РЕШЕНИЕ
№ 582
гр. Пловдив, 29.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Пламен П. Чакалов
Бранимир В. Василев
при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева
като разгледа докладваното от Бранимир В. Василев Въззивно гражданско
дело № 20245300500670 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба „НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление в гр. София, чрез управителя И. Х. - С.
срещу решение № 337/29.11.2023г. по гр.д. № 563/2023г. по описа на РС
Карлово ІІ граждански състав. С решението се прогласява за нищожна
основание чл.26, ал.1, от ЗЗД клаузата на чл.6, ал.1 от Договор за
потребителски кредит №***, сключен на 08.12.2022 г. между Д. Т. Б., ЕГН:
**********, с адрес: гр. *** и „НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в гр. София, ПК 1797, район „Изгрев“, ул.
„Лъчезар Станчев“ № 3 (Литекс Тауър), ет. 10, представлявано от законния
представител И. Н. Х. - С., в качеството й на управител, предвиждаща
заплащане на неустойка, като противоречаща на добрите нрави и Закона за
потребителския кредит.
С решението се осъжда Д. Т. Б., ЕГН: **********, с адрес: гр. *** да
заплати на „НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
1
управление в гр. София, ПК 1797, район „Изгрев“, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3
(Литекс Тауър), ет. 10, представлявано от законния представител И. Н. Х. - С.
сумата от 500.00 лева – непогасена главница по Договор за потребителски
кредит №*** от 08.12.2022г.
С решението се отхвърля насрещния иск като неоснователен и
недоказан за сумата от 55.09 лева – възнаградителна лихва, дължима за
периода от 09.01.2023г. до 09.05.2023г., ведно със законната лихва върху
главницата за периода от депозирането на насрещната искова молба в съда до
окончателното изплащане на сумата.
Решението се обжалва само в частта, в която е отхвърлен предявеният по
чл.211 от ГПК насрещен иск. Сочи се, че в тази част решението е неправилно,
тъй като неправилно съдът е приел, че договорената неустойка следвало да
бъде включена в ГПР, като включването на този компонент в ГПР е
тълкуване contra legem на основание чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК и противоречи на
Директива 2008/48. Да се приеме противното би означавало да се допусне, че
всеки един разход на потребителя по волята на съда може да се превърне във
възнаградителна лихва, което противоречи на § 1 от ДР на ЗПК. Иска се
отмяна на решението в тази част и уважаване на предявения насрещен иск.
Претендират се разноските по делото.
В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от Д. Б. чрез адв. Е. И., с
който се иска потвърждаване на решението в обжалваната част. Претендират
се разноските по делото.
Пловдивският окръжен съд, Х-ти граждански състав, след като прецени
данните по делото въз основа на доводите на страните и при дължимата
служебна проверка, намира следното:
Въззивната жалба е допустима, като подадена в законния срок от
легитимирани страни, внесена е дължимата държавна такса за въззивно
обжалване и е изпълнена процедурата за отговор. Жалбата отговаря на
изискванията на закона по форма, съдържание и приложения.
Обжалваното решение не е недопустимо или нищожно при
постановяването му не е нарушена императивна материалноправна норма.
За да постанови решението си РС Карлово е приел, че на 08.12.2022 г.
между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит
№ ***, по който ищецът е усвоил сумата от 500.00 лева. Страните са се
2
договорили сумата да бъде връщана на 6 месечни погасителни вноски при
годишен лихвен процент по заема 38,75%, годишен процент на разходите
46,42% с първа падежна дата – 09.01.2023г. и последна падежна дата –
09.06.2023г. В Договора за кредит в чл.4, ал. 3 страните са постигнали
съгласие, че кредитолучателят следва да обезпечи задължението си с банкова
гаранция или гаранция, издадена от небанкова институция, която да
предостави в срок до края на следващия ден от сключване на договора,
съгласно реда и условията, предвидени в общите условия. Гаранцията е
опредЕ. в размер на 558.00 лева със срок на валидност до 10.06.2023г. С
клаузата на чл.6, ал.1 от договора страните са уговорили, че при
неизпълнение на задължението на длъжника да осигури посоченото
обезпечение в установения срок, същият следва да заплати неустойка на
кредитора в размер на сумата от 420.00 лева. Уговорено е, че неустойката се
заплаща всеки месец, заедно с всяка погасителна вноска.
КРС приема, че макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се
дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до
скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба
за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да доведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума, поради което противоречи на
добрите нрави и е нищожна наосн. чл.26 ал.1, предл. трето ЗЗД. Също КРС
приема, че кредиторът не включва т. нар. от него „неустойка“ към
договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин
да заобиколи нормата на чл.19 ал.4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде
по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения
в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет.
Неоснователно е възражението на жалбоподателят, че неправилно
съдът е приел, че договорената неустойка следвало да бъде включена в ГПР,
като включването на този компонент в ГПР е тълкуване contra legem на
основание чл.19 ал.3 т.1 от ЗПК и противоречи на Директива 2008/48. Да се
приеме противното би означавало да се допусне, че всеки един разход на
потребителя по волята на съда може да се превърне във възнаградителна
лихва, което противоречи на § 1 от ДР на ЗПК.
3
Нормата на чл.19 ал.3 т.1 от ЗПК сочи, че при изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включват разходите – т.1. които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит.
Тук въззивният съд следва да напомни, че съгласно чл.9 ал.1 от ЗПК
договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги
или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне. Както е видно от нормата на ЗПК тук потребителят
има задължение само да върне кредита. Други задължения ЗПК не му е
възлагал. Съгласно чл.240 от ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в
собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се
задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и
качество. Заемателят дължи лихва само ако това е уговорено писмено. Това
разпореждане не се отнася до банките.
Тоест по законодателството на Република България договорът за
потребителски кредит е предвидил само едно задължение на потребителя, а
именно да върне получената сума с предвидената лихва и други комисиони,
такси, възнаграждения и всички други видове разходи. Ясно е че закона не е
предвидил задължение на потребителя да осигурява обезпечения на кредитора
си /поръчители, ипотеки, залози, банкови гаранции и други подобни/. Ето
защо при липса на подобни задължения по закон за тяхното неизпълнение не
може да съществуват никакви клаузи на валидни неустойки, който да не са
част от общите разходи по кредита.
Обезпеченията са правни средства, които да осигурят кредитора срещу
неизпълнение и да подготвят удовлетворяването на вземането му. Най-
общото обезпечение е отговорността на длъжника с цялото му имущество –
чл.133 от ЗЗД. Ето защо ако кредиторът не одобрява потребителя като
надежден платец, той може да изисква от него каквито си иска обезпечения и
да му вменява най-различни задължения за най-разнообразни бъдещи
4
действия от него. Но ако за неизпълнеието на тези индивидуално уговорени
задължения в договора се въведе заплащането на някакви неустойки, такси
или други подобни задължения, то това са разходи, които са винаги част от
общите разходи по кредита за потребителя. Това е така по правилото на § 1.
т.1. от ДР на ЗПК - "Общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия“.
В казуса КРС правилно и законосъобразно е приел, че с отказа на
кредитора да включи тези разходи на потребителя в общите му разходи и да
ги калкулира в ГПР е заобиколен закона и по специално нормата на чл.19 ал.4
ЗПК, съгласно която ГПР има своите максимални предели, които в казуса са
надхвърлени. При това положение е нарушена нормата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК
и договорът не съдържа годишния процент на разходите по кредита изчислен
като една единствена процентна ставка, съгласно изискванията на ЗПК.
Нарушени са норми на закона за това какво да се включи в ГПР и как да се
изчисли неговия размер. Посочения размер на ГПР е заблуждаващо по-нисък
от действителния, което се преценява като заобикаляне на закона по чл.26
ал.1 от ЗЗД. Ето защо договорът за кредит е недействителен на основание
чл.22 от ЗПК. Ето защо решението е правилно и законосъобразно и следва да
се потвърди.
На основание чл.78 ал.1 от ГПК във вр. с чл.38 от ЗА на едноличното
адвокатско дружество Е. И. следва да се присъдят разноските по делото за
осъществената безплатна правна помощ за ищеца Д. Т. Б. както следва. За
въззивната инстанция следва да се определят 200 лева. определени от съда по
справедливост, като същият не се съобразява с минималните размери на
адвокатските хонорари предвидени в Наредбата за минималните размери на
адвокатските хонорари, издадена от Висшия адвокатски съвет.
Мотивиран така съдът
5
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 337/29.11.2023г. по гр.д. № 563/2023г. по
описа на РС Карлово ІІ граждански състав.
ОСЪЖДА „НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление в гр. София, ПК 1797, район „Изгрев“, ул. „Лъчезар Станчев“
№ 3 (Литекс Тауър), ет. 10, представлявано от законния представител И. Н. Х.
- С. да заплати на ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО Е. И. , ЕИК:
*********, адрес: гр. ***, представлявано от Е. Г. И. сумата от 200 лева,
представляваща адвокатски хонорар по чл.38 ал.1 т.2 от ЗА за безплатна
правна помощ за въззивната инстанция предоставена на Д. Т. Б..
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6