И., че последният дължи по силата на договор за ипотечен кредит от 14.11.2008 г. и сключеното към него на 25.01.2011г. споразумение, на „Б.Д.” ЕАД, следните суми: 56 689,59 евро(вж. уточняващата молба, вх. №2872 от 21.03.2017г., л. 71 от делото), от които 36 531,22 евро – главница; 15 799,07 евро - договорна лихва за периода от 15.04.2012г. до 26.05.2016г.; 3 308,55 евро – санкционираща лихва за периода от 21.10.2015г. до 26.05.2015г.; 1050,75 евро – заемни такси, както и законна лихва от датата на завеждане на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК – 27.05.2016г. до окончателното погасяване на паричното задължение.

Претендира присъждане и на сторените в настоящото производство разноски, включително и юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство.

В срока по чл.367, ал.1 ГПК ответницата Б.Н.И. е подала отговор на исковата молба, с който счита предявения иск недопустим, напълно неоснователен и недоказан. Взела е становище по наведените с исковата молба твърдения на ищеца.

С отговора се оспорва изцяло претендирания с исковата молба размер на главница, договорна лихва, санкционираща лихва и заемни такси като се излагат следните съображения:

Твърди се, че между същите страни на основание същото правоотношение - договор за ипотечен кредит от 14.11.2008 г. се е водило т.д.№60/2014 г. по описа на Софийски Окръжен съд, 4 с-в. Същото било образувано по иск с правно основание чл.422 ГПК във връзка с подадено възражение от по чл.414 ГПК по ч.гр.д. № 111/2014 г. по описа на РС - Ботевград. Производството по т.д. №60/2014 г. по описа на Софийски Окръжен съд, приключило с влязло в сила съдебно решение постановено на 30.03.2015г., с което е бил отхвърлен иска на „Б.Д.” ЕАД. Твърди се, че предметът на предявената в настоящото съдебно производство искова молба от „Б.Д.” ЕАД е еднакъв с предмета на предявената от същото искова молба по която е било образувано и т.д. №60/2014г. по описа на Софийски Окръжен съд, че се касае за едно и също договорно правоотношение между едни и същи страни, произтичащо от договор за ипотечен кредит от 14.11.2008г., по което спорът между страните в настоящото производство по претенцията на „Б.Д.”ЕАД по процесния договор за ипотечен кредит от 14.11.2008г. е разрешен с решението по т.д.№60/2014г. по описа на СОС.

            Поддържа се, че настоящото производство се явява повторно заведено за същия спор между същите страни, поради което се прави искане на основание чл.299 ГПК, настоящото т.д. №47/2017г. СОС да бъде прекратено служебно от съда.

В случай, че не се приемат от съда наведените съображения за прекратяване на настоящото производство, излага се следното становище по предявените искове:

Оспорва се размера на претендираната с исковата молба главница, с твърдение, че при изчисляването й банката е прилагала лихва, по-висока от уговорената с процесния договор. Твърди се, че прилагането на по-висока лихва от уговорената се е отразила върху остатъка от дължимата главница по следния начин:

            Твърди се, че при увеличение на годишната лихва, погасителната вноска се формира от по-голяма сума за лихва и по-малка за главница, поради което в края на периода е погасена по-малка част от главницата, и че реално дължимия размер на главницата е по-малък от претендирания с исковата молба.

На следващо място с отговора се оспорват подписите, положени за кредитополучателя върху допълнителното споразумение от 25.01.2011г. и върху погасителен план към него с твърдения, че същите не са положени от Б.Н.И.. Във връзка с така направеното оспорване на подписите за кредитополучател, се оспорват и направените уговорки за капитализиране на лихва в размер 3 702,92 евро към дължимата главница.

            Независимо от твърденията, че допълнителното споразумение към процесния договор не е подписано от ответницата, в отговора се навежда и твърдение, че общите условия към същото не я обвързват по силата на чл.15 от договора като се излагат съображения за нищожност на посочената разпоредба на основание чл.146 ЗПП, като неравноправна клауза по смисъла на чл.143, т.10 ЗЗП, с аргументи, че в същата не са посочени ясни и обективни предпоставки за извършване на промени в Общите условия, както и на начина, по който могат да бъдат променяни уговорките постигнати между страните в първоначално подписаните Общи условия.

            Оспорва се и размерът на претендираната от ищеца договорна лихва, с твърдения, че е формиран на база на оспорената главница и по съображенията изложени за  претендираната главница.

Оспорва се изцяло изменението на БЛП на банката довело до увеличаване на погасителната вноска, респ. до увеличението на лихвата, поддържа се, че е извършено при липса на основание за това. Твърди се, че е налице хипотезата за нищожност на договорни клаузи поради тяхната неравноправност по смисъла на чл.143 ЗЗП.

Прави се възражение за нищожност на разпоредбата на чл.7 от сключения договор за кредит, изречение първо, като противоречаща на разпоредбите на чл.143, т.3, т.10 и т.12 и чл.146 от Закона за защита на потребителите. Заявява се, че посочената разпоредба не е уговорена индивидуално, а е част от предварително одобрен от банката типов договор.

В отговора се твърди още, че процесният договор за кредит е сключен с цел покупка на жилище, като се поддържа, че доколкото същият не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, в качеството си на потребител, ответницата се ползва от специалната защита, предоставена от ЗЗП.

Поддържа се, че е налице неравноправност на атакуваната клауза на основание чл.143, т.12 от ЗЗП с твърдения, че при увеличение на лихвата по кредита, представляваща цена на предоставена банкова услуга, за ответницата като потребител, в посочената хипотеза на увеличаване на лихвения процент не е налице предвидена в договора възможност да се откаже от договора.

Твърди се и наличието на противоречие на посочената клауза, с разпоредбата на чл.143, т.3 от ЗЗП, като поставяща изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля. Поддържа се, че в случая задължението на банката се изразява в задължението й да предостави кредита и да събере лихва, чийто размер може да бъде променен по начин, който се определя единствено от самата банка, изрично посочено в чл.7 от договора.

На следващо място в отговора се твърди, че банката не е уведомила ответницата като кредитополучател за нито едно от увеличенията на БЛП, респ. на лихвата по договора и на анюитетната погасителната вноска. Поддържа се, че банката като доставчик на финансовата услуга - кредит, за да изпълни изискването за добросъвестност е следвало да уведоми кредитополучателя за увеличението на лихвата по договора и да направи преценка дали може основателно да се очаква при едностранна промяна на БЛП, респ. на лихвата по договора, потребителят да се съгласи с тази промяна. В конкретния случай банката действала в нарушение на изискването за добросъвестност.

С оглед на изложеното се поддържа, че в настоящия случай не са налице изключенията на чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП и чл. 144, ал.3, т.1 ЗЗП.

В случай, че бъде прието, че е налице основателна причина за промяна на лихвения процент по смисъла на чл.144, ал.2,т.1 ЗЗП, се твърди, че ответницата не е била уведомена от банката за възможността да прекрати договора, в резултат на едностранната му промяна. Както и че в договора не била предвидена възможност за незабавното му прекратяване от кредитополучателя при наличие на посочената хипотеза, а единствената възможност за прекратяване на процесния договор била при условията на предсрочното му погасяване, с негативна за кредитополучателя последица - заплащането на такса предсрочно погасяване.

Въз основа на направените в отговора възражения за нищожност, се твърди, че по процесния договор, ответницата е заплатила при липса на основание по-голяма от реално дължимата сума за възнаградителна лихва за периода от сключването му до датата на последното извършено плащане, което бил в резултат на едностранното увеличение на размера на лихвата по договора, извършвано от банката на основание на нищожни договорни клаузи.

Прави се възражение за прихващане със сумите, които ответницата е заплатила в повече, в резултат на неправомерното и едностранно увеличение на лихвата по настоящия договор за кредит.

  Оспорва се претендираната от ищеца договорната лихва, за посочения в и.м. период от 21.10.2015г. /датата на предсрочната изискуемост/ до 26.05.2016 г. Твърди се, че за посочения период банката може да претендира единствено наказателна лихва. Сочи се, че съгласно разпоредбата на т.20.1 от договора наказателна лихва се дължи при настъпване на забава на месечната вноска от една страна, а от друга съгласно разпоредбата т. 20.2 от ОУ, при настъпване на забава в плащанията над 90 дни, целият остатък от кредита ставал предсрочно изискуем.

Твърди се още, че в хипотезата на предсрочна изискуемост, непогасената част от кредита се олихвява с размера на договорения лихвен процент плюс 10 процентни пункта, като този момент кредитополучателят не дължал поредна месечна вноска, а целия размер на непогасената главница. Поддържа се, че в хипотезата на настъпила предсрочна изискуемост на кредита не може да се претендира едновременно с наказателната лихва и договорна такава и че противното е недопустимо.

Претендираната от ищеца наказателна лихва се оспорва като неправилно изчислена по съображенията изложени относно размера на претендирата главница.

На следващо място се прави възражение на основание чл.111 ЗЗД за изтекла погасителна давност на претендираните редовна лихва и санкционираща лихва.

Оспорват се изцяло претендираните заемни такси в размер на 1050,75 евро с твърдения, че ищецът не сочи на какво основание ги претендира, както и начинът на формирането им и за какъв период се претендират. С оглед на което твърди, че не са дължими в посочения от ищеца размер. Прави се възражение за погасяването по давност на претендираните заемни такси.

 На следващо място в отговора се оспорва датата на настъпване на предсрочната изискуемост по процесния кредит.

На основание представеното с отговора извлечение от счетоводните книги на банката от 30.01.2014г., се твърди, че банката е обявила процесния кредит за предсрочно изискуем на 17.06.2011г., от която дата се поддържа, че са настъпили и правните последици, задължение за длъжника да заплаща не част /поредна вноска/ от кредита, а целия размер на кредита. Поддържа се, че тези последици не подлежат на отмяна с последващо волеизявление на кредитора. С оглед на изложеното, се твърди, че кредит, който веднъж е бил обявен от кредитора за предсрочно изискуем не може бъде обявен втори път за предсрочно изискуем. Или, че банката веднъж е обявила процесния кредит за предсрочно изискуем на 17.06.2011г., и втори път на 21.10.2015г.

Твърди се, че реалното предсрочната изискуемост по процесния кредита е настъпила на 17.06.2011г. и че всички последващи действия на банката свързани с повторното обявяване на предсрочната изискуемост са лишени от правен ефект, с оглед на което и че нотариалната покана, в която се сочи, че предсрочната изискуемост по кредита е настъпила на 21.10.2015 г. няма ефекта на уведомяване на длъжника по смисъла на т.18 от TP №4/2013г.  и че ответницата не е уведомена за датата на настъпване на предсрочната изискуемост по кредита.

С оглед на сочената неоснователността на предявената искова претенция с отговора се оспорват и претнедираните от ищеца разноски и юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл.372 ГПК ищецът „Б.Д.” ЕАД е представил допълнителна искова молба, с която поддържа първоначалната и оспорва всички възражения, правни и фактически твърдения на ответника, съдържащи се в отговора на исковата молба като неоснователни, необосновани и недоказани.

В допълнителната искова молба ищецът „Б.Д.” ЕАД излага следното:

По възражението на ответника, че между същите страни и на същото основание е налице постановено и влязло в сила съдебно решение по т.д. №60/2014г на СОС:

Ищецът не оспорва твърдението на ответника, че между „Б.Д.” ЕАД и Б.Н.И. е водено посоченото с отговора производство по т.д №60/2014 по описа на СОС, приключило с влязло в законна сила съдебно решение, с което исковата молба на „Б.Д.” ЕАД е отхвърлена изцяло с мотиви, че липсва изрично волеизявление на кредитора по смисъла на чл.60 от ЗКИ за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, вземането не е станало изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното основание.

Твърди се, че след влизане в сила на решението и с оглед мотивите на същото „Б.Д.” ЕАД възстановила кредита в редовна сметка, като извършила съответните преизчисления на кредита, без да отчита автоматичната предсрочна изискуемост на последния, а именно – 17.06.2011г., тъй като същата съгласно съдебния акт не е настъпила така, както е отразена в извлечение от счетоводните книги към 30.01.2014г.

След извършените преизчисления по кредита, последният отново бил нередовен и със забава в погашенията, поради което и с оглед събирането на вземането банката е изпратила на ответницата по делото Б.И. уведомление с изх.№01-20-06903/01.10.2015г. с което я уведомила, че поради забава в погасяване на задълженията по договора за банков кредит, последният ще бъде обявен за предсрочно изискуем.

Уведомлението било получено от ответницата на 10.10.2015г. лично срещу подпис. Кредитът бил превърнат в предсрочно изискуем на дата 21.10.2015г. – датата, на която в „Б.Д.” ЕАД достигнало обратно известие, че уведомлението е редовно връчено на кредитополучателката.

 Ето защо ищецът счита възражението на ответницата, че между същите страни на и на същото основание е налице влязло в сила решение, неоснователно, в който смисъл се сочи съдебна практика: решение №39 от 05.11.2014 г. ТК, I т.о. постановено по т.д.№57 по описа за 2012г. на ВКС, съгласно което, и с оглед TP №4/2013г. от 18.06.2014г. ОСГТК на ВКС - вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката - кредитор по реда на чл.418 вр. чл.417, т.2 ГПК и чл.60, ал.2 от Закона за кредитните институции не е изискуемо, независимо, че кредиторът се е позовал на предсрочната изискуемост на целия остатък от кредита в исковата молба.  И в която хипотеза изискуеми са само вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания /неустойки, лихви/, които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и са включени в представеното извлечение от счетоводните книги. А за събиране на вноските с ненастъпил падеж и/или за остатъка от кредита, обявен за предсрочно изискуем след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение кредиторът разполагал с правото да предяви осъдителен иск, включително съединен с иска по чл.422, ал.1 ГПК, както и по реда на иницииране на ново заповедно производство, по който ред се твърди, че и „Б.Д.” ЕАД претендирала вземанията си от ответницата Б.И. след изпълнение условията на чл.60 ал.2 от ЗКИ.

 Моли да бъде оставено без уважение искането на ответника за служебно прекратяване на настоящето дело.

Счита неоснователно възражението на ответника по отношение на претендираната главница. Твърди, че по силата на сключения договор за предоставения кредит кредитополучателят заплаща лихва за целия период формиран от базов лихвен процент за процесния вид кредит, определян периодично от кредитора и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно Условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма УЮТ /приложение №2 към договора/. Към датата на сключване на договора базовият лихвен процент е бил 4,69%, а стандартната надбавка в размер на 3,6 процентни пункта, или общият размер на лихвения процент по кредита формиран от БЛП и стандартната надбавка, бил в размер на 8,29%.

В д.и.м. се твърди още, че така формираният и договорен лихвен процент на дължимата лихва не е променян от страна на ищцовата банка и от отпускането на кредита банката не е извършвала едностранна промяна на БЛП, нито е прилагала различен от договорения размер лихва.

В д.и.м се сочи, че от условията, при които е договорена лихвата по кредита, било видно, че ответницата е поела ангажимент да ползва преференциален лихвен процент, позволяващ й отстъпка в размер на 0,5% от договорената, при изпълнение на програма УЮТ.

С оглед на твърдяното от ищеца обстоятелство, че лихвеният процент по кредита, независимо от формулировката в договора не е изменян едностранно от страна на кредитора, всички възражения на ответницата, направени във връзка с тези й твърдения се считат неоснователни.

Оспорват се като неоснователни и възраженията на ответницата касаещи претендираната с исковата молба договорна лихва, обективирани в т.2 от отговора, както и наведените в отговора твърдение за наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит и приложимите към него общи условия на банката. Поддържа се, че наличието на оспорените клаузи в договора без реалното им приложение макар и да ги прави нищожни,  не се отразяват на изискуемостта на вземането и на основателността на исковата претенция.

Твърди се още, че оспорените клаузи действително дават възможност на банката да извършва промени в условия по кредита, но от договора и общите условия, било видно, че всички възможности за такава промяна са подробно описани в тях, че е регламентиран редът, по който могат да бъдат извършвани, както и критериите и основанията, които налагат промяната. Поддържа се, че всяко едно едностранно изменение или допълнение на договора и общите условия към него, което може да засегне условията по договора е било подробно разписано в общите условия, които са неразделна част от договора и има своите обективни основания в тях. Или, твърди се, че оспорените клаузи не променят без основание лихвения процент при непредвидени в договора основания и не водят до увеличаване на лихвения процент по кредита до размери, които не могат да бъдат контролирани по никакъв начин.

Излага се, че договорът за банков кредит е от категорията банкови сделки, имащи за предмет предоставянето на финансова услуга, свързана с дейността на кредитната институция, че се касае за услуга, която предполага променливост и динамичност на цената, с която банката трябва да се съобразява и прилага, за да осъществява адекватно на икономическите условия своята дейност. Поради което се поддържа, че естество на кредитната сделка, чл.143, т.12 ЗЗП не намира приложение по отношение на нея.

            На следващо място се излага, че законът за потребителския кредит (ЗПК), прави разлика между фиксиран и променлив лихвен процент и предвижда, че когато лихвеният процент е променлив, кредиторът следва да предостави на потребителя информация за периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, като по този начин признава правото за едностранна промяна от страна на кредитора.

Поддържа се, че за да бъде доказана нищожност на клауза от договор или общи условия към него на основание чл.146 ЗЗП, което неизбежно ЗЗП обвързва с обосноваване на неиндивидуална договореност на същата, трябва тя да може да бъде определена на първо място като неравноправна според дефиницията, дадена в чл.143 ЗЗП, или клаузата да не отговаря на изискването за добросъвестност и да води до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и кредитополучателя, произтичащи от договора, като тези две кумулативно дадени предпоставки да са налице в примерно изброените в същата разпоредба хипотези на клаузи с неравноправен характер.

Отделно от изложеното се поддържа, че изготвянето на общи условия към договор за кредит или към какъвто и да е друг тип договори от страна на търговеца е законоустановено негово право, изрично предвидено в чл.298 ТЗ.

По направеното с отговора от ответницата оспорване на подписите на допълнителното споразумение, заявява, че ще се ползва от същото. Прави се следното уточнение:

Ищецът твърди, че на 25.01.2011г. видно от кредитна и разплащателна сметка на ответницата са взети съответните операции, привеждащи дълга в редовност. Ответницата, с основание вноска по жилищен кредит извън падежна дата, направила плащане, с което макар и оспорвайки подписа си, потвърждавала операциите по кредита.

По възражението в т. 2.4 от отговора на исковата молба, с която се оспорва дължимостта на договорна лихва за периода от 21.10.2015г. до 26.05.2016г., счита същото неоснователно, със следните аргументи.

Твърди, че договорената лихва е възнаграждението за предоставената в заем сума и се дължи върху ползваната и непогасена част от вземането до връщането му, вкл. и при забава. А обезщетението за забава - наказателната надбавка, която след датата на изискуемостта е в размер на 10 п.п., като двете лихви имат различна функция и се дължат едновременно.

По възражението на ответницата за изтекла погасителна давност на претендираните редовна и санкционираща лихва на основание чл.111 от ЗЗД счита същото неоснователно, като излага следните аргументи: че вземането на банката за редовна и санкционираща лихва не е периодично плащане, тъй като между страните е уговорено връщането на сумата по кредита да става на погасителни вноски на определени дати, което  представлява само съгласие на кредитора да приеме изпълнение отстрана на длъжника на части.

С оглед на така изложеното поддържа, че не са налице предпоставки за прилагане на погасителна давност, поради което и възраженията на ответника в тази насока, за абсолютно неоснователни.

            Моли съда да постанови решение, с което да признаете за установено по отношение на „Б.Д.” ЕАД, че Б.И. дължи исковите суми.

В срока по чл.373, ал.1 ГПК от ответницата Б. Николаев И. е постъпил отговор на допълнителната исковата молба, с който е отговорила на твърденията и възраженията наведени от ищеца.

В отговора се излага следното:

Оспорва твърдението на ищеца, че след влизане в сила на съдебно решение от 30.03.2015 г. по т.д.№ 60/2014 г. по описа на СОС, банката е възстановила кредита в редовност и това не е имало негативни последици за ответницата като кредитополучател.

Заявява, че не е била уведомена за възстановяването на кредита в редовност, поради което, счита неоснователно твърдението на банката, че след връщане на кредита в редовност отново изпаднала е изпаднала в забава. Счита, че уведомяването й е от съществено значение, с аргументи, че фактът, че банката е възстановила кредита в редовност, не следвал нито от закона, нито от съдебно решение от 30.03.2015 г. по т.д. №60/2014 г. по описа на СОС.

 Твърди, че повторното обявяване на кредита за предсрочно изискуем от банката е изцяло неоснователно и не кореспондира с мотивите на съда по съдебно решение от 30.03.2015 г. по т.д. №60/2014г. по описа на СОС за отхвърлянето на иска. Поддържа, че след влизането в сила на посоченото съдебно решение, банката е следвало единствено да я уведоми за настъпилата вече предсрочна изискуемост на 17.06.2011г. /по силата на едностранния акт на банката/, а не да обявява отново кредита за предсрочно изискуем. С оглед на така наведените твърдения, се поддържа, че повторното обявяване на кредита за предсрочно изискуем е извършено изцяло в противоречие с действащото законодателство и договора. Поддържа, че доколкото не е предвидена възможност за обявяването на кредита за предсрочно изискуем два пъти,  второто отнасяне на кредита в предсрочна изискуемост не е породило правен ефект.

По отношение на възраженията по т.2 от допълнителната искова молба:

Счита за неоснователни, твърденията на ищеца за това, че били подробно посочени основанията за изменение на договора, респ. на лихвата по договора. Поддържа направените с първоначалния отговор възражения за нищожност, както и твърдението си, че оспорените клаузи не са индивидуално уговорени.

 Твърди, че както в договора, така и в общите условия не е предвидена разпоредба, указваща каква е методологията на формиране на БЛП, че този въпрос се решавал изцяло от банката, че показателите са били неизвестни за потребителя. Твърди още, че с разпоредбата на т.24.3 от ОУ са посочени факторите, които могат да доведат до изменение на БЛП, без да е уточнено с договора по какъв начин тези фактори повлияват БЛП и с колко. Твърди, че липсва яснота за критерии и правила, респ. формула или методология, по която да е извършено изчислението на увеличението на БЛП; че в договора и ОУ не е посочена закономерност, която да определя зависимостта на БЛП от посочените в ОУ фактори./т.24.3/.

Ето защо ответницата поддържа, че процесният договор не изпълнява условията на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП и не представлява изключение относно приложението на чл.143, т.10 и т.12 ЗЗП.

Твърди, че разпоредбата на т.12 на чл.143 ЗЗП е напълно приложима в настоящата хипотеза, с оглед на обстоятелството, че цената на банковата услуга е лихва, а лихвата като цена влиза в обхвата на т.12, заявява, че подробни съображения ще изложи по същество на спора.

Ответницата поддържа, че не е приложимо изключението на чл.144, ал.3 ЗЗП за неприложимост на разпоредбите на чл.143, т.7, 10 и 12 относно сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги, с аргументи, че нито в договора, нито в Общите условия е било предвидено, че при определянето на лихвата ще се прилага конкретен пазарен индекс, какъвто твърди, че не е БЛП. Счита пазарните индекси в чл.24.3 от ОУ за бланкетно посочени и че същите не са реално свързани с размера на БЛП.

По възраженията на ищеца изложени в т.3 от допълнителната искова молба завява, че ще вземе становище по същество.

По отношение на възраженията на ищеца изложени в т. 4 от допълнителната искова молба относно приложението на погасителната давност уточнява, че направеното възражение за изтекла погасителна давност е извършено на основание чл.111 ЗЗД, предвиждащ по-кратка погасителна давност от 3 години при предявяване на претенция за лихви и че без значение е в конкретния случай дали уговореното плащане е периодично или не, като уточнява, че конкретните си съображения ще изложи по същество на спора.

Ето защо, ответницата, моли съда да постанови решение, с което да отхвърли исковата претенция като неоснователна и недоказана. 

            Софийският окръжен съд, като взе предвид доводите на страните, събраните по делото доказателства и съгласно разпоредбата на чл.235 ГПК намира за установено следното от фактическа страна:

            С договор за жилищен кредит от 14.11.2008г. „Б.Д.” ЕАД е отпуснала на Б.Н.И. кредит в размер на 37100евро. Съгласно чл.2 от договора срокът за издължаване е 360 месеца.

            С допълнително споразумение от 25.01.2011г. страните са установили общ размер на вземането 40604,10евро от които 36901,48евро главница и 3702,92евро капитализирана лихва, като „Б.Д.” ЕАД се отказва от наказателната лихва за периода 13.10.2010г. до 25.01.2011г.

Съгласно чл.20.2 от ОУ, към които договора препраща кредиторът има право да обяви кредита за предсрочно изискуем при всяко неплащане в срок от 90 дни на уговорените вноски за главница или лихва.

С решение №48 от 30.03.2015г. по т.д.№60/2014 г. по описа на Софийски Окръжен съд, 4 с-в искът по чл.422 ГПК на „Б.Д.” ЕАД е отхвърлен, тъй като не е установено настъпването на предсрочната изискуемост на кредита.

С уведомление от „Б.Д.” ЕАД до Б.Н.И. изх.№01-20-06903/01.10.2015г., получено от ответницата на 10.10.2015г. договор за жилищен кредит от 14.11.2008г. е обявен за предсрочно изискуем.

Съгласно извлечение от счетоводните книги на банката от 27.05.2016г. Б.Н.И. към тази дата има непогасени  43 броя погасителни вноски. Общо задълженията на кредитополучателката Б.Н.И. възлизат на 56689,59евро, от които:36531,22евро главница, 15799,07евро договорна лихва за периода 15.04.2012г.-26.05.2016г., 3308,55евро санкционираща лихва, заемни такси 1050,75евро.

По делото е назначена съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение съдът приема за компетентно изчерпателно и задълбочено. Видно от него по договор за ипотечен кредит от 14.11.2008г. сумата от 37 100евро е усвоена на 20.11.2008г. Последното плащане на главница от 32,25евра и лихва от 272,15евра е от 21.01.2014г. Забавата от тази дата до подаването на заявление за издаване на заповед за плащане 27.05.2016г. е 817дни. Към тази дата дължимите суми са 36 531,22 евро – главница; 15 799,07 евро - договорна лихва за периода от 15.04.2012г. до 26.05.2016г.; 3 308,55 евро – санкционираща лихва за периода от 21.10.2015г. до 26.05.2015г.; 1050,75 евро – заемни такси. Лихвеният процент по кредита не е променян и няма едностранно увеличение на годишния лихвен процент. Към 27.05.2016г. са просрочени 43 падежирали вноски. Таксите са коректно изчислени от банката по чл.20.2.

При горните факти се налагат следните правни изводи:

Искът по чл.124 ГПК във връзка с чл.422 ГПК е допустим.

Възражението на ответника Б.Н.И. е подадено в двуседмичния срок по чл.414 ГПК на 05.01.2017г., като на 27.12.2016г. е получила от ЧСИ покана за доброволно изпълнение. Искът е предявен в срока по чл.415 ГПК. Искът е предявен на 07.03.2017г. като на „Б.Д.” ЕАД с разпореждане от 19.01.2017г. са дадени указания за правото му да предяви иск в едномесечен срок, получено на 08.03.2017г. Внесени са дължимите държавни такси.

По възраженията на ответницата, че производството е недопустимо, тъй като с влязло в сила съдебно решение искът по чл.422 ГПК е отхвърлен. Искът е отхвърлен, поради недоказване на настъпване на предсрочна изискуемост към датата на подаване на заявление за издаване на заповед за плащане, а не поради липса на облигационно задължение към ищеца. В настоящото производство се твърди и доказа настъпването на предсрочната изискуемост (уведомление от „Б.Д.” ЕАД до Б.Н.И. изх.№01-20-06903/01.10.2015г., получено от ответницата на 10.10.2015г.) и т.д.№60/2014 г. по описа на Софийски окръжен съд, 4 с-в не представлява отрицателна процесуална пречка за упражняването на правото на иск.

Разгледан по същество искът е основателен.

Видно от представения договор за жилищен кредит от 14.11.2008г., по силата на който ищецът „Б.Д.” ЕАД е предоставила на ответницата Б.Н.И. кредит в размер на 37100евро. Сумата е усвоена от ответницата на 20.11.2008г. Видно от ССЕ кредитът не е обслужван редовно като към момента на подаване за заявление за издаване на заповед за плащане са просрочени 43 падежирали погасителни вноски. Последното плащане от 21.01.2014г. като към момента на обявяването от банката на кредита за предсрочно изискуем са изминали повече от 90 дни съгласно чл.20.2 от Общите условия. Кредитът е валидно обявен за предсрочно изискуем, поради неизпълнение на задълженията по договора от страна на кредитополучателката, чл.60 ал.2 ЗКИ и т.18 ТР №3/2014г. на ВКС. Същата е уведомена лично за упражненото от банката право. Видно от допуснатата ССЕ задълженията на ответницата по договора за жилищен кредит към 27.05.2016г.  възлизат на 36 531,22 евро – главница; 15 799,07 евро - договорна лихва за периода от 15.04.2012г. до 26.05.2016г.; 3 308,55 евро – санкционираща лихва за периода от 21.10.2015г. до 26.05.2015г.; 1050,75 евро – заемни такси, какъвто е размерът на исковата претенция.

По възражението на ответницата за оспорване на размера на главницата, лихвите и таксите съдът намира, че следва да се кредитира заключението на ССЕ, според която се установяват размера на задълженията, лихвеният процент не е изменян едностранно и коректно са изчислени размерите на задълженията.

Съдът намира за основателно възражението на Б.Н.И. срещу допълнително споразумение от 25.01.2011г. „Б.Д.” ЕАД не изпълни в срок задължението да представи споразумението в оригинал, чл.183 ГПК. Това не повлиява на изводите на съда по отношение на съществуването и размера на задълженията, тъй като същите се доказват по основание и размер с договора за жилищен кредит и приетата ССЕ.

Неоснователни са и аргументите на защитата на ответницата, че договорените клаузи на чл.7 от договора е нищожна на основание чл.143 т.3, т.10, т.12 ЗЗП. Не е налице нищожност на клаузите и неравнопоставеност на страните, тъй като страните са приели лихвения процент и същия не е променян едностранно, а страните са обвързани от приетия погасителен план, който не изпълняван от кредитополучателката. Санкциониращата лихва се дължи, тъй като е договорена между страните и е последица от виновно неизпълнение от страна ответницата. При добросъвестно изпълнение на поетите задължения до същата не би се дължала. Неоснователни са и възраженията, че е заплатила в повече, тъй като това не се установява от доказателствата по делото, поради което и е неоснователно възражението за прихващане. Неоснователно и възражението за погасяване на претендираната лихва по давност. Съгласно чл.116 б.”в” ЗЗД давността се прекъсва при предприемане на принудително изпълнение. Не е отпаднал ефектът от прекъсването на давността с последното действие по принудителното изпълнение, извършено въз основа на обезсилената заповед, а от този момент до предявяване на иска по настоящето дело не са изтекли 5 години. (Определение №577 от 28.04.2015г. на ВКС по гр. д. №1953/2015г., IV г. о., ГК). Неоснователно е възражението за недължимостта на заемните такси и погасяването им по давност. Същите са коректно определени от банката и не са погасени по давност, тъй като от предприемането на действия по принудителното им събиране до упражняването на правото на иск не е изтекла погасителна давност. Не е основателно възражението на ответницата, че не се дължи договорна лихва след предсрочната изискуемост, тъй като се дължи само наказателната лихва по чл.20,2 от ОУ. Съгласно чл.20,2 наказателната лихва се формира от договорния лихвен процент плюс 10 пункта, което формира задълженията за лихви в исковата претенция с отчитането на изменения лихвен процент след настъпването на предсрочната изискуемост. Не е основателно възражението на ответницата, че не е уведомена за отнасянето на кредита към редовност, тъй като това е последица от обвързващото страните съдебно решение, за което не е необходимо да бъде уведомявана от страна на банката. Не е основателно възражението на ответницата, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила на 17.06.2011г., тъй като с влязло в сила решение е установено, че предсрочната изискуемост не е настъпила на тази дата. (т.д.№60/2014 г. по описа на Софийски окръжен съд)

 Не се твърди и доказа съществуващите задължения да са погасени с плащане или по друг начин.

Ето защо съдът намира иска за изцяло основателен.

Предвид изхода на делото и на основание чл.78 ал.1 и ал.8 ГПК ответницата Б.Н.И. следва да понесе направените в настоящото производство разноски на ищеца: за държавна такса –2217,50лв.; юрисконсултско  възнаграждение за ищеца–300,-лв.; съдебно-счетоводна експертиза – 300,-лв. или общо 2817,50лв.

Следва да се присъдят и разноските по ч.гр.д.№584/2016г. на Районен съд  гр.Ботевград в размер на 4410,63лв.

Воден от горното, Софийски окръжен съд

 

Р Е Ш И:

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.124 ГПК във връзка с чл.422 ГПК по отношение на Б.Н.И. с ЕГН ********** и адрес: *** и „Б.Д.” ЕАД с ЕИК ., със седалище и адрес на управление ***, че Б.Н.И. с ЕГН ********** и адрес: *** дължи на „Б.Д.” ЕАД с ЕИК .6, със седалище и адрес на управление *** следните суми:

36 531,22 евро (тридесет и шест хиляди петстотин тридесет и едно евро и двадесет и два евроцента)– главница по договор за жилищен кредит от 14.11.2008г.;

15 799,07 евро (петнадесет хиляди седемстотин деветдесет и девет евро и седем евроцента)- договорна лихва за периода от 15.04.2012г. до 26.05.2016г.;

3 308,55 евро (три хиляди триста и осем евро и петдесет и пет евроцента) – санкционираща лихва за периода от 21.10.2015г. до 26.05.2015г.;

1050,75 евро (хиляда и петдесет евро и седемдесет и пет евроцента)– заемни такси,

както и законна лихва върху главницата от датата на завеждане на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК – 27.05.2016г. по ч. гр. д. №584/2016г. на Районен съд гр.Ботевград до окончателното погасяване на паричното задължение.

ОСЪЖДА на основание чл.78 ал.1 ГПК Б.Н.И. с ЕГН********** и адрес: *** да заплати на „Б.Д.” ЕАД с ЕИК ., със седалище и адрес на управление *** направените по делото разноски в размер на 2817,50лв. (две хиляди осемстотин и седемнадесет лева и петдесет стотинки).

ОСЪЖДА на основание чл.78 ал.1 ГПК Б.Н.И. с ЕГН ********** и адрес: ***  да заплати на „Б.Д.” ЕАД с ЕИК ., със седалище и адрес на управление *** направените разноски по ч. гр. д. №584/2016 г. на Районен съд – гр. Ботевград в размер на 4410,63лв. (четири хиляди четиристотин и десет лева и шестдесет и три стотинки).

Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Софийски апелативен съд.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: