РЕШЕНИЕ
№ 487
Гр. Пловдив, 23.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД ПЛОВДИВ, ГО, седми въззивен граждански състав, в публичното заседание на пети март две хиляди
и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стефка Михова
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Христо Иванов
при секретаря
Ангелина Костадинова, като разгледа докладваното от младши съдия Иванов
въззивно гр. дело № 2706 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258 и
следващите от ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена
от „ЕОС Матрикс“ ЕООД чрез юриск. П.К.
против решение № 3310/07.08.2019 г., постановено по гр.д. № 4384/2019 г., по
описа на Пловдивски районен съд, с което
е прието за установено по предявените от Н.В.К. против „ЕОС Матрикс“
ЕООД с правно основание чл. 439 от ГПК във вр. с чл. 124, ал.1 от ГПК, че не
дължи на дружеството следните суми: 3364,97
евро – просрочена главница, дължима по договор за банков кредит от 14.09.2009
г., сумата от 218,70 евро – просрочена
редовна лихва за периода от 15.02.2012 г. до 30.10.2012 г., сумата от 625,86
евро – наказателна лихва за периода от 15.03.2012 г. до 08.10.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 09.10.2013 г. до изплащане на вземането и сумата от 550,66 лв. – разноски по
делото, обективирани в изпълнителен
лист, издаден по ч.гр.д. № 16011/2013 г. по описа на Районен съд - Пловдив и е осъдил дружеството да заплати съдебно-деловодни разноски на Н.К..
С
определение от 15.10.2019 г. на Районен
съд - Пловдив, горецитираното решение е изменено в частта му за разноските,
като е осъдил
на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения „ЕОС Матрикс“
ЕООД, ЕИК *********, , да
заплати на адв. Е.И.,***, сумата от 769, 01 лв. – адвокатско възнаграждение за
осъществена безплатна защита и съдействие в производството по гр.д. № 4384/2019
г. на Районен съд – Пловдив.
Във
въззивната жалба, подадена от от „ЕОС Матрикс“ ЕООД, се излагат подробни оплаквания за
незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение и се иска
постановяване на ново решение, с което се отхвърлят предявените от ищеца
отрицателно установителни искове.
Постъпила е
частна жалба от „ЕОС Матрикс“ ЕООД против
цитираното определение за изменение на решението в частта за разноските.
В срок е
постъпил отговор на въззивната жалба от адв. Е.И., с който се взема становище
за нейната неоснователност и се иска потвърждаване на обжалваното решение.
Постъпил е
отговор и на частната въззивна жалба от
адв. Е.И., с който се счита
определението за правилно и се иска неговото потвърждаване.
Производството пред РС-Пловдив е образувано по предявен
от Н.В.К. против „ЕОС Матрикс“ ЕООД отрицателен установителен иск с правно
основание чл. 439 ГПК за приемане за установено, че ищецът не дължи сумите,
обективирани в изпълнителен лист от 11.10.2013 г., издаден по ч. гр. дело №
16011/2013 г. по описа на Районен съд - Пловдив, за принудителното събиране на
които е образувано изп. д. № 15/2014 по описа на ЧСИ Петко Илиев, а именно,
както следва: сумата от 3 364, 97 евро – просрочена главница, дължима по
Договор за банков кредит от 14.09.2009 г., сключен с “Райфайзенбанк България”
ЕАД; сумата от 218, 70 евро – просрочена редовна лихва за периода от 15.02.2012
г. до 30.10.2012 г.; сумата от 625, 86 евро - наказателна лихва за периода от
15.03.2012 г. до 08.10.2013 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано
от 09.10.2013 г. до изплащане на вземането и сумата от 550, 66 лева - разноски
по делото, които вземания са били прехвърлени на „ЕОС Матрикс“ ЕООД по силата
на договор за цесия от 19.12.2017 г., сключен с цедента “Райфайзенбанк
България” ЕАД.
Ищецът
твърди, че след издаване на изпълнителното основание по чл. 417 ГПК са налице
новонастъпили обстоятелства, изразяващи се в изтичане на установения в закона
давностен срок за вземанията, предмет на заповедта за изпълнение и издадения
въз онсова на нея изпълнителен лист. Сочи, че в качеството му на длъжник не е
подал в срок възражение против заповедта за незабавно изпълнение, като
последната му е връчена от съдебния изпълнител на 26.02.2014 г. и е влязла в
законна сила на 12.03.2014 г. Счита, че погасителната давност за вземанията е
започнала да тече на 20.02.2014 г. и е изтекла на 20.02.2019 г. - за главното
вземане и вземането за разноски и на 20.02.2017 г. – за вземането за лихви.
Твърди, че последните валидни изпълнителни действия са осъществени на 20.02.2014
г. чрез налагане на запор върху трудовото възнаграждение и на 25.02.2014 г. –
възбрана по отношение на недвижим имот, собственост на длъжника. Счита, че
разпоредбата на чл. 439 ГПК следва да се прилага и за фактите, настъпили след
влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато съдебно исково производство
не е проведено, доколкото в тези случаи последната се ползват със стабилитет.
Сочи, че в хода на изпълнителното производство като взискател е бил
конституиран ответника “ЕОС Матрикс” ЕООД, придобил вземанията по силата на
договор за цесия от 19.12.2017 г., сключен с първоначалния кредитор
“Райфайзенбанк България” ЕАД
В законоустановения срок е постъпил отговор
на исковата молба от “ЕОС Матрикс” ЕООД, в който се излагат съображения за
нейната неоснователност. Твърди, че ищецът е поръчител по договор за кредит от
14.09.2009 г., сключен с “Райфайзенбанк България” ЕАД. Поради неизпълнение на
задълженията на длъжниците С. К. и Н.К. първоначалният кредитор се е снабдил със
заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, въз основа, на който било
образувано изп. д. № 15/2014 по описа на ЧСИ Петко Илиев, с рег.№821 и районна
дейстие ОС Пловдив. Впоследствие, по
силата на договор за цесия от 19.12.2017 г, ответникът придобил вземането.
Твърди се, че на 19.12.2017 г. е сключен Договор за прехвърляне на
вземането между първоначалния взискател и ищеца, като последният е бил
конституиран в изпълнителното производство, в качеството му на взискател. Сочи,
че последното изпълнително действие по изпълнителното дело е от 24.02.2015 г.,
като делото е прекратено, поради настъпила перемпция, но кредиторът е подал
повторна молба до частния съдебен изпълнител за образуване на ново изпълнително
дело въз основа на изпълнителния лист. Поради изложените съображения счита, че
изпълняемото право не се е погасило по давност.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно
и допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата
по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита/. На следващо място съдът следва да извърши проверка досежно
правилността на обжалвания съдебен акт.
РС-Пловдив е събрал всички
доказателства, които имат значение за изясняване на правния спор.
Решението е правилно, като на основание чл.272 от ГПК въззивният
състав препраща към мотивите, изложени от Пловдивски районен съд.
Независимо от това и във връзка с
доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Настоящият иск е предявен по реда на чл.439 ГПК и в това производство съгласно чл.439, ал.2 ГПК длъжникът може да се позовава само на
факти, които са настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. Следователно в
това производство длъжникът може да навежда само онези свои възражения, които
не са преклудирани в производството по издаване на изпълнителното основание. Неподаването
ва възражение по реда на чл. 414, ал.1 ГПК има за последица създаване на стабилитет
за заповедта за изпълнение. В случая е
установено, че заповедта е стабилизирана на 13.03.2014 г
и следва да се преценява изтекла ли е
погасителна дваност след подаване на заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение.
Когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се
прекратява на основание чл. 433 ал. 1 т. 8 ГПК. В мотивите по т.10 от тълкувателно решение №
2/2013 от 26.06.2015 год. по тълкувателно дело № 2/2013 год. на ОСГК на ВКС е
посочено, че както в доктрината
,така и в съдебната практика е трайно установено разбирането, че прекратяването
на изпълнителното производство поради т. нар. "перемпция" настъпва по
силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление
вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните
правно релевантни факти. Прекратяване и спиране на всяко съдебно производство е възможно както по силата на закона (при
което актът за прекратяване има декларативен характер), така и по изявление на
органа, който ръководи производството (при което актът за прекратяване има
конститутивен характер). И в двата случая законодателят назовава съответния
съдебен акт постановление (определение) за прекратяване, но последиците на акта
са различни: когато прекратяването е по силата на закона, прекратителният ефект
настъпва с осъществяването на съответните правно релевантни факти (обжалването
е без значение за момента на настъпването на ефекта), а когато прекратяването
става по силата на акт на органа, който ръководи съответното производство,
прекратителният ефект настъпва с влизането в сила на този акт (обжалването има
значение за момента на настъпването на ефекта). Без правно значение е дали
съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното
изпълнение по чл.433 ал.1 от ГПК и кога ще
направи това. В мотивите на тълкувателно
решение 2/2013 от 26.06.2015 год. по тълкувателно дело № 2/2013 год. на ОСГТК
на ВКС (т.10) е посочено, че прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ/независимо от
това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане на взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ/ - насочването
на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на
опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на
продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от
трети задължени лица. Прието е, че не са изпълнителни действия и не прекъсват
давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана
за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на
експертиза за определяне непогасения остатък от дълга, извършването на
разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.
Безспорно по делото е ч, че с Решение № 1166/18.06.2014
г., постановено гр.д. № 1640/2014 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, на
основание чл. 435 ГПК са отменени изпълнителните действия на частния съдебен
изпълнител по изп. д. № 15/2014 по описа на ЧСИ Петко Илиев изразяващи се в
налагане на запор върху вземането на Н.К. за трудово възнаграждение към “Инпринт”
АД, както и насочване на изпълнението върху собствения му недвижим имот, чрез
налагане на възбрана върху последния. Тези изпълнителни действия, макар да са
насочени към принудително удовлетворяване на вземането, и да са от естество да
прекъснат погасителната давност за вземането, не са довели до този правен ефект
- за вземането по договора за банков кредит. Това е така, тъй като тези
изпълнителни действия са били осъществени от съдебния изпълнител в нарушение на
процесуалните правила и са незаконосъобразни, което обстоятелство е установено с
горецитираното решение.
С оглед на посоченото по-горе и данните
от изпълнителното дело,последното изпълнително действие спрямо Н.В.К. е насрочването на
опис на движими вещи в дома му от дата 26.02.2014 год. Следователно и
предприетите в хода на изпълнителното производство действия, след настъпване на
перемпцията на 26.02.2016 г., по прекратеното по отношение на длъжника Н.К., не са довели до
прекъсване на давността.
В случаите на множество длъжници по едно
и също изпълнително дело, прекратяване на изпълнението може да настъпи по отношение както на всички тях, така и
само по отношение на част от тях. Срокът на чл. 433 ал.1 т.8
от ГПК тече самостоятелно за
всеки длъжник. Предприетите изпълнителните действия по отношение на един от
длъжниците са без правно значение и последици спрямо другия такъв, т.е.предпоставките по чл.433 ал.1 т.8 от ГПК подлежат на установяване в настоящото производство единствено спрямо длъжника Н.В.К..
Допълнителен аргумент в
случая е, че се
касае до поето при условията на пасивна
солидарност задължение от Н.К./поръчител/ и С. К./
главен длъжник/ при което един и същ е предметът на дължимата престация, а
множество облигационни
отношения свързват кредитора с длъжниците му. Въпреки, че тези връзки са създадени
с единствената цел кредиторът да бъде в
най-пълна степен обезпечен и удовлетворен, те имат автономен характер. Самостоятелния
характер на правоотношенията е причина юридическите факти, пораждащи
солидарността и повечето последващи юридически факти, които засягат едно или
няколко от задълженията, да не оказват въздействие върху останалите задължения.
Давността тече, спира и може да се прекъсва за всеки длъжник само поотделно.
Прекъсването и спирането на погасителната давност срещу един солидарен длъжник няма
действие спрямо останалите съдлъжници- чл.125 ал.1 от ЗЗД.
В периода 26.02.2014г.-26.02.016
г. спрямо длъжника Н.В.К. не
е предприето каквото и да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ от страна на ЧСИ, поради което с изтичане на двугодишния
срок на 26.02.2016 год., изпълнителното дело спрямо този длъжник е
прекратено по силата на закона. Прекратителният
ефект настъпва с осъществяването на съответните правнорелевантни факти, а извършваните
спрямо друг длъжник изпълнителни
действия не са годни да породят правни последици. Изпълнителното производство е прекратено по
отношение на Н.К. на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, поради т.нар. ”перемпция” настъпила по
силата на закона. Заповедта за
изпълнение е стабилизирана на 13.03.2014 г., като погасителната давност за
главница и разноски е изтекла на 13.03.2019 г. Следователно РС-Пловдив
правилно е уважил предявените отрицателни
установителни искове.
С оглед на
гореизложеното решението на РС-Пловдив следва да се потвърди.
При
този изход на делото, както ои съобразявайки онстоятелството, че въззиваемия е
представляван на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. то следва жалбоподателят „ЕОС Матрикс“
ЕООД, ЕИК *********, да заплати на адв. Е.И.,***,
сумата от 769, 01 лв. – адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна
защита и съдействие във въззивното производството.
Относно частната
жалба подадена от ЕОС Матрикс“ ЕООД против определение от 15.10.2019 г. на Районен съд - Пловдив, с което горецитираното
решение е изменено в частта му за разноските
Настоящият съдебен състав намира частната
жалба за неоснователна по следните съображения
Правото на адвоката да окаже
безплатна адвокатска помощ на лице по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, е установено
със закон. Когато в съдебното производство насрещната страна дължи разноски,
съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв адвокатът, оказал на страната безплатна правна
защита, има право на адвокатско възнаграждение, в размер, определен от съда,
което възнаграждение съдът присъжда на адвоката. За да упражни адвокатът това
свое право, е достатъчно да представи сключен със страната договор за правна
защита и съдействие, в който да посочи, че договореното възнаграждение е
безплатно. С първоинстанционното решение съдът е уважил претенцията на ищеца е присъдил
в полза на Н.К. на основание чл. 78, ал. 1 ЗЗД разноските в производството в
размер на сумата от 1 120, 45 лв. От тзи сума 769, 01 лв. са предвидени за заплащане на адвокатско
възнаграждение. При постановяване на
решението обаче съдът не е съобразил, че макар с оглед изхода на правния спор
разноските да следва да бъдат присъдени в полза на ищеца, в случая
процесуалното представителство на ищеца е било осъществено на основание чл. 38,
ал. 1, т. 2 ЗАдв и разноските за адвокатско възнаграждение в размер на сумата
от 769, 01 лв. следва да бъдат присъдени на адвоката, а не на страната. В полза
на страната са дължими единствено разноските за заплатена държавна такса от
351, 35 лв. С обжалваното определение РС Пловдив правилно е присъдил разноските
за адвокатското възнаграждение в полза на адв.И..
С оглед на гореизложеното
определнието следва да бъде потвърдено.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3310/07.08.2019 г.,
постановено по гр.д. № 4384/2019 г., по описа на Пловдивски районен съд, ІХ гр.с.
ОСЪЖДА на основание чл. 38,
ал. 2 ЗАдв. „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК *********, , да заплати на адв. Е.И.,***00122040,
сумата от 769, 01 лв. – адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна
защита и съдействие във въззивното производство.
ПОТВЪРЖДАВА Определение от 15.10.2019 г. на Районен съд - Пловдив, ІХ гр.с. с което
решение № 3310/07.08.2019 г., постановено по гр.д. № 4384/2019 г., по описа на
Пловдивски районен съд, е изменено в
частта му за разноските.
Решението не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.